Love stories (компилация) / Контакти / Любов

Всички 9 теми, публикувани днес от R! са компилирани тук.
(бел. мод.)

Петък вечер
Петък вечер. Седмична умора. Вана и чаша вермут. Телефонен звън. Плахата ти молба да не поемам други ангажименти. Кратко мълчание. Твоята тиха надежда. Лаконичното ми “да”. Изборът на шумна компания пред самотната стая. Ефирна рокля, лек грим и капка парфюм. Стоя пред огледалото - страх от натрапчиви мисли за Него. Нямам съобщения, телефонът ми мълчи. Нямам желание да тръгна, но не искам да остана и тук.

Такси пред блока, ти отдавна ме чакаш – подарък и бърза целувка. Твоите приятели. Любопитни мъжки погледи. Презрителни женски усмивки и хладно протегнати ръце. Май аз съм новата избраница. Без да искам - поредната интересна жена. Добре, щом ме хвърли под прожекторите, ще го изиграя добре. Малко вермут за кураж. Желязно оръжие – усмивка и чар. С лекота предолявам стената от предразсъдъци. Сякаш винаги съм била част от този кръг. Оживени разговори, смях и тост за теб. Танци и весела суматоха.

Бавен танц. Треперещи ръце. Очите ти, гледащи с обожание. Зад гърба ти лениво се прозява стенен часовник. Не, не ми се говори за нас. Нека пием за теб. Отскубвам се и вдигам тост. Одобрителни възгласи и омразата в очите на някаква твоя бивша. За момент се виждам отстрани – искряща и жизнена, огнена и страстна. А отвътре ми е празно и студено. Разговарям с приятелите ти, но оглушавам от тишина. Улавям нечии закачливи погледи, но търся очи, които трябва да забравя. Жадувам длани, които загубих. Имам теб, а търся Него. Досада и тягостно чувство. Не издържам повече. Трябва да се махна оттук.

Стоим на среднощната улица. Лека прегръдка. Знам какво ще ми кажеш – недей. Остави ме, не мога нищо да дам. Там горе едно момиче те чака, така както аз чакам друг. Не ти го казах, но ти ме разбра. Остава празната ти надежда да не поемам други ангажименти.

Такси пред блока. Тихата ми стая. Нямам съобщения, телефонът мълчи. Вана и чаша вермут. Самота и умора. И слава Богу, натрапчивите мисли вече спят.

***
Кафе_?_не!
- Добър ден! – гласът е мек, кадифен и обещаващ. Отлепям поглед от най-любимата си приятелка, с която сколасваме да се видим на кафе след едногодишна раздяла, а тя млъква насред осемнайсегодишната цицореста блондинка, тъпа като гъба, която така го била омаяла, че щял да се развежда.
- Предлагаме ето тази нова поредица от книжки с детски приказки само за десет лева! Навярно имате хубави деца, съдейки по вас – мазно кискане след още по-мазната реплика.
- Бездетни сме. Ходим на процедури за ин-витро, но не можем да прихванем – споделя измъчено приятелката ми и започва да плаче. Не знам как го направи тоя номер, ама момчето се изпари за норматив.
- Та тъкмо ти разправям за Жоро – до уши е хлътнал, а тая ще му изпие мозъка. Викам му...
Така и не разбирам какво му вика, защото се появява традиционната циганка с наетото бебе и започва да мрънка за стотинки. От девет години пия кафе в това кафене всеки ден, циганката вече заприлича повече на баба, отколкото на майка, а така и не се научи да ме пропуска. Отпъждам я с възвратно-постъпателно движение на ръката и аха да захапем Жоро пак, добърденосва ни възпълен младеж, който започва с думите, че не продава нищо, обаче правят тестове на нов модел четки за зъби (измъква една от торбата експресно като фокусник и ми я завира под носа), а ние сме били много подходящи за пробата, така като ни гледал. Няма нужда да му отговаряме каквото и да било, понеже цигански оркестър с акордеон и кларнет го загражда и почва да му свири на уше, а дърта циганка му пребърква ловко джобовете, докато ошашавения шишко се опитва смутено да си прибере четката в торбата с чудесата.
- Вече помежду си ще се изтребят, давай да се включваме и ние – войнства приятелката ми и с викове “Долу изкуството!” подпуква акордеониста по главата.
Барманът най-после се намесва, тъй като нещата отиват към средни материални повреди на повереното му имущество:
- Ти почни левия фланг –бий по кларнетиста!
Не успява да разгърне до край наполеоновския си талант, защото циганите явно са обръгнали в битки и напускат полесражението по-хвърковати и от червените ескадрони.
- Уф! – избърсвам запотено чело – До къде бяхме стигнали...
Темата за Жоро ни увлича отново, а и сме се поизморили, защото бабичката, която продава здравец срещу колкото дадеш, мекчкаря с мечката, глухонемите с химикалките и запалките, кришнаря с “Бхагават Гита”-та, както и девойчето с готварската книга за 20 лева се разминават просто без пари, но за това пък и без бой. Допиваме кафето и тръгваме. По пътя ни спират две момичета, които ни питат дали сме от провинцията и дали не искаме да ни подарят по едно фенерче за врата на промоционна цена, която е била СПЕЦИАЛНО свалена днес и само днес.
– Кату сми ут прувинцията какво, да ни би да мислити, чи там си нямъми ток! - срязвам ги и тутакси след това се натъкваме в пенсионерката от съседната кооперация, която от девет години насам ме спира да ме извинява и да пита това ли е улица “Шипка”, а после да иска пари за хляб.
– Ако си беше купила промоционното фенерче, щеше да я забележиш навреме, кастри ме приятелката ми и дава на бабата левче.
– На пенсионерите не мога да отказвам, - пояснява смутено, - а и тази прилича на баба ми.
- Нищо де. От около 40 лева поискани, се оттърва само с един. Не е толкова зле - успокоих я аз, но докато успея да го кажа, приятелката ми се шмугва в козметичния магазин и купува на Жоро парфюм за 100 лева с кухата надежда да му го излее в супата и да го отрови, за да не избяга с осемнайсегодишната руса...

***

Чат - разказ
Пишеха си вече осми месец. Никога не се бяха срещали - даже размазани снимки по мейла не си размениха, защото още след първия разговор си бяха загубили ума един по друг. И като зелева салата да изглеждаха, едва ли щеше да им направи впечатление. Сядаха пред компютрите си всеки четвъртък от седем вечерта, докато могат.
Тя беше затворен човек, живееше с една тлъста котка, десетина подивели китки и две търпеливи риби в зеленясал буркан. Животът й беше сив и скучен - работа, приятели, кръчми, от време на време някое кинце и вечерен чат от PC-то вкъщи, до онзи четвъртък. Той я откри, ама съвсем случайно. Беше сбъркал буква в мейл адреса и тя получи спретнатото му съобщение: 'Коза!'. Оказа се, че скоро са го изоставили и 'Коза!' е точката на многословното сърцераздирателно общуване пред раздялата, което обикновено започва с 'Не те обичам вече'…
Близките й се чудеха кой е мистериозния любовник, който я държеше будна до зори, та всеки петък се появяваше на работа с дълбоки сенки под очите и недвусмислена глуповата усмивка. Четвъртъците бяха неприкосновени дни. Дори натрапчивата й леля свикна с режима и не й досаждаше тогава.
Говореха за себе си с настървение, опознаваха телата си, белезите си, чувствата си, живота си. Любеха се. Първият път й беше непривично и много се притесни, но той беше толкова нежен и внимателен, че я увлече. Обикаляха целия свят, фантазията му беше неизчерпаема. Най-страшно беше, когато им блокира единия мотор на самолета и се приземиха аварийно на каменисто плато в Австралия. Набелязваха си кина и театри, ходеха сами, а после ги обсъждаха така, сякаш са били заедно. Пращаше й картички - повечето със Слънцето - изгряващо, залязващо, слънчогледово, зимно. Едната представляваше напечена кафява скалиста равнина, а отдолу беше написал, че така си представя очите й. Чувстваше кога е нервен и уморен - начинът, по който ковеше точките в изреченията, липсата на главни букви, преобладаващите едносрични думи. По почерка му усещаше кога е щастлив, кога му се спи, за какво си мисли. Едва успяваха да се разделят сутрин. Тя го чакаше и през другите дни, но той се логваше само в четвъртъците. Обиколи всички чатове, броди из нета като шантава, но не откри нищо. В крайна сметка се примири - имаше ли някакво значение… Толкова много й липсваше,че започна да му говори в една тетрадка - скрибуцаше по страниците й всеки божи ден. Мислеше за него непрекъснато. Той беше сънят й, кафето й сутрин, слънцето й. Може би в реалния живот беше шишкав чичка с нервна жена и две деца, кротък жител на Обеля-2. Обаче никога досега не й се беше случвало да се влюби така безумно и да трае толкова дълго, да допусне някого толкова близо до себе си, някой да я разбира и усеща толкова добре. Може би защото нищо материално не ги свързваше. С предишният си любовник се раздели, защото хъркаше нощем и сърбаше като ядеше…
Този четвъртък той не се появи. Чака го до сутринта и отиде на работа с обичайните сенки под очите, но без усмивката. Цяла седмица ходеше като лунатичка и не можеше да се съсредоточи. 'Разболял се е, загубил е компютъра на покер, пропил се е и е заскитал, заминал е за чужбина…' Пишеше му мейлове в несвяст - никакъв отгвор. После пак дойде четвъртък и той пак не се появи. Взе си една седмица отпуска, пъхна се под одеалото у дома, не можеше да спи. Цветята взеха да завяхват, котката изяде рибите. Добре че леля й дойде, сготви й пилешка супа и с два шамара я върна към действителността. Всичко си тръгна по старому през деня, но вечер тръгваше да го търси -обикаляше улиците, кината, в които знаеше, че обича да ходи, местата, за които й беше писал, и-нет клубовете. Не знаеше нито как изглежда, нито как се казва. Никът му беше Ърнест, защото беше голям почитател на Хемингуей, но това не й беше от голяма полза.
След месец се запознаха наживо в офиса й. Дошъл беше там по работа - позна го по това, че крещеше 'Коза!' на секретарката, която го беше поляла с кафе. Ожениха се още в четвъртък, защото тя му каза, че ще се самоубие, ако пак изчезне. Заживяха в апартамента му в Обеля-2, заедно с тлъстата й котка, десетина подивели китки и нови две търпеливи риби в стария зеленясал буркан. Продадоха си компютрите, за да си купят спалня. Роди му две деца. Оказаза, че той хърка нощем и сърба като яде.

***

Жените - I част
На хотелската врата се чука продължително. Декоративна руса главица се подава изпод завивките. Рум сървизът, вкарвай количката. По-бързо мухльо и не ме гледай така. Не си падам по обслужващ персонал. Хайде, чупката!
В широкото легло хърка новият Й софиянец. Бърза корекция на остатъците от снощния грим, и след пиянската нощ трябва да изглежда свежа и мноого секси. Не се изпуска такова съкровище като него – със златна кредитна карта, луд по свежата й 19 годишна плът! Ех, да не беше толкова женен, щеше да им покаже на всички на село. Ще пукнат от завист като спре на центъра с новото му БМВ, наконтена като принцеса с дрешките от оня бутик на Витошка и обувките, дето й ги донесе миналата седмица от Гърция. Нищо, че съседката й викаше, че щяла да стане парясница като замине. Да я види за половин година колко е напред с материала. Онези задръстенячки от общежитието нека чакат мама и тате да пращат бурканите и някой и друг мижав пощенски запис.

Кафе в леглото. Не ме пипай сега миличко, трябва да си ходя, в сесия съм. Писна ми вече, ако ми беше взел едно апартаментче, нямаше да бързаме всеки път. Хайде, ставай, че дебелата ти жена пак ще ти звъни, да ти вдига скандали, довечера ще си нервен, а аз така искам да ми купиш онова телефонче. После ще ме заведеш някъде, много обичаш да се показваш с младото си гадже, нали? За теб мога всичко да правя… Пък изпитът е чак след два дена, ще се оправим с професора. Стига котенце, как така ще му смачкаш фасона, той е на 60 години, тоя дъртак. Малко сухо в книжката ще го оправи, да не мислиш, че изкарва колкото теб. Като каза фасон, днес ще трябва да отида на фитнес, фризьор, козметик, масаж….добре де, 150 лв. ще стигнат.

9 часа.
На вратата се звъни продължително. Подпухнали очи поглеждат през шпионката. Портиерът, моля ви, не ме занимавайте с вашите комитети за събиране на сметките и не звънете сякаш сме глухи. Приятен ден!
В широкото легло спи малкото човече, след цяла нощ кашлица, температура и истеричен плач. Трябва бързо да му приготви първото хранене за деня, да изпере напишканите и оповръщани чаршафи от креватчето, да изтича до аптеката и до месаря за котлетите на баща му за довечера, който видите ли ставал рано и цяла нощ си спеше в най-отдалечената и съответно най-тиха точка на апартамента. Няма време за грим, за свежа и секси да не говорим.
Ех, да можеха да я видят колегите в службата как по цял ден готви пюрета, сменя памперси и обикаля градинките с количкте, за да слуша кога другите майки готвят пюрета и сменят памперси, кога децата им ядат, акат и повръщат.
Колежките й, старите моми, нека през това време да спят с тоя оня, за мижаво повишение и всеки път да умират от завист, когато са й на гости и мъжът й се прибира след работа, гушва детето и я хвали каква домакиня е.

Сироп за кашлица в леглото. Хайде миличко, не повръщай точно сега. Писна ми вече, ако татко ти беше купил нова перялня, нямаше да ми отива деня над мивката. Хайде, да те водим при чичо доктор, че ако и тази нощ ревеш, татко ти ще е нервен, а аз така искам да направим ремонт. И ако още веднъж ми нервничи така, докато му приготвям закуската, ще му смачкам фасона.
Като казах фасон, имам нужда от фитнес, фризьор, козметик, масаж….добре де, тези 150 лв. ще стигнат да ти купим нова количка.

***

Имало едно време........................
Имало едно време, което почти нямало кой да запомни и затова, за да не се хаби много много то вървяло невероятно бавно. Толкова бавно, че можело да мине за вечност. Това било времето след Третата Световна Война. Колко време след, никой не можел да каже, пък и нямало никакво значение, защото и без това никой не го назовавал така. Това било едно тихо и спокойно време. Земята се отърсвала от дългия сън и разцъфтявала. Небето било зелено, както винаги си е било и слънцето, което все още било слънце, светело с меката си лилава светлина. С една дума всичко си било същото. Било невероятно тихо, но понеже, така е било винаги откак свят светува това също било съвсем в реда на нещата.
От черната кутия на Земята обаче може да научим, че всъщност това започнало когато войната навлязла в своята последна фаза. Тя тая фаза настъпила невероятно бързо и продължила невероятно кратко и то защото точно оная сутрин японския главнокомандващ се събудил невероятно кисел и ядосан на цялото земно кълбо. Без да се измие дори, той започнал да крещи истерично. И преди жена му да успее да го умилостиви с любимото му сутрешно дълго кафе той вече бил обявил началото на операция “Настървени термити”. Всичко свършило бързо, безболезнено и елегантно. Жената така и не могла да пусне кафе машината. Настървените термити разграждали на атоми всичката биологична и не биологична материя на земята. Но понеже пускането на това оръжие станало някакси импулсивно, преди да са приключили последните тестове процесът на разпадат не се осъществил напълно и не протекъл еднакво за всички части на земното кълбо. Причината за това останала неизяснена, защото по ирония на съдбата мозъкът на всички учени се разградил напълно. Повечето земляни се разпаднали изцяло и само тези, който имали по някаква си причина душа, която не се поддавала на тлението на материята, се запътили към вечния си дом. По-точно казано ангелите и дяволите, които до тоя момент наблюдавали с интерес самоизбиването на човеците наскачали и започнала една още по-ожесточена битка за разквартируването на единственото останало от героите на течащото време. Всеки от небесните същества си държал на неговото и никой не искал да си изгуби предназначения за него контингент. Усилната работа по прибиране на човешките души продължила поне 3/4 вечност. Наизкарали се едни ми ти записи от живота на всеки душеносец, анализирали и проанализирали кой за къде е и защо е. Да не говорим, че записите, който дяволите изфабрикували по нищо не приличали на онея, който ангелите въртели, та се наложило Създателят на всичко тленно и нетленно да се намесва от време на време в спора. Въобще в 8-мото измерение започнала трескава, уморителна и досадна разправия.
Там дотолкова се били задълбочили, че зарязали онова, което било останало от Земята, както се казва, на самотек. Теорията на невероятностите неизменно вярна на себе си доказала, че не подлежи на разпад. Земята продължавала да си бъде земя и дори по нея си щъкали тук-таме разни същества. Така както си е било отначалото на времето.
Не, че всички тия живинки не били оцелели по чудо. Или може би по предвечния план на Всевишния. Но понеже и не подозирали, че изобщо някога са оцелявали като по-чудо, тъй като не им била останала нито една клетка, която да помни миналото в понагъналия им се от енергийното напрежение мозък, те изобщо и не предполагали подобни измишльотини. Имали някаква интиутивна онтологична памет, която им казвала , че те винаги са били това, което са и винаги ще продължават да бъдат. Така, че в общи линии за тях нищо не се било променяло. Животът просто си бил живот и те пишели историята на своето време. Както винаги си е било… Изпитвали гордостта на първооткриватели. Вече били открили топлата вода, калните бани и колелото. Какво му трябва на човек! Слънце, въздух, вода. И огън, който да топли. Според Стьопа той си имал всичко най-необходимо.
“Пусть всегда будеть сольнце, пусть всегда буду я!” - пеела Маруся, люлеейки в прегръдките си плюшеното мече и се запътила към малката дървена виличка, където отдалече дочувала звука на вълнуващия се от горещината самовар. Тя живеела с мама, татко и баба и знаела, че някъде отвъд реката живее Саша, когото никога не била виждала.
Както разбирате земята никак не се била променила. С една дума хората дори да нямали памет за миналото имали желание за бъдеще.
Дори се научили да изразяват чувствата си в стихове. Хитър начин да накараш субекта на твоите желания да дойде на уговорената среща край езерото привечер. По тоя случай Агнес четеше вече поредното 150-то писмо и се усмихваше сама на себе си. Тя зарея поглед по ясното безоблачно небе и си припомни неговите изумрудено зелени очи.

“О, кой ти даде толкоз страшна сила
със свойта слабост да цариш над мен,
та ясното ми зрение надвила,
ме караш на нощта да казвам ден?
Как правиш тъй, че всякоя от тия
постъпки твои, плод на мисъл зла,
да ми изглежда, сякаш по магия,
по-светла от най-светлите дела?
И как със всеки повод да те мразя
ти правиш любовта ми да цъфти?…
Презират ме, че името ти пазя –
не ме презирай в хор със тях и ти!

Обикнал в тебе всичко недостойно,
достоен съм за твойта обич двойно.”

твой любящ Ш.

“Дали да му вярва?” Все пак реши, че си струва една разходка с лодка, та била тя и под наем, и взе да сресва енергично, естествено бухналата си като розово облаче коса.
Вечер небето ставаше мастилено и бледата светлина от фосфоресциращата в светла резеда луна хвърляше съвсем непринудени сенки. Той остави греблата и лодката следваше естествения ритъм на живота. Приседна до нея и обви ръце около шията й.

-- “Любовта ще спаси света…” – някъде прозвуча замислен глас.
-- Да, когато се научат да обичат, може би…
-- А дотогава?
…………

Врътни времето сто години напред да проверим. Стоп…, спри, спри, …много напред избяга. Я локализирай. Уголеми. А така! Сега дай на фокус.
Екранът се изпълни със сив метален блясък. И в следващия миг самолетът се вряза в някакъв небостъргач.
-- Мда, дай още петдесет години напред. Експериментът явно продължава.
-- Докога, вече ми писна…
-- Докогато не се научат да обичат истински!
-- Изчисти екрана и върни времето на нула. Започваме отначало… да възлюбиш ближния като себе си...
-- Дали да не добавим и да се научиш да броиш до повече от три. - подметна някой.
-- Харесай нов цвят за слънцето да поразнообразим малко и не ща вече никакви динозаври.

***

R!
Всъщност той беше невероятен пич. Просто беше 100% от където и да го погледнеш. Мацките в бара хвърляха по едно око и си казваха : 'Мале. Боже господи... ъ-ъ-ъ... Цъ!!' Не особено богатия им лексикален фонд не им позволяваше повече , но основната идея беше ясна. С две думи всички мацки в бара даваха между седем и петнадесет години от живота си да бъдат с него.
Той обаче стоеше сам. Беше 100% пич и просто чакаше всички мацки наоколо да му се нагледат, за да започне да действа. И чакаше. Беше изтънчен, облечен в бяло, пушеше с цигаре. Чакаше. Не му беше скучно, защото и той оглеждаше наоколо, но така че никой да не забелязва. В един момент реши, че се е начакал ( или просто бе преценил ситуацията- всъщност аз самият не бих могъл да прозра неговият сложен мисловен процес). Отиде до бара и си поръча ново питие, потропвайки с пръсти. Почти мигновено на столчето до него цъфна пищна блондинка (така вероятно я правеше някоя евтина боя за коса, а другото вероятно беше естествено).
И поведоха непринуден разговор. Но какъв разговор беше! Просто той беше 100% пич и водеше разговора, така че на нея да не и се налага да използва по широк кръг от тези на 'Да' и 'Не', а това все пак не и беше трудно. Единственото затруднение идваше от там, че едва се удържаше да не припадне от щастие, че е с него...
Докато ... той внезапно не изкриви лице! Чертите му се сгърчиха, прехапа устни и по челото му избиха студени капчици пот.
тя се стресна и отдръпна (а вече почти плътно бе прилепнала към него), но не успя да каже нищо, защото не бе подготвена за подбна ситуация.
той се опита да наподоби нещо като усмивка, но излезе такава гримаса, че тя само повече се уплаши. той се свлече заднешком от столчето, смотолеви нещо, но от успокоителния му тембър нищо не беше останало. Тя се опита да му се усмихне, за да го успокои, но той вече се отдалечаваше задешком с бавни стъпки. Препъна се в някаква маса, разля кола и конякпорядъчно изцапвайки белите си дрехи. Обърна сеи побягна присвит към изхода. Излезе в коридора и бързо отвори първата врата. Сервизно помещение. Затръшна я и се блъсна в някакъв човек, опита се да се извини, но се присви на две и избяга нататък. Подхлъзна се и падна. Дрехите му вече за нищо не ставаха. Изтича на улицата. Оглеждаше се диво. Хората също го гледаха учудено. Заднешком влезе отново. Тръгна по страничен коридор и вече едва ходеше. Видя надпис на една врата 'WC' - блъсна я с глава и влезе. Климатикът се включи. Той го погледна благодарно. Пусна резето. Ослуша се дали някой не идва по коридора. Провери пак резето. Отпусна се. Тялото му беше изтръпнало от продължителното стискане. Успокои се.
Най- накрая се отпусна напълно и на спокойствие пръдна.

***

Изневяра
Изяжда ли те черна ревност?
Усещаш ли нервната тръпка, болезнените мисли, които върлуват като неканени ветрове? Гориш ли в черните пламъци на съмнението?

Разбра ли как боли? Очакването е твоята грешка. Тъмнината ти прави компания, часовникът е твоето наказание. Блъскаш се в стените, с които сам се огради. Заключен си зад прозореца, който ще бъде предвестник на спасението при моето завръщане.

Между нас стои среднощно мълчание. Очите ти търсят утеха, моите не искат да лъжат. Погледни ги. Виждаш ли чуждите устни, докоснали жадното ми тяло? Усещаш ли дъха, разтопил ледовете, с които ме скова. От очите ми струи чужда топлина, огряла премръзналите ми ръце. Забрави ли как ги протягах насън и все не те достигах? Вместо с твоите ласки заспивах, завита с тъга. Под главата си слагах черните мисли, че не те заслужавам. Понякога се будех нощем и те гледах. Спокойният ти сън нашепваше, че ти си прав. Желязна логика - виновният не спи. Душата ми крещеше: "За какво", умът ми се усмихваше ехидно - не виждам ли мълчанието, с което ме наказваш и самотата, която си ми подарил. Забравих какво е да ме забелязват, да се вслушат в плахия ми глас, с който дълго време съм се страхувала да не наруша тягостната тишина помежду ни.
Опитвах да повярвам, че не съм прашинката, в която ме превърна. Събудих се, потърсих скритото си Аз. Бях забравила, че душата може да лети. Звездите - толкова далечни.... опитах пак да ги достигна с ръка...
Успях! О, да забравих, че на това си ме научил ти. Не помня кога, беше много отдавна.

Отново сме в кръговрата на болката - но този път тя е моят съюзник, за теб е смъртен враг. Усещаш я във всяка клетка. Обидата те задушава. Как искаш да те няма, да не си се раждал, да не усещаш срутилия се върху плещите ти свят. Това ли си ти - силният мъж, когото безмълвно молех за нежност. Този, чиято броня не успях да пробия. Стената, пред която заспивах, но не спирах да търся врата.
Нямаш сили дори да ме мразиш. Объркан си? Плачеш? Страхуваш се, че ме губиш? Унижен си, с потъпкана гордост? Добре дошъл в моя свят!

Безмълвна прошка. Студена прегръдка. Начало на края.
Прости ми, че ти изневерих.

***

!!!
Току-що бе пристигнала. За пръв път идваше тук. Беше отседнала в някакъв хотел в центъра. Едва дочака да й донесат багажа и се просна на канапето. Не помнеше откога не е спала. Отпусна се и заспа. И този път не сънува нищо. Когато се събуди, не знаеше колко време е минало. Опита се да си припомни защо бе дошла именно тук, но не можа. Извади бележника от раницата си, но и там не намери нещо, с което да свърже пристигането си в Лондон.
Беше около 21 ч. Навън бе тъмно и мокро от дъжда, който за N-ти път се изсипа над града. След като взе душ, реши да излезе. Усети, че силите й се възвръщат и й стана някак хубаво.
Знаеше, че няма да скучае тази вечер. След броени минути бе на улицата. Наоколо имаше много хора, които се разхождаха. Отвсякъде светяха реклами и тя за момент се умори от толкова много светлини. На “Пикадили” реши да си почине. Седна на един тротоар и запали цигара. Не беше сама. На площада освен нея имаше една влюбена двойка, един мрачен господин, който разхождаше някакво мършаво куче и една загадъчна фигура, която тя, в първия момент не можа да определи. Беше мъж, с къса черна коса и леко набола брада. Той забеляза, че тя го гледа, но реши, че е още рано да я заговори. Тя продължаваше да го гледа. Струваше й се, че го е виждала и преди. Искаше й се да го приближи, да го заговори, да го целуне дори, но не посмя. Опита се да каже нещо, но от устата й не излезе дори звук. Не можеше да помръдне.
Небето започна да се прояснява и задуха лек ветрец. Нощта бе приказна. Всичко наоколо сякаш оживя. Тя стана по-чувствителна. Сетивата й се изостриха. Струваше й се, че може да чуе човешки глас от другата улица. С нея ставаше нещо, но тя още не знаеше какво. Някакво ново непознато чувство я завладяваше.
Той забеляза, че тя продължава да го гледа. Стори му се дори, че му се усмихна. Разбра, че не му остава нищо друго освен да я заговори. Той стана и бавно се приближи към нея. Когато видя лицето й, се разтрепери. Струваше му се, че всеки момент земята ще се преобърне и ще го затрупа. Кръвта му кипеше, а тя чуваше ударите на сърцето му. Не каза нищо. Седеше пред нея и не можеше дори за секунда да откъсне поглед от очите й. Струваше му се, че в тях се отразява целият му живот. Искаше му се да я попита защо се появява толкова късно, но сам осъзна абсурдността на въпроса си след като се виждаха едва за първи път. Нищо не я попита. Гледаше я само в очите. Цял живот можеше да стои така и да я гледа. За него вече нищо друго нямаше значение.
Тя не се учуди от поведението му. Спомни си нещо незнайно от къде за Вавилон, за езиците, които Бог разбъркал не за да се разбират по-трудно хората, а изобщо да не се разберат.
Осъзнавайки безсмислието на думите – не каза нищо.
Тя стана, хвана го за ръката и те поеха в неизвестна посока без да проронят и дума.
Градът бързо ги погълна и те изчезнаха от редовете на тази история. И никой не знае къде са сега. Някой казват, че са се превърнали в риби и плуват някъде из Темза.

***

Райските ябълки
Марк се щураше напосоки из вилната зона и търсеше уединено и закътано кътче където да прекара един необезпокояван от никого следобед. Беше му писнало от досадни типове с нравоучителни поучения и прочие баналности. Искаше да остане насаме с мислите си и най-вече с фантазиите си. Носеше си няколко цигари с трева и тоя път искаше удоволствието от несъзнаваното да бъде пълно и да не бъде споделяно с никого. Нито с приятел, нито с дългокрака красавица.

След като вече беше вървял достатъчно дълго и то все в една и съща посока, абсолютно правилната – обратно противоположна на цивилизацията, реши, че вече е време да се установи някъде, където спокойно да дочака залеза и да се напуши за всичките тия дни, които трябваше да изживее заедно с цялата си многолюдна и определено досадна фамилия.

Метна се през оградата на една напълно занемарена и обрасла с павит ябълкова градина и тупна във високата трева на своите мечти. “Това е мястото” - каза си Марк - и потърси с очи къде може да се настани възможно най-удобно. Огромното ябълково дърво веднага привлече погледа му - клоните стигаха досами земята, така че ако се обтегнеш на ствола ще можеш да бъдеш напълно защитен от външни вмешателства. Трябваше някой целенасочено да се запъти към дървото, че да те открие.

“Екстра!” - прошепна доволен от находката Марк и тъмните му очи се усмихнаха на някакво само нему известно блаженство. Той метна на земята дънковото яке, извади скъпоценната трева, която му струваше последните спестявания и се приготви да запали. Примижа срещу все още пламтящото и жарещо слънце. Поогледа се, търсейки из джобовете запалката и чак сега забеляза, че на дървото примамливо грееха огромни червенобузести ябълки. Нямаше начин, усилието да откъсне най-близката си струваше отвсякъде. Марк се понадигна и докопа една. Поизбърса я и впи зъби в тънкокората й плът. Ароматът й го зашемети и той преглъщайки, приседна с омекнали колене. Удари го силна приливна вълна от ярки цветове – пред очите му преминаваха талази тюркоазено синьо, мигновено преметени от кърваво мораво и смарагдено зелено. Имаше чувството, че го въртяха в гигантската въртележка на някакъв калейдоскоп. Той впиваше зъби в сочния плод все по-жадно и по-настървено. Бурен прилив на емоции облада душата му. Марк ликуваше, това беше фантастично изживяване. Никой не беше споделял досега за нещо подобно. Премина през целия спектър на емоционалните екстри. Изпитваше силата на разстилащата се в гънките на устните му омая на първото влюбване, тръпката бързо премина към слабините му и го обзе бурната ярко лилава страст на неустоимо, животинско полово влечение. Тъкмо очакваше да се разтопи в урагана на оргазъма, когато преглътна и изневиделица го завладя дива ярост. Идеше му да троши, да вие и да убива. Представяше си как насича Леа с обикновен кухненски нож, страстта му към разрушение се надигаше и сока потече надолу по брадата му. Обзе го усещане за непобедимост. Досега не се бе сещал, че той е Бог и диктува правилата на живота. Кой да живее и кой да умре, кой да плаче и кой да танцува. Усещаше мощна сила съсредоточена в дланите си. Знаеше, че в този момент е способен на всичко. Но единственото му желание бе да покорява, да завладява и да обладава. Тялото му трепереше в неистови конвулсии. Той не можеше да контролира залялата го енергийна вълна от страсти и емоции. Цветовете шеметно се въртяха и Марк започна да агонизира. Изведнъж го заля чувството на празнота и изоставеност. Мозъкът му не издържа и потъна в черната дупка на безвремието. Току-що родения бог бе вече мъртъв.

Залезът се промъкна между гъстата завеса от листа и вятърът донесе шума на тихо прокрадващи се стъпки.
- Яаааа, да видим какво прави дървото на боговете!
- -Истинска райска градина! - възкликна клокочещ женски смях.
- Мисля да ги оберем още тази нощ. - чу се приглушен бас.
- Ще можем ли да ги съхраняваме в лабораторията? И откъде да намерим поне двама трима рецидивисти за експериментите? Всъщност каквито намерим. - заключи мъдро тя.
- Че е най-екологичното биологическо оръжие, е, но въпроса е как да регулираме дозата. Ще се продават доста добре и ще навлязат на пазара още преди да са се усетили. - Опаа - замлъкна в недоумение Франк. Ето май имаме първия експеримент, който доказва, моето твърдение, че дозата трябва да се намали.
Те се наведоха и отметнаха клоните на дървото. Коленичиха и заопипваха момчето.
- Изял е почти цяла. Множко му е дошло. Абе казах ти, че трябва да си осигурим някаква наистина недостъпна зона за експеримента.
-Е, така поне имаме и опитни мишленца. Гадното е, че сега трябва да се занимаваме и с трупове. Никой не трябва да разбере какво се е случило с момчето и вече наистина ще трябва да оберем всичко до шушка тъкмо тая нощ.
- Все така става, а можеше да бъде една фамозно нежна нощ. - захили се Шани. - Ще го вземем в лабораторията за аутопсия.
- Шефа ще е бесен, ако нещо излезе на яве. Хващай се да береш и не коментирай.
-Дозата прави отровата! - постулира набързо тя първия експериментален опит.
- Номерът е веднъж да започнеш да желаеш райските ябълки. Скоро може да имаме волята и емоциите на когото пожелаем.
- Без съмнение само дето ще трябва още да побачкаш.
- Не коментирай, а бери. Всъщност иди да потърсиш фенера, че без него няма да минем. Трябва да заличим всичко до последно.
Чак призори Франк и Шани напуснаха градината и подкараха джипа в никому неизвестна посока.