P.S.Любов / Контакти / Любов

На вън вали. Вече е 20:00 часа, започва да се стъмва и е неприятно студено. Винаги съм мразил центърът на София. Светофарите мигат непрестанно в жълто, лампите светят ярко, но не могат да се мерят с всевъзможните кичозни светещи реклами, които сякаш са една върху друга. Така и така съм тук, и решавам да изпия едно-две питиета в едно кръчме наблизо, където 100% ще срещна някой стар познат, с който неминуемо ще си припомняме старите времена, ще се тупаме по рамената, и просто ще сменя обстановката. Изглежда точно това ми трябва. Дъждът се пени върху коженото ми яке и оставя грозни бели ивици. Все едно не съм в град, а в циментов завод. Избирам краткият път и тръгвам по обиколните улички. Изровени, кални, мръсни. Помияри са се сврели в тъмните ъгли и само по глухото ръмжене и просветващите очи, не настъпвам някой. Писва ми да заобикалям колите по тротоарите и да се подхлъзвам на кучешки лайна, и смело шляпам по локвите, направо по средата на това, което смело наричат улици. И това е Центърът. Зона Ц. Сгради на по 100 години с рушащи се мазилки, входове, които смърдят на урина, изкуфели хазяйки и безумни наеми. Сещам се за Блатото и ми става приятно, че не живея в този квартал. Пресичам новото шосе преди Бул-банк, направо отгоре. Шератон ме блъсва със светлините си, виждам няколко изтупани проститутки и пак се впускам по малките улички. Няма въздух. Дъждът е спрял и смърди на мокър прах, цели потоци са се появили и ако не внимаваш, спокойно можеш да се проснеш по очи, в някоя невидима дупка. Кръчмата е на закътано място, почти няма светлина и за малко да я пропусна. Влизам вътре. Веднага ме блъсва шума и кълбета цигарен дим, сещам се, че е събота, замислям се, дали да не си тръгна, но си представям студа отвън и слизам към “механата”, както някои наричат бившето мазе. Тук всичко е на малки сепарета и не събира големи компании. Правя 50 завоя, за да стигна до единствената маса, над която е отдушникът и виждам Голямата. Не Голямата Берта, а Голямата бивша. Зачервила е бузите, ръкомаха, както винаги е правила, усеща погледът ми и със свободната реакция на пийнал човек, крещи да отида при тях. Става ми неприятно, дори след толкова време, сърцето ми подскача до гърлото. Целува ме и по киселата физиономия на един от събеседниците, веднага разбирам кой е “Той”. Вяло се представям и сядам до нея, с почти садистично удоволствие. Сякаш времето е спряло. Никога не съм харесвал големите компании, те са само 3-ма, Тя, “Той” и някаква тяхна колежка. Нарочно я подканям, тя да заговори за себе си, за да мога да следя реакциите на другите. Разбирам, че е “дизайнер” и едвам се сдържам, да не си изкарам напрежението с бурен смях. Онези двамата, мълчат и кимат с изкуствени усмивки, като японци, които просто не знаят езика. “Той” свойски я прегръща през рамената и отново ме напушва смях. Прилича на куче, което опикава дърво, за да си маркира територията. Бързичко мушвам две водки, докато се лее тирадата, това ме отпуска, забравям гадното време и започвам да се забавлявам на моно-спектакъла. Разбирам, че чакат още двама, “много яки пичове”. И тя носи пръстени, използва моите лафове, моята кръчма и... в един момент “пичовете” се оказват стари приятели. Блъскаме си ръцете и се прегръщаме, а бузите й от червени стават виолетови. “От къде ги познавам ли? – Дълго е да описвам, само мога да ти кажа, че е от 14 години”. Започваме да си говорим за едно време, колко бяхме откачени и си разказваме хиляди простотии, които са ни се случвали. Темата за дизайнът и за невероятните планове за бъдещето, увисва във въздуха. “Колежката” гледа с увиснало чене и разширени зеници. “Той” никога не е познавал подобни хора, а Тя е 11 години по-малка и просто няма с какво да се включи. Взел съм на детето бонбончето. Решаваме да си допием в единият тип. “Той” се вкисва и иска да си ходи. “Колежката” изненадващо иска да дойде с нас и когато поглеждам в очите й, разбирам, че й е вече абсолютно безразлично, къде се намира. В крайна сметка, с две таксита ги водя в Блатото. Музика, джангър, куфяхме си, блусове, пиене. Всички са по чорапчета, една счупена чаша и две чисто нови дупки на покривката. Аз и двамата типа спахме на спалнята, за другите трима – диванът се опъва. На сутринта, за мен имаше бира, за тези, които не искат – кафе. Чиниите – измити, боклукът – изхвърлен. Изядоха ми запасите за една седмица, но се почувствах, като в хипарска комуна.
Хубаво нещо са старите приятели и преглътнатите чувства. Дори взех на “колежката” телефона. По абсолютно професионален повод. Иска да й намеря някакво евтино “желязо” и да й накача нещата като хората.

Знам, че стана много дълго. Обвиняват ме, че не пиша нищо градивно. Ето, как кофти време, абсурдна ситуация и това, да приемеш нещата такива, каквито са, се оказва верният път, към това да се забавляваш, да даваш и да взимаш, без да се изхвърляш. Това беше по-скоро урок за мен, отколкото за който и да е друг. Дано ме разбирате правилно.
1.44