|
Бях на срещата десетина минути преди уговорения час. Седнах на един бордюр и се загледах в хората.
Там имаше едно момиче, което раздаваше флайъри на минувачите. Едната й ръка държеше тестето с рекламни листчета, а другата подаваше с настоятелна любезност. На лицето й беше разцъфнала усмивка. Времето беше прекрасно, нямаше го вече зимният студ, който сковаваше телата на хората, крачещи като роботи. Далече беше и лятната жега, която щеше да превърне ледените киборги в отпуснати, торбести същества, задъхващи се по нажежените улици. Небето беше чисто и безкрайно синьо. Лек хлад галеше бузите на момичето, зачервени от някаква вътрешна радост, която караше сините й като небето очи да се смеят весело.
Хората я подминаваха и със странна свитост се отбраняваха на инстинкта си да вземат това, което тя им подаваше. Мъже с костюми и куфарчета я игнорираха погълнати от своето бездушие. Народът отдавна беше обръгнал на просещи циганчета, врачки, продавачи на батерийки, дистрибутори на "безплатни" стоки и на красиви момичета, подаващи рекламни флайъри. Хората се бяха въоръжили с безразличие и грубост. Момичето се усмихваше и поднасяше едно и също листче към поредните безжизнени очи, които минаваха през нея, за да продължат в своята посока. А тя все така се усмихваше, сякаш обграждащата я студенина не можеше да я достигне. Шегуваше се с хората, подскачаше с танцови стъпки, кипяща от енергия. От време на време някой по-разсеян неволно взимаше от флайърите, на които беше отпечатана поредната изумително примамлива обява за почасова работа.
Внезапно някакво момче се спря, взе флайър, погледна момичето, усмихна й се и я заговори.
- Много си хубава.
- Мерси - му отвърна тя и се усмихна още по широко. После се обърна към друг човек и сякаш забрави за момчето. Но то стоеше там и я чакаше да го забележи. В ръката си държеше саксия пълна с пръст и покрита със станиол от външната страна. Момичето го погледна уж отегчено, със зле прикрит интерес - явно и тя го беше харесала. Той й поднесе саксията с тържествен жест:
- Заповядай.
- Какво е това? - попита тя с весело учудване.
- Тук е посадено едно цвете, вземи го. - той упорито й предлагаше саксията.
- Не мога да го взема. - тя също беше упорита, а очите й флиртуваха палаво.
- Това е много ценно цвете. Единствено е - в целия свят няма друго от този вид. Исках да го дам на някой музей, но сега реших да го подаря на теб. Мисля че и то ще е щастливо, ако го вземеш.
- Глупости - тя се засмя и любопитно погледна саксията.
- Не, това е самата истина. Ето тук е закачено едно листче, на него е написано името, което дадох на това цвете. Нарекъл съм го Anthemis tinctoria. Хайде вземи го - и той почти насила пъхна саксията в ръцете й.
- Благодаря, много мило - тя му се усмихваше очарователно и беше толкова красива, а той сякаш се уплаши от цялата тази красота, защото изведнъж побягна нанякъде без дори да каже довиждане.
- Почакай... - тя наистина беше изненадана, стоеше със саксията в ръце и се чувстваше много глупаво. За момент се поколеба дали да не хвърли цветето в близката кофа за боклук, но после сякаш й хрумна нещо, защото внимателно прибра саксията в раницата си.
Баба й живееше сама в гарсониера пълна с цветя. Надя мина от там на път към вкъщи и й остави саксията. После се затича към спирката на трамваите, защото искаше да се прибере колкото се може по бързо - приятелят й щеше да се обади.
Минаха няколко месеца. Много неща се случиха през това време. Един ден Надя беше тъжна. Не й се излизаше, седеше сама и мислеше. Наскоро беше скъсала с приятеля си и все още чувстваше в себе си някаква празнина. Внезапно се сети за саксията и за момчето, което я уверяваше, че това е единствено по рода си цвете... Antbemis tinctoria... Усмиха се и реши - изведнъж любопитството я беше сграбчило и тя нямаше никакво търпение да иде при баба си и да види какво ли прелестно цвете е поникнало от саксията покрита със станиол. Баба й се зарадва, че я вижда. Заразпитва я за разни незначителни неща, от които се интересуват бабите. Надя нетърпеливо я прекъсна и поиска веднага да види своята прекрасна anthemis tinctoria. Баба й се усмихна:
- Почакай поне да сложа едно кафе, седни за малко.
Надя седна на малката масичка и се заозърта с надеждата да забележи цветето си сред другите. След малко баба й се върна с поднос, върху който димяха две чаши ароматно и гъсто, турско кафе.
- Кажи, бабо, кое е моето цвете?
- Ето, миличко, ето... - Баба й остави подноса на масата и извади дебела книга от малката библиотечка в секцията. Седна до Надя, отвори атласа по ботаника (защото книгата беше дебел атлас по ботаника) на предварително отбелязана с картичка страница и посочи с пръст. На цветна картинка Надя видя добре познатото й жълтурче, което растеше почти навсякъде, имаше го дори на площадката зад блока й. Като малка беше правила букети от него, за да ги подари на майка си. Баба й сочеше текста под картинката - "жълто подрумниче (Anthemis tinctoria)". Стана и показа една саксия, в която гордо се изправяше крехкото стъбло на жълтурчето. Надя се намуси и погледна пак снимката, после цветето, после пак снимката и надписа под нея и изведнъж се засмя весело.
- Бабо, реших да си взема своята anthemis tinctoria. Все пак ми е подарък. - каза тя и пак се засмя. Баба й се усмихна и я прегърна с набръчканите си ръце.
Надя седеше в стаята си и съзерцаваше жълтурчето. Това най-обикновено цвете й се струваше все по-красиво с тънкото си стъбло и ярко жълти цветове. Сякаш късче от слънцето беше влязло в мрачния апартамент. Надя изведнъж се почувства спокойна и щастлива. Щом едно малко цвете можеше да носи в себе си толкова много красота, толкова много живот, значи на този свят имаше Бог. Надя осъзна, че наистина това цвете е единствено и няма друго като него. И тази мисъл я изпълни цялата и внезапно я заля толкова много щастие, че й се стори, че ще се пръсне, погълна я океан от любов и тя за миг се прероди в този океан и се разля до най отдалечените кътчета на вселената, за един безкрайно малък и безкрайно дълъг миг почувства всичко, което може да бъде почувствано и после всичко това се превърна в усмивка и отлетя, за да може Надя да си поеме отново дъх.
Погледна картичката, на която момчето беше написало Anthemis tinctoria. На гърба й видя телефонен номер, а под него името на момчето - Росен. Засмя се жизнерадостно и скочи към телефона.
|
