Интересни книги / Култура и изкуство / Литература

Последните дни не знам защо, но често се сещам за една книга, която четох преди години, Хазарски речник на Милорад Павич.
Доста интересна е. И наистина е подредена като речник, но определено не тази странност е най-силната й страна:) Разправя се за какво ли не. За история (но не очаквайте историческа книга!), за въпроса къде са асимилирани хазарите. За една хазарска принцеса, която, за да се предпази от покушение докато спи, била наредила всяка вечер едни слуги да рисуват смъртоносни букви върху клепачите й, които погубвали всеки, който ги погледнел.
За да я развлекат, слугите донесли на принцесата един ден две огледала. Не се различавали много от останалите хазарски огледала. И двете били направени от излъскана сол, но едното от тях било бързо, а второто - бавно огледало. Каквото бързото огледало, изобразявайки света, взимало като предплата от бъдещето, второто, бавното, връщало и разплащало дълга на първото, защото по отношение на настоящето закъснявало точно толкова, колкото избързвало първото. Когато изнесли пред принцеса Атех огледалата, тя била още в постелята и буквите на клепачите й не били отмити. Видяла се в огледалото със затворени клепачи и тозчас умряла. Престанала да съществува между две премигвания, или по-точно казано - за пръв път прочела на клепачите си изписаните букви, които убивали, понеже в предходната и последвалата минута мигнала и огледалата отразили това. Умряла, умъртвена в едно и също време от буквите на миналото и на бъдещето.
Но, както казва авторът, най-чудното нещо в тая история било не начинът, по който е умряла, а това, че тя изобщо е могла да умре :)

Разказва се за ловецът на сънища Масуди, който издирвал двама човека, които били свързани един с друг. Когато единият спял, другият будувал. Единият сънувал действителността на другия. Но преди да стигне до тех, срещнал доста интересни същества.
Били спрели на място за нощуване, тъмнината навявала червеникави снежинки и Масуди дишал дълбоко в постелята си. Собственото му тяло изглеждало като кораб, който се вдига и спуска по вълните. Някой в съседната стая свирел на шаргия. По-късно между леутарите в Анадола дълго витаела легенда за тази нощ и тази свирня. Масуди веднага разбрал, че леутът, на който се свири, е изключителен образец. Дървото, от което бил направен музикалният инструмент, не било отсечено с брадва и звукът в него не бил убит. Освен това било намерено някъде нависоко, където горите не чуват вода. И най-сетне - самият корпус на инструмента не бил дървен, а направен от кожата на някакво животно. Масуди различавал това, както пиячът на вино различава напиване с бяло или с червено вино. Песента, която свирел непознатият, била известна на Масуди и била от най-редките, та той се изненадал, че някой в този пущинак свири тъкмо тази песен. В нея имало едно твърде трудно място и някога, когато още се занимавал с шаргия, Масуди пуснал в употреба особена пръстовка за тази песен, така че леутарите я свирели според нея. Непознатият не използвал Масудиевия начин, а някакъв друг, още по-добър, но за тази пръстовка Масуди не можел да разбере как се получава, не можел да й намери ключа. Бил озадачен. Чакал да се повтори песента и когато това станало, Масуди най-сетне разбрал. На това място непознатият вместо десет пръста използвал единайсет. По това Масуди проумял, че свири дявол, защото той при свирене използва и опашката си.
- Дали той е настигнал мен или аз него?.......

Сканирах я и я пратих още преди година на Читанка, обаче още не са я качили