|
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | >> (покажи всички)
|
Тема
|
 Как се започва
|
|
| Автор |
kpилe () |
| Публикувано | 12.03.08 14:40 |
|
|
понеже доста се изговори за правила при писане на текст, искам да пусна една тема с уточнението:
тези правила трябва да се знаят/усещат, но не да се следват, спазват сляпо. даже напротив, един текст написан по всички правила често е скучен и не се отличава от многото други добри текстове. добрият писател пише по правилата, гениалният ги нарушава, но ги нарушава целенасочено и интелигентно по такъв начин, че това се превръща в похват, с който той си служи, за да предизвика определено въздействие у хората, които четат текста.
казано накратко правилата и литературните/езиковите изисквания за писане на текст трябва да се владеят отлично от един писател и той трябва да може да ги спазва до дупка. когато писателят постигне дълбоко разбиране и умението да борави с тези правила както си иска, той може да започне да ги нарушава, което е десетки пъти по-трудно от това да ги спазва!
това, което според мен начинаещи писатели и особено поети не могат да разберат, е, че НЕспазването на правилата е много по-трудно от следването им. ако не са усвоили второто, първото е напълно немислимо.
прилагам примери, давайте и вие
Редактирано от kpилe на 12.03.08 15:46.
| |
|
Тема
|
Re: Как се започва
[re: kpилe]
|
|
| Автор |
DarkSide (of the moon) |
| Публикувано | 12.03.08 15:01 |
|
|
правилото как да станеш успешен писател е само едно, проблемът е, че никой не го знае - щот ако се знаеше, всички тук щяхме да имаме издадени по десетина-двайсет бестселъра в няколкомилионен тираж и и щяхме да търсим правилата за избягване от дебнещите ни на всяка крачка издатели с чекови книжки в ръка
Не страшны дурные вести -
Мы в ответ бежим на месте.
| |
|
|
|
Крилчо, ако нямаш нищо конкретно за казване или питане, не казвай и не питай нищо. Считай се пожизнено признат за майстор на скучния бошлаф; задължението ти постоянно да го доказваш се отменя.
| |
|
Тема
|
Catch 22 (Параграф 22) - Дж. Хелър
[re: kpилe]
|
|
| Автор |
kpилe () |
| Публикувано | 12.03.08 15:17 |
|
|
(коментарите ми са най-вече за дарки, затова и се обръщам към него там дето съм коментирал)
приятно препрочитане :)
В отговор на:
1. The Texan
It was love at first sight.
The first time Yossarian saw the chaplain he fell madly in love with him.
Yossarian was in the hospital with a pain in his liver that fell just short of being jaundice. The doctors were puzzled by the fact that it wasn’t quite jaundice. If it became jaundice they could treat it. If it didn’t become jaundice and went away they could discharge him. But this just being short of jaundice all the time confused them.
Each morning they came around, three brisk and serious men with efficient mouths and inefficient eyes, accompanied by brisk and serious Nurse Duckett, one of the ward nurses who didn’t like Yossarian. They read the chart at the foot of the bed and asked impatiently about the pain. They seemed irritated when he told them it was exactly the same.
‘Still no movement?’ the full colonel demanded.
The doctors exchanged a look when he shook his head.
‘Give him another pill.’ Nurse Duckett made a note to give Yossarian another pill, and the four of them moved along to the next bed. None of the nurses liked Yossarian. Actually, the pain in his liver had gone away, but Yossarian didn’t say anything and the doctors never suspected. They just suspected that he had been moving his bowels and not telling anyone.
Yossarian had everything he wanted in the hospital. The food wasn’t too bad, and his meals were brought to him in bed. There were extra rations of fresh meat, and during the hot part of the afternoon he and the others were served chilled fruit juice or chilled chocolate milk. Apart from the doctors and the nurses, no one ever disturbed him. For a little while in the morning he had to censor letters, but he was free after that to spend the rest of each day lying around idly with a clear conscience. He was comfortable in the hospital, and it was easy to stay on because he always ran a temperature of 101. He was even more comfortable than Dunbar, who had to keep falling down on his face in order to get his meals brought to him in bed.
After he had made up his mind to spend the rest of the war in the hospital, Yossarian wrote letters to everyone he knew saying that he was in the hospital but never mentioning why. One day he had a better idea. To everyone he knew he wrote that he was going on a very dangerous mission. ‘They asked for volunteers. It’s very dangerous, but someone has to do it. I’ll write you the instant I get back.’ And he had not written anyone since.
All the officer patients in the ward were forced to censor letters written by all the enlisted-men patients, who were kept in residence in wards of their own. It was a monotonous job, and Yossarian was disappointed to learn that the lives of enlisted men were only slightly more interesting than the lives of officers. After the first day he had no curiosity at all. To break the monotony he invented games. Death to all modifiers, he declared one day, and out of every letter that passed through his hands went every adverb and every adjective. The next day he made war on articles. He reached a much higher plane of creativity the following day when he blacked out everything in the letters but a, an and the. That erected more dynamic intralinear tensions, he felt, and in just about every case left a message far more universal. Soon he was proscribing parts of salutations and signatures and leaving the text untouched. One time he blacked out all but the salutation ‘Dear Mary’ from a letter, and at the bottom he wrote, ‘I yearn for you tragically. R. O. Shipman, Chaplain, U.S. Army.’ R.O. Shipman was the group chaplain’s name.
When he had exhausted all possibilities in the letters, he began attacking the names and addresses on the envelopes, obliterating whole homes and streets, annihilating entire metropolises with careless flicks of his wrist as though he were God. Catch-22 required that each censored letter bear the censoring officer’s name. Most letters he didn’t read at all. On those he didn’t read at all he wrote his own name. On those he did read he wrote, ‘Washington Irving.’ When that grew monotonous he wrote, ‘Irving Washington.’ Censoring the envelopes had serious repercussions, produced a ripple of anxiety on some ethereal military echelon that floated a C.I.D. man back into the ward posing as a patient. They all knew he was a C.I.D. man because he kept inquiring about an officer named Irving or Washington and because after his first day there he wouldn’t censor letters. He found them too monotonous.
....
дарки, забележи как Дж.Х. почва книгата си с едно нещо (капелана и Йосарян), което се развива чак 6-7 страници по-натам, след това дава на заден (но не е типична досадна ретроспекция) и въвежда мястото (болница), но без никакви детайли, също няма описания на докторите, сестрите, обстановката, Йосарян и т.н. всъщност единственото описание на човешка външност за момента е "three brisk and serious men with efficient mouths and inefficient eyes, accompanied by brisk and serious Nurse Duckett, one of the ward nurses who didn’t like Yossarian.", което е сложено покрай другото почти като шега. След като потвърждава усещането, че тия хора симулират, Дж. Х. продължава (напълно некохерентно на макро план) с идиотските и ужасно забавни цензур-игрички на Йоси, които не са свързани идейно нито с болницата, нито с "болестта", но пък изграждат по забавен, интересен и четивен начин образа на Йосарян. Обърни внимание на изречението в болд - то е по такъв начин некохерентно, както Лил ти даваше примери в другата тема, понеже Хелър пише за "Дънбар" все едно знаем кой е, а това е първото му споменаване. Всичко това обаче е похват, цялата книга е написана така, крайно нелинейно, като пъзел, идиотски, това засилва цялата идея на "параграф 22", която сама по себе си не е нещо кой знае колко ново, оригинално или интересно, а именно какво идиотско и безумно нещо е войната.
забележи, че макар да липсва кохерентност, изреченията са прекрасно свързани, сцепени и т.н. - ясно е кое за кого се отнася (макар че на семантично ниво Хелър яко ни бърка и бъзика). в определени моменти обаче може да липсва дори кохезия (дарки, не се смей!), най-вече в диалозите и то липсва по един крайно забавен и умен начин ;)
В отговор на:
"But Yossarian couldn’t be happy, even though the Texan didn’t want him to be, because outside the hospital there was still nothing funny going on. The only thing going on was a war, and no one seemed to notice but Yossarian and Dunbar. And when Yossarian tried to remind people, they drew away from him and thought he was crazy. Even Clevinger, who should have known better but didn’t, had told him he was crazy the last time they had seen each other, which was just before Yossarian had fled into the hospital.
Clevinger had stared at him with apoplectic rage and indignation and, clawing the table with both hands, had shouted, ‘You’re crazy!’
‘Clevinger, what do you want from people?’ Dunbar had replied wearily above the noises of the officers’ club.
‘I’m not joking,’ Clevinger persisted.
‘They’re trying to kill me,’ Yossarian told him calmly.
‘No one’s trying to kill you,’ Clevinger cried.
‘Then why are they shooting at me?’ Yossarian asked.
‘They’re shooting at everyone,’ Clevinger answered. ‘They’re trying to kill everyone.’
‘And what difference does that make?’ Clevinger was already on the way, half out of his chair with emotion, his eyes moist and his lips quivering and pale. As always occurred when he quarreled over principles in which he believed passionately, he would end up gasping furiously for air and blinking back bitter tears of conviction. There were many principles in which Clevinger believed passionately. He was crazy.
‘Who’s they?’ he wanted to know. ‘Who, specifically, do you think is trying to murder you?’
‘Every one of them,’ Yossarian told him.
‘Every one of whom?’
‘Every one of whom do you think?’
‘I haven’t any idea.’
‘Then how do you know they aren’t?’
‘Because…’ Clevinger sputtered, and turned speechless with frustration.
Clevinger really thought he was right, but Yossarian had proof, because strangers he didn’t know shot at him with cannons every time he flew up into the air to drop bombs on them, and it wasn’t funny at all. And if that wasn’t funny, there were lots of things that weren’t even funnier"
ето на бг за нечещящите английски, но според мен този превод на Боян Атанасов от 77ма не е добър.
В отговор на:
1. ТЕКСАСЕЦЪТ
Това беше любов от пръв поглед.
Щом видя военния свещеник, Йосарян веднага се влюби лудо в него.
Йосарян бе постъпил в болницата поради болки в черния дроб и насмалко да се окаже, че страда от жълтеница. Докторите бяха озадачени от обстоятелството, че болестта не е точно жълтеница. Ако излезеше жълтеница, можеха да го лекуват. Ако не излезеше и му минеше, биха могли да го изпишат. Но почти беше жълтеница и това ги объркваше през всичкото време.
Всяка сутрин при него идваха трима енергични и сериозни мъже с дейни уста и бездейни очи, придружени от енергичната и сериозна сестра Дъкет, една от сестрите в отделението, която не обичаше Йосарян. Те поглеждаха закачения на леглото лист, на който бе отбелязана температурата му, и припряно го разпитваха дали чувствува болки. Изглежда, се дразнеха, когато им казваше, че положението му е все същото.
— И все още не сте ходили по нужда? — питаше полковникът.
Докторите се споглеждаха, когато той поклащаше глава.
— Дайте му още едно хапче.
Сестра Дъкет си записваше да даде на Йосарян още едно хапче и четиримата минаваха на следващото легло. Никоя от сестрите не обичаше Йосарян. Всъщност болката в черния дроб беше минала, но Йосарян си мълчеше и докторите не подозираха нищо. Подозираха само, че ходи по нужда и не казва никому.
В болницата Йосарян имаше всичко, което желаеше. Храната не беше много лоша и му я носеха в леглото. Имаше и извънредни дажби прясно месо, а през горещите часове следобед на него и на всички други поднасяха изстуден плодов сок или изстудено мляко с шоколад. Освен докторите и сестрите никой не го безпокоеше за нищо. За известно време сутрин трябваше да цензурира писма, но след това беше свободен да прекарва остатъка от деня си, като се излежава и с чиста съвест не върши нищо. Добре му беше в болницата и не бе трудно да продължи да си лежи там, защото постоянно имаше температура сто и един градуса по Фаренхайт!. На него му бе дори много по-лесно, отколкото на Дънбар, който трябваше постоянно да пада по очи, за да му носят храната в леглото.
След като реши да дочака края на войната в болницата, Йосарян написа писма на всичките си познати, в които казваше, че е в болница, но не споменаваше защо. Един ден му хрумна нещо по-добро. Писа на всичките си познати, че заминава на много опасна мисия. „Искаха доброволци. Много е опасно, но все някой трябва да свърши тази работа, ще ти пиша веднага щом се върна.“ И оттогава не бе писал никому.
Всички офицери на лечение в отделението трябваше да цензурират писмата на войниците, които лежаха в своите отделения. Това беше еднообразна работа и Йосарян се разочарова, когато разбра, че животът на войниците е съвсем малко по-интересен от живота на офицерите. След първия ден у него вече нямаше никакво любопитство. За да наруши еднообразието, той измисляше разни игри.
— Долу определенията! — заяви той един ден и всички наречия, и всички прилагателни изхвърчаха от писмата, които минаха през ръцете му. На следния ден обяви война на членовете. На още по-следващия ден достигна много по-високо равнище на творчество — зачеркна всичко освен членовете. Това създаде повече динамични междусловни напрежения и почти във всички случаи посланието ставаше по-всеобщо. Скоро започна да гони части от поздравленията и подписите, като оставяше главния текст непипнат. Веднъж зачеркна всичко освен обръщението „Мила Мери“, а накрая написа: „Копнея неутешимо за теб — Р. О. Шипман, свещеник във войската на Съединените щати.“ Р. О. Шипман беше името на свещеника на авиогрупата.
Когато изчерпа всички възможности с цензурирането на писмата, Йосарян се нахвърли на имената и адресите върху пликовете, като с безгрижен замах на китката си зачеркваше имена на къщи и улици и унищожаваше огромни градове, сякаш беше бог. Но параграф 22 изискваше всяко цензурирано писмо да носи подписа на офицера, който го е цензурирал. Йосарян изобщо не четеше повечето от писмата. На тези, които не четеше, подписваше собственото си име. На останалите се подписваше „Уошингтън Ървинг“. Когато това стана еднообразно, той започна да пише „Ървинг Уошингтън“. Цензурирането на пликовете има сериозни отражения и стана причина да преминат тръпки на тревога в някакъв безплътен щабен отдел. Веднага в болницата бе изпратен разузнавач, който се преструваше на болен. Всички знаеха, че е от контраразузнаването, защото постоянно питаше за някакъв офицер на име Ървинг или Уошингтън и защото още след първия ден вече не искаше да цензурира писма — намираше ги прекалено еднообразни.
| |
|
|
|
имам бе, имам, ма какво да направя като така те провокира и заинтригува преамбюла ми, че на минутата ма налази
я ела се запиши за конкурса, вместо да бориш скучния ми бошлаф
| |
|
|
|
идеята на темата е да се пуснат готини начала на книги и ако този, който ги пуска, има неври/време/възможност, да обясни с 2-3 думи защото смята началото за силно.
аз започнах вече с Catch 22, книга, която ще видиш спомената в не един наръчник/учебник за писатели като пример как се започват романи. естествено моят коментар е лаически, ако искаш по-такъв -
| |
|
Тема
|
Re: Как се започва
[re: kpилe]
|
|
| Автор | xxlogre (Нерегистриран) |
| Публикувано | 12.03.08 15:52 |
|
|
В един някогашен ЛИК имаше интервю с Маркес на тема как се пише разказ и той доста нагледно беше обяснил и нахвърлил структурата на разказа "Предсказанието". Жалко че не мога да го открия сега.
| |
|
|
|
> я ела се запиши за конкурса, вместо да бориш скучния ми бошлаф
Тъкмо подобни опити да поддържаш разбирателство и сплотеност са висшия израз на либералната безвкусица. Всички си спомняме, как през 90-те години в младата бг медийна демокрация се котираше този идиотски предразсъдък - че публичните дискусии и свободния диалог задължително ще доведат до нещо добро, ако не и разумно и полезно. Днес никой не приема тая овехтяла мантра без иронична усмивка. Вече и неграмотния стругар, който зяпа talk шоута, е наясно, че дискусиите са безсмислени, тъпи, предвидими и скучни, докато шоутата са безсмислени, тъпи, предвидими, но временно забавни.
За допълнителни разяснения намери и питай изгубилия се дебелогъз нинджа.
| |
|
|
|
потърси плз, едва ли го има в интернет, ако е стар броят.
| |
|
Тема
|
Re: Как се започва
[re: kpилe]
|
|
| Автор |
DarkSide (of the moon) |
| Публикувано | 12.03.08 15:57 |
|
|
ok, пускам началните редове на няколко от книгите на един от любимите ми автори (мисля, че в сравнение с него Маркес и Кафка могат единствено да рупат ряпа )
If they'd only served him a cup of coffee, the citizens of Despair would have had a typical day. It would have been a bad day, but not Reacher's problem. A little caffeine and he'd have moved on. But these people want to run him out of town—back the way he came. Bad idea.
---------------------------------------------------------------------------------------------------
There were eleven customers eating. Three couples, a threesome, and two singletons. One waitress. No front of house staff. Nobody at the register. Not an unusual ratio. Reacher had eaten in a thousand similar places and he knew the rhythm, subliminally. The lone waitress would soon glance over at him and nod, as if to say I’ll be right with you. Then she would take an order, deliver a plate, and scoot over, maybe blowing an errant strand of hair off her cheek in a gesture designed to be both an apology and an appeal for sympathy. She would collect a menu from a stack and lead him to a table and bustle away and then revisit him in strict sequence.
But she didn’t do any of that.
Jack Reacher ordered espresso, double, no peel, no cube, foam cup, no china, and before it arrived at his table he saw a man's life change forever. Not that the waiter was slow. Just that the move was slick. So slick, Reacher had no idea what he was watching. It was just an urban scene, repeated everywhere in the world a billion times a day: A guy unlocked a car and got in and drove away. That was all.
But that was enough
Friday. Five o'clock in the afternoon. Maybe the hardest time to move unobserved through a city. Or, maybe the easiest. Because at five o'clock on a Friday nobody pays attention to anything. Except the road ahead.
The man with the rifle drove north. Not fast, not slow. Not drawing attention. Not standing out. He was in a light-colored minivan that had seen better days. He was alone behind the wheel. He was wearing a light-colored raincoat and the kind of shapeless light-colored beanie hat that old guys wear on the golf course when the sun is out or the rain is falling. The hat had a two-tone red band all around it. It was pulled down low. The coat was buttoned up high. The man was wearing sunglasses, even though the van had dark windows and the sky was cloudy. And he was wearing gloves, even though winter was three months away and the weather wasn't cold.
The cop climbed out of his car exactly four minutes before he got shot. He moved like he knew his fate in advance. He pushed the door against the resistance of a stiff hinge and swiveled slowly on the worn vinyl seat and planted both feet flat on the road. Then he grasped the doorframe with both hands and heaved himself up and out. He stood in the cold clear air for a second and then turned and pushed the door shut again behind him. Held still for a second longer. Then he stepped forward and leaned against the side of the hood up near the headlight.
Nathan Rubin died because he got brave. Not the sustained kind of thing which wins you a medal in a war, but the split-second kind of blurting outrage which gets you killed on the street.
He left home early, as he always did, six days a week, fifty weeks a year. A cautious breakfast, appropriate to a short round man aiming to stay in shape through his forties. A long walk down the carpeted corridors of a lakeside house appropriate to a man who earned a thousand dollars on each of those three hundred days he worked. A thumb on the button of the garage door opener and a twist of the wrist to start the silent engine of his expensive imported sedan. A CD into the player, a backward sweep into his gravel driveway, a dab on the brake, a snick of the selector, a nudge on the gas, and the last short drive of his life was under way. Six forty-nine in the morning, Monday.
I was arrested in Eno's diner. At twelve o'clock. I was eating eggs and drinking coffee. A late breakfast, not lunch. I was wet and tired after a long walk in heavy rain. All the way from the highway to the edge of town.
The diner was small, but bright and clean. Brand-new, built to resemble a converted railroad car. Narrow, with a long lunch counter on one side and a kitchen bumped out back. Booths lining the opposite wall. A doorway where the center booth would be.
Hook Hobie owed the whole of his life to a secret nearly thirty years old. His liberty, his status, his money, everything. And like any cautious guy in his particular situation, he was ready to do what was necessary to protect his secret. Because he had a lot to lose. The whole of his life.
They found out about him in July and stayed angry all through August. They tried to kill him in September. It was way too soon. They weren't ready. The attempt was a failure. It could have been a disaster, but it was actually a miracle. Because nobody noticed.
They used their usual method to get past security and set up a hundred feet from where he was speaking. They used a silencer and missed him by an inch. The bullet must have passed right over his head. Maybe even through his hair, because he immediately raised his hand and patted it back into place as if a gust of wind had disturbed it. They saw it over and over again, afterward, on television. He raised his hand and patted his hair. He did nothing else. He just kept on with his speech, unaware, because by definition a silenced bullet is too fast to see and too quiet to hear. So it missed him and flew on. It missed everybody standing behind him. It struck no obstacles, hit no buildings. It flew on straight and true until its energy was spent and gravity hauled it to earth in the far distance where there was nothing except empty grassland. There was no response. No reaction. Nobody noticed. It was like the bullet had never been fired at all. They didn't fire again. They were too shaken up.
Не страшны дурные вести -
Мы в ответ бежим на месте.
| |
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | >> (покажи всички)
| 
|
|
