II.Сиропирани Фантазии на тема Спящата красавица - / Култура и изкуство / Литература

2012 година.
1.
Великият маг Боснър бродеше сред гъста мъгла. Стиснал в ръка стъклено шишенце, приятно студенеещо в дланта. Сякаш нeзнайна Сила изтръгна шишенцето, което цопна в дълбока, невидима вода. Всъщност този плисък, долетял сякаш от дъното на кладенец, го изтръгна от мъглата. Отвори око, за да види брега. Имаше чувството, че е корабокрушенец.

Брегът бе тапициран с дамаска, зад която се разстилаше пода, водещ след здрача към белееща в далечината стена. В квартирата съм, каза си с облекчение Боснър. В двореца. Моето гнезденце в двореца.

Сънувал съм. Спал съм дълго, векове съм спал, а сега лежа свит на кравай на фотьойла в уютната си стаичка, разположена близо до кралските покои. Защо? Защо имам усещането, че се връщам от някакъв враждебен свят? Какво съм правил там? Дланта му все още пазеше спомена за хладината на стъклото, за малкото тумбесто шишенце. На което се мъдреше надпис: ВЕЧНА МЛАДОСТ…
Дори в съня си беше наясно, че си има работа с измама. Било е сън, да. Не съществува елексир за вечна младост.

Тъй като се колебаеше дали не е пребивавал в друга реалност този детайл окончателно го убеди, че е сънувал. Странното беше, че никога не беше имал натрапчивото желание да бъде вечно млад, просто защото се чувстваше такъв – и ето ти изненада.

Започнал съм да сънувам елексири за вечна младост. Значи нещо не е наред. С мен. Някакъв упадък… Нещо ме е изкарало от равновесие преди да заспя, със сигурност. Но какво ли? Все още не можеше да мисли по въпроса. Но и за миг не му хрумна да си въобрази, че нещото еликсир за вечна младост съществува. Елексирът... Човек си го прави сам. Никой не може да ти даде такъв цяр, това не се намира под път и над път, след лутания и събеседвания с царе на котките, птиците, мишките и прочее приключения, съпътствани от особени и алогични събития, това бе изводът. Няма, както си му е редът в приказна страна. Поради което Великият маг Боснър заряза разсъжденията по въпроса за тази странност в съня си.

Чувстваше се смъртно уморен. Изтерзан. Все пак беше радостен, че се е завърнал към действителността, макар и леко бутафорна. И не копнееше да узнае къде е бил в съня си, как това шише се е озовало в ръката му. Предпочиташе тази доста виртуална понякога, но все пак действителност. Реалност. Пет пари не даваше кой и как му е връчил еликсира на вечната младост в съня.

Със сигурност се е намесил някой коварен враг, решен да го забаламоса. Само ще да е бил някой джуджуляк, тия си падат по намесите в сънищата.
Някой е успял да ми влезе под кожата и да ми вмени този странен сън, това не ми харесва, рече си магът. Случвало се е и друг път, но до чак толкова зловредна намеса не се е стигало.

Трябва да разбера каква е тази работа. Но после. Когато се разсъня достатъчно. Налучквам обяснението. Но е твърде половинчато. Даде си ясна сметка, че е бил подложен на добре замаскирано въздействие. Запратило го може би в нечий чужд свят.

А сега стига разсъждава, хладно си рече Боснър.
Обаче не можеше да спре разбъркания поток на мислите си.

Не ме утешава, че така сме били ние, фините натури, сиреч аз. Великите магове със сетива за невидимия свят и неведомото. Мразя да се връщам незнайно от къде. Писна ми. Не ме грее, че съм фина натура, това ми пречи. Вечно те преследват разни мераклии, да им правиш компания в техните приключения, натрапват ти се в сънищата, влачиш се из лабиринти...

Писна ми от тия вълшебници, от тия гномчета и джуджета и техните магии... Някой пак ме е мислил и ме е замъкнал в мъглявия си свят, каза си с въздишка Боснър. А сега ще ме преследва, за да ми иска шишенцето... Да ми търси сметка, защо съм го изпуснал... Вълшебния му еликсир...

Боснър обичаше да си измисля. Мислеше колкото да измисля разни небивалици. Въпреки това се чувстваше някак командван от нечия воля. Впримчен. На кого съм интересен, кой се е захванал за мене. Какво иска?

Периодично изпитваше чувството, че разни обсебени хорица го набутват в своите мечти, за да им ги сбъдва. Чувстваше се изтерзан. Поставен на тясно. От един нищо и никакъв сън. Мразеше да се чувства натясно. Дори от един фотьойл. Почувства се ограбен, че не се шири в любимото си легло. За да съзерцава с леност кокетното балдахинче с къдрички. Какъв е този здрач по никое време? Обземаше го познатата мания да бъде господар на света... Виж ако беше утро, или ранен следобед... Колко зле уреден от някого свят... Единственото хубаво нещо е нежеланието му да става. Останалото е провал.

Няма хубав сън, за който да си спомня. Няма го под ръка мечока Джонатан, да го дръпнеш за плюшеното ухо. Има пружина, впита в гърба. Има спомен за еликсир, който не ми върши работа. Но какво толкова е станало, по дяволите, че съм спал като упоен в тоя фотьойл? запита се някак вяло и обречено Боснър. Чувствам се като жертва на заговор на обединени зли сили. Кой ме преследва? С каква цел?

По навик се опита да изрови поне намек за смислен отговор в съня. Нищо определено, нищо за тълкуване. Някакви лабиринти, някакво бродене. Безпътица, каза си Боснър. Чувстваше се някак използван и измамен. Нито беше търсил, нито беше намерил шишенцето, не вдяваше защо оная Сила му го беше отнела. Като някаква тайна, която той, великият маг Боснър, не бива да узнава. Поне да беше златен пръстен, поне да беше пръстен, даряващ Сила, или меч, нещо ценно, някакъв символ на власт и могъщество.

Отговорът е – безпътица, заключи той. Нямам идея защо се събуждам свит на кълбо във фотьойла, а не в собственото си легло. При това замаян. С празна глава. Време е да си поставя велика цел, каза си Боснър. Дали да не си основа своя държава? Това си беше негова шега.

Толкова беше мислил по въпросите на властта, толкова се беше наситил да анализира ставащото в кралството и в съседните земи, че го досмешаваше само при мисълта, че цяла орда загубеняци от гилдията се суетят, пилеят сили и време, за да завладеят света и за да го управляват и усъвършенстват.

Така че прибягват и до непозволени похвати.

Някой ме е ползвал като момче за всичко. Този някой си знае какво и що, какъв еликсир е имало в шишенцето... Така че този някой ще си го намери в кладенеца. Забрави за тоя глупав сън, той не те засяга. Засяга те това, че някой те използва. При това насън. Нещата не отиват на добро. Не съм се усетил за слабостта

Прилича ми на внезапен пристъп на болестта на растежа. Пристъпът означава, че съм в задънена улица. Всъщност какъв ми е случаят? Какво толкова стана?

В някаква гънка се разшава догадка. Паметта се задейства. Изплуват реплики от монолога на Флорела. Вездесъщата добра орисница, досадна и многословна както обикновено. С нейния монотонен възторжен глас. С нейния възвишен морал. С нейните пориви да ощастливява с дарбите си.

Боснър разговаря с Флорела от учтивост и възпитание. Не обичаше всички тези предсказания и обещания във вид на дарове, гарантиращи безоблачно бъдеще. Наистина много му е провървяло, че няма спомени какви са ги наприказвали тия женици при неговото раждане. Сто на сто хубави думички за щастие, успех, имоти и таланти...

Идват някакви, докато си лежищ в люлката, дрънкат ти врели-некипели. Прогнозират какви ще ги дробиш. С кого ще направиш партия. Зомбират те. Ти си въобразяваш, че сам си редиш нещата, а се водиш от някакви прогнози и възвишени думи.

При това някаква си вълшебница дори ти обсъжда така да се каже съдбата с разни непознати. Не помнеше какво й е казал. Помнеше само възторженото възклицание „Чудесно!” Пак си взех белята, каза си Боснър. И спомена с лоши думи техните прогнози и възвишени слова, които ще свият своето свраче гнездо в нечий ум. За да изваят поредното послушно и възпитано дете. Съвършеното човече, което не лъже, премълчава истината и спазва правилата. За да е добре в живота. И за да е все по-нещастно колкото е по-съвършено.

Сам се изненада от бунтовническите си мисли. Дали наистина му е провървяло, че няма спомени за повечето чути думи? Какво толкова са могли да кажат за него, Боснър, орисниците? Някакви красиви думи от изтъркания си репертоар. Тогава защо, до му се незнае, непрекъснато се озовава в задънена улица. Как да се спре т тия пристъпи?

А иначе с ромолящия поток на Флорела нещата бяха ясно. Имаше си подход. Както беше смятал – безпогрешен. Приложил е стария си изпитан трик. Престорил се е, че слуша. С вид на умно куче. Понякога ти коства доста усилия. Уморяваш се. Прекъснали са те в крачка. Обмисляш свои въпроси. Пристига ти някой. За да те омаломощи, да ти вземе Силата.

Много енергия се хаби, каза си Боснър. Подценил съм източването на Сила. Актьорът ми той... Играещ с лекота сценката внимателен слушател, който не губи време, защото обмисля своите си работи.

Преди разговора с Флорела си бях наред. Заспал съм след тайнствено източване на Сила. Събуждам се като упоен... Значи това била цената... На преструвките ми. Гледам дрънкалото в очите. Превключвам на друга вълна. Въобразявам си, че обмислям важни въпроси... Така ли се прави, когато работиш за изгодна продажба на имот?

Ами ако някой се е преобразил? Ами ако не е била Флорела? Има нещо много мътно... Как така? Само един разговор – и такива последици... Погодили са ми номер... Някоя зла магьосница, която ме е проучила отлично. Напоследък имах чувството, че някой ме следи... Мернах на няколко пъти един подозрителен джуджуляк. Не, Флорела си беше... Обаче тя не носи капели закриващи лицето. И знае, че като я видя, се изключвам... Тя беше с капела, закриваща лицето... Напоследък има много случаи на необясними магически заробвания.
Набелязвали си жертви сред елитните магове, които имали търпението и възпитанието да изслушват... И да попиват.

Беше смъртно уморен... Сякаш го е разпитвал Върховният инквизитор. Страшилището с плащ и качулка от древната книга, открита случайно от Боснър в огромната дворцова библиотека. Забутана под един от далечните рафтове, извисяващи се до тавана. Книга с печат, че е забранена книга, намерена в дворцовата библиотека.

За дивата история на някакви войнствени варвари, които както се казваше с недомлъвки били техните тука предци. На възпитаното и усмихнато местно население. От мрачните митове и легенди за мрачни варвари произтичаше изводът, че най-страшният грях е смехът. Смехът от сърце. Наказван с жестоки мъчения и разпити. Тази мисъл го жегна. Някаква догадка се замержеля в съзнанието му... Дали не е пришълец? Ами ако не е местен?

В миналото имаше нещо, което му убягваше. Добре, защо той няма задължителния за всички спомен за орисниците. Да речем това. Върни се на разговора и мисли, каза си Боснър. Пак започваш с твоите глупости. Просто ти е дошло в повече усилието да търпиш и да чакаш. Да чакаш мъчението да свърши... Просто ти се е изчерпала Силата. Напоследък ти се губеше Сила.

Приспала те е с монотонните си приказки, по-лоши от заклинания за дъжд, отекчен от себе си и от вечното си ровене в несъществени подробности си рече Боснър. Познаваш си я орисницата Флорела. Великата и почитана Флорела, гордееща се с това, че е призната за орисница с най-школуван тон. Влюбената в гласа си съвършена и уважавана вълшебница. Правеща всичко с най-добри намерения. Като нищо съм изглеждал доста скапан и тя от състрадание ми е направила и е направила магия за сън.

Без да ме пита дали искам. Сигурна, че ще ме ощастливи. Да ме беше питала! Не, тия орисници и вълшебници с техните пориви са непредсказуеми. Повече никакви трикове, слушаш какво ти се говори, не разчиташ на никакви защити...

Аз съм си виновен, каза си Боснър. Само аз. Погрешен подход с неприятни последици. Освен това защо трябваше да и ставам слушател. Точно когато бях стигнал до важно откритие, до някаква догадка. Не си спомняше нито какво е откритието, нито каква е догадката. Сънят сякаш беше заличил всичко.

Закономерно наказание, каза си Боснър. Властната и влиятелна Флорела си има безчет обожатели заради школувания глас и красивите думи, които реди. Не й липсват слушатели. Не, ти реши, че тя ти казва истината, че само ти ще я разбереш. Поддаде се на ласкателството. Заспал съм после от умора. Знам си я аз, все едно и също говори. Ти си мисли, че не чуваш думите. Ама те са си нещо като заклинания. Действат.

Не, това с изключването е грешка. Трябва да се търсят други начини. Всеки може да те омагьоса. А ти не си наясно какво и защо. Отклонява ти вниманието, реди едно и също, успива те, обаче пуска някаква муха... После правиш страгическа грешка. И като нищо осъмваш обран. Тук Сила, там Сила... Няма.
И някак вяло реши - дотук с безсмислените разговори. Стига с тая толерантност. Стига с това добро възпитание.

После се мразиш, че времето ти отива на вятъра. Не по твоя воля, а поради чужди капризи. Друго си е лично ти да си губиш времето, нали?

Чувстваше се замаян, нямаше сили да стане. Болеше го глава. Която беше празна, направо куха. Никакви спомени. Само усещане за зловредно проникване. Сякаш се връща отнякъде, където е обикалял не дни, години...

Години ли? Боснър стана с мъка от фотьойла и огледа стаята. Нищо странно, всичко като че ли си е на мястото. Мастилницата, разбира се, е оставена отворена, за да изсъхне лилавата течност, а тя струва леводори... До нея гъшето перо, изписания лист... Прословутият поменик със задачките, които впрочем често си остават неизпълнени... Време е да се откажа от глупавия, направо вреден навик да се наказвам с угризения на съвестта, каза си Боснър. И да улеснявам живота на гномчета и джуджетате, като ги уведомявам в писмена форма какво съм си наумил. Нека сами се потрудят да ме хванат в крачка!

Не би се учудил, ако догадката се окаже вярна. Задаваше се стогодишният сън. Утвърденият, общо взето безинтересен сценарий за намиране на принца за капризната принцеса Фиолетка беше задействан. Дори имаше оповестяване на населението чрез глашатай. Което означаваше, че работата е сериозна.

Съобщението за предстоящите събития беше направено... Боснър се замисли и някак вяло реши, че това е станало седмица преди разговора му с орисницата.

Излиза, че до изтичането на срока са оставали... Цели три седмици... А обитателите на двореца изрично бяха помолени да опразнят помещенията до месец, ако сценарият не ги устройва. Имало виждате ли опашка от желаещи да се нанесат, така че да били побързали... С изнасянето.

И ти, разбира се, пак отложи нещата с любимия си довод „Има време”, рече си с горчивина Боснър. Ако орисницата ме беше питала с каква дарба искам да ме дари, щях да й кажа: моля ви почитаема, направете така, че да не отлагам наистина важните неща за последния ден. И щях да съм й благодарен, ама истински.

Вбесено излезе, не – вбесено изпълзя от кабинета. Уморен, безкрайно уморен съм, каза си той. Трябва да видя какво става из квартирата. В съзнанието му тя беше придобила размери на кралство, при това застрашено от пълчища тайнствени врагове. Кралство, с години изпуснато от контрол, от неговия, на Боснър контрол. Какво ли е ставало докато е спал непробудно?

Първо се насочи към тайната стаичка за вълшебства. И насмалко не се преби. При паническото си и същевременно забавено нахлуване. Препъна се в изпречилия се на пътя му сандък. Но не падна. Капакът на сандъка беше вдигнат. Боснър се надвеси над някак присмехулно зеещия отвор. С очакване кой знае защо да види вътре оставени от враговете, побягнали при събуждането му, жалки остатъци от съкровища. Не беше ли обикалял в съня из лабиринтите в търсене на скрити съкровища? Не беше ли ги намерил?

Как ли не, съкровища... В сандъка имаше разни грижливо подредени нещица. Предимно вързопчета, пликчета и бурканчета. Покъщнината.

Боснър все още пребиваваше в особено състояние. Хем не спеше, хем сякаш сънуваше. Не владееше погледа си. Който беше някак забавен и се местеше с усилие. Че и се кръстосваше понякога. Видя като през увеличително стъкло на пода скъсано пликче. До него - няколко шепи лилавеещ треволяк. Лъхна го сладникава миризма. В съзнанието му изплува мисълта: Лавандула. Любимата билка на гномчета и джуджетате.

Ароматът на лавандулата му подейства събуждащо. Живна ловните му инстинкти. Не понасяше гномчета и джуджета... Тези щъкащи навсякъде дребосъци, тези слагачи, толкова прятни на мнозина. Бяха му подозрителни. Нямаше им доверие. Нещо в тяхната прекалена готовност да ти услужат и в техните мазни усмивки винаги те караше да застанеш нащрек. Дори им беше заделил специално кътче в паметта си, която без умора и подмолно се трудеше над въпросите и загадките, важни за личната му сигурност.

Ни в клин, ни в ръкав изплува прозрението, че дребните шикалкавят за техния ритуал, Тържественото въззвание. Което не беше нищо друго, освен изгаряне из разни сокаци и дупки на треви, клончета, съчки, билки, каквото им падне. Нещо да гори и най-вече пушек да се вдига. Под претекст, че викат техния Велик Джуджуран, като закъсат и имат нужда от мъдрия му съвет. Който Велик Джуджуран, Джуджулино, се явявал виждате ли само в отговор на щедри приношения. Щедри, ама не струващи нищо. Приношения във вид на ароматни струйки дим, не задължително издигащ се към небесата, можело и към тавана. Нямало друг начин да общуват с него, да получават неговите мъдри напътствия, виждате ли...

Целият им квартал имаше вид на опушен, стъклата на малките прозорци бяха опушени, стените бяха опушени. Комините бълваха или изпускаха струйки дим денонощно. Тия мошеници явно не можеха да живеят без съвети... Намръщи се като се сети каква смрад те лъхва от някой отворен прозорец... Когато минаваше покрай малките им схлупени къщички понякога преминаваше през същинско изтезание. Боснър имаше обоняние на ловджийско куче, а това му създаваше и някои неудобства. Завиваше му се свят, призляваше му. Не дишам гномчета и джуджета, каза си Боснър.

Тържествено въззвание, няма що... Не на мене тия кьорфишеци и димни завеси, тия за Джуджумео ги разправяйте на наивниците, които баламосвате, каза си Боснър.
Отдавна подозираше спретнатите човечета, подвизаващи се предимно в ролята на готвачи, куриери, продавачи или помощници за дребни поръчки, че наблягат на подмолни дейности. И се съветват с колби, котлета и разни други съдове по тайни алхимични въпроси. А когато се суетят, за да приготвят на господарите си вкусни гозби, упражняват за тяхна, на господарите, сметка пъкленото си хоби да намират средства за въздействие и проникване в мозъка.

И се дрогират с разни миризми за да се вдъхновят като Джуджумео, който явно е бил най-пропадналият им тип. Като нищо тоя Джуджумео се е гътнал поради въздействието на пушека на някой треволяк. Която "билка" неговите другарчета до ден-днешен търсят заради ефикасното въздействие. Докато се съветват дори тогава, когато щъкат покрай печките и огнищата, между тенджери, тигани и гърнета, бълващи аромати на подправки. Понеже гномчетата са жилави, неизтребими. Какво ли е било растението, от което Джуджумео се е гътнал? Попита се някак вяло все още Боснър. И се ухили.

Представи си какво би станало ако сподели с някой лоялен поданик на Техни Величества дори само тази хипотеза. А ги имаше доста, тая за Джуджумео беше само една от многото идеи за подмолния живот на жителите на кралството.
Няма начин тия тайно да не упражняват култ, чийто смисъл няма нищо общо с дрънканиците им за служене на човеците и извисяване на духа.

Смисълът е изучаване на твърде странни и доходоносни въздействия на миризмите и ароматите. От дрешките им винаги лъха смесена смрад, трудно определима дори за Боснър, занимаващ се със същите проучвания. Дължаща се според него на постоянно наслагване на различни летливи компоненти смрад.

Ясни сте ми джудженца с тая ваша мания... Умувате над нови готварски рецепти... Бистрите влиянието на подправките върху вкуса на вареното и печеното... Твърде удобен начин да си уплътнявате работното време с търсене на някое-друго печелившо омагьосващо или отровителско откритие.

Твърде двусмислени бяха тези техни постоянни спевки и шушукания. Покрай всички дрънканици за ползите и вредите от различните подправки се коват най-малкото планове за престъпления. Сладурчетата като нищо са идеални изпълнители за специални поръчки. Тези умозаключения обаче датираха от периода преди избора на сценарий.

Боснър внезапно се досети, че главната причина да не се размърда и да не се изнесе светкавично от двореца, бяха някои странности. Които дотолкова му се изплъзваха и го занимаваха, че беше започнал да действа бавно, да протака нещата. Приковеше ли някаква загадка вниманието му, винаги грешеше и се разтакаваше. Намираше поводи да си свари от любимия си крем и да се настани за кратка почивка на фотьойлчето, за да потъне в размисъл...

II.

И така, я до обмисля нещата пак, рече си полусънният Боснър. Да прегледам какво е запаметено в подслушвателното бръмбърче…..

Сети се, че докато Техни Величества бяха заети с обсъждане на лични семейни проблеми, във въздуха витаеха други промени, ала нищо общо с държавното управление. Не беше обичайното раздвижване на духовете, впрочем твърде маловажно за магьосническата гилдия.

Ставаха странни и необясними преразпределения на прословутата Сила. Мнозина се оплакваха, че мощта им се губи. Новата тенденция бе изтичането на Сила, а не нейното натрупване. Някой е задействал подмолна стратегия, Обир. Нима? Точно на мен ли?!

Боснър твърдо се придържаше към правилото да пази наистина ценното инфо на единственото сигурно място – в ума си. И все пак има неща, които трябва да бъдат записани. Ако щеш за дезинформация. За да не впечатлява липсата на инфо. Огледа се с все така муден поглед. В тъмата на стаята сякаш не липсваше нищо.

То ще си покаже...

Пясъчният часовник, най-скъпият предмет, си беше на мястото. На масичката до прозорчето, от което проникваше оскъдна, но достатъчна за да огледа скромната обстановка светлина. Книгите си стояха на полицата. Не, страховете са напразни.

Освен това получи проблясък. Да, точно така, долови писукането на малкото кълбо за свръзка. И в бързането да не изпусне повикването, което очакваше... Да, точно така, очакваше обаждане. Но чие? По какъв въпрос? Не се сещаше.

Но му просветна, че е зърнал в кълбото лицето на добрата орисница и се е съгласил да се срещнат. Преди да се втурне към кабинета изпсна торбичката с лавандула. Зае се с подреждане, защото гостенката ще дойде всеки момент. От онова някак все по-мъгляво минало, което отгоре на всичко започваше да изглежда все по-далечно.

За щастие в стаичката, където експериментално създаваше вълшебни сиропи и отвари само за своя лична употреба, всичко бе наред.

Не беше наясно нито колко време е спал, нито колко време му остава, за да се изнесе в квартирата, която предвидливо нае в столицата... Познаваше се добре, така че е възможно да е прекарал в сън цяла седмица. Точно сега ли?

Сега... Кое сега е всъщност? Нещо му подсказваше, че той, всезнаещият Велик маг не може да си отговори на въпроса в кой ден, че и в коя година му се случва да се озове с тежаща от безчет сънища глава.

Понеже никога не оставяше нещата на интуиция, вдъхновение, догадки, а разчиташе само на твърдо, подплатено с картинки инфо, Великият маг Боснър реши да си направи чаша ароматна кава. И трескаво се зае с прегледа на проследяващите си кълба, скътани грижливо от зловредните джудаци и други съгледвачи в кутия от бисквити с грижливо махнати картинки. За да не се изкуши неканен гостенин да бръкне вътре.

И да го лиши от цялата информация, без която Боснър не можеше да живее. Неговата мания беше да знае всичко за всички, колкото и да беше безинтересно наученото. Не знаеше ли какво се случва го обземаха подозрения, че пак е пропуснал най-интересното... Наясно бе, че най-голямото и непредсказуемо зло в кралство Сиропиния са лакомите джудженца и всички останали крадци. Боснър се беше парил вече с едно скривалище и не повтаряше грешката си.

Действаше вяло. Чувстваше все още някак особено. Отдаваше неразположението си и на умората. Сети се смътно за дълго пътуване, за кратко, може да се каже светкавично посещение на така наречения „родов” замък. Колко усилия за осигуряване на легендата родословно дърво бяха отишли нахалос... Реши да не се ядосва, все пак фактът, че на хартия се водеше барон Боснър се беше Добра Инвестиция.

Обаче бе решил твърдо да се отърве от съборетината, слугите и занемарения парк. За да вложи парите в екстравагантно търговско начинание. На първо време целта беше да компенсира загубите заради каприза да се сдобие с титла. Невъзможна задача, ако нямаш под ръка свитък, удостоверявак, че си пълноправен собственик на замък. Което в случая на Боснър, както и на мнозина други, за разлика от него, Боснър, надути местни благородници беше наличието на живописни руини.

Плюс досадното, но незбежно задължение за хрантутиш поне малка пасмина запълващи си времето с клюки за господаря слуги. Любопитни търтеи, на които се плаща за безсмислени дейности като бърсане на прах от старинни мебели, колосване на покривки, игра на карти вечер на свещи и други подобни.

Да не говорим за гадните им навици като пиене на отлежали вина на господаря и разреждането им с кладенчова води и за всички останали хитрувания на дребно… Крайно време беше да ги хариже на някой, който не се дразни от това, че шайка безделници си живее живота на чист въздух и спокойствие. Изобщо придобиването на замъка беше грешка, отчете си го. На всяка цена трябва да се отърва от придобивката, рече си той. За щастие все още никой от подмазвачите с натруфени гербове не беше измислил да пробута на Краля проектозакон, който отнема титлата на благородници, отървали се от аристократичния си имот.

Природата... И на нея не може да се разчита в тази приказна страна... Иначе на природата всичко си е наред... Живописна, много зеленина, река, подобаваща на едни потънали сред поляни с нацъфтели цветя и бурени околности. Нещо повече, имаше дори хълмове, носещи гръмкото име планина Вечна младост. С лековити извори...

Всичко и тук, като в света на хаоса, който Боснър беше заменил със Сиропиния, се крепи на легенди. А легендите са измишльотини и самовнушения, употребени за задръстване на мозъка, каза си той. Подведох се от слуховете, че градчето в ниското го гласят за перла на аристократичния туризъм. И цялата работа тръгна оттам, че на майката на Кралицата, тази стара досадница, й хрумна да се отбие там, когато я стегна шапката със струващи колкото запазен замък пера... И досади на всички придворни с бръщолевенията си, как се почувствала чудесно, била се изцерила от мистериозното заболяване, което според Боснър я налягаше винаги, когато имаше нужда да изманипулира Краля чрез дъщеря си Кралицата Финтунела.
Да, заложих на бита карта, каза си с въздишка Боснър. Притежаваше изострено чувство за мъжка солидарност и съчувстваше на Краля, този свестен мъж, принуден да управлява кралство, където нещата вечно не вървяха. Защо?
Ами защото в един свят, в който не се водят от време на време войни или поне не се правят турнири, обикновено съществата с кринолини и букли напират да вземат властта. Какъв беше тоя мой късмет да попадна на място, където липсват поне няколко народеца, които да си преразпределят територийки... Да речем. Може би това е моето наказание, че преди да се озова тук проклех съдбата си да си правя непрекъснато справки, да гледам карти, да се заяждам, да си въобразявам, че виж аз, ако измисля свят и армия...

- Самокритичен съм, това е добре за враговете ми – самодоволно си каза Боснър. – От какъв зор ще си правя труда да издирвам и да измислям наказание за мизерното създание, разпространило слуха за нещо като туристически рай за скучаещи аристократи. Далеч по-разумно беше да помисля за нещо ново като първо се отърва от руините и паплачта.

Зае се по-съсредоточено да преглежда инфото от проследяващото кълбо, в което се мяркаха междувременно някакви банални сцени сред отлично познат декор. Най-после започна да приижда информация, като нещата може да се каже се развиваха светкавично пред смаяния му поглед. Не може да бъде!

Всичко отиваше натам, че противното кречеталце, както викаше на глезлата Фиолетка все пак е осъществило пъклените си планове и се беше намесило коварно в хода на събитията! Подцених я, каза си Боснър с огромна горчивина. От грахчетата си знаеше, че тя е готова на всичко, за да се задейства сценария за стогодишния сън, харесан от Кралицата майка и разбира се от дъртата вещица. Които заговорничеха в нейна подкрепа срещу Краля... В грахчето, което изпращаше до разширените му от смайване зеници картинката на фиолеткините своеволия, единствената наследница на трона се фръцкаше пред огромното овално огледало, тропаше с крак и повтаряше:

- Как не, ще ги чакам да решават още цял месец... Баща ми като нищо ще се наложи и ще ги чакам да ми правят някакъв тъп турнир...

- Фатален пропуск - почти изстена магът... - Подцених я...

Твърде зает със собствените си планове, напоследък се беше уморил от задачата да бъде учител и наставник на принцесата. Вярно, това положение имаше немалко предимства не само във вид на звънтящи приятно леводори.
Но напоследък страшно му беше натежало задължението да налива знания в наистина много хубавичката, но не по-малко празна глава на тази, от чийто избор на принц зависеха по-нататъшните съдбини на кралството. Най-малкото беше това, че непрекъснато прекъсваше занятията с въпроси за буклите си, рюшчетата, всичко друго, но не и конкретното нещо, за което става дума.
Изпита неволно уважение към Фиолетка. Успяла беше да заблуди дори него, че ще поеме безропотно по утъпкания от Техни Величества път, какъвто и да е той.

Разглезеното и мързеливо създание, застанало пред огледалото, нямаше вид на женичка, лишена от воля, упоритост и съобразителност, когато става дума за насъщните интереси – мързел, мързел и пак мързел, сред лукс и разкош. Тези безполезни мисли преминаха светкавично през възпаленото му съзнание. Ясно. Заспали са тука всички заедно, при това преждевременно, внезапно, за цели сто години... С горчивина погледна записа в дневника си, където беше нахърлял план за следващия ден.
„Да отида до магазинчето да купя магически сироп Омръзнин...” За какво му беше нужен пък тоя сироп? Не си спомняше. То може за тия сто години и столица да няма, магазинът да е затворен, какъв сироп... Да, добър му беше плана, що се отнася до сиропа и интригата, но остарял. Както и да е, няма да се вайкаме сега, смъмри се Боснър. Доброто му настроение се възвърна донякъде от записа преди плана, в който твърде сполучливо изразяваше омерзението си от превзетостта на Фиолетка и обосноваваше пестеливо мнението си, че Фиолетка е ужасна партия за всеки мъж, камо ли за синьокръвен принц.

Реши да си спести по нататъшния преглед на записа в грахчето. За нея, за принцеса Фиолетка, беше избрал най-малкото и леко дефектно проследяващо кълбо. Догади му се от бръщолевенията й пред огледалото. Отлично помнеше аналитичния си извод отпреди заспиването. Познаваше се, можеше да се довери вече, напълно събуден, на предишните си изводи. Дори техният Господар на времето, стига да имаше такъв, не би го накарал пак да изслуша възпроизвелия се в паметта му като вирус, активизиращия някакво адско огнище монолог. Монолога за принца, целувката, вечната любов и така нататък.

Какъв лош късмет всъщност... Да се озовеш в толкова семпло светче, че и заради нечий каприз да проспиш толкова години от живота си...
- Да, банално е, но основното, което ме вбесява, е нейното непрекъснато превзето говорене, - каза си Боснър. - Дали няма нещо вярно в слуха, че старата добра орисница нещо била объркала с дарбите?...

Е, дори тук всички май знаеха, че историята с орисниците е чиста постановка. Уж били вярвали на историята за даровете им, които предопределяли съдбата на хлапето. Дрън-дрън... Предопределят друг път, каза си Боснър. Ясно е кой може да си позволи орисници... Достолепните дами правеха визити само по разни замъци и се оплакваха, че им била запълнена програмата. Дай им златни прибори, дай им това и онова... Заради въртелите на оная проклетница те вкарват в разни сценарии и ти прецакват сделки и интриги... Защо, по дяволите, имах лошия късмет да се озова в кралство, където тази приказка е любима на Кралицата, достатъчно властна, за да наложи този култ повсеместно?

Що се отнася до Фиолетка... Цялата се е метнала на онази досадница, майката на Кралицата... Какво друго би могло да се очаква от нея? Тези разсъждения още повече изостриха неприязънта на Боснър, напълно събуден и бесен. Защото внезапно проумя, че именно семейните неразбории в кралската фемили бяха станали причина да се провалят плановете му да превърне закупеното с цената на икономии и доста коствали му време и нерви спекулации живописно замъче в цветущо и най-вече доходоносно хотелче.

Ами Кралицата... Това, че е далеч по-поносима от майка си, не я правеше нито уравновесена, нито по-малко завеяна, нито царствена особа с лесен характер. Не, не беше извадил лошия късмет да се озове в кралство, в което живели дълго и щастливо, за да може да се заеме спокойно със своите интриги, с бизнеса се, в крайна сметка. При тези вечно нещо се случваше, вечно се налагаше да се съобразяваш с техните капризи, вечно да си нащрек.

Боснър толкова се ядоса, че направи малка пауза, преди да продължи с прегледа на историята... Като се благослови, че е успял да скрие сполучливо проследяващите клъбца, грахчетата, както ги наричаше нежно. Негово Величество беше развил напоследък свръхчувствителност към магическите средства за проследяване, така че е напълно възможно да е открил бръмбарчето в малката стая, където се усамотяваха с Кралицата за така наречените си семейни съвети... С други думи за караниците си...

Боснър погледна специалното грахче и се успокои. Когато се прекъсваше връзката с бръмбарчето то ставаше тъмносиво. Нито едно от подредените грижливо малки топченца от кристал не беше извадено от строя. То не че щеше да види нещо кой знае какво, но друго си беше да разбере точно какво е ставало.

В какъв свят попаднах, каква беше тая моя съдба, тихо си каза Боснър. Защо изобщо започнах да чета от малък? Да си вземам тая беля още от малък... за всичко е виновна мама... Прав е онзи, как му беше името там... Фродо май... Изпита непреодолимо желание да си хапне крем ванилия, неговата магическа рецепта за оправяне на настроението. Но първо трябваше да прегледа записите, малките удоволствия могат да почакат.

Дали кремът не е изгубил свойствата си за цели сто години? Вече беше сигурен, че е имало сън, продължил сто години. И че всичко, цялата му грижливо градена стратегия се нуждае от преразглеждане. Тревогата за насъщното измести всички останали съображения и Боснър се втурна панически в малката стаичка. За да запали с треперещи ръце печката и да забърка пристъпвайки от крак на крак от нетърпение солидна порция крем в любимото си лилаво котле.

Как да мислиш и да осмисляш събития, променили съдбините на света може би, на гладен стомах? Та това е немислимо. Съдните способности на Боснър се изгубваха при най-малките признаци на терзаещ скъпоценната му особа глад.

Отново ставаше себе си, окитоки, добре. Кой знае защо това много го зарадва. Още преди да се случи каквото се беше случило с тревога се питаше дали пък ако остане в двореца и преспи сто години, няма да се промени неузнаваемо и да се опитомява отново.

След като се настани удобно в любимото си фотьойлче до масичката с вкусни запаси, Боснър реши да прегледа в грахчетата какво става без много да се вторачва в детайлите, освен ако не се случи нещо извънредно. Вече имаше идея какво се е случило, затова му беше любопитно да види дали неговата хипотеза съвпада с развоя на събитията.

Боснър вече знаеше колко време ще отнемат препирните за ползата от тълкуването на сънища... Точно колкото да притвори очи и да се наслади на крема - според него единственото наистина вълшебно нещо в тази страна на приказките.

Слушаше с половин ухо ромоленето на диалога между Техни Величества. Разговорът се водеше шепнешком, макар че както обикновено се провеждаше в най-отдалечената от стъргалото за аристократи и закътана в дъното на коридора стаичка. Задачата с отърваване от раболепните слуги и джуджуляци също беше решена, както обикновено са ги натирили по най-безсмислени задачи, изключващи близост до периметъра, каза си Боснър и с огорчение установи, че първата купичка крем е почти празна.

Реши да отложи засега удоволствието да напълни още една, за да си спести повторно преглеждане на случката. Най-после думата беше взел Кралят. Не е за вярване, но кралството беше случило на умен и хубав мъж за Крал. Кралството, не Кралицата доуточни Боснър и се изненада от това си умозаключение. Което го връщаше в едни лично негови си смутни времена, за които предпочиташе да не си спомня. Времена, смутни най-вече поради това, че прибягваше в разговорите със себе си до банални утешения, като предпочитаното беше – дръж се Боснър, има хорица, доста по-закъсали от теб.

Уважаваше го и за това, че никога не пропуска да огледа внимателно обстановката, за да се увери, че няма някакви проследяващи устройства. Това винаги те държи във форма, каза си Боснър, който би се почувствал твърде ощетен от живота, ако не пренареждаше скривалищата си и не живееше в непрекъсната така да се каже обсадна обстановка.

Поради което се примиряваше със съществуването на джуджаците, от които непрекъснато се оплакваха всички. Не стига, че няма войни, ами и крадливи джуджуляци ако няма, какво става? След като си каза това Боснър се попита разтревожено дали на малките крадци им е понесъл стогодишния сън... Понесъл им е, отсече той. В нито един от безбройните варианти на приказката, които общо взето се отличаваха един от друг с незначителни детайли като цвета на очите на принца или посоката, от която е довтасал, не липсваха събуждащи се джуджета, започващи да припкат край забърканите си преди съня гозби. И разни други дребни подробности.

Никъде обаче не се споменаваше за гибелно въздействие на въпросния сън върху дребните клюкарчета. След като при събуждането храната така да се каже е приготвена и става за ядене, котките и кучетата се събуждат заедно с хората, очевидно е, че не би трябвало да има каквито и да било гибелни последствия и за зловредните поклонници на Джуджино ли беше… Друг е въпросът, че те изобщо липсваха в сценария. Макар че се говореше за някакъв апокрифен вариант, в който се смесвали две приказки, но това, разбира се, бяха само слухове, поне така смяташе Боснър.

Загледа се отново в картинката и реши, че не е зле за всеки случай да забоде в гобленчето едно малко бръмбарче. Да го трапоса сред пейзажа, по-далеч от езерцето, чиято синева инак сполучливо приковаваше погледа. Някъде в горичката. Я виж какво добро хрумване, каза си Боснър. При сгоден случай ще закача едно бръмбарче точно там, на най-скришното място.

Възхити се колко удачно се преливат цветовете във всички нюанси на тъмнозеленото и кафявото. Най-подходящо му се видя вековното дъбово дърво. Най-почитаното в кралството, под което придворните, преоблечени като селяни, играеха танци за здраве, обикаляйки в кръг с отнесени лица и забавени движения.

Какво значение има къде ще правят неприсъщите на буден човек движения, каза си Боснър, който беше присъствал на техния празник на пролетната идилия. Но самото почитано дърво, използвано от мнозина за украса на гербовете, служеше като допълнителна защита. Познаваше си хорицата, макар и благородници, а може би точно защото разполагаха с цялото си време и не знаеха къде да го дяват, знатните безделници робуваха на суеверията си.

„Който откъсне клонка от дъбово дърво”... След този увод идваше ред на цял списък от проклятия.

Боснър го беше чел и не можеше да не отдаде дължимото на някакъв хитрец, натрупал огромно състояние, което, ако се вярва на мълвата, твърде отдавна безуспешно се мъчеше да прахоса цял клан. Чиито представители бяха негови конкуренти. И страшно му се пречкаха, провалили му бяха няколко начинания, така че отдавна фигурираха в черния му списък.

Имаха страхотен късмет, че водеха потеклото си от печения тип, който беше се усетил да узурпира пазара с няколко удачни трика. И на този късен етап, на който Боснър се беше озовал тук, въпросният отворко беше изчерпал възможностите за тези лесни печалби. За които новодошлият беше чел не какво да е, а една магическа тухла с много хватки. За свое разочарование установи, което си беше в реда на нещата, че джуджаците и магьосниците, лица, чиято природа е изтъкана от лентяйство, не се помайват, когато става дума за извличане на приходи от наличен в изобилие и безплатен материал. Какъвто са дърветата.

Иначе тактиката за бране на забранени плодове на познанието беше прегърната отдавна от Боснър. Докато още го измъчваха някакви угризения, че прибягва до забранени похвати, и се бореше с нещото, наречено съвест, едва оцеляваше на ръба. Освен това като се поогледа, това си беше в реда на нещата, всички го правеха. При първия сгоден случай се снабди с необходимото, за да заеме като начало макар и второстепенна, но все пак някаква позиция на единствения пазар, който му допадаше. Зае се с вълшебства и магии – и с интриги. Едното вървеше ръка за ръка с другото.

В конкретния случай в бързането да не го хванат в крачка изненадващо удачно свари да залепи бръмбарчето на един рапан, покрит с нещо като грахчета със същия цвят. Последният не по-малко удачен щрих беше преместването на предмета, представляващ сантиментален спомен за Кралицата, както разбра впоследствие, близо до ръба на инкрустираната с парченца миди изящна масичка. Едно чудесно и затулено местенце. В сянката на страничната облегалка на диванчето. Местоположение със своите предимства, но и недостатъци.

Добре беше преценил, че там бръмбарчето няма да се набива на очи на Техни Величества. Важното беше да остане незабелязано за Краля, който беше започнал да става все по-мнителен. Другата опасност беше евентуалното престараване на някой надъхан и твърде отдаден на каузата почистване на прах слуга или джуджак. Най-вече джуджак. Най-малко се опасяваше от Кралицата, която беше показала неведнъж, че не забелязва нищо и никой друг, освен съпруга си. Дори беше странно, че проявява интерес към задомяването на Фиолетка. Единствената причина беше, поне според Боснър, предисторията на тяхната сватба. Станала факт именно поради сценария на приказката, срещу който въставаше Кралят.

Поне засега системата за информиране работеше. Макар че си имаше някои слабости. Малък обхват. Но идеални неща няма, каза си с въздишка Боснър. Един от предметите на дейност на предприятието, което беше замислил, щеше да включва направата на разни малки удобства, в посока проследяване. Под това прикритие Боснър възнамеряваше да поработи единствено за собствената си отлична осведоменост.

Засега се задоволяваше с несъвършените артикули, предлагани на черния пазар. Едиктът за забрана на въпросните устройства беше първия така да се каже правен акт, издаден от Владетеля. Говореше се упорито, че той се бил запътил в съвсем друга посока, за да се впише в сценария на същата приказка, но с друга спяща красавица... И Боснър преди стогодишния сън все повече стигаше до извода, че като нищо този път слуховете са верни.

Идеално чуваше всяка дума, макар че двамата заговорници си шепнеха. Картина на лицата нямаше, но за сметка на това чуваемостта беше великолепна. Боснър си знаеше тази слабост. Все пак беше успял да внедри устройството, така че беше доволен и на толкова. За жалост най-слабото, но и най-дребно и незабележимо бръмбарче. Все пак при първа възможност трябва да се възползва от случая и да забоде една от прозрачните калинки сред меката морава от конци.

Понеже нямаше възможност да чете по устните какво премълчават двамата събеседници, настанили се на дивана, за да си шепнат на ухо, слушаше много внимателно. Не се бяха настанили както обикновено на двете кресла, което не беше честно от тяхна страна. Явно обаче имаше късмета единствен да изслуша твърде поверителен – и общо взето безинтересен разговор. Все пак близостта на устройството до диванчето осигуряваше отлична акустика. Боснър машинално отбеляза, че ги чува по-добре, отколкото когато си говорят на висок глас в отдалечената част на стаичката.

Слушаше общо взето познати неща... Всичко вървеше натам, накъдето искаше да тръгне Фиолетка. И разсеяно оглеждаше стаята. От скука реши да се запознае по-детайлно с изображението на гоблена. Всъщност за пръв път се концентрира върху този елемент от интериора. Преситен беше от принудително съзерцаване на гоблени.

Повсеместно ти натрапваха тези ръчни изделия и разговорите за тях. Дворецът беше задръстен с тези произведения на изкуството. Оттам манията се беше разпространила навред из кралството. Под претекст, че това е една „твърде полезна мярка за запазване на топлината на семейното огнище”. Според НВ Кралицата, която както все повече просветваше на Боснър не беше чак толкова ясна картинка. Май я беше подценил. Като нищо можеше да се окаже, че именно тя е забъркана в някои наглед неразгадаеми интриги.

Проследяването на случката в тази стая пощади сетивата му. За щастие гобленът не породи раздразнение, вредящо на бистротата на мисълта. Семпъл, обикновен, нищо общо с плътните парцали, наложили се като канон. Изобразяващи най-често групи от танцуващи дебели нимфи и недотам прелестни овчарки, и едните и другите с огромни очи, от чийто вторачен поглед тръпки те побиваха.

Сметката впрочем, ако слуховете бяха верни, беше повече от прозрачна. Боснър внезапно се сети за описанието на непостигнатата от Краля крайна цел, да целуне спяща, но друга красавица. Споменаваше се някаква синеока блондинка, нещо такова, пък Кралицата беше тъмноока брюнетка. Също красавица. Дали пък тайната за известната неуравновесеност на Кралицата не беше дълбоко прикривана ревност? Иди ги разбери тези жени, каза си Боснър. Това са си техни лични работи, които не ме засягат дотолкова, доколкото от неразборията не произтичат неприятности. Които засягат и мен и моите планове.

Все пак нещата бяха странни. Защо Кралят така упорито се противеше на сценария? Дали защото в дъното на душата си не е искал да не се размине и във времето с блондинката, палаво предположи Боснър. Глупости! Стига съм мислил за някакви гоблени. Просто Кралицата има такъв вкус. Харесват й. Макар че ако той беше на мястото на Краля би се наложил. Ако тя не склони да се разкарат парцалите или поне да се сменят с други, от които не те държат на прицел тия големи опулени очи, лично аз бих се отказал от семейните си задължения. И се позамисли дали да не подхвърли на този достоен мъж, Краля идеята да въведат най-после в това кралство закон за прекратяване на брака. Какъвто липсваше, просто липсваше.

Да се чудиш как управлява кралство, заобиколен от стени, от които го следят грозни женски създания, будещи потрес не толкова с чертите и формите си, колкото със струящата от тях глупост?!

Ясно защо Кралят винаги живва в тази стая... Та тук просто липсва онова натрапчиво присъствие. Боснър с одобрение отбеляза, че как още с влизането веднага беше забелязал калинката.

Стар, изтъркан номер. За който между другото го беше просветлил той Боснър, не при една от аудиенциите си на наставник при НВ. Когато се стигна до обсъждането на средства за зловредно въздействие и шпиониране.

Като всеки баща, и Кралят се надяваше причините за неуспехите на детето му да се дължат на всичко друго, но не и на мързел или още по-зле – на глупост. Разбира се, Боснър му спести точното си виждане по тези въпроси. Измъкна се от положението с някакви мъгляви и вървежни приказки за трудностите на растежа, за душевността на една принцеса, неизбежно потисната от отговорностите, които ще трябва да поеме и така нататък. А сега започваше да си променя и мнението за Фиолетка. Излизаше, че все пак не е наприказвал само лъжи.

Боснър тихичко се засмя, при спомена за това с какво високомерие и погнуса беше огледал проследяващото устройство Краля. Съжали, че не може да види физиономията на несретника, закрепил уж дискретно изделието на тежката завеса, в гънката. Като познавач прецени, че то е от най-скъпите. Последното, което е видял съгледвачът, беше поглед, какъвто лично Боснър не би желал да съзре като провалил се шпионин. Защото първото, което направи Кралят, след като откри калинката, беше да я смачка с пръсти, след което отвори вбесен прозореца и с отвращение изтръска останките на зелената, идеално поддържана морава.

От разговора ставаше ясно, че все пак и двамата се чувстват донякъде онеправдани, всеки по своите си причини, от евентуалния избор на сценарий.

На избрания начин за женитба съгласно каноните на приказката, особено любима на сантименталната кралица, която е поръчала за Фиолетка същото колие от перли, каквото има и русата хубавица със затворени очи от корицата на любимата й книга на Шаро Перото. Няма значение, че нейната сладка принцеска е брюнетка и не е точно копие на нейната приказна икона. Която е гледала в унес по време на бременността по съвета на мъдрата си стара дойка.

В един момеит Кралят, раздразнен от прекаленото вторачване на съпругата му в дребните детайли, отвърна на половинката си, че вместо да ангажират въоръжените сили и стражниците с претърсване на двореца за вретена, бабишкери и други съмнителни предмети и лица, тя все пак би могла да се сети да преброи позлатените прибори за орисниците.

А не в последния момент, както винаги да се окаже, че липсва комплект именно за злата орисница, за да нямат проблеми, а не да ги отстраняват. Но нищо, има време докато принцеската навърши рисковата възраст.

Като дотолкова е раздразнен, че казва на Н.В., че тя е случила, че той е дошъл да я целуне и събуди.

Ами ако дъщеря им заради едни прибори не случи на принц! Къде е гаранцията, че докато те спят, първият довтасал принц, случайно минал покрай обраслата с трънаци ограда и пожалил един кат дрехи, заради една нищо и никаква целувка ще се окаже най-подходящия за единствената им дъщеричка?

Не се залага втори път на един и същи сценарий, казва той, макар че си личи че е сигурен че няма да бъде разбран.

И допълва, че той например отдавна е изпратил съгледвачи тук и там и има някои кандидати предвид... Те като родители биха могли да изберат нещо подходящо, кой по-добре от тях познава дъщеричката... А сега? Едва ли ще им се размине стогодишния сън, че и ангажират стражите и войската...

Защо ли не се учудва, когато Кралицата оскърбено казва, че тъкмо е искала да изпрати за още един комплект, когато внезапно Н.В я е ангажирал с избор на подходящо жабо, така че...

Говореха си за това, че след тези 100 години спане идва ред и на сватбата, после стават баба и дядо, и тогава единствено ако първородното дете е момче ще имат шанса да сменят приказката... Иначе пак в режим 16 години будуване, сто години сън и така до безкрайност, не намирате ли, че това малко омръзва Ваше Величество?

Постигнаха известен консенсус, като решиха, че вече се върви по тоя сценарий и примирени със съдбата си решиха, че с оглед разходите, които ги чакат скоро след събуждане, е по-разумно да огледат контингента от спящи придворни и слуги.

Които отсега проявяват опърничавост и решават кой да спи или да не спи без да ги е еня за хазната и другите проблеми – трябва нещата да бъдат вкарани в ред...

Темата ги сближи, обсъдига с гняв разни аристократи, ударили го през просото, решиха да сменят един коняр и прочее битовизми. И вече примирени, че така и така ще се спи, понеже познават що за зло е орисницата, от чиито прогнози няма отърваване, решават… Да направят най-важното от финансова гледна точка, като определят кой ще спи.

Разумно се консолидираха, решиха да вземат крути мерки и да направят прецизна селекция, защото мъдро предположиха, че има опаност да се събудят сред сбирщина лентяи и кариеристи, а добрите да се изхабят от бачкане.

И поради това, че не са наясно кой не спи, разни магьосници да ги доят и експлоатират. И да точат сто години външните източници за закърпване на положението с отънялата хазна.

Междувременно по време на първата фаза, докато мама и тати се карат, видя Боснър, Фиолетка в будоара си се преоблече в одеждите, отдавна ушити за стогодишния сън, и започна да се кипри и да се върти пред огледалото.

Замечтано огледа профила си, любувайки се на красотата си, представяйки си колко ще е красива като заспи. Това си беше основното й занимание откакто стана ясно, че животът ще тръгне по тоя сценарий.

Говореше си сама и заяви, че е много по-красива от принцесата от противната любима книжка на мама... Като личицето й се омрачи само когато си каза: Ами ако намерят и изхвърлятт бабичката с вретеното и ако няма да се спи...

Много се тревожеше явно да не й се размине лежането на обширното розово легло с тези разкошни дрехи, толкова красива...

Разбира се, вярна на себе си, Фиолетка отиде да се похвали на мама и тати с тоалета, просто не я свърташе... Фишек се досети, че тя е дочула сериозната част от разговора за мама и тати, амбицирани да отложат сценария и да променят интригата. Подсмихна се като видя колко е втрещена, как се връща на пръсти
и в движнение побеснява.

Защото, сети се Боснър, в разговора на ТВ се споменаваше, че част от претърсването ще се съчетае с ремонт, а за успокоение на Фиолетка, ще й се каже, че задължително ще се нанка. Тоест потреслата я интрига е, че те все пак са предприели много сериозни мерки, за да й спестят спането.

Фиолетка се прибра в будоара си, през другото графхче Боснър я видя, не особено изненадан, да оглежда красотата си и я че как казва, че тия не й минават. И заявява, че за да не я прецакат няма да чака рождени дни, за данавърши 16 годин, след като дъртаците са толкова подмолни и некоректни…

- Трябва е да се задействам незабавно, че току виж разкарат вретеното и всичко остро – и после ньенте целувка от принц с тоалета... Старите ще се намесят и ще стане повече от тъпо. Освен това аз искам, искам, искам да се убода и да се положа бледа и рекрасна на голямото розово ложе с балдахин... - рече Фиолетка.

И започна да тренира позата, загледа се замечтано в авана с пърхащи ангелчета, вдигна краче и започна да се любува на обувчицата си с розова панделка, да се търкаля, да навива превзето букла на пръстчето си, изобщо да тренира за сладкия сън и очевидно прехвърляше в ума си варианти какъв да е принца. Сигурно особено държи да е със сини като незабравки очи, а пък защо не с черни като въглени, каза си Боснър. Направо не е за вярване, че хвърля тонове интелектуална дейност докато се търкаля в леглото...

От друга страна си личи, че крои нещо... Фиолетка внезапно скочи и се запъти да провери какво става при мазето, където под претекст складиране на мебелите да не пострадат от боята, яки лакеи, мязащи на стражи от известно време насам мъкнеха не само мебели, но и претъпкани с вехтории сандъци.

Облечена е с тоалета... Че и е наметнала за дегизировка сив плащ с качулка... казаи Боснър... Когато я видя с победоносен вид да изскача в коридора, стъпвайки на пръсти.

И хоп, бинго! Двама пазванти мъкнеха огромен сандък, от който стърчаха разни железа, и се насочваха надолу по стълбите. Предвидимо до болка, каза си Боснър. Но все пак не е учила при мен подобни уроци за действие в кризисна ситуация. Хм, добре. Пиша и много добър. Вратата към мазето беше отворена. Фиолетка коварно като прилеп се шмугна в гръб и ги последва. За неин късмет ония оставиха сандъка, за да отключат – и тя грабна нещо и като птица отлетя нагоре по стълбите, нахлува в будоара, тръшана се на леглото, също с балдахин, но по-скромен, зае най-съвършената поза. Преди това се фръцна пред огледалото и се изплези победоносно, защото мама отдавна й беше дала кутийката с диадемата и колието.

Бостър я видя как сръчно се прави красива и се убожда с ръждясалата панта по ръчичката, без да й дреме за ремонта, за мама и тати, за това кой е в двореца, кой ще спи или няма да спи. Колкото по-рано заспи, толкова по-рано ще дойде принца да я целува красива, освен това стогодишниият сън е сигурен. Тя е голяма и взема съдбата си в своите малки красиви ръце.
Твоята кожа... казва си Боснър... когато я вижда как блажено заспива. Пазвантите заспиват до арката след завоя, Кралят и Кралицата в стаята. Всичко живо спи.

Боснър, вече наясно от паметта на клъбцето, че е спал сто години реши да поразгледа какво става в столицата...

Какви са клюките и коментарите на гражданството за ставащото в двореца. Каза си, че целувката се е състояла, щом е буден, но какво е станало после, как е ситуацията?

То се знае, глашатаят току-що е разгласил новината за успешното събуждане на Т.В., тяхната еднствена дъщеричка и за антуража в двореца.

Странното е, че но коментс.

Липсва всякаква яснота по въпроса за взаимността на чувствата на събудената лигла и на целуналия я принц – а дали е принц, пак няма инфо.

Казва си, че при нейното характерче, с нейните капризи и празнословие пак е добре, че се е намерил някой да отметне работата, някой залутал принц се е прелъгал да я целуне барабар с нейното дар-слово… Отметнал е най-важната работа – прежалил се е да я целуне, та да се събудят всички. Лошо няма.

Защото още преди внезапното заспиване – преждевременно при това – обстановката доста се е замъглила поради рокадата на слуги и аристократи, желаещи да заспят групово или решили да се спасят, за да си отживеят без спящите.

Освен това още навремето така й се е носела славата на капризно и лигаво създание, че е цяло щастие тия сто години да замажат на какви пачи яйце се натриса принца.

От тази гледна точка дори му се струва, че сто години са малко време, някои апокрифи може да се пазят още. Да живее липсата на информация. Доволен е.

Все пак го глождят съмнения дали докато са спали не е остаряла конфигурацията на кристалното му кълбо, та може да не хваща актуалното инфо. Параноично решава, че някой изобретател може да е поработил върху изкривяване на инфото. Так че Боснър реши да добие лични впечатления какво става в двореца.

А там съдейки по звуците, долитащи от коридора, цари странен хаос, някакво необичайно раздвижване…

Както удостовери източника на шума Боснър, надникна в коридора с извивки, подобен на лабиринт, който тихо ехти. С изумление видя как преди чупката две аристократки се млатят с истерични крясъци и са се вкопчили в перуките една на друга . Някакви сънени лакеи ги разтърваваха.

Боснър светкавично се скри в кабинета и се заключи отвътре с два ключа за по-сигурно. Кой знае защо на пръсти отиде при прозореца и погледна към градината, зад която имаше хубава полянка – там се готвеше дуел – двама придворни си хвърляха надменни сънени погледи, оголили шпаги.

Масовката от зяпачи аристократи с чаши кафе и запалени пури или лули е налице, идват и други. Секундантите – и те налице, каза си Боснър и отиде, озадачен да си направи кава и да изпуши една лула.

Тръшна се на люлеещия стол и доста озадачен запуши.
Недоумяваше какво всъщност става. Ослуша се, защото зад вратата на талази минаваха някакви и долитаха реплики от сорта “ние като сме спали сто години да не сме пасли трева” и вулгарен смях. “Тоя стогодишен сън ще ти го изкарам през носа, маркизе”, “добре, че се наспах и разбрах що за змия съм завъдил в пазвата си”.,.

Боснър внезапно се светна, че по време на стогодишния сън явно мнозина са сънували твърде интересни сънища и внезапно са наместили някой-друг пъзел, който им е убягвал поради свръхзаетост наяве.

Богът на сънищата се е напънал и за сто години е решил да покаже на някои най-после голата истина на някои умни глави, които поради отдаденост на служебния дълг или поради вменени им в повече понятия за чест, морал и прочее възвишености, не са си позволили да изтълкуват правилно сънищата със заобикалки, не са сглобили правилно мъглявите намеци и Богът на сънищата им е треснал самата истина, чистата истина право в очите, буквално, за да няма недоразбрали.

Самият Боснър се почувства някак странно. Ясно помнеше един-единствен сън. Лута се дълго из зелена гора, после внезапно излезе на ширнала се зелена поляна, след която се съзираше в далечината столицата на кралството, разпиляна сред хълмовете зад крепостната стена, по която се разхождаха стражи. После внезапно премина по спуснатия мост под внимателния поглед на стражите, застанали от двете страни на арката – и на мига се събудиа.

Реши, че сънят, в който той сякаш не е точно той, не заслужава чак толкова внимание, твърде е обикновен. Макар че наяве нищо не се беше случило по този начин.

Огледа се наоколо – и отново странна визия, сякаш за пръв път видя стаята си, което е нонсенс. Изместване някакво – хем той е същият, пък не е същият. Реши, че това се дължи на дългия сън. Нормално е за сто години да забрави човек как стоят нещата, ще му мине.

Започна да се разхожда назад-напред, за да поумува над загадката с картинките и да реши какво да прави…
[url=https://www.facebook.com/v.polyanova]https://www.facebook.com/v.polyanova[/url