Re: Втори шанс / Контакти / Любов

Май ще дам втори шанс на един човек, когото успях с годините да изключа почти напълно от живота си за сметка на това съвсем изцяло от сърцето и мислите си. Дотолкова, че май стигнах до една крачка от омраза, не беше точно безразличие. Дотолкова, че съвсем се изключих, но май така не е правилно, може би все пак нещата могат да се променят? Може аз да съм тази, която е провокирала всичко, може би получаваме това, което очакваме, може би трябва да се променя след като така никой нищо не печели, може би това няма да е унижение, а каквото и да стане, ще знам, че всичко съм опитала. Истината е, че ми стана мъчно като се поставих на негово място и си представих, че чувам моите думи, реакции, обвинения. Всички правим грешки, може да живеем в една голяма грешка, но все някога това нали трябва да бъде прекъснато? Защо да е невъзможно? Да чуеш "моля те" от някой, на който си казвал, че не ти пука за него, че го мразиш и той да не те моли за себе си, а за теб, да го е грижа, когато теб не те е грижа... Добро и/или зло, черно и/или бяло, този дуализъм ме обърква, крайна съм, а не трябва. Нали никога не е късно за нещо хубаво, а все някога ще бъде и преди това трябва. Да забравя не е трудно, аз сега едвам се опитвам да си спомням всичко, не е трудно да забравя, но е по-добре да си припомня и въпреки това да реша това, което вече съм решила. А и всеки заслужава да бъде обичан, всеки е бил нараняван освен че е наранявал. Много хора го правят от добри чувства, с любов, която просто не знаят как да покажат и се получават грешки, заблуди, страх, болка и гняв. Но това и аз съм го правила, защото е толкова по-лесно да бъдеш студен, безразличен, да умреш вместо да живееш, да целунеш смъртта, не живота. Но това така или иначе ще стане, може би все пак действително трябва да дадем всичко от себе си, колкото можем повече, може би трябва да продължиш напред без да изрязваш миналото с детска ножичка за хартия и да си мислиш, че това е достатъчно, за да спре то да съществува. Като време може би то ще, но като реалност не е възможно, вътре в теб. Имаше една песен... Май все пак човек трябва да избере да опитва отново и отново, да откликва, когато го помолят. Да дава шанс, дори да е глупаво. Да дава шанс на другите да поправят грешките си. Дори той да не е имал шанс да поправи своите и това да му тежи цял живот, а може би именно заради това. Никога да не се предава и сред лошото да види и хубавото и да направи първото фон, а второто - значимо. Може би все пак любовта е по-силна от омразата, ще проверя дали е така въпреки всичко. Мисля така да направя, заради себе си, да знам, че съм го направила. Че не съм стояла със затворени очи.