СПОМЕНИ

Минавам по "Зеленият мост" и тръгвам по улица "Мирска". Там, в началото й беше къщата на баба Еленка – къщата, където "открих" света. Където съм се запомнил. Годината е 1923-1924. Бил съм на около 3 години. (Интересно - От каква възраст детето- човек може да съхрани спомени? Да запомни нещо от преди двегодишна възраст?).
Истински родната ми къща, където съм роден е тази на дядо Евтим. Там също сме живели под наем. Тя се намираше от другата (западната) страна на "Зеленият мост" ≈ 150 м на юг. По-точно на 60-70 м южно от къщата-музей "Чудомир". Дворът й беше тесен, дълъг и западният му край излизаше на "Чакмак сокак" (улица без изход), а източният – стигаше до реката, където под един грамаден орех беше сгушена воденицата му (на дядо Евтим?). За нея майка ми казваше – Шест месеца в годината не работи, защото няма вода (суша през лятото) и още шест месеца, защото водата е замръзнала (през зимата). Имам само един смътен спомен от там. Двамата, със сестричката ми, хванати за ръчички, облечени в зелени роклички от съшити малки полумесеци обримчени в бяло, се качваме по едно стъпало или прескачаме някакъв праг …
В родния град. Непознатия град. Толкова близък и толкова чужд. Улиците други. Къщите други. Хората други. Само името на Старата река, на улицата "Мирска", на "Зеленият мост" и надморската височина – 373.185 м (написано на плочка на западната стена на Къренската църква) са същите – непроменени.
Но да се върнем пак там - на ул. "Мирска" – единствената запазена (само в горния край) с къщичките и дворчетата с цветни градинки и дръвчета, почти както през моето детство.
Такава беше и къщичката на баба Еленка. Паянтова. Двуетажна. Долният етаж , една стая и едно килерче, беше на 2-3 стъпала в земята, полуизбен. Аз, 2-3 годишно русо момченце, с дълга коса като момиче, се въртя из стаята -подсксчам. Мама тъче на стана, ритмично придърпва ватилите с дървото, натиска "краката" (нещо като педали на кола), скрипците скърцат, нищелките скачат нагоре-надолу, нагоре-надолу, основата "отваря уста" и совалката се плъзга наляво- надясно, наляво-надясно …


СПОМЕНИ





- 2 -

Тук трябва да направя малко "лирично" отклонение.
За едно дете, за едно момче в края на 20-ти век е трудно да проумее, да разбере света на едно момче от началото му, от преди 70-80 години. Едното ще говори за компютри, електроника, диско … Другото за нищелки, бърда, кросна, игри на чилик или ашици … Като ги попиташ - "Каква е вашата кола?", едното ще отговори: - "Опел", "Фиат", "Мерцедес" …, а другото – волска или конска (каруца)!
И тъй, аз растнах в годините на "кросното"… За какво по-точно става дума? През моето ранно детство, до10-11 годишната ми възраст (1930-31 г.), семейството ни беше притеснено от световната рецесия – криза, която беше обхванала и България.
За да помага на семейния бюджетне, а направо за да се изхранваме, мама тъчеше чаршафи за покривки на легла, черги, пътеки … Преждата (вътъка) си носеха клиентите (жени). В този семеен бизнес (без участието на баща ми) бяхме заангажирани баба Иванка, майката на мама, и аз 5-6 годишното момче. Извършвахме спомагателна работа. Размотавахме оплетени, объркани прежди. Навивахме ги на кълбета. От два ката (две нишки) ги правехми на една или обратно – от една или две ги правехме на три. Помагахме при "навеждането" – промушване на нишките от основата в нищелките и бърдото. Но на мене най-много ми допадаше да "суча" масури (калеми, дълги макари). Приятно ми беше, защото можех да разходвам енергията си. Да въртя чекръка с дясната си ръка да подавам нишката на масура, който "дебелееше" по-бързо, ако въртях по-бързо чекръка. Работа, която за мене (сигурно и за всяко дете) беше близко до игра. Геджорята се върти, вретеното бръмчи, масурът дебелее, но до определени граници. Като подам панерчето с масурите на мама, тя ме погледне, а в очите натежели от умора (тя ставаше сутрин в 2-3 часа) имаше всичко – цял свят, и мъка, и надежда, и радост …"Ти, казваше тя, си като Васил Левски, той така помагал на майка си.". Но това не е всичко, аз знам, че довечера, когато си легна тя ще ме приспи с някоя приказка или ще ми изпее песента за Черен Арап и Хайдут Сидер и хуквам на двора.

Слънцето вече е затоплило и въздуха и земята пък и другите деца са на пътя. Чакат ме на жабунясалата вада, пълна с попови лъжички и там …


СПОМЕНИ