Здравейте на всички и особено на теб скъпи ми Стефане! За много години!
Бях решила да не пиша вече тук, но по стара българска традиция размислих! И щото вярвам на втория акъл на българина, дет се вика,.. едвам се навих.
Истината е, че за всичко са виновни цигарите, но за тях по-късно.
Първо да приключа с пожеланията, че забравих специалните си поздрави за моя вери спешъл критик Криле и още по-спешъл муз Окаян ястреб. Как сте хора, оцеляхте ли през коледните, новогодишните, трифон-зарезанските и валентински празници? Събрахте ли достатъчно пиянски, любовни, позорни и всякакви други семейни, битови и кръчмарски истории, които да вкарате в бъдещите си творчески планове? Аз нали се отказах от писането по предписание, та реших да се самокомпенсирам с някаква друга по-висша цел.. за наказание. В тоя ред на мисли реших да спра с цигарите. Естествено, .. от първи януари. Още повече, че годинките се трупат,..замислих се за здравето. Осем етажа вече ме притесняват сериозно на изкачване, а по-лошото е, че напоследък последните четири ме притесняват и на слизане. Също така това лишение е достатъчно европейско, модернистично.. и в духа на световната криза и световната здравна организация, което допълнително ме мотивира.
Но да се върна на цигарите. Вече два месеца страдам сериозно без цигарен дим, без никотин, без катран.. и без лошия си дъх. Лошото е, че с цигарите спрях и кафето, защото не обичам да пия кафе без да пуша. После спрях и храната, за да не надебелея след като спра да пуша. После спрях и да пия, защото заедно с чашата си червено вино обичам да пуша. После спрях да се виждам с всички приятели, които пушат, за да не се дразня, че не пуша. После спрях да ходя на местата, на които се пуши, защото там е грехота да не пуша. В тоя смисъл, социално изолирана, но кислородно обогатена останах почти без алтернатива … и ми остана само писането. И като се разписах … Война и мир изглежда като кратко резюме на трудовете ми през последните няколко месеца. Но тях ще ви ги сервирам на час по лъжичка, за да ви спестя сериозния шок. И сега подготвително и на добра воля реших да ви пиша, за да се изфукам с моето европейско постижение и да споделя полезната си добра европейска практика. Тъй че ако искате да си докарате бърз литературен муз, ако искате да изпаднете в състояние на дълбока тъга и страдание, ако искате да се изолирате от света или просто имате краен срок за следващата си книга, решението е едно – спрете цигарите. Куит смоукинг, коз смоукинг килз ю, а от американските филми знам, че да си килнат не е добре.
С тая си мъдрост мисля да приключа и да ви пожелая хубави празници, честит 1-ви март, 3-ти март, 8-ми март и 12 април в аванс! 

дет се вика, и добре завърнала се.

Да видим, хм. :)

------------------------
Слушай беззвучието...

...ами сега и ти се дотътра.
Аман!

Бате, трай си.
Никой те не кара да четеш, нали?

------------------------
Слушай беззвучието...

Ако не си тая, за която те мисля - добре. Но ако е иначе - не е добре.

Е дееба таз крива нива - изпонаплашихте булката. Таман се беше престрашила.

------------------------
Слушай беззвучието...

прогнозата - дъждовно
Автор нeизвecтeн (Нерегистриран)
Публикувано 22.04.08 00:56

През нощта беше валял проливен дъжд. Небето беше като изцедено. Надвиснало, мрачно и тежко, захлупило с дебели сиви облаци целия град. Градът изглеждаше толкова неприветлив и грозен. Тъжен. Кални локви и тротоари, забързани хора с уморени лица и чадъри в ръце. Тролеи, които пуфтяха по улиците и трамваи, които скрибуцаха по мокрите линии. Само автобусите изглеждаха невъзмутимо и се тътреха по улицата, натъпкани с хора догоре. От време на време се чуваше някой изнервен клаксон или сирена на линейка.. и виковете на циганката, която продаваше цветя на ъгъла. Прегърбена баба с бастунче се спря до пластмасовата кофа пълна с измокрени и поизмачкани градински цветя, загледа се сякаш се сети за градинката си на село, а после отмина.
На третия етаж на близката кооперация той се събуди също в мрачно настроение. Почти машинално спря будилника. Отиде в банята. После си направи кафе. Винаги си оставяше десет минути за кафето. Взе цигарите от масата и запали една. Докато пушеше бърчеше вежди. Започна да прехвърля задачите наум. Скапан живот. В работата имаше проблеми. Шефът се заяждаше напоследък с него във връзка с последния проект. И парите все не стигаха. Животът поскъпва. Сметките чакаха, а заплатата си седеше същата. А така искаше да й купи онази гривна. Беше толкова изящна, сякаш създадена за ръката й. И се сети за нея. И се усмихна. Вече няколко месеца бяха заедно, а сякаш я познаваше от години. Щом я видеше и забравяше всичко. И работата, и проблемите, и шефа, и сметките. Беше толкова лъчезарна. В очите й искреше оня блясък, който имат младите момичета преди да се сблъскат с проблемите и живота, да народят деца, да ги налегнат грижи и да започнат да се грижат за всичко останало. И беше толкова истинска. Говореше много, смееше се силно и винаги се опитваше да го успокои за всичко. Винаги му казваше, че всичко ще се оправи и че има толкова по-лоши неща. Как искаше да й купи онази гривна. Можеше да поиска аванс днес. Само да не се беше заял шефа с него. Пък и сметките чакаха. Искаше да я изведе и на ресторант следващата седмица. Правеха шест месеца откакто я видя.
Загаси цигарата. Стана бързо. Отиде в стаята, облече се, взе чантата и излезе. Навън го удари студен вятър и миризмата на автомобилни газове. Запъти се към спирката и зачака автобуса.

§§§

Беше вече шест и половина. Имаше още поне десет минути работа. Трябваше да побърза. Тя щеше да го чака на тяхното място. Там където я беше видял. След половин час вече пътуваше и не мислеше за нищо друго освен за нея. И за проблема с проекта, разбира се. Не беше честно той да обира пешкира за цялата бъркотия. Бяха екип. Шефът му знаеше за рисковете от самото начало. Автобусът креташе едва-едва. Трябва да си купи кола. Срамота е мъж на тия години да няма кола. Имаше работа, квартира, може и заем да изтегли. Щеше да я взима от работа всеки ден. Скапани пари. Как на някои им се усмихва късметът. Кофти е да си без пари на днешно време. Особено ако си мъж. Не трябва да забрави и да прати утре пари на майка си. Сигурно са й свършили лекарствата. А и днес колегите го поканиха да излезнат в събота. Искаше да си купи и нови обувки. Жалка картинка. Най-накрая пристигна, беше закъснял само с петнайсет минути. И я видя. Беше толкова красива, облечена в бежовия си шлифер. Беше се свила под козирката на спирката и се оглеждаше. И лицето й толкова изпъкваше някак безгрижно на фона на мрачните лица наоколо. Слезе бързо, затича се, прегърна я, извини се набързо и я целуна. Как обичаше да я целува. Тя започна да го разпитва нещо. А после веднага почна да му разказва нещо друго. И не спираше да говори и да се усмихва. Като малко момиче. Сякаш още не беше разбрала, че е станала жена и не беше осъзнала колко е красива. Само от време на време го стрелкаше с палав поглед, целуваше го и продължаваше да говори. Вървяха нагоре по улицата, всичко беше в кал и локви. Мръсно. Опитваше се да избягва локвите, прескачаше ги умело без да я пуска. Докато тя вървеше бързо и сякаш не обръщаше внимание на нищо. От време на време стъпваше в някоя локва и всеки път след като се опръскваше се разсмиваше. Стигнаха до едно кафене, в което обичаха да сядат. Влезнаха вътре. Беше задимено и сумрачно. Седнаха на една маса. И той започна да й разказва за ужасния ден днес, за шефа, за работата. После й каза за майка си. Не се сдържа и не разбра защо й каза, че й е харесал подарък. А и защо постоянно й се оплакваше. А тя само го слушаше. Не сваляше очи от него с усмихнат поглед. Погалваше го. После го целуваше и казваше, че всичко ще се оправи. Ах, колко я обичаше. Беше толкова невинна. И този смях, и тези бляскави очи. Седяха така някъде два часа. После излезнаха и той я изпрати до спирката. След един час се беше прибрал. Беше толкова скапан и уморен. Набързо хапна нещо, пусна си телевизора и после заспа на дивана.

§§§

Тя слезе от автобуса. Навън пак беше започнало да ръми. Колко обичаше дъжда. Реши да ходи пеша последните две спирки до вкъщи. Всички ходеха забързано сякаш да избягат от дъжда, който се усилваше. Само тя вървеше бавно под дъжда. Оглеждаше хората, колите, дишаше дълбоко. После се спря, разпери ръце и погледна към небето. Сякаш цялото кралско войнство горе се беше ядосало на всичко долу. Вятърът се усили, миришеше на буря. Някъде в далечината се чу гръм. И дъждът се усили още повече. А тя все още стоеше почти неподвижно и се радваше на дъжда. Толкова беше хубаво. И се чувстваше жива. Животът е толкова хубав. И кратък.
Само да не го беше срещнала. Него. Той беше толкова тъжен. Винаги. Уплашен от живота. Объркан. Не можеше да му причини това. Имаше толкова други проблеми. Той не трябва да страда повече. Трябваше да му каже утре, че заминава далече. Да измисли нещо. Трябваше да го накара да я забрави. Утре. Боже колко е хубав дъжда. И после продължи да крачи все така бавно под дъжда.

§§§

Същата сутрин беше поредния й преглед. Докторите бяха обнадеждени. Лечението беше подействало. Беше толкова щастлива. Казаха й, че така може да живее с години. Дори сестрата се пошегува, че може да ги надживее всичките. Две години. Не повече. Тя го знаеше. И все пак това са две години. По дяволите как обичаше живота.

------------------------
Слушай беззвучието...

Тук сме, тук сме, краставите магарета не изчезват тъй лесно.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Честно да си кажа, много ми хареса разказа! Докосващ някак си! Искрен съм!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

явно се радваш на добра памет :)) .. и това е мое .. и още няколко жалки хумористични опита на тема орнитолигия и други подобни :)) но все пак благодаря за подкрепата, .. не знам точно с кой ме бъркате, но явно сериозно е досаждал .. и в тоя смисъл ще се поспра и ще ти пожелая лека нощ .. :)

п.с. предполагам, че за четеното няма забрани :)) тъй че до скоро четене .. и хубава седмица