Болката.
Остра.
Остра остра остра остра остра остра ОСТРА.
Боде, сякаш забиват пирони в съцето ти. Пирон след пирон след пирон. В главата ти блъскат хиляди мисли и НИЩО не ти позволява да забравиш. Не и сега, не и скоро. И въпросите не спират да идват. Крещи ти се, не ти се приказва, а няма на кого, няма и начин. Аха да тръгнат и сълзите, но ги спираш. Не се плаче, нали така те научиха!?! И след като не се плаче, мълчиш, стискаш зъби и се давиш в едничката надежда всичко това все пак да СПРЕ.
После болката става режеща. Бързо или бавно, реже малки парченца от теб. Едно след друго. Едно след друго. Трион сякаш се впива в душата ти и оставя грозни белези. Те никога няма да се заличат, а и ти не го искаш. Искаш да си ги имаш, да си ги пазиш, да си ги гледаш и припомняш, сякаш са най-голямото ти богатство.
После болката става тъпа. Спира да боде, спира да реже, но започва да боли. Някъде дълбоко, вътре в теб, но непрестанно. Дори, когато се будиш нощем, облян в пот от ужасни кошмари, че може би никога не сте се обичали. Дори, когато ядеш, спиш, работиш, пикаеш, любиш или просто живееш. Някакси и това трябва да правиш, нали - защото животът продължавал?! Хах.

Всичко това - резултат от една единствена дума. Думата сбогом.

Много е тъжно

Но е вярно .

Откакто чух какво мисля, не вярвам на това което чувам

Все още ли си спомняш онази болка от това, че любовта си отиде?! Все още ли се страхуваш от това, че може да я изпиташ отново?!
И аз си я спомням!
И аз се страхувам!
Все още...
Но съм готова да понеса същата болка, защото любовта преди нея беше красива!
Сега е красива само обичта ми!
И отново сърцето ми е като някакво кълбо от топлина и нежност. И с всеки изминал ден става все по-голямо. То е като някаква сфера от слънчеви прашинки и огрява душата ми. И тя се чувства свободна и щастлива като едно неясно, безмерно видение.
Не разбирам как това кълбо се побира около сърцето ми?! Там няма толкова много място?!, а го виждам и го усещам - светло, топло и прашинесто кълбо, като звезден прах посипан от вълшебна пръчица на фея.
Странно, имам усещането, че всеки вижда това кълбо обич, което е обвило сърцето ми. Сякаш гръдта ми се е отворила и се вижда как пулсира сърцето ми, как след всеки удар се разпръскват безброй прашинки от обич. А кълбото става все по-голямо, и все по-плътно, като при сгъстяването на космически прах, когато се заражда нова звезда.
Сигурно сега се заражда моята любов?!
Какво ще се случи след това?
Дали любовта ми ще се превърне в една студена, безжизнена планета?
Дали ще просъществува като едно огромно, изгарящо Слънце, докато се саморазруши от топлината и центробежната си сила?
Или ще даде живот?
Имам нужда да подаря това светещо кълбо. Не на когото й да било!
Искам да ти го подаря на Теб!
Ти можеш да ми помогнеш да го спасим от изстиване, от саморазрушаване и то да даде живот. Един нов живот - за Теб, за Мен.
Да даде живот на още едно светещо, прашинесто кълбо около твоето сърце. За да почувстваш и ти тази нежна топлина, която ме обгръща. Която ме кара да се чувствам готова да понеса онази болка, за която си спомняме. Която ме кара да превъзмогна страха, който е по-страшен от самата болка! Която ме прави способна да виждам това нежно кълбо от слънчеви прашинки.



Може да съм кучка, ама вярна!

Още по лошо!

Са съжаление никой не е застрахован от това да изпадне в подобна ситуация

ne znam kakvo te e nakaralo da go napi6e6 no az go izpitvam tova ve4e godina i ne6to
4uvstvam se tolkova prazna 4e 4ak kuha, izpita, izlagana, izgubena, nedokosnata, nepomilvana, iskam da kre6tja a njamam sili ve4e.
boli i pak i pak.

Poznato 4uvstvo,poznato do bolka......no kakto kazva6 jivota produljava....ostavat hubavite,nezabravimite spomeni.....i muni4ko mn muni4ko nadejda 4e nqkoga moje da e kakto predi,4e nqkoi nqkoga 6te ni dade vtori 6ans

Това е избор. Твой ли е?

Като угарка съм останал. Смръдлив димящ филтър. Живота си продължава. Плаша се, че се движи извън мен. Като да изпуснеш гара, с онези, електричките. Ако е автобусна спирка, може и пеша да се върнеш. Пробвай да се върнеш пеша 20 километра, пресечена местност. Любов е хубава дрешка, в която се обличат страшно много неща. Не всички са приятни. Радвай се, че Господ има други планове за теб. Аз така се залъгвам. Изкарах месец и се срутих. Ревях дни наред самичък, пропих се, станах неконтактен. Напуснах работа. Гледах само в прозореца. Дали ще се появи. А съм 178 с 80 килос. Тогава тренирах. Започнах да тренирам водката. Сдухах се, разкапах се, надебелях. От тъпата Любов. Сега пуша 800 пъти повече, от Олимпийският огън. Направих хиляди връзки. Толкова безсмислени, колкото моста на "Глупостта" зад НДК, който никъде не свършва. Още нямам работа. Още се напивам, но без да ме виждат. Често. В медицината се нарича калциране. Остават цикатрикси. Белези. Вече не ми пука от АБСОЛЮТНО нищо. Ако за нещо се стегна, си пипам цикатриксите, които са от съвсем друго място/събитие/време и се присещам. Все едно ми говорят. Живота си продължава, пич. Искаш или не.

Няма да продължавам. А ако изскочи Фея, прати я да лети другаде. Да се пренастрои към Винарка Corpotation. Там ми е офиса. Хеххх.

Две неща.

Едното е от Вертер, дето също е печален: "Остави ме да изстрадам докрай! При всичката умора аз имам още достатъчно сили, за да премина през това". Ама нали знаеш как е свършил Вертер?

Другото е от мен. И аз се пържа на този огън от осем месеца. Само дето на мен никой не си направи труда да ми каже "сбогом", просто изчезна от живота ми без една дума. Ти поне имаш яснота в ситуацията си - свършило е, край, ще си го изстрадаш, ще ти мине по каналния ред.

Не те успокоявам - няма и смисъл - ама нали казват, че на човек му ставало по-добре, като види, че някой е по-зле от него