На моята вечна приятелка / Контакти / Любов

/последното писмо/

Здравей,

съгласен съм, че всичо звучи празно, когато дам "копи" и "пейст". Разбирам го...
/ по повод стихотворенията, които ти изпращах на пощата/
Да, имам да ти кажа някои неща. Неща, които трябва да разбереш...

Всичко между нас стана много бързо. Едно запознанство в някакъв сайт за запознанства..? Дори не мога да го осмисля. Никога не съм очаквал, че бих могъл да се запозная с някой в Интернет и да имам нещо общо с него-имам предвид в личен план. Не съм очаквал, че мога да срещна човек като теб-човек, който да ме вълнува;човек, който ме кара да се усмихвам; човек, който е слънце и огрява земята с усмивката си...Това въобще човек ли е :) ???
Доста разговори проведахме преди да се срещнем-преди ти да дойдеш в Слънчев брях, при непознат. Ти направи адски голяма крачка, но уви аз тогава не гледах на нещата реално, защото все още не осъзнавах, че това е реалността...Незнаех дали това наистина е за мен т.е. причината да дойдеш от София до Слънчев бряг съм аз. Дали всички тези разговори /в Интернет и по телефона/ бяха за мен?! Бях в тъмнината...
Ти дойде прекарахме си 4 дни заедно, но после си замина...Продължавахме да си пишем и чуваме по телефона, дори по-често от преди. Аз все още незнаех това ЗА МЕН ли е?
Дойде мига, в който ти ме изненада толкова приятно като дойде в Слънчев бряг. Ти остана при мен...Прекарахме почти месец заедно. Имаше мигове на големи усмивки и желания, но имаше мигове и на разочорование и "караници". Всичко това отминаваше като буря, като буря в тропика-минава и заминава, но следи винаги оставя. Без съмнение съжителството ни заедно промени не само мен, а и самата теб. Допира с реалността все още за мен не бе настъпил...Все още си задавах онзи въпрос: "Всичко това за мен?". Задавах си го всеки път, когато ми се усмихнеш, целунеш, бъдеш моя...Не успорвам, че на моменти бях нетърпим, но всичко това бе поради онзи въпрос, който бе влязал в мен, като демон зъл и не ме напускаше, а аз незнаех как да го премахна от мен. Настъпи и мига, в който ти взе решение да се преместиш да живееш с приятелите си. Аз те подкрепих-знаех, че така ще се усмихваш повече и лъчите на усмивката ти ще докосват повече земната повърхност и ще огряваш мен...
След, което се видяхме няколко пъти, но вече нищо не бе както прди, ЗАЩО? Ето, че възникна втори зъл демон у мен?! Вече демоните бяха напълно завзели крепостта ми. Няколко дни след като ние вече не живеехме заедно аз взех решение да замина за София. Имах предложение да работя там. Приех без да се замислям койзнае колко...Там живота ми се промени, промених се и аз. Имах много време да се боря с демоните зли и да въведа ред в моята малка по размер, но голяма по съдържание крепост. Всичко кадър, по кадър преминаваше като кино лента пред мен. Демоните се бореха, но аз не отстъпвах. След като ритъма на живот вече бе установен-работа, жилище, транспорт и т.н. бях готов...
Мислех си за теб, да наистина мислех си за теб! Липсваше ми, усмивката ти, очите ти,рошавата ти коса сутрин, подредения хаос, който притежаваше...Мислех за теб и просъствието ти в живота ми-а най-много за липсата ти. Препрочитах писмата, които си ми пращала, припомнях си разговорите ни, ти бе с мен - макара и на такова огромно разстояние. Вече нямаше демони, нямаше въпроси, нямаше съмнения...
Разбрах, че всяка твоя дума, всяка твоя нотка, усмивка, целувка е точно това, което искаш да изразиш и покажеш. Разбрах, че няма съмнения и лъжа, а само искренност и доверие. Исках да чувам гласът ти, да виждам очите ти, да усещам плътта и мириса на кожата ти...Но ето, че аз разбрах всичко това, когато вече ти си на такова голямо разстояние и пътищата разделени...
Мисълта за теб ме караше да се усмихвам. Тогава, когато си мислех за теб аз грейвах! Твоите слънчеви лъчи ме огряваха и топлиха моята душа. Аз разбрах, че не постъпвах така както исках, така както ти заслужаваше, а постъпвах глупаво и немислейки.
Надявах се след като се върна в Слънчев бряг всичко това да ти го кажа и покажа...
Исках да останем за миг сами, нека света д апродължава да се върти, но нека да сме сами - аз и ти.
Очите ми те търсеха, сърцето биеше ускорено, но уви не се видяхме.
Аз отново тръгнах да пътувам - бях една седмица в Бургас, а след това във Варна за няколко дни и Хасково /всичко това по работа/, но не спирах да си мисля за теб! Нямах търпение отново да се върна и може би този път да те срещна и да видя блясъка в очите ти. Върнах се...позвъняване, второ, трето...
Съдбата ни постави в странна за мен обстановка автобус-случайно и непредвидено. В мига, който те видях аз затуптях :) Ти бе сияеща-сякаш всички звезди бяха в очите ти. Проведахме един кратък и безмислен разговор. Но какво ...
Аз съм се променил - немислимо много, а ти, ти - също
Въпреки всичко аз продължавам да си мисля за теб и чувствам това, което чувствах и изпитвам нужда да бъда ...
Ето ти сега си в София, а аз в другия край на България...
МАЧИБО ЕТ