|
Пролет е! Въздухът носи уханието на любов. На онази любов - единствената, неповторимата...обагрена от лунна светлина, пространство и безвремие.
Онази любов, която извира от клавишите на пияното, като чиста пролетна роса.
Чистота и простор, с дъх на горски теменужки, с морски бриз на тиха лятна вечер. Природата ехти от птичи песни, вятърът донася мирис на живот, листата тихо шумолят в дърветата за две съдби, преплетени в едно.
Това е приказка!
Но приказка за любовта.
За една жена открива любовта...
Аз ли съм това?
Аз ли съм тази фея, дошла от нищото, сътворена от мечта?
Аз ли съм това?
Какво направи ти с мене?
Политнах към простора и сърцето ми се пръсна...
Но онова старото - пълно с толкова много минало и грешки.
Ти ме сътвори наново - парче по парче...
и се роди светлина...и покой и безкрай.
Не! Това не съм вече аз!
И никога няма да бъда!!! Но онази....старата!
Как успя да го направиш?
Вълшебник ли си ти?
Или си човек, изпълнен с обич?
Толкова ли много ме обичаш?
Толкова и повече...с любов, невписваща се в земните закони?
Направи го! Успя!
Разкъса моя свят и го сътвори наново.
Как да пиша като думите са тъй бедни за това усещане?
Стоиш далеч от мен. Но и ти се променяш -
пречистваш се от всички болки, грешки и злини.
Какво си сътворихме ние с тебе?
Красота? Или безвечност? Можи би живот?
Но не такъв, какъвто го познаваме - а нов, изпълнен с романтизъм.
А къде отиде реализма?
Къде остави своя егоизъм и каприз?
В миналото - пълно с тъмни сенки? Или претопи ги в любов?
Къде стоиш сега, в този миг?
Подпрял ръка, загледан в небето?
Или пред черния екран?
Дали пътува мисълта ти някъде към мене?
Или може би си тъжен и ранен?
Четеш подред това, което пиша!
Но вникваш ли в смисъла му днес?
...И сърцето нека проговори!
Дай импулс на твоите мечти!
Твоя съм - сега, така, завинаги:
в мига, в живота, в радостта;
в смъртта, в тревогата, в страстта.
Твоя, твоя, твоя съм!
Сега и във вечността!
В безкрая нашата любов пътува
и радва всички, срещнати навред.
И космосът дори с нас ликува,
че хаоса превърнахме в ред.
Ти беше бог и дявол, грешник и светец,
но Аз останах твойта муза!
Даде ми света, облечен в мечти,
в замяна аз ти подарих звезди...
И всичко има смисъл, проумах го най-накрая.
Но беше трудно - път, посипан с тръни и бодли.
А истината е била една:
трябвало е да се срещнем
и всеки сам да извърви,
предначертания съдбовно път
един към друг....един в друг...
един за друг...
сливане в едно безвремие -
мирис, нежност, шепот на любов.
"Дом, семейство, чистота" -
аз вярвам в това!!! Дори сега!
Продължавам да ти вярвам!
Дори за миг не съм преставала
да те обичам! Ти също!
Знам го!
Чувствам го с душа, с тяло, с мисълта.
Аз за теб съм сътворена,
и ти за мене си роден.
Намерих те, сега съм твоя до смъртта.
И всъщност ти си Мексиканеца,
в когото влюбих се тогаз.
Сега разбрах, че е така.
Не чувствах го аз него като мъж,
наяве след като видях го.
А ти си знаел истината....
Но не ми я каза?
Дали съм ти простила?
Никога не съм те аз винила!?
Щастлива съм, че се оказа ТИ :))
Обичам те!
Обичам те, обичам, обичам - бих изписала километри с тази дума.
Твоя съм и твоя ще бъда.
Ще те чакам до последния си дъх.
Знам, че ще те имам!
Ти ще дойдеш, ще се завърнеш при мен - след като откриеш кой си.!
След като намериш сърцето си - ще се върнеш при мен.
Знам го!
Дори вече няма надежда.
Останаха само вяра и любов. Най-чистите, силни и вярни думи, които съм изричала някога. А аз ги казах...и ти се врекох.
Аз ти станах годеница, Зографино!
Тръгни по пътя си. Защото тежък път те чака -
с много трудности, неволи и тъга.
Върви момче, не спирай своя път заради мене!
...тръгни момче, за да се върнеш мъж...
А аз? Аз ще съм тук, когато се завърнеш...когато намериш себе си.
А ти ще дойдеш. Знам го, мило!
Целувам те!
Сега върви...
|
[
