Re: Отново фонтан от нелепости! / Култура и изкуство / Литература

За книжния пазар, медиите и онзи, който трябва да чете, но много прилича на Годо

Разговор на Драгомир Ценов с Йордан Ефтимов

◊ ИНТЕРВЮ

1. 2006-а като че ли беше особено успешна за книгите. Според вас разговорът за литература излезе ли от академичната среда и намери ли достатъчно място в масмедиите? Основание за този въпрос намирам във вашите предавания по Радио Франс Ентернасионал - “Книжни тигри”, и по БНР - Студио “Хеликон”. По БНТ пък в началото на лятото на 2006-а се появи предаването “Библиотеката”. Дали не се очертава възможност скоро да имаме телевизионно предаване за книги като легендарните “Апострофи” във Франция?

Предаването на Георги Тенев “Библиотеката” наистина е добър знак. Темите му са сериозни, а обстоятелството, че го прави млад екип, воден от добре образован писател и драматург, му дава шанс да е амбициозно, а не просто да запълва ниша. Засега на “Библиотеката” не й е лесно – мина доста време от изчезването на предходните предавания за книги по националната телевизия – “Салон на книгата” (1996-1999) на Милка Русева, а преди това и “Литературен форум” (1992-1994) на Атанас Свиленов. Предаването на Тенев е много различно от това на Свиленов (в него домакинът показваше десетина новоизлезли книги и имаше по един-единствен гост, с когото никога не влизаше в дискусия), като концепция прилича на онова на Милка Русева (то в самото начало се наричаше “Книжна борса” и в това заглавие бяха събрани всички добри пожелания на сценаристите му), но като визуална идея и монтаж разчита на съвсем други средства.

По-общо погледнато обаче, българско телевизионно предаване за литература никога не е съществувало. Ние никога не сме имали нещо като “Апострофи”-те на Бернар Пиво – предаване, в което свръхерудит разговаря с най-големите автори в света. Не сме имали и предаване като “Литературен квартет” на Марсел Райх-Раницки по германския обществен канал ZDF – там пък четирима критици, притежаващи свои авторски рубрики в най-престижните печатни медии (FAZ, Süddeutsche Zeitung, Spiegel), обсъждат предварително избрани от тях книги събития. В този смисъл не искайте чак да танцувам тарантела при появата на “Библиотеката”. Става дума за предаване, чийто живот едва ли ще е дълъг.

Защото липсва единственото основание – обществената нужда, породена от една живееща с книгите значима социална прослойка. Да сте видели по другите телевизии дори намек за нужда от предаване за книги? Не забелязвате ли, че страниците за книги във всекидневниците имат способността да се смаляват до половин страница и дори до колонка – вижте “Монитор”, вижте и “Дневник”! Ами краткият, само година и месец, живот на неделното приложение за култура на Труд”? Няма кой да ги чете, затова ги смаляват и махат.

Ако имаше обществена нужда, литературата щеше да има постоянно място в медиите. Но истинска необходимост няма, защото единствено хуманитарните звена в университетите поддържат един изцяло външен на нашето общество интерес. Това е снобизъм без сила, защото няколко години след отделянето си от университетите, бившите студенти филолози и философи вече нямат време и сили да четат; това значи, че нямат закодирана необходимост от това.

Ние живеем в общество на устнеността, ние нямаме учители по стил, по конструиране на писмен текст. Като литературен историк ще припомня, че най-добрите ни книги са “Записки по българските въстания”, “Бай Ганьо”, “Диви разкази”, творбите на Радичков – във всички тях властва сказът, с други думи – “живият”, хаотичен, нелитературен говор на едни примитивни хора. Наистина – “уловен”, пресъздаден от отлични пера. Но защо те не пресъздават някакъв изпълнен с каламбури куртоазен език? Защото го няма.

2. А дали появата на книжния продукт в медиите спомага за неговото разпространение? Или винаги е инцидентен акт без трайно последствие за автора и неговата книга?

Продажбите след медийното представяне са силни, но краткотрайни. Нещо като блицкриг. Да вземем например сутрешния блок на bTV. Ефектът е поразителен най-вече за разпространителите, които клякат и козируват. Знам, че моите минути в събота сутрин по “Хоризонт” също са ефективни. Случвало се е дори да хвръкнат всички бройки в някои книжарници. Например когато останах без дъх, хвалейки шедьовъра на професора по география в Калифорнийския университет Джаред Даймънд “Пушки, вируси и стомана”, спечелила най-престижната награда за научна книга – Авентис. Забележете – никъде в медиите не се отбеляза публикуването на този шедьовър. Както на сборника със 117 есета от водещи учени – “В какво вярвам, но не мога да го докажа”. Научните и научнопопулярните книги минават напълно незабелязани.
Ние освен това нямаме трайно отразяване на книги събития. Би следвало в продължение на месеци да излизат рецензии за нови книги от водещите автори. Няма такова нещо. Рецензии в масмедиите просто не се публикуват. Там има само къси рекламни скандирания или отмъстителни хапливи хапки (отмъщения за стари обиди). Къде са дискусиите около новите книги на нашите представителни писатели – всички онези между Антон Дончев, Владимир Зарев, Марко Семов и Алек Попов, Георги Господинов, вече и Елена Алексиева (след спечелването на наградата “Хеликон” тази година)? Ако бяхме европейска култура, всяка тяхна нова книга щеше да се посреща с вълна от рецензии – нападателни и одиозни. Да сте свидетел на такова отношение?

3. Да, но от друга страна, в “Библиотеката” сериозно бе обсъдена наградата “Вик”, дадена през 2006-а на Боян Биолчев за “Амазонката от Верое”. Участваха критици като Силвия Чолева и един литературен журналист от в “Култура”, а също и членове на журито като Димитър Томов и Георги Коритаров. През декември пък на два пъти в “Библиотеката”, но и в още много предавания бе коментирана наградата за “нова българска художествена проза” “Хеликон”. Дали не става дума за увеличаването на ролята на литературните награди? Или по отношение и на тях сте също толкова скептичен?

Май се налага да отговоря утвърдително на последния въпрос. Литературните награди у нас са на критичната точка.

Националната ни награда за книги – наградата “Христо Г. Данов” – се връчва съвместно с една община, Пловдивската. А това я приравнява с многобройните общински награди – вижте само колко от носителите на “бухалчетата” (пластиката на наградата всъщност изобразява сова, но както е било и при знака на някогашното пловдивско издателство, утвърдило се е народното тълкуване) са пловдивски автори или автори, издавани от пловдивски издателства. Провинциализмът на тази награда се усилва от мижавия й PR.

Наградите “Вик” и “Хеликон” са твърде млади. Те впечатляват обаче с това, че са частни инициативи. “Вик” има страхотен награден фонд, а и добър PR. Плюс това в журитата кани атрактивни журналисти и най-злобните критици (първата година бяхме поканени със Светлозар Игов, втората – Владимир Трендафилов). Наградата има едва три издания, а вече стигна и до първия си голям скандал след избора тази година на “Амазонката на Варое” на Боян Биолчев – скандал, който имаше малко общо със самия роман.

“Хеликон” пък бе връчен за пети път и макар да е награда, финансирана от книжарска верига, е печелена и от некомерсиални книги като “Поражението” на Константин Илиев. Това й прави чест, както и лансирането на нови имена като това на последния носител – Елена Алексиева. Но бюджетът на тази награда е скромен, съответно медийното й отразяване – недостатъчно (поне спрямо нейната летва). Не е много учтиво, но ще кажа, че от медиите у нас днес никой не очаква сами да градят културни авторитети; те или рециклират онези от соца, или виждат само пустош.

“Вик” и “Хеликон” безспорно имат влияние върху пазара. Вторият носител на “Вик” бе романът на Емил Андреев “Стъклената река”. До наградата бяха продадени по-малко от хиляда бройки. След получаването й г-н Андреев попитал издателя си – “Изток-Запад” – дали мисли за допечатка. Отговорили му, че като на приятел ще му отпечатат още примерно триста. Така – забележете, без бой – “Стъклената река” бе преиздаден от великотърновското издателство “Фабер”, което продаде от него шест хиляди, че и отгоре. А през няколкото седмици между обявяването на наградата и второто издание на много места уличните търговци на книги бяха провесели над масите си картонени табели с надпис “Стъклената река свърши”. Третият носител на “Хеликон” бе Деян Енев. И въпреки че от наградената книга успяха да продадат малко над хиляда (нелошо впрочем количество за сериозна литература у нас), следващата – “Всички на носа на гемията” продаде още повече.

Наградите може и да излязат от ковьозите. Но могат и да останат на командно дишане или да си отидат. Защото през последните петнайсет години имаше няколко случая на шумно обявявани награди, които изчезват яко дим още преди второто или третото си издание.

4. Литературно кафене “Хеликон” показа как се правят живи срещи с писатели, издателство “Жанет 45” пък взе под шапката си доста български млади автори, имаме и наградата “Вик” - това няма ли да стимулира родната авторска продукция - роман, разказ, повест, поезия - която най-после да получи реален комерсиален успех?

Повече се радвам на не съвсем смелото, но реално обвързване на големи издателства с български писатели, на които те явно започват да държат. “Обсидиан” избра Емилия Дворянова и Катя Атанасова, “Фама” – Деян Енев, Палми Ранчев и Слав Бакалов, “Сиела” разчита освен на Мартин Карбовски и Любен Дилов-син вече и на Емил Андреев и Радослав Парушев. “Колибри” пък издаде вече две книги на Елена Алексиева. Да не говорим за настояването, че преводачите имат уникална проза – “Колибри” издава и книгите на Росица Ташева и Жанина Драгостинова.

Рано е да говорим за конкуренция. Не съм чувал за някой български автор да е имало наддаване между няколко издателства. Обратното. Издателят се съгласява след много мислене. И дори когато успее в комерсиален смисъл с книгата на българския автор, отчита успеха си по-скоро като случайност. Макар да си има закономерности. Например когато “Хермес” (друго мощно издателство) публикува “Писма до България” на Марко Семов – книга със статии, публикувани в най-тиражните всекидневници, шансът от книгата да стане бестселър е голям. Но това не значи, че издателството чрез промоции и допълнителни рекламни материали не е гарантирало пазарния успех на книгата, така да се каже – реализирало е потенцията.

“Писма до България” е в челото на най-продаваните книги от български автори за последните две години. Това обаче не й даде шанс да бъде по-добре обсъдена в медиите. Там липсваха аналитични рецензии и за “12 мита в българската история” на Божидар Димитров – тотален суперселър, от сборника с есета на един от най-често явяващите се на телевизионния екран и постоянен колумнист (през последните години на вестниците “Политика” и “Монитор”). От “12 мита в българската история” за около година се продадоха над 25 хиляди екземпляра.

Още два примера: “Тайните на големите играчи” на Григор Лилов, окупирала челото на класациите за най-продавани книги от септември насам, и “Български хроники” на Стефан Цанев. Тези книги заслужаваха да бъдат накълцани на салата от критиците и аз познавам няколко честни и подготвени критици, които обаче нямаше и няма къде да публикуват коментарите си.
Най-продаваните у нас са най-експонираните в медиите – а какво да направим като сред тях не се оказват водещите ни писатели и историци, философи и автори на научнопопулярни книги.

“Междено време” на Иван Илчев е много по-добре написана, по-иновативна и богата книга от “12 мита в българската история” на Божидар Димитров, но популизмът не е любимото занятие на автора й. “Дневниците” на Йордан Вълчев е проникновен портрет на българина, на интелигенцията. При това книга със скандален потенциал – нейни герои са класици като Елин Пелин, Яворов, Далчев, за които Вълчев разказва градски легенди, но също и авторитетни живи творци, които тази книга окарикатурява. Но тя си остана без реклама и обществото не я забеляза.

5. Все се говори за неосъществения голям български роман. За невъзможността на българските автори да надскочат битовизма, лакардията или пък преднамерено сериозното, като че ли се създава впечатлението, че тягостните, сивите, вгледаните в психиката на човека сюжети са много лесни за писане. Обвинението на критиката към писателите е, че никой не съумя да опише времето преди 1989 г., та дори и Прехода в художествен текст. Богдан Русев обаче примерно е амбициран да напише големия български роман, посветен на младите българи, напуснали България или напускащи все още страната. Този процес на емиграция той нарича трета национална катастрофа.

“Големият американски роман” е понятие. С него критиците в Съединените щати назовават онези романи, огромни и по обем, в които се рисува съвременен портрет на нацията. Например четирилогията на Джон Ъпдайк за Заека Хари Енгстръм, романи на Сол Белоу, Филип Рот, Джон Ървинг, Джон Гадис, Том Улф, Дон Делило... Ние едва напоследък говорим за възможността да се появи добър Голям български роман. Защото само мащабът не е достатъчен. Романите на Владимир Зарев често имат амбицията да са Големият български роман. Но не са достатъчно сполучливи, при все че отделни сюжетни линии са перфектни. Навремето “Обикновени хора” на Георги Караславов е имал подобна амбиция. “Нова земя” и “Казаларската царица” на Вазов обаче са далеч по-успешни опити в жанра. Едни от най-добрите в нашата литература.

Мисля обаче, че не само в този жанр все още нямаме изключително постижение и че не бива да се втренчваме прекалено в него. Разбира се, липсват и достатъчно амбициозни опити, за да има резултат. Дали Богдан Русев ще се справи, не знам. Би могъл, талантлив писател е и ако има време за това начинание, вероятно ще му се получи.

6. Никой като че ли не смее да напише също ведрата, хумористична, щастлива книга. Макар че според мен Боян Биолчев с “Амазонката на Верое” накара доста хора да се посмеят (съпругата ми Петя дори го сравни с Тери Пратчет).

Преподавателят по френска литература в Софийския университет Стоян Атанасов, впрочем преводач на няколко от книгите на Цветан Тодоров на български, го сравни с романите на Волтер и с “Гаргантюа и Пантагрюел”. Самият Биолчев като че ли най-много се радва на сравнението с Рабле. А всъщност “Амазонката” има най-голяма близост с другите книги на Биолчев. Такива като “Писма от рая” и “Държавата Урария”. Роман наистина свързан с просвещенската сатирическа традиция. Тъй да се каже – предреалистичен по концепция. Наистина весела и полезна книга. Полезна, защото се появява на терен, върху който се вихрят Жорж-Ганчевци и Волен-Сидеровци.

И тук е моментът да кажа, че ако литературата, ако текстът у нас имаше сила, Боян Биолчев вече щеше да е обект на физически атаки от националистите. От една страна, слава богу, не е така: нашите писатели не могат да пострадат като колегите си Толстой, Казандзакис, Рушди, Уелбек... От друга – техните послания за жалост оказват ефект много ограничен. “Амазонката” няма сили да повдигне обществен дебат, академично-изнежено създание е. Но истината е, че нито една литературна творба не би имала тези сили у нас сега.

От друга страна, колкото и да е забавен романът на Биолчев, моят фаворит за смешна книга на 2006 година си остава “Чичо Весо Облия” на Юри Лазаров.

7. Имате ли достатъчно материал за студия - Българската литература след 2000-та година - разчепкахте ’96-а, ’97-а и ’98-а. За 1999-а дори публикувахте три варианта на обзора си: за “умни”, “по-умни” и “още по-умни” читатели.

И понеже ги разчепках, смятам, че няма нужда да пиша повече обзорни текстове. Защото принципно всяка година прилича много на предишната. Говоря за пазара, за публичността, за авторските стратегии. Което не изключва появата на отлично написани книги.

Бих могъл да върша още известно време черната работа по преброждането на конкретните постижения за съответната година. Не съм се отказал завинаги от тази дейност, въпреки че бих се зарадвал, ако някой по-млад колега като Ангел Игов примерно, извърши усилието. То малко стои като някоя от мечтите на Зорба – строене на въздушни кули, под които можеш да погребеш не само младостта си.

Що се отнася до моите обзори, съвсем не съм спрял да ги правя. Но вече предпочитам да говоря и за взаимоотношението с пазара, допада ми една по-социологическа оптика. Ето защо ги публикувам в месечния бюлетин на книжарници “Хеликон” – “Книжарница”.

◊ ВИЗИТКА

Йордан Ефтимов е роден през 1971 г. в Разград. Старши асистент по теория на литературата в Нов български университет, София. В течение на три академични години преподавател (2000-2002) по антична литература в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Създател на първия курс по академично есе в България. Шест години (1999-2004) ръководи теоретичния семинар на Департамент Нова българистика към НБУ “Литературата в края на краищата”. От 1993 г. с прекъсвания е редактор на независимото седмично издание за култура “Литературен вестник”.

Автор е на стихосбирките “Метафизика на метафизиките” (1993), “11 индиански приказки” (1997), “Африка/Числа” (1998), “Опера нигра” (2001) и “Жена ми винаги казва” (2005), а също и на научнопопулярните книги “Антична литература” (2001, 2 изд. 2003) и “Модернизъм” (2003, 2 изд. 2005). Редактор е на “Увод в литературната теория” на оксфордския професор Тери Игълтън (2003) и на сборника “Литературни култури и социални митове” (ч. I - 2003, ч. II - 2005). Зам.-главен редактор на списание “Език и литература”.

В момента освен на академичните си задължения се отдава и на радиожурналистика - автор и водещ първо на предаването “Книжни тигри” по Radio France International (2001-2005), а от февруари 2005 - на “Студио “Хеликон” в програма “Хоризонт” на Българско национално радио.

Автор: Драгомир Ценов
в. "Посредник"
06.01.2007-16:21

ЙОРДАН ЕФТИМОВ ПАК ТАНЦУВА ТАРАНТЕЛА НА ГЛУПОСТТА

Йордан Ефтимов отново изригна фонтан от нелепости, този път в интервю. Не си заслужава да се обръща внимание на такъв тип изяви, които нямат нищо общо с литературата.
Но в случая Ефтимов отново е запял арията на любимите си манипулации и откровени лъжи.

Книгата отсъствала от медиите, тъй като я нямало „обществената нужда, породена от една живееща с книгите значима социална прослойка.”.

Много удобно ( и подло!) обяснение, такъв тип личности са готови да обосноват всичко ( да речем, ако утре бъде възстановена османската империя, да си помечтаем, нали не е забранено, то Ефтимов ще ни докаже, че такава е била логиката на историята, че той лично се е борил за тази съкровена мечта и т.н.).

Но Ефтимов вдъхновено, разбира се, както винаги бездарно и смехотворно, обявява, че нямало кой да чете страниците за книги във всекидневниците и по тази причина те се смалявали, та накрая изчезвали. Да, така е.

Страниците за книги във всекидневниците не са четат.
Те и няма как да се четат.

Знаете ли защо, г-н Ефтимов?

Защото се списват антиинтелектуално, книгите се представят по един обиден за читателите начин.

Естествено е, читателите да не ги четат.

Първо в тези страници за книги във всекидневниците се представя най-често не истинската литература, а постановиното от вас и компанията ви за "литература".

Второ и най-добрата книга представена по безумен начин няма да предизвика вниманието на читателя.

Тези страници за новоизлезлите книги във всекидневниците се списват от хора, които нямат познания върху литературата, по тази причина те преписват (сканират направо) рекламните изречения, които издателствата поместват на обложките. Така събрани множество рекламни изречения няма да предизвикат интерес у никого.

Но най-често съдържанието на книгите се представя по един просташки начин – от типа „Маняк коли сестрите си в новия роман на...” ...

Но и как да представят журналистите (напълно неподготвени, непознаващи спецификата на литературата, нечетящи, необразовани, безкултурни) една книга, която не са прочели?..

Така че Ефтимов, както винаги, съзира само част от истината – страниците за книги наистина не се четат, но не че читателите нямат нужда от такъв тип специализирани четива, а защото те се списват непрофесионално, обидно, ужасно, отвратително, антиинтелектуално, напълно във вашия стил.

И Ефтимов заключава в свойствения си антиинтелектуален стил на мислене:” Ако имаше обществена нужда, литературата щеше да има постоянно място в медиите.”.

И даже нагло допълва:” Но истинска необходимост няма, защото единствено хуманитарните звена в университетите поддържат един изцяло външен на нашето общество интерес.”.
По-грозна лъжа рядко е изричана в общественото ни пространство, с Ефтимов могат да се мерят единствено политиците, чиято рожба е и той самия.

„Хуманитарните звена в университетите” издигат в култ една литература, която не засяга читателите. Точно тази литература се представя и тика пред тях, а те не искат да я приемат.

След като не се приемат псевдомодерните, задължително бездарни, напъни представяни за литература, следователно обществото ни нямало нужда от литература.

Такъв тип тоталитарно мислене не се изповядваше и при соца...

Това означава – щом не харесвате това, което ние наричаме „литература”, вие нямате нужда от литература.
Грозно е, неморално е, но този е механизма за натиск и шестващ антиинтелектуализъм вече от години у нас, налаган от хора като Йордан Ефтимов.

Антиинтелектуализмът у нас се издига в култ и се проповядва от малка креслива групичка псевдоинтелектуалци, които чрез своя рупор Ефтимов, стигнаха до своето логично падение – щом обществото не ни иска, значи то няма нужда от литература.

Ама то не иска вас и вашата псевдолитература, г-н Ефтимов, а инак то си чете книги, купува си ги, а вие просто се опитвате да му пречите. Системно, постоянно, редовно му казвате:" Не четете това, което ви харесва, а това, което ние ви препоръчваме!...

Ефтимов ражда и друга простотия: „...няколко години след отделянето си от университетите, бившите студенти филолози и философи вече нямат време и сили да четат; това значи, че нямат закодирана необходимост от това.”.

Да, някои след напускане на университетската скамейка престават да четат.

И знаете ли защо го правят?

Защото са отвратени, ужасени от това, което в университетите вие им представяте като литература – вие, в Нов български университет, Милена Кирова и дамската й компания, в Софийския.

Ако това е литературата, казват си тези завършили филологии хора, то ние можем без нея.

И заживяват без тази натиквана от вас пред очите им псевдолитература.

Но все пак те са мислещи хора и постепенно изтикват от съзнанието си това, което са научили от учители като вас и тръгват по свой собствен път към книгите – към българската, тъй обругавана от вас, литературна класика, към чуждите литература.

За да установят, че истинска литература има, но за нея в университетите не се споменава от преподавателите тип „евтимовци и компания”....

Смелият и подъл Йордан Ефтимов сърцераздирателно пита:” Къде са дискусиите около новите книги на нашите представителни писатели”. И изрежда няколко имена, които са непредставителни и по тази причина техните книги предизвикват единствено тесен, локален (партиен, групов, роднински) интерес.

И стига даже до прозрение Йордан Ефтимов:” Ако бяхме европейска култура, всяка тяхна нова книга щеше да се посреща с вълна от рецензии - нападателни и одиозни.”.

Но как да става това, г-н Ефтимов, след като вие тъй яростно надзиравате литературата и не допускате да има да речем „нападателни” рецензии, а само „одиозни” според следвания от вас списък...

Макар че купища рецензии вие успявате да организирате, все пак, – колко много книги има, за които се появяват повече рецензии, отколкото читатели имат, например наградената с вашата литературна награда „Хеликон” книга на Елена Алексиева ( за която бяхте похвалени, че сте направили „точния политически избор”, спомняте ли си?)...

За да не сме „европейска култура” носите вина вие, г-н Евтимов.

Разбира се, не бива да бъде демонизиран един недостатъчно образован човек като вас – вие сте просто изразител в карикатурна и доста нелепа, между впрочем, форма на днешните литературни процеси.

Един пример за лековато отношение към литературата, която вие непрекъснато обяснявате, без, уви, да познавате.

Та нали вие и вашата компания години вече наред "съграждахте" с "чукове в ръка" тази литературна действителност при която само да се постановява кое е литература, кое не и да се марширува мълчешком напред, без да се обсъжда, без да се дискутира.

Посочете ми поне една дискусия която да сте допуснали за някоя от вашите "представителни" свещени крави?

Допускате единствено дружески закачки, които обаче не променят „менделеевата таблица на съвременната литература” (любим израз, кой знае защо, и на вашите соцпредходници), такава каквато вие се опитвате да я манипулирате.

Литературното недоразумение Йордан Ефтимов продължава упорито да разказва басни, защитавайки литературните награди. Отново посочва някакви непроверяеми цифри за продадени тиражи на романа „Стъклената река”. Интересното е, че издателство „Фабер”, макар че бе призовано от КНИГИ NEWS да посочи точните продадени бройки от тази книга, многозначително мълчи.

Защо мълчи издателството "Фабер"?

Нима не се съгласява с твърденията на Ефтимов?

Колко нелепи са брътвежите на Ефтимов става ясно само от един въпрос – колко са книгоразпространителските фирми у нас, които вземат за продажба 100 екземпляра и издават на издателите фактура за толкова бройки?.. Ще ви кажа – няма такава книгоразпространителска фирма, струва ми се.
Така че нека Ефтимов не твърди неща, които никой днес, при сегашното състояние на книгоразпространението и книгоиздаването не е в състояние да потвърди...

Две книги заслужавали „да бъдат накълцани на салата” ( това е научно-литературен подход, специфичен за литературознанието, което се преподава от университетски преподаватели като Ефтимов и Милена Кирова) - „Тайните на големите играчи” на Григор Лилов и „Български хроники” на Стефан Цанев.

За жалост литературният надзирател Йордан Ефтимов не обяснява, защо спрямо тези книги трябва да бъде приложен този специфичен, типично техен, научен метод за изследване на една творба.

Ясно е защо.

Журналистът Григор Лилов си позволява да покаже истинската същност на хора, които за Йордан Ефтимов са „свещени крави” в политиката. Не сме забравили как той и неговата компания ни обясняваха хорово, че Иван Костов е прероден Стефан Стамболов.

Стефан Цанев пък си е позволил свой поглед към българската история, различен от вече постановения от тях самите.

Престъпление е това, разбира се, не може факти, които са доказани от Йордан Ефтимов и компания да бъдат подлагани на критика – кому не е ясно, че турско робство не е имало, че българският народ е мерзък, крадлив, смрадлив... Само на тези, които не са чели Евтимов и компания и си позволяват да не им вярват, което е недопустимо, естествено.

През плач Йордан Ефтимов изхълцва, че познавал няколко „честни и подготвени критици” ( явно един от тях е същия, който го похвали, че с награждаването на книгата на Алексиева са направили своя „верен политически избор”), които „нямаше и няма къде да публикуват коментарите си”.

Как да няма къде, г-н Ефтимов?

Та нали „Култура” публикува цели чашафи срещу книгата на Стефан Цанев.

Ето го мястото.

Да, ама „Култура” се чете от стотина души, и то ако вестникът им се подари, мънкате вие.

Ами толкова хора се интересуват от вашата „култура”, г-н Ефтимов, от вашите несъгласия с книгите на Григор Лилов и Стефан Цанев...

Йордан Ефтимов успя да се превърне в най-ярък израз на яростен антиинтилектуализъм, който се проповядва вече години наред. Спечели си херостратовска слава, служи неуморно на разрушителните процеси в българската литература, той е един от хората, които и ги осъществяват по най-различни начини. Тази е причината да му се обърне внимание.

Между впрочем, има ли медия, която да приеме критика срещу Йордан Ефтимов? Няма.

Следователно хората нямат нужда от критикуването на безумните идеи на Йордан Ефтимов. Така излиза, ако следваме логиката на неговите нелепи разсъждения.

Но не е така – на всички им омръзнаха клоунадите на тъжния шут Йордан Ефтимов. Той се опитва да манипулира литературната действителност, успява, обезлюдява я, а после плаче – ама къде е литературата, защо не се интересувате от нея?

Е, как да се интересуваме от нея, та вие, и вашата компания я отрекохте, унищожихте, представяте някакви „текстове” за литература, а ние безразлично ги отхвърляме.

Къде е тука драмата?

Това си е комедия на слугите, сред които Йордан Ефтимов заема лично място.

Драма все пак има и тя е в това, че литературата ни бе подменена, тя бе отнета от българските читатели от хора с „чукове в ръка” като Йордан Ефтимов.

Те дойдоха в нея като варвари, унищожиха всичко което завариха - пеейки „индиански приказки”, скандирайки "кафепоеми" и антилитературни химни - натрупаха купища от някакви безсъдържателни „текстове” и казаха – това е нашата литература, кланяйте й се!

Последва смях, после се възцари напълно понятното безразличие от страна на българските читатели.

Тази е най-кратко разказаната история на нашата съвременна литература от последните години.

Останалото са гнусни манипулации и маймунски опити да се накарат читателите да заобичат нещо, което не могат да не мразят.

Йордан Ефтимов тръгна на гастроли по извънстолични издания да обяснява що е туй литература и как са я убили и извратили.

Нека си говори, нали затуй му плащат „хората”.

Прочетете злополучното интервю на Йордан Ефтимов в „Литернет” ( препубликувано от "Посредник"), ще почувствате омерзение от поредната гавра с литературата ни. Хубаво е, че има такива като Йордан Ефтимов, те ни подсказват какво не бива да се върши и говори в българската литература.

И при наличието на цялата тази смрад от "литературата" Им, все пак е весело, забелязвате ли, че непрекъснато, като кукувичка от часовник, изскача Йордан Ефтимов и кука ли, кука!

Ама как вдъхновено и неуморно кука, а?!

Все едно и също науморно кука...

И даже как изящно танцува тарантелата на глупостта, докато си кука!

Но такава е съдбата на „курдисаните” играчки да пеят един и същи рефрен, да танцуват винаги по един и същи начин, щом ръката на стопанина ги навива, значи така и трябва...

Но дали не е време да се промени кукувичката? Даже самата нещастна песнопойна птичка призовава в интервюто за това – време било и други да се заемат с манипулирането на литературата.

Уморила ли се е кукувичката?

Играчките не познават това състояние, с тях се играе, а в един момент се изхвърлят на боклука или се подаряват на бедни роднини.

Интересно каква ще е съдбата на тази литературна играчка?

Малцина са тези, като Васил Колевски, неговия духовен събрат, който успяват цял живот да пеят едно и също.

Дали в лицето на кукувичката Йордан Ефтимов не срещаме втори подобен случай?

Ето това е единственото интересно при явлението "Йордан Ефтимов", останалото е втръснала на всички, даже и на господарите му, танцуване на тарантелата на глупостта...

Стоян ВЪЛЕВ