|
много често взе да ме спохожда един въпрос. Имам усещането, че цивилизацията някак поквари човека. Заобикалящата среда е твърде лесна за живот, свикнали сме с всички удобства, полагаме минимални усилия за да живеем, но претенциите ни растат. Имаме всичко, но притежанието на предмети ни кара единствено да искаме още. Едно време хората са нямали елементарни неща - топла вода, пералня. За всяко нещо са полагали определен вид труд. Сега, времето ни е освободено от теглото на ежедневието и се заключава в това, да натиснеш определен брой бутони.Защо удобствата на цивилизацията, освобождавайки ни от тези досадни задължения, защо не акумулират възвишени стремления, изразени във някакъв вид класическо и осезаемо изкуство, например? Човешкото племе е станало цинично, меркантилно и материалистично. Ние сме се превърнали в потребители. Около нас, сред нас виреят само ревльовци, загрижени за жалкия си незначителен социалинес статус. И пръдли, чиято единствена цел е да се устроят максимално и добре и в срок. И децата до една възраст са идеалисти, но бързо губят това от себе си. Ценностите, които всички почитат, традиционни, ако щете християнски ценности биват прокламирани навсякъде. Но всъщност, никой не се замисля над значението им - повтарят като папагали, но се стремят към диаметрално противополжни качества, които в крайна сметка ги ръководят в живота им. Защо се получава така? Презадоволени ли сме?
|
|
сега ще ти кажа относно презадоволените и како точно им трябва - писано е отдавна но важИ - трябва ни просто малко мъничко клъбце истина, което да е нашата котва, за което да се захванем като водорасляци, щото от там, от водата е произлязъл живота, и дори в цялото си величие, в което Човекът е съумял да пречупи всички правила на природата и да ги подчини - остава му родилното петно - да се стреми към хармонията на тази природа, която отрича!
Богът на Артобеносите /или ако искаш - разбирай го Цивилизацията на артобеносите/
Това беше голямо, кълбовидно, вкопано до две трети тяло. Неизвестния му състав и строеж отдавна привличаха вниманието на учените от Земята и само нежеланието им да създават конфликти с артобеносите ги сдържаше от намерението да го подложат на лабораторно изследване. На всички бе известно, че това кълбо се почиташе от тези примитивни същества – артобеносите, като бог, макар че не беше нищо повече, но и нищо по-малко от свръхмощен компютър. Чудовищните му размери и най-вече чудовищната му изчислителна мощ, която бе твърде голяма дори за такива размери хвърляха в смут не един учен землянин, и се пускаха какви ли не теории и съвсем фантастични предположения за обясняване на този феномен. Водеха се и философски дискусии, непрекъснато се спореше например дали обожествяването на една машина е признак на изключителна напредналост на цивилизацията на артобеносите или тъкмо напротив – белег за тяхната безнадеждна изостаналост и примитивност.
Артобеносите стояха в страни от тези дискусии, нито недоумяваха, нито се чудеха на интереса на земляните към техния Бог. Отдавна знаеха, че няма защо да мислят и се осланяха изцяло на решението на тази свръх-машина.Почти всяка значима стъпка в техния живот се извършваше след примирен разговор с компютъра. Това докарваше до бяс някои авторитети от землянския дял на администрацията на станцията, тъй като опитите им за обичайните машинации и манипулации на общественото мнение рядко оставаха неразкрити и осуетени. Артобеносите следваха някаква странна изкълчена логика, по-точно логиката на компютъра-Бог.
Като се спомена логиката, интересно е например да кажем, че опитваха да задават на този артобенски бог някои логически задачи, известни отдавна като парадокси и виждаха как той ги решава. Една от особеностите на машината бе, че тя винаги знаеше истината. Без изключение. Стигаше се дотам, че артобеносите наричаха Истината въплъщение на техния бог, нещо като безплътния свети дух в прастарата землянска религия.
Какви ли не опити правиха земляните да объркат машината, най-големи надежди обаче възлагаха на логическите задачи и особено на парадокса на критянина. Когато на артобенския бог бе зададен въпроса как ще го обясни, машината се замисли /понякога тя се замисляше дори и на елементарни задачи, чиито отговор знаеше, и това беше също доста непонятно за земните учени/, и първото което каза бе:
- Пак ми мирише на безполезни земляни.
- Но защо, - попитаха го учените, - дошли сме при теб, за да разрешим най-неразрешимата загадка на нашата наука логика...
- Вие имате изкривена представа за логика, - прекъсна ги безцеремонно компютърът, след което от вътрешността му се изтръгна тежко металическо стържене, смътно напомнящо въздишка.
- Но все пак – ти се славиш, че винаги знаеш истината.
- Да, така е.
- Е, добре, разбираш тогава парадокса, който се съдържа в изречението, изречено от един критянин “Всички критяни винаги лъжат”? Ако това твърдение е вярно, то значи този критянин се е опитал да каже истината, а следователно все пак то не е истина. Ако ли пък не е вярно, то означава че понякога все пак критяните говорят истината, но тогава как да разберем дали е вярно или невярно твърдението.
Машината отново се замисли, предположиха, че решава задачата и я оставиха на спокойствие. След малко бледо-лилави, подобни на светкавици линии пробягаха по повърхността на кълбото и то проговори.
- Кой е изказал твърдението?
- Това няма никакво значение, тук важеното е да се отговори възможно ли е да се установи истинността на неговото твърдение, или това е принципно невъзможно. А ако то е невъзможно, то тогава ще трябва ти и управляваните от теб артобеноси да признаете, че има ситуации, в които истината е непостижима... и тогава няма причина да се прекланяте пред нея.
- О, такива “ситуации”, както ги нарекохте не само има, но те са повсеместни. – отсече компютърът.
- ?!?
- Както казах вече вие имате изкривена представа за логика и истина, затова не ми досаждайте с безсмисленото си дърдорене, а ми доведете този критянин, изказал това твърдение.
- Е, това обаче е невъзможно, той е живял преди хиляди, десетки хиляди години, отдавна е мъртъв...
- Тогава на вас не ви трябва да знаете истината.
- Но как – необходимо е!
- Ако този критянин беше жив – щеше да има смисъл да знаете истината, но сега тя лежи в полето на безсмислените терзания.
- Какво, какво? - учудиха се учените.
- Ако ми бяхте довели този критянин аз щях лесно да установя дали лъже или казва истината. Ако той е лъжец, като всички свои съграждани, то с изказването на това твърдение, той ще е изрекъл една истина – единствената истина в историята на Крит. Е, тогава естествено този човек щеше да е достоен за почест.
- Но тогава няма да е лъжец.
- Защо, ако през целият му живот това е единствената истина, която е изричал, колкото и значима да е тя, все пак ще е лъжец, нали?
- Да, но в момента на изричане няма да е лъжец и все пак ще е лъжец, защото е казал “винаги”, а ето че не винаги лъже.
- О, колко сте неразумни, мили мои земляни. Та нима отдавна не сте разбрали, че всеки изказващ се изключва себе си и своето време от това на обекта, за който се изказва, това е отдавна известно, и все пак го подценявате, ето защо безсубстанциалната същност на истината ви убягва.
- Е, пяснете се – настояли учените.
- Повтарям – ако този ваш прочут критянин е лъжец, като всички свои съграждани, то с изказването си, той ще е изрекъл една истина – единствената истина за цялата история на Крит. Е, тогава естествено този човек щеше да е достоен за почест. Но ако е почтен, то безсрамността на изказаната от него хула към самия него е достойна за порицание.
- А ти можеш да установиш ако той бе тук, дали е лъжец или почтен човек?
- Да.
- Но не можеш да установиш дали е казал истината!!!
- Понякога хората лъжат за да открият истината, а друг път хвърлят в очите ви бруталната истина, за да ви заблудят. Светът е винаги по-сложен отколкото един от вас може да си представи.
- Е, опитва си да се измъкне с общи фрази – зашушукаха помежду си учените.
- Но вие не ме изслушахте докрай. Сега ще ви кажа къде грешите. Вие отдавате прекалено голямо значение на глупави и безсмислени спорове, докато истинския въпрос е за съдбата на критянина. Да, да, точно така – за съдбата му. Замисляли ли сте се някога дали може и трябва да се цени повече един лъжец, който е казал макар и веднъж една истина, или повече би трябвало да почитате един почтен човек изрекъл безсрамна лъжа. Ето къде е въпроса! И дали една единствена изречена дума е по-важна от същността... и какво е същността освен едно непрекъснато натрупване на изречени и извършени неща...Ако бяхте се замисляли над тези неща, нямаше да имате нужда сега да се допитвате до мен, за да разберете, че само човек отказал се да търси истината, може да се терзае от неразрешими загадки. Защото в първичното си състояние светът не различава истина и лъжа, добро и зло. Те са тъка яко споени, че са неразграничими, точно като в съзнанието ви, докато обмисляте този “парадокс”. Но ако застанете веднъж на пътя на истината, тогава и въпроса трябва ли да се цени повече един лъжец, който е казал макар и веднъж една истина, или един почтен човек изрекъл безсрамна лъжа, ще ви се стори безсмислен. Защото единствения смисъл е съдбата на критянина да го отведе там, където ще казва повече истини, и ще заличи лъжовното в своята природа. Ето защо ви казах и че този човек би бил достоен за почит, ако изрече първата истина в живота си, но почитта трябва да е само толкова, колкото да се отдаде дължимото на акта на новопокръстването. Почитта която той е заслужил му е отредена заради смелостта да направи първата крачка. Нищо повече, но и нищо по-малко.
- Гледай ти, философ! – насмешливо, но с тъжни очи шепнеха учените земляни при последните думи на бога на артобеносите.
- Истината няма стойност сама за себе си, тя дори и не съществува сама за себе си, нейният път е през вас.- завърши речта си кълбото и угаси трепкащите във вътрешността си светлинки.
|
