Кралски Гавър :-)

Хубаво. Значи наистина аз и Аданадел, също сме отнесли солидна порция от джоинта и имаме колективни халюцинации .

---

Hi's smart for a goblin. He can do two things: hit and run.

Мда, моргот не прощава.


Сядам да пиша дневника на... хъм на който ми хрумне!

}:-E


Дано даскалката по литература ми прости...

С "Ikew & Mist inc" оставате БЕЗ конкуренция!"

Клубарите бяха залегнали зад храстите и наблюдаваха лагера на орките. Това бе малък отряд, който явно бе изпратен с някаква определена цел тук. Не бяха на пътя им и лесно можеше да ги заобиколят, но всички мислеха единодушно, че трябва да научат каква е мисията им. Въпроса беше как. Галандро предложи:
- Аз ще отида, да ги питам.
- !?!?! - отговориха другите.
- Нали съм орк, бе! Няма да се усетят!
Всички се съгласиха с плана.
- Ама, има един проблем. - продължи Галандро - Орк съм, само когато съм препил, а не съм близвал капка алкохол наскоро. - довърши той и погледна към оскъдните запаси от бира.
В един момент, всички вкупом решиха, че не си струва труда, да разберат, какво кроят орките и предложиха, да продължат пътя си.

---

Hi's smart for a goblin. He can do two things: hit and run.

.... ГАЛАНДРО

Ден

С оправданието, че съм бард на групата оставям другите да ми вършат мръсната работа. Хитър съм, ей!


Друг Ден

Да му се невиди. След поредната среща с орки, в която кротичко хвърлях пиратки от горе и виках за добрите, задругата ме позяпа гаднярски, и пита кво по дялволите правя. Отвърнах им, че творя поезия.
Грахче предложи да си завра поезията в пръстена. Другите просто поискаха да им я покажа.
Гадни недоверчиви... ЕЛФИ! Хмък. сигурен съм, че е само защото съм зелен.
Казах им, че всички велики произведения се правят дълго.
Икел твърди, че обикновено се появяват след смъртта на автора им.
Мисля, че ми завижда.
Дребни малки злобни...


Ден. Отново.

"Теменужките са сини, розите - червени
А кръвта прилича на доматен сок"
Хъм, мисля, че има напредък. Ставам все по-поетичен. Оу йе.
Между другото келеборна умря. Изобщо не бях видял, че е с нас.
Ботушите му са удобни. Ще пратя парите на родителите му веднага щом се върнем.

Ден

Днес пак срещанахме орки. Май ни става навик.
Смляха ни. Тоест, без малко. Аз съм героя на деня. Мноу яко!
Стана така - изскачат значи от всички страни, ама много. Около мен групата изпоизвади там квото имаше (икел ми е свил бластерите. Подал миризлив лицемер!) и почна да стреля. И да пържи. И да плати по главите дребните зеленокожи, докато престанат да питат на съответните си езици какво им е направило "Оркическо фен-движение "Хари Потър" и най-накрая издъгнат, както се полага на нормални зеленокожи.
Аз, като всеки същински поет, се бях отдал на поезията си докрай. Чел съм някъде, че така става с великите. По някое време даже съм бил толкова вдъхновен, че съм почнал да рецитирам поезията си.
Труповете на сгърчени в ужасяваща агония бяха навсякъде около нас. Цялата ми задруга ме гледаше с едни такива ококорени очи, опитвайки се да запуши ушите си. Щом видяха, че съм млъкнал, хукнаха да си търсят тапи за уши. Не казаха защо.
Прочее, щом се опомниха от зашеметяващото величие на моят творчески размах и полет на мисълтта ме помолиха да пробвам да рисувам.
Обожават ме. Мисля.
Икел каза, че не е чувал по-скапана позия, и ми написа 4 страници критика.
Дааа, вече съм сигурен, че завижда.


Ден

Баладата ми е почти готова. От време на време дразня с трйлърчета другите от задругата. О, те са толкова търпеливи! Всеки път бягат, за да не чуят някой спойлер! Предполагам, че обмислят строежа на храм за мен и изкуството ми.
То било готино да си бард.


День!
Ужас! Драма! Трагедия! Телепорно! Някой се е промъкнал нощтта в лагера и е счупил лирата ми! Не знам как ще го преживеят моите приятели... цял ден ходят, и шокът за тях е токова силен, че цял ден се хилят истерично. Съжалявам ги... обещах да си намеря нова ил ида си направя от конски косми и самурайски мечове. Реагираха бурно.

С "Ikew & Mist inc" оставате БЕЗ конкуренция!"

Еххх..... Няма справедливост.

Трябва да напишем и тайният дневник на : БИРА. Щото е от най-важните членове на малкият ни колектив.

С "Ikew & Mist inc" оставате БЕЗ конкуренция!"

Ама всички яздите, бе хора...
Няма ли някой да ходи пеша?




Запитване: (озадачено)Рох и тя ли язди?


Two times the Dark Lord shall fall, two times he shall rise when a Fiery Lady will defeat him...

Не са всички. Има двама пешеходци-сепаратисти

По този въпрос съществуват две мнения. Едното е неправилно, а другото е моето.

Меандор приседна до Талиесин, и го сръчка в ребрата
- Мммммм - измрънка почти-(вече не-толкова)заспалият му другар - какво пък сега ? Кой ни напада пак ?
- Ти пък с тез нападения - незнам колко от тревата на Моргот си свил или е от оркския дъх, но този път определено не ни нападат просто изках да ти изпея нещо за приспиване.
- Да ми изпееш !!! Ти - в ужасеният поглед на Талиесин се четеше първичен страх, след което добави предпазливо - И какво толкова искаш да ми пееш ?
- Ами... някой по едно време пусна мухата че трябва да се пее Менъуор, пардон edan'o'ohta на елфически и аз работих цял ден оп въпроса - Меандор гледаше гордо
- Олеле - промълви безсилно Талиесин. Дори Осамнадесетте-Делено-На-Две Конника не биха предизвикали по шашардисана и стъписана физиономия на лицето му
- Мдам.. какво знаеш ти.. започваме с norn en' naur от албума aran en' tinco
След което запя....
Пет секунди по-късно гласа му премина във фалцет, на който би завидял дори Михаел Киске, последван от непреводима елфическа ругатня отправена към сгушеният наблизо Вечен Мрак, ухилен до уши и недвусмислено подхвърлящ втора празна бутилка от Бира в ръката си.
Меандор беше до тук с опита си за пеене.
- Добре де.. - опита му да се направи на обиден донякъде успя - спирам. Ама като тръгна на турне из Средната Земя да не сте посикали бекстейдж пропуски.
Елфът си легна, зави се и обърна гръб на всички. Няколко минути по късно от там се носеше тихо припяване на завален елфически..

------
The world is gone mad... But I was not wrong. I did what had to be done, as I do now...

А, има и един мрачен ентусиаст, който търчи около конниците.

Evil, beware...

Е и? Хубаво се бяха подредили.

Запознали се бяха покрай Думите на Толкин и се познаваха от собствените си Думи. Да, ама сега май трябва ше да минат към дела? Лошо, да, много лошо.
Защото знаеха, че са много добри с Думите. Особено някои. А трябваше да намерят начин да оцелеят. Не можеше да се деяни на единия му Мрак.

С какво разполагаха:

- Крал, убеждаващ вътрешностите си да траят НА МЯСТОТТО СИ

- Абстинентен декофеинизиран и деникотинизиран Шеф

- Скиталец на ръба да се усъмни в себе си, след като Бъдещето му едвам се държи.

- Орк-бард, който все мисли как да минат НАД Пътя на Мъртвите

- Талиесин и Маендор - двама туристи, по случайност почти единствените, които въобще могат да боравят с ПОДХОДЯЩО оръжие. Обаче, съвсем между другото казано, Задругата даже не разполагаше с тях към момента. Беше им попаднала евтина брошура "Започнете със Средноземското сафари СЕГА!" и бяха отпрашили, ДДП! Пък и след номера, който спретнаха в Едорас, много от стигащите им до кръста същества си ги представяха по три пъти дневно скъсени с по около 2-3 педи – горе-долу изрязани от колената надолу.)

- Аластис, храбър, но обезоръжен, принуден да говори за Силата, вместо да я използва, и започващ да нервничи от неспиращото сияние на меча си.

- Фея, объркана от безбройните различни задачи, свързани все с обоза, които й поставяха. Докато сърцето й тръпнеше най-сетне да покаже на кака Арвен, пъзлата й с пъзла, как трябва да се застане до Арагорн.

- Белекуен, започващ да усеща неудобството от оръжието в ръцете: ами къде да държи химикал?! Тази мисъл вече му пречеше да си зададе следващият въпрос: ами листата хатрия?

- Тинувиел, уплашена до смърт, че или ще се наложи да яде месо, или ще сбърка да посегне към някой ент или, опазил Еру!, хуорн.

- Грах, по-опасна за своите, отколкото за Врага, с особеният си талант да открива най-неподходящите същества и събития. И с натрапчивата мисъл "Ох, братушките да бяха тук!"

- Безценни, в ситен тремор и изчезващо съзнание във все по-блесналите очи: "май прешъссссс", чудейки се Единствения дали говори български или немски.

- Умай Майа, стога и съсредоточена, защото осъзнаваше шанса си единствена от групата да остане в Средната земя. Защото, ако рохиримите бяха прабългари, то те щяха да я познаят и я чакаше отговорно, но блаженно бъдеще, за което тя трябваше да се подготиви. Но от сега я мъчеше грижата по трансформирането на морското свинче в ролята на свещенно животно.

- Икел, твърдо несъзнаващ, че се опитва да изживее всичко точно СЕГА, защото може СЛЕД МАЛКО да е потришил нещо от себе си, и никой да не му остави Палантир, когато го изоставят да чака събитията добре скрит на безопасност

- Мелиндор, трърдо вярваща в силата на изкуството, но не разбираща как това изкуство може да се въоръжи и да продължи да бъде изкуство

- Мордред, мислещ трескаво кой би могъл да изготви подходящия хардуер за неговия софтуер. Който пък трябваше така да зацикли Мордорската армия, че дори Задругата да изпопада на прага на Пътя на Мъртвите, поне да има още време Гандалф да измисли нов вариант: може би руските толкинисти, да, Гарах бе права: братушките.

- Арк, неразбираща как така точно днес не бе заспала. Сега можеше да оказва отдалечен съпорт на групата!

- Рох – какво можеха да очакват от кон-псевдопацифист?



При това почти всички отказваха да мислят какво би станало, ако видят оригиналите си.
А акво би станало с оригиналите?

Ами ако Арагорн се сблъскаше с Миналото и Бъдещето си едновременно?

Ами ако Турин се опиташе да са се присъедини към тях? И да подпомогне съдбата им? Грах би ли се опитала да го бастиса тихомълком в храстите? С филизи или с брадва да го направи?

Ами ако срещнеха Ниенор, зажадняла за братска обич? Как щяха да задържат Шефа си, който с отсъствието на Талиесин оставаше единственият енциклопедичен справочник?

Имаха една облекчаваща липса – Ловеца на гущери го нямаше и поне засега не им бе поставян въпроса "Как ще ходите до тоалетна, вие градски безобразници!?"

Поне Мист да бе с тях.... но онези кретени в киното не бяха приели аргумента, че това е обичайна практика - Мист да е нерегистриран, пък дори и с билет.


И така, сред типичната толкинска атмосфера на уж безнадежност, те се чудеха как може да използват себе си в тази каша... освен като средство за тотално объркване на противника.

И точно тогава, полу-унесени в мислит, ги нападнаха Орки. Веднага, в типичният си стил, половината от Задругата се самоелиминира, впускайки се в спорове "това Уруки, Урук-хаи, Орки или прости Гоблини ли са, и дали са безсмъртни".
Докато другите решително застанаха кой където сметна за подходящо, според собственото си виждане за водене на подобна битка.

Но в дългият миг преди Орките да се окопитят от странния вид на тези хилави, смехотворни, явно полу-умни същества, направили си бивака точно на мястото, където бе заровено новото оръжие на Саруман, Мордред дочу спорещите "Не! Според писмо 216, ти си пълен кретен!".

И без да се замисли, тласкан от съдбата, направи крачка напред с вдигната ръка:
- Коя е вярната версия за произхода ви? – провикна се той, несъзнаващ, че току-що е извадил от ръкава си единственият възможен коз.

Малко по малко възцарилото се мълчание започна да се претопява в типичното клубно жужене. Занареждаха се цитати, градяха се теории, намесваха се други въпроси, касаещи други същества и скоро не бе възможно да се разбере кой за какво говори и откъде е тръгнало всичко.

И, естествено, никой вече не забелязваше Орките – никаква опасност не бе в състояние да угаси пламъка на чистата и свята кауза да разнищят до край толкиновият свят.

Орките отпървом само стояха и наблюдаваха, с естествената боязън на пристъпващи за първи път прага на лудница. Но неусетно сбъркаха дотолкова, че се заслушаха в безумията, които се редяха току пред тях.

Тия смешни идиоти какви ги разправяха!? Кой е този Толкин? Какво е създал? Какви са тези звезди, Блаженни Властелини, могъщи елфически крале?
Що за ПРОСТОТИИ!!!

И не издържаха справедливите по своему оркски сърца.
Намесиха се. Хвърлиха се в спора с хъса на човек, комуто някой се опитва да ограби най-милото.

....





======================
ДДП! няма да ми стигне цял мандат да отредактирам поне правописните грешки!

Галандро яздеше мълчаливо. И мислеше, че днес не му е ден.
И конете задигнаха, без да искат да го слушат даже. И оръжието от Едорас.

Отстрани го наблюдаваха с укор: ако Онази вечер бе поговорил с Грах, дори да не бе увряла нейната глава, поне някой друг можеше да закачи за какво все пак става въпрос. И положението нямаше да е толкова безнадеждно.

Или пък можеха да посъберат пари от продажба на билети за шоуто "Галандро vs Грах" и с тях сега поне малко да намали размера на кражбата.

Но това е. Нищо не можеше да се направи. Яздеше си мълчаливо. И, слава Богу, че и другите мълчаха.... от време на време.

Обичай съдбата си

Клубното средноземно меле минава в сферата на полубитовя - полуабстрактен есеизъм? :)

Нема лошо, нема лошо.


Не съм писал есе от ... хъм, от по-миналата зима. Освен няколко жалки опити.... Май само ще слушам.


п.п.
Изобщо, ама изобщо не схванах кво казваш за икел, ама то си е типично за мен.

С "Ikew & Mist inc" оставате БЕЗ конкуренция!"

Мрън... Къде оркската кръв? А изпопадалите глави? А закърпените рани с оркски черва?!

Evil, beware...

Черната качулка се поклащаше, доста по-бързо, отколкото би могъл, да я раздвижи тихия вятър. Из под нея се разнасяше стрdнен звук. Наподобяващ нещо средно между мише цвърчене и свинско грухтене.
Назгул Номер 5 не се бе смял от хилядолетия. Мислеше, че е загубил това си умение. Той знаеше, че е почти безсмъртен и сега се чудеше, дали е възможно, да умре от смях. Непрестанното мърморене на господаря му, да държи по-стабилно портативния палантир, с който следеше странните създания, също не му помагаше.
- Ама, шефе, толкова ли са важни тия? - попита той - Защо ги наблюдаваш? Сериозно ли мислиш, че са заплаха. - каза той, между пристъпите си на хилеж.
- Разбира се, че не! - отговори мрачния владетел - Просто, по другия канал дават само батални сцени и ми омръзнаха. - в гласа му се долавяше странна нотка. Човек би си помислил, че се смееше със сълзи.
Назгулът отново се преви от смях. Едно от странните същества се изправи пред отряда орки, който пратиха, да ги разгледа отблизо, и вдигна ръка, сякаш бе поне валар. Тия за кви се мислеха! Ако отряда, не бе изпратен с цел разузнаване и не бе заплашен, че за всеки убит, ще им бъдат отрязани по 100 грама месо, от които ще бъде приготвена вечерята, то до сега поляната щеше, да се е правърнала в барбекю. В пристъпа си на неудържим хилеж, назгула настъпи нещо хрущящо. Погледна надолу с надеждата, да е курабийка. Не беше. Очите му се наляха със сълзи. На този свят, най-много обичаше стоножките.

---

Hi's smart for a goblin. He can do two things: hit and run.

това сега са си простотиика, но са НУЖНИ простотиика за да премина до Part 2 на Задругата: Презареждане, която ще е готова тамън до час и половина. Тъй че ще ви замоля да не се бъркате преждевременно в сюжетната нишка, т.е. да не ни местите оттам, където се намираме в момента, щото Бел пое инициативата за хода на събитията в свои ръце!

==========================
Задругата: Презареждане (Part 1)

Бел беше действително объркан. Нямаше представа колко време е изминало. (За колко ли дни стигат 5 кила трева?) Никой нямаше представа къде се намират. Т.е., те всички ИМАХА ПРЕДСТАВА къде точно се намират. Разбира се, че имаха. Оставаше просто да си я спомнят. Но пък и забравена, въпросната информация (разбирай липсата на такава) беше чудесна отправна точка да се върви нанякъде. Това някъде също не беше дефинирано със сигурност, но случващото се все пак си беше приключение. А един куест предполага елемент на изненада, както и неспирно безпокойство.
Безпокойството на Полуелфът беше породено от рискът да си отреже някоя ръка. Тази възможност нарастваше главоломно със всяка следваща връхлетяла ги опасност. Със самочувствието идват и бедите. А без тъй ценен крайник нямаше да е никак хубаво. Въпреки някои очевидни съвпадения той знаеше, че това не е филмът, в който ще му направят нова ръка.

Адски го дразнеше и още нещо. Изключително старателно си миеше краката във всяко поточе, което се изпречваше на пътя им (като същевременно дори внимаваше някой да не пие малко по-надолу), но проблемът не просто оставаше, а дори нарастваше – едно смътно сияние непрекъснато се виеше около стъпките му. Поне порасналите уши не бяха болка за умиране (имаше предостатъчно други такива) – не си беше взел гребен, тъй че нямаше с какво да ги закача.

Същински болки за умиране: Беше гладен. (Чудеше се дали съдържанието на Кралския корем продължава да се бунтува. Дали изобщо още имаше кой да се бунтува там?) Мечтаеше си за една съвсем обикновена хобитска трапеза. Която, по възможност, да продължи 3 дни.

Конете дундуркаха. Това явно се отразяваше положително на всеобщата мисловна дейност. Предишния ден клубарите отделиха цял следобед за дискусия пред злобна тълпа орки, относно произхода на последните. До съгласие така и не се достигна, но горките твари останаха с впечатлението, че видът им се корени в първите сред Първородните. В крайна сметка побягнаха панически с явната амбиция да учат песнопения и евентуално да направят някой и друг Силмарил. Всъщност “побягнаха” не е точната дума. Съвсем случайно между обясненията за какви трябва да са традиционните оркси оръжия (срам! как можеха те да ходят с тези смешни, видимо безполезни, двуостри едноръчни мечове?!) се вмъкна и тезата, че щом са слуги на Черния Властелин, то те трябва да се движат на ята. В последствие играта “Прескочи кобила” еволюира до неузнаваеми стойности, а и първото налично достатъчно високо възвишение щеше да се използва по предназначение за начално ускорение. Грах настояваше да ги проследи и да чака отдолу с отворена уста. Аластис й намекна, че дори да си стои горе, едва ли ще има съществена промяна в надморската й височина. Грах не схвана. Полетялата към новопосветения джедай тъпа част на джуджешката брадва беше чисто съвпадение. Почти сигурно. Грах се подхлъзна на една теменужка, изпусна брадвата и тя го удари абсолютно случайно. Съвсем сигурно. И така 12 пъти. ОЧЕВИДНА случайност.

Сега Аластис твърди, че просто е наложително да използва Силата с единствената цел поне да се движи. Глупави извинения. На някои все лошият късмет им е виновен.

Един легитимен Балрог угасна заедно с последната си цигара. Сега се превърна в съвсем обикновен Скиталец – не се бръсне, не се оплаква, не се забелязва, когато е в храстите. Последното може би отговаря на някои изначални екзистенциални въпроси, като например онзи за най-доброто приложение на Кралския лист. Но това пък няма от кого да се обсъжда. А и Скиталецът, естествено, още не е Крал, защото пък Кралят не е себе си, откакто Кралският кон не е Рохерин, а пък Рохерин от своя страна изобщо не знае дали е кон. Накратко – всичко от гореспоменатото подлежи на обжалване, а авторът не носи отговорност.
___________________
Copy Rights – Който Ги Иска 2003-12-02


I wish I was a writer who sees what's yet unseen

Абе, хора, спрете се за малко, докато ги наредим написаните дотук, защото се очертава да настъпи един огромен хаос. Дайте няколко часа време, дотук написаното е почти наредено, след това ще го сложим и продължавайте историята на воля! :-)))))


П.п. В никакъв случай не го разглеждайте като опити да убия творческите ви пориви, просто от чисто практична гледна точка има нужда от мъничко време, за да се сглобят нещата.

In the dark there's a desert flower
It blooms where no-one ever sees

Ко ше сглабяме бе, скийй колко яко АБСТРАКТНО фентъзи се получава?


Почти кат "24 изгледа от планината.... " на Зелазни.

Гоу Гоу Тиим!

Билбо Бегай - До Там И Обратно!

Мда, ей такива нещица обичам да чета :)

Забавно, безсюжетно и... хъм, ами забавно и безсюжетно. Стила не е такъв, какъвто можеш да го докараш, особено на места цели ДУМИ (не някакви си буквички! ДУМИ!) могат да се махнат..... ;)

Но това го казвам само щото пропуснах да се заям с Галандро, когато неговото ми хареса, и трябва да си възвръщам реномето на заклет злобар и активно критикарстващ недоволник. А иначе - не чак се пипоках от хилеж, но хубаво си го написал.
по принцип ако се постараеш да не влагаш много сюжет и занапред, това само ще подобри цялостното качество на тукашните работи :). Лично мнение.

Билбо Бегай - До Там И Обратно!

Бихме могли, да организираме фрийформ роле плей. Правим списък със всички заинтересувани. Всеки има право на един ход на ден. Може да направим и някакъв ред, ако някой не може да пиши някога, просто си казва от по-рано, че пасува. Естествено трябва, да има и гейммастър, който да обобщава историята и да затруднява играчите .

П.П.: Не вярвам, някой да приеме идеята, ама аз да си я кажа .

---

Hi's smart for a goblin. He can do two things: hit and run.

Задругата: Презареждане (Part 2)

Обаче, макар и угаснал, Скиталецът продължаваше да изгаря от желание най-сетне да намери подходящ “мек, но дълъг”. С негова помощ щеше да набие в главата на първия срещнат градоначалник мисли от типа “Колко полезни са такситата в градска среда”, “Колко полезни са такситата в извънградска среда”, “Колко полезни са такситата изобщо”, “Защо ние си нямаме таксита” и най-вече – “Хайде да си направим таксита”. Да, това последното щеше да му узрее в чутурата, пък ако трябва да млати докато сметана избие от последната.
...............................

И така конете продължаваха ритмично да потропват. Изведнъж този меланхоличен звук се смеси с един друг. Групата вървеше в сравнително широка горска просека, а в далечината имаше завой, който не позволяваше да се вижда по-нататък. Сърцата на спътниците се свиха. Но не от страх, а от радост и същевременно с това – от неосъзната носталгия по родния дом. Чуваше се песен, на фона на която Еня звучи като кръчмарска певица, несмогнала да изпие четвъртата греяна ракия за вечерта и поради това запокичена на барабаните.

Клубарите спряха по местата си и заизчакваха.
И те приближаха.
Броните им сияеха с вътрешна светлина, оръжията им – сякаш не бяха от този свят, т.е. сякаш бяха точно от ТОЗИ. Обгърнати в мека перлена завеса, като че утринната мъгла беше техен спътник, но някак си по-щастлива, някак си по-омайна, трудно можеше да се прецени дали изобщо стъпват по земята. Това обаче не им пречеше да ходят сравнително бързо, без никакво усилие не се чете на лицата им.
А лицата им... толкова ясни и сякаш изваяни черти, но достатъчно резки и контрастни, че всяка лицева особеност да е като разпъната на дисекционната маса душа, обгърната изцяло в сладка мистерия. Бяха подредени в дисциплиниран, но въпреки това свободен строй. Бяха елфическа войска, която си заслужава един плакат за стената над леглото ми.

Групова въздишка. Но трябваше да се реагира бързо, защото те приближаваха. Естествено, Аданедел пое инициативата да заговори:
- Elen sila lamenn’ omentielvo! – поздрави той ясно и високо.
Към Задругата се отправиха четирима елфи със забележима приветливост и усмивки. Единият от тях беше с различни доспехи – по-ярки, по-внушителни, очевидно той бе началникът. Когато застана само на няколко крачки от клубарите, лицето му можеше да се разгледа по-подробно. Или поне можеше да се опита. Представляваше уникално съчетание между достолепие, мъдрост и строгост от една страна, а от другата – игрив нрав, младежка безгрижност, топлина. Със всяка промяна на гледната точка, се менеше и изражението на този елф. Точно като настроението му, и възрастта не можеше да се определи. Беше ту млад, ту стар; ту премачкан и отекчен от всички трудности в очевидно богатия му житейски път, ту преизпълнен с енергия за нови дела. Беше Елронд.

След още няколко реплики с Аданедел, той заговори на български (явно популярен език в Средната земя):
- Знам кои сте и знам защо сте тук. Надявахме се да ви срещнем. Защото още знам, че вие сте последната ни надежда.
- Ние?!.. “Надежда всяка оставете...” – затананика си тихо Икел.
- Вярвате или не – така е. Много неща не са такива, каквито ги познавате. Затова ще е най-добре да продължите с нас.
- А вие накъде отивате? – включи се Крал.
- Към Пеленор. Ще подкрепим Гондор в предстоящата битка.
- О, Еру! – излезе напред Рох с нещо средно между предсмъртен стон и плачевен вопъл по загубен приятел. – Питър Джаксън и това ли е сторил? Неговата кожа гномска!! – премина недоволството й в сурова порция гняв. – Кълна се в Граховата брада, че само да ми падне дебелия му тумбак... ъъъ... Грах, обръсни се...
Гробна тишина.
Елф-интелектуалец (и малко плагиат):
- Това е един от Меарасите, и явно ушите ми ме лъжат, подвластни на неговата магия, защото Варда ми е свидетел, че подобно нещо не ми се е случвало през 600 годишния ми живот. Сигурен съм, че този кон проговори.

Гробна тишина. Изпълнена с тъпи погледи.
- Може и да рисува – добави малко неуместно Феята.
Но забележката й и без това почти не се чу, защото същевременно с нея избухна всепомитаща Елрондова тирада. Той се обърна към проговорилия елф и започна да му крещи на български, продължи да пищи на общочовешки, премина през куеня, синдарин и всички други познати елфически диалекти, като не спираше да повишава тон. По-късно, след задълбочени и продължителни лингвистични изследвания, речта му бе декодирана до следното:

“- Абе, ти *********** **** ***** *** ********** ***, издънко ******** ****** *** *** * ***** ***** ***, не са ли те учили, че елфите трябва да пазят елфическото си достойнство! Мислиш ли, че с такива тъпи коментари някой е станал водеща раса някъде?!?!
- Ама аз...
- Млъквай! Кажи си, че си просто глупав по рождение, но и на това няма да повярвам, защото Песента не е способна да създаде дефект като теб! Колко пъти ви повтарях, че това не е кон! Т.е. коне е, ама... ама не е... Иамам предвид, че нямам предвид, че тя не е била... че сега не е... Абе... Как може да си толк’ва тъп, бе??!?!? Марш в кухнята да белиш картофи!! Преди да съм те превърнал в Балрог!!
- Ама, шефе... ти.. ти не можеш да ме превърнеш в Балрог.. – зае отбранителна позиция елфът.
- Аз Звезден купол ли съм или Лукова глава?!?! Марша ДА БЕЛИШ КАРТОФИ!!!!”

Но някои схващат по-бързо и се намесиха още на място:
- Тотофи? – озадачи се Безценното и направи отвратена физиономия. – Яжте ссси сссами гнусссния чипссс – възмути се с неприязън, след което се хвърли в близката локва, пълна с попови лъжички.

Всички решиха официално да забравят за случая и, когато Елронд се съвзе от кризата на средната възраст, сбра се клубосбор. На него стана ясно това, което и без това си беше ясно – клубарите баха подвластни на своите никове и бавно, но сигурно се трансформираха. Стана ясно още, че нещата, не са такива, каквито са ги мислили, защото с тяхното идване историята тотално се е объркала. И те наистина трябваше да я оправят. (Ако искат да оцелеят.) Трябваше да тръгнат към Минас Тирит. Тепърва щеше да им се налага да демонстрират бойни умения, доблест, единство, жертвоготовност, първа медицинска помощ, дипломатичност, интелект, средни пръсти, толерантност, сговорчивост и т.н. Защото сега не само Средната Земя, а и няколко поколения Толкинови поклонници зависеха от тях. Абе накратко...
- М***та си джассса – обобщи една огромна, сита и, трябва да призная, доста зъбата Усмивка.

============
Фейри, а сега, ако ти е харесала тази част, измисли една извинителна БЕЛежка за днес, щото, за да участва в тази история, Полуелфът леко пропусна училище...
Ако пък не ти харесва – ами бележка така или иначе ще ми трябва..


I wish I was a writer who sees what's yet unseen