кажете си мнението, моля / Култура и изкуство / Литература

Старото БМВ на лейтенант Христо Кирилов спря пред централния хотел в Н. Следователят взе тъмните си очила от колата и се отправи към площада. Времето беше слънчево и денят се очертаваше горещ. Фланелката му вече бе влажна от пътуването. Въпреки, че беше делник, масите пред заведенията бяха препълнени с хора. Той влезе в бара, за който се знаеше, че е свърталището на местния престъпен шеф. Зад тъмните стъкла цареше полумрак и той свали очилата си за да вижда къде стъпва. От мощната музикална уредба се лееха горещи фолк ритми, а на огромния плазмен екран над бара можеше да се види и нашумялата изпълнителка, която придружаваше думите от песента с недвусмислени движения на полуголото си тяло. Почти никой от седящите по масите обаче нямаше вид да се трогва от прочуственото и изпълнение. Младичка симпатична сервитьорка дотича пъргаво да вземе поръчката му. Христо си поръча двойно кафе и помоли за вестник. Докато се занимаваше да открие осемте разлики на площада пред заведението спря открита кола. Беше червено Мини от новия луксозен модел. От минито излезе висока мадама и без да си направи труда да заключва колата се отправи към бара. Въздушната и поличка се въртеше около дългите и бедра без да скрива нищо от тях. Площадът беше пешеходна зона, но изглежда колата и шофьорката бяха добре познати на местната полиция. Мацката се отправи с царствена походка към една маса, на която имаше голяма табелка “Резерве”. Бръкна в обемистата си чанта и започна да реди на масата съкровищата си: ключовете от минито, лъскав телефон, коплект златни запалка и табакера, червило и пудриера, скъп органайзер с кожени корици и златна писалка към него. Сервитьорката забързано и поднесе капучино и минерална вода. Мадамата не и обърна никакво внимание заета да подрежда нещата си върху масата. Изглежда имаше силно развито чувство за ред, помисли си Кирилов. Той улови погледа на сервитьорката. Усмихнатото момиче веднага дойде при него. Кирилов посочи с глава към новодошлата:
“Коя е тази?”
“О, не господине! Най – добре стойте настрана от нея!” заговорнически прошепна девойчето.
“Защо, да не би да хапе?” направи се на недосетлив лейтенантът.
“Не, но …. “ Момичето се огледа и доближи уста до ухото му: “Това е мацката на шефа!”
“Така ли, на кой шеф?” учудването му съвсем спокойно можеше да мине за истинско.
“Господине, моля ви!” притесни се момичето: “Не толкова високо!”
Кирилов се огледа. Диалогът им засега не беше привлекъл ничие внимание. Той реши да не притеснява повече момичето и и поблагодари за разясненията. Тя облекчено въздъхна и го попита дали не желае още нещо.
“Искам да говоря с шефа!” усмихна и се той.
“Ама … !”
“Не се притеснявай, само кажи на бармана, че искам да говоря с шефа!”
“Както желаете, господине!”
След малко един двуметров богатир с отегчена физиономия се появи иззад бара и с ленива походка се отправи към масата на лейтенанта. Беше по потник сигурно за да се виждат огромните му бицепси, обсипани с татуировки. Главата му беше не особено добре избръсната, около дебелия му врат имаше масивна златна верижка.
“Ти ли търсиш шефа?” това не беше въпрос, а заплаха. Кирилов се вгледа в присвитите му очи.
“Казах, че искам да говоря с шефа, не със слугите! И побързай, защото ще си изпатиш от началника си, като разбере, че не сте го извикали веднага.”
Онзи изсумтя нерешително, после се огледа и накрая бавно се отдалечи, опитвайки се да запази достойнството си. Кирилов невъзмутимо отпи от минералната си вода. Сервитьорката го гледаше ужасено, сякаш виждаше жив мъртвец пред себе си. Той и се усмихна окуражаващо, но момичето отбягна погледа му и погледна в земята. След около десетина минути в заведението влезе висок едър мъж на около четиридесет години. Имаше масивното тяло на борец от тежка категория, но очите му бяха живи и гледаха интелигентно. Той директно се отправи към масата на Христо и седна срещу него. Двамата се изгледаха изпитателно, после новодошлия протегна огромната си ръка:
“Ти си ченгето, нали? Аз съм шефът, казвам се Ивайло! Приятно ми е!”
Кирилов прие подадената ръка. Слава Богу ръкостискането не беше това, от което лейтенантът се опасяваше. Изглежда бившият борец и настоящ шеф на застрахователна групировка не изпитваше нужда да троши костите на ръцете на хората, с които се запознаваше. Поне не в началото.
“Благодаря, че ми пощади ръката! Откъде знаеш кой съм?”
“Радо ми се обади и ми спомена за тебе. Предположих, че ще наминеш рано или късно.”
“Трябва да си призная, че съм учуден!” каза лейтенантът. “Излиза, че все още сте приятели с Радо и Красимир, така ли?”
“Едно време бяхме като тримата мускетари! Напоследък те се разгубиха, но все още поддържаме връзка с Радо. Неофициално разбира се. Не бих искал да навреждам на репутацията му. Ела да отидем в офиса ми за да говорим на спокойствие.”
Кирилов остави петолевка на масата и последва домакина си към изхода на заведението.

“Сигурно се чудиш защо човек като Радо не е прекъснал приятелството си с мене.” попита Ивайло след като се бяха настанили в просторния му кабинет в отсрещната модерна сграда.
“Не, не се учудвам, защото също съм си направил домашното.” усмихна се полицаят. “Знам, че откакто сте завладяли върха на местната престъпност, сте успели да въведете ред в общината и хората ви уважават за това. Знам, че не сте това за което ви мислят. Разбирам, че ви се налага да поддържате известен имидж, за да можете да си вършите работата, но очевидно старите ви приятелите не се оставят да бъдат заблудени от него”.
“Радвам се, че се разбираме с вас!” избоботи Ивайло. “Кажете сега какво ви води насам, завода на американците ли?”
“Да, бих искал да знам каквото знаете за него.”
“Ами, дойдоха тук преди три години. Искаха да вземат сградите на стария комбинат, дето пустееха от няколко години. Тъкмо бях поел изцяло нещата в свои ръце. Първо дойде един абсолютен тъпънар с мерцедес и куфарче долари. Държа се изключително нагло и го накарах да изяде една от пачките, които беше донесъл за да ме купи.” При споменът за това лицето му се наля с кръв и чертите му се изопнаха. В този момент Кирилов беше много доволен, че човекът беше на негова страна. “Бяхме се подготвили добре да ги послещнем при следващото им идване, но онези излязоха разумни, знаеха че не могат да спечелят партизанска война на чужда територия, а ние им трябвахме. Изпратиха една много културна и приятна жена, която се извини за държанието на предшественика си и с нея нещата се уредиха. Онези искаха да не бъдат закачани, всъщност те са от голяма, добре известна фирма, но искаха да го запазят в тайна докато завода им не стане готов. Нещо свързано с акционерната им политика. Имат нужда от нашата охрана, което ние им осигуряваме, а те си плащат. Те си имат собствена вътрешна охрана на което ние не възразяваме защото те не излизат от там. Уреждаме им повечето от строителните материали и осигуряваме безпрепятственото им доставяне до обекта. Печалбите ни от тях са големи и за тези три години не сме имали ни най – малък проблем с тях.”
“А какво точно правят?”
“Фармацевтичен концерн са и правят завод за лекарства.”
“Не е ли опасно?”
“И аз това си помислих в началото, но те си изкараха всичките му там екологични сертификати. Познавам нашата еколожка много добре и и вярвам. Нея никой не може да я купи. Всичко, което правят е достатъчно далече от града, имат си разните му там филтри на комините, пречиствателна станция за водите и инсинератор за отпадъците. Еколожката ни ходи веднъж месечно да взима проби от въздуха, почвата и водите. Пускат я да влиза навсякъде и да си мери колкото си иска. Засега всичко е наред, остава да видим като започнат производството. Те нямат изгода на ни лъжат, защото при най – малката издънка ще си имат работа с момчетата и те го знаят. Знаеш как е, ще имат всевъзможни спънки в доставките, може да им се случат и саботажи, ще ходят да ги инспектират през ден, хората ще се вдигнат да манифестират против тях, ще се появят клеветнически статии по вестниците и в края на краищата ще се провалят. Вече са вложили доста парички и финансово нямат никаква изгода да хитруват на дребно.”
“А на едро?”
“Моля?”
“Ако се окаже, че хитруват на едро, тогава какво?”
“Какво искаш да кажеш с това да хитруват на едро?”
“Ако се окаже, че ще произвеждат не само лекарства, но и нещо друго?”
“Наркотици? Изключено! Казах ти вече, това е голям проект на съвсем читав концерн. Хората си имат добре печеливш легален бизнес. Ако ги усетят рискуват прекалено много! Няма как да стане просто!”
“Нямам предвид наркотици, а оръжия.”
“Как така оръжия? Откъде накъде пък оръжия?”
“Имам сведения, че в завода се разработват нов вид бактериологически оръжия.”
“Бактериологически? Тук, в нашия град! Мамицата им, ще ги побъркам, ако това е така!” масивният му юмрук се стовари с трясък върху полираната повърхност на модерното му бюро.
“Чакай, не бързай! Ако вече са започнали производството трябва да бъдем много внимателни!”
“Мислиш, че вече са започнали? Имаш ли доказателства?”
“Само косвени. Няма ли някакъв начин да проникнем вътре и да разберем какво правят всъщност?”

There is no Dark Side of the Moon really....
Matter of fact is, its all dark.

Джипът на Дарина тъкмо беше навлязъл в тунела на Порт де Намюр когато голям тъмен микробус рязко го засече и изведнъж спря накриво пред тях, блокирайки изцяло пътя им. Всичко стана толкова внезапно, че Дарина бе принудена рязко да спре и джипът за малко не се блъсна в предния микробус. Отзад се беше появил друг, напълно подобен микробус, който със свирещи спирачки спря плътно зад тях с включени аварийни мигачи. Зад тях се разнесоха ядосани клаксони. Вратата на Алекс беше на сантиметри от стената на тунела и той не можеше да я отвори за да излезе. Бяха попаднали в капан! Но кой ги бе открил? И как бе разбрал за тях? Дали не ги бяха подслушали в хотелския апартамент? Как не бе помислил за това? Някой от хората на Дейвис би могъл спокойно да сложи микрофон докато са обезопасявали експлозивите вчера. Нямаше никакво оръжие в себе си. Видя как от предния микробус изкочиха двама души и се отправиха към тях. Бяха високи и късо подстригани. На слабото осветление в тунела лицата им не можеха да се различат. Всеки от тях държеше ръката си във вътрешния джоб на сакото си. За миг Алекс се почуства сякаш преживяваше отново кошмара с обстрела на колата им в Москва. Сякаш нещо в него блокира и го превърна в безпомощен пасивен наблюдател. Ей сега щяха да затрещят изстрелите, а той не можеше нищо да направи!
“Дръж се здраво и остави на мен, окей?” промълви Дарина с ръка върху дръжката на вратата си. С дясната си ръка тя внимателно превключи на задната предавка докато с другата започна да отваря вратата си. Вратата и се отвори наполовина. Двамата отпред спряха. Вместо да излезе, както очакваха нападателите, тя изведнъж даде максимална газ и мощният джип се вряза в микробуса зад тях. В следващия миг тя светкавично бе превключила двойната предавка и джипът с грозен рев се понесе напред. Стъписаните нападатели едва успяха да отскочат настрани. Ударът с предния микробус бе толкова силен, че буса започна да се катурва на една страна. Дарина изви волана наляво и джипът им започна да избутва преобъръщащия се микробус. Ново светкавично сменяне на скоростите, бясна газ и след миг джипът отново полетя назад. Чуха се уплашени викове преди задницата му да се забие за втори път в микробуса зад тях. Отново напред, отново трясък в легналия на една страна микробус и пътят им беше свободен. Дарина беше извадила отнякъде пистолет, с който стреля два пъти в разтворилата се пред кормилото и въздушна възглавница. Натисна я надолу за да може да гледа напред. Пред тях в пустия тунел тичаше човек, навярно единият от двамата нападатели от предния микробус. Той чу застигащата го кола и се обърна. В ръката си имаше пистолет, но джипът го настигна преди да успее да се прицели. Пукотът на изстрела потъна в зверския писък на спирачки. Джипът изви рязко, двете му странични колела се отлепиха за миг от асфалта. Тежката кола едва успя да спре странично на платното. Коланът на Алекс блокира, а после леко се отпусна изпълвайки купето с дим. В горната част на предното стъкло се бе появила дупка от куршум с множество пукнатини около нея.
“Дръж го!” изкрещя Дарина и изскокна през изкривената си от ударите врата. В следващия миг Алекс също бе навън. Човекът лежеше на платното и стенеше. Ударът го бе отхвърлил на няколко метра и го беше зашеметил. Алекс го сграбчи и го повлече към джипа им. През това време се разнесоха изстрели и писък на спирачки. Той се огледа и видя Дарина, прикрита зад предното колело на джипа да стреля по втория микробус, който тъкмо заобикаляше падналия на една страна микробус зад тях. Чу се нов трясък когато втория микробус се заби в стената на тунела. Разнесоха се искри и множество изправящи косата звуци от стържене на метал. През това време Алекс отвори задната врата на джипа и с известно усилие успя да вмъкне вътре започващия да се осъзнава нападател. Той също влезе отзад за да е при пленника си. Дарина спря стрелбата и тичешком се вмъкна на шофьорското си място. Джипът моментално потегли с рязко свирене на гуми. Щом колата ускори, тя подаде на Алекс пистолета си. През това време Алекс беше пребъркал стенещия човек до него. Отвори портфела му и подсвирна от изненада:
“Сержант Тимъти Добс от морските пехотинци на Съединените Щати! Е само това не бях очаквал! Какво ви води на сушата, господин сержант?”
Онзи го изгледа намусено и стисна зъби. Изглежда тръскането на джипа му причиняваше болка. Дарина изкрещя отпред докато криволичеше из натовареното движение:
“Чуй ме добре, сержант! Или започваш да пееш или карам право в телевизията. Познавам режисьора на новините. Точно навреме ще пристигнем за централната емисия! Загазил си яко, сержант!”
“Чу ли какво казва дамата? Кой те изпраща? С каква цел искахте да ни отвлечете?”
“Не сме ви отвличали. Искахме само да ви поканим да дойдете с нас!” изръмжа младият американец.
“Къде?”
“При един човек.”
“Защо?”
“Не знам. Аз само изпълнявам заповед.”
“Чия заповед?”
“На този човек.”
“Имената и адресът!”
В този момент жеесемът на сержанта, който Алекс бе оставил на седалката до тях оживя. Разнесе се приятната мелодия на “Америкън Пай”.
“Това този човек ли е?”
Сержантът кимна начумерено.
Алекс взе жеесема и натисна зеленото копче:
“Тук похитителите на сержант Добс! С кого говоря?”
В слушалката за миг време настана пълна тишина после се чу пукане и един женски глас произнесе с метална нотка:
“Трябва да говорим с вас!”
“В момента го правим. Казвайте бързо каквото имате да казвате, защото сме се запътили със сержанта към телевизията. Трябва да побързаме за да стигнем навреме за централите новини. Не трябва да лишаваме гражданите на Брюксел от възможността да видят на живо сержант от морската пехота на Съединените Щати да отвлича цивилни граждани насред столицата на Европа. Не сте ли съгласна с мене?”
“Не съм в настроение за подигравки!” произнесе сухо гласът. “Сега ще ви продиктувам адрес. В покрайнините на Брюксел е. Ще ви чакам там!”
“Колко жалко, че пътищата ни се разминават! Защото аз пък ще ви чакам пред телевизията!” Той отмести жеесема от устата си и извика към Дарина:
“За колко време сме при телевизията?”
“За около двадесет минути ако няма голямо задръстване. А дори и да има, мисля, че пак ще се справя, ако се налага! Не ми е за първи път!”
“Чухте ли?” попита той в слушалката. “Ако ви няма след двадесет минути пред телевизията ще можете да ни гледате довечера в новините!” И той прекъсна разговора.
“Мислиш ли, че ще успее?”
“О, да! Не се притеснявай! Сигурен съм, че нашите хора си имат модерни средства за придвижване!”

Наистина след малко забелязаха хеликоптер който започна да се спуска към тях. Машината ги проследи по пътя им към телевизията. След малко Алекс забеляза издигащата се пред тях причудлива кула от бетон, отрупана със сателитни антени. “Това е телевизията” каза му Дарина. Когато наближиха до входа, видяха как от хеликоптера се отдели малка черна фигура и започна да се спуска с въже. Дарина спря джипа върху тротоара. След малко човекът, облечен в черно застана със скок пред тях и се откачи от карабинера. Хеликоптерът започна да се издига прибирайки въжето. Човекът, който беше с блестящо обръсната гола глава и големи черни очила, се приближи на бегом до изпотрошената кола и отвори предната врата.
“Качвайте се!” извика му Алекс. Онзи се качи и затвори вратата. Дарина веднага потегли без да обръща внимание на спрелите коли и събиращата се групичка зяпачи.
“Кой сте вие и какво искате?” извика Алекс към новодошлия. Човекът се обърна и свали очилата си. Това беше жена на около петдесет години със стоманено сив поглед и тънки строги устни. Тя игнорира впроса на Алекс и се обърна към свития в ъгъла на задната седалка сержант:
“Ранен ли сте, сержант?”
“Нищо ми няма” изръмжа цивилният сержант, но лицето му бе сгърчено от болка.
“Може да има някое пукнато ребро и леко комоцио, но едва ли нещо сериозно. Ако държите, можем да го оставим в някоя болница.” обади се Алекс. “Ние спазваме женевската конвенция за военопленниците за разлика от някои други! Не чух името ви госпожо! И званието ви!”
“Казвам се Шарк. Не съм военнослужещ, а началник на охраната на частна компания. Ще говоря с вас след като оставим сержантът на хората, които карат в колата след нас.” Тонът и не търпеше възражение.
“Добре, Дарина спри ако обичаш, за да слезе господин сержантът. Ето ви документите и телефона, сержант. Съжалявам за причинените ви неудобства! Ако ви е духало докато се возехме, или някое парче стъкло се е забило в задника ви, вината не е наша. Предполагам можете и сам да слезете.”
Сержантът изсумтя, после едва сподави стона си докато слизаше от колата. Алекс се пресегна и затвори вратата след него. Дарина веднага даде газ и се включи в движението по булеварда.
“Слушаме ви, госпожо, хм, ъ, Шарк!”
“Кой сте вие, господине? Аз ви казах името си, кажете ми и вие вашето!”
“О, разбира се! Колко невъзпитано от моя страна! Казвам се Александър Онегин. Руски гражданин съм. Работя в катедра Астрономия на Лондонския университет. А това е госпожица Петрова, българка, живееща в Брюксел. Сега ще имате ли добрината да ми кажете в коя от всичките компании на господин Дейвис работите?”
Жената рязко се извърна към него. Този път в погледа и се четеше силно учудване:
“От къде знаете за господин Дейвис?”
“Хайде, скъпа госпожо, нима имам вид на човек, който обича да си играе игрички? Моля, започвайте подред! Искам цялата история началото до края, защото съм на път сериозно да се разгневя! Имам физиологическа непоносимост към хора, които ме нападат докато пътувам! А и предполагам, че госпожица Петрова не обича особено да и стрелят по предното стъкло на колата и да я притискат с микробуси из тунелите.”
“Но какво общо имате вие с всичко това? Откъде знаете за господин Дейвис?”
“Ваш ред е да разказвате! Значи започвате от началото, минавате през средата и като стигнете края, спирате! Ясно ли се изразих?”
“Окей! Виждам, че е станало недоразумение и съм ви подценила тотално. За което съм готова да си понеса последиците. Естествено за колата и всичко останало ще ви бъде заплатено!”
“По същество, моля!”
“Началник съм на охраната на господин Дейвис. Щом знаете за него, значи е излишно да ви разказвам повече за работата си. Преди три дни получих сигнал, че синът му, Майкъл е задържан от полицията тук, в Брюксел, по скалъпено обвинение в убийство. Прецених, че положението изисква незабавна намеса и се оказах права. Сержант Добс, с когото току що се запознахте, и хората му проникнаха в болницата, в която беше Майкъл и го спасиха от сигурна смърт. Полицаят, който му бе скалъпил обвиненията тъкмо бил започнал да го души с голи ръце върху болничното му легло. Майкъл бе станал жертва на опит за убийство – катастрофа, при която той и един полицай са били ранени. Полицаят е все още в кома, а на Майкъл, който също е бил ранен, се бяха опитали да лепнат и опит за убийство на полицая. Затова съм тук. Майкъл ни разказа нещо много странно и решихме да проведем паралелно разследване. Оказа се, че се е забъркал без да ще в някаква криминална афера с убийство на една жена, и организаторите на убийството ще търсят начин да му запушат устата. Единственият начин да осигурим безопасността му е да намерим и обезвредим тези хора. В дъното на всичко е една негова отскорошна позната, българка, живееща тук в Брюксел. Марина Тодорова”.
“Марина!” възкликна Дарина. “Какво е станало с нея? Убита ли е?”
“Изчезнала е. Предполагаме, че е отвлечена. При това е бил инсцениран нещастен случай и една жена е била сгазена на улицата и представена за Марина. Майкъл е отишъл да я види в моргата и е разбрал, че починалата не е Марина. На път от болницата камион е блъснал полицейската кола и Майкъл и полицаят са били тежко ранени. Започнахме разследване за изчезването на Марина и колкото повече неща научаваме, толкова по-малко тази история ми се харесва. Затова накарах хората си да издирят всеки, който я познава. Когато госпожица Петрова е позвънила, нашите хора са я засекли по жеесема и са се опитали да изпълнят заповедта ми за дискретно задържане. Останалото знаете. Всичко, което ви разказах може да бъде лесно проверено. Наистина съжалявам за недоразумението, но нямах друг изход. Ситуацията изисква извънредни мерки и затова използвам не особено традиционни методи.”
“Какво имате предвид с това? Каква е ситуацията?”
“Не мисля, че това ви засяга. Ако имате някаква информация за Марина, бих ви помолила да я споделите с хората ми. Но за съжаление повече не мога да ви кажа.”
“Познавате ли Хелън Стивънсън?” изведнъж попита Дарина.
“Не. Коя е тя?” отговори Шарк без да трепне.
“Руса, много красива американка, около тридесетте, говори френски с автентичен акцент. Работи за господин Дейвис.”
“А, Елен. Познавам я, разбира се. Тя не е американка, французойка е. И какво от това?”
“Знаете ли къде можем да я намерим?”
“Вие? Ако тя не иска да я намерите, то вие не можете да я намерите.”
“Да, но вие можете, нали?”
“Мога, но не виждам защо ще го правя?”
“Защото ние ви молим. Защото моят най-добър приятел и годеник на госпожицата е в кома. От вчера, докато се се е срещнал с господин Дейвис и госпожица Стивънсън. Искаме да знаем какво са му направили.”
“Глупости! Какво да му направят? Какво си мислите вие? Те да не са някакви престъпници или убийци? Господин Дейвис е уважаван бизнесмен, а Елен работи при него като експерт по сигурността.”
“Въпреки това бихме искали да изясним някои моменти. По възможност със самия господин Дейвис, но в краен случай сме съгласни и за среща с госпожа Стивънсън.”
“А ако откажа?”
“Тогава ще ни се наложи да се обърнем към журналистите и да им разкажем за малкия инцидент със сержант Добс”
“Той ще отрече!”
“Дори и когато покажа видеото, заснето с жеесема ми? Което ще пасне точно на свидетелските показания, които полицията събира в момента? И с тези рани по тялото си? Сержантът определено не ми направи впечатление на толкова глупав! Такъв хубав екшън стана, направо ще е жалко ако никой не го види! Освен това съм качил видеозаписа от срещата на приятеля ми с господин Дейвис на един сайт, от който той ще се изпрати автоматично по имейл на един приятел, заедно с инструкции на кого да бъде показан. По една случайност този някой е известната лондонска адвокатка Елиънор Рамундсен. Освен ако, разбира се, аз не въведа паролата за да отменя изпращането. Сега вече ясна ли ви е ситуацията?”
“Но какво, по дяволите си въобразявате вие? С кого си мислите, че си имате работа? Господин Дейвис е напълно почтен човек. Той не би причинил зло на някого ей така, за забавление. Какво всъщност му има на приятеля ви?”
“Както вече ви казах, той е в кома. В университетската болница в Жет. Това е тук, в Брюксел. Можете да проверите!”
“Хм, Майкъл беше в същата болница!”
“Аз също си помислих, че е странно!” намеси се Дарина. “Искам да кажа, когато ми казаха, че Ники е в Жет си помислих, че е странно. Има толкова много болници, които са по-близо до хотела, където е получил припадъка. Защо ли са го откарали точно там? Но после, като разбрах, че е в кома така се притесних, че забравих за това.”
“Хм, имате вид на свестни хора. Добре, от мен да мине ще се обадя на Елен.” Тя извади жеесема си и набра номер:
“Елен? Как си? Не, всичко е наред! Имам един въпрос? Да си била вчера в Брюксел? Не, просто така. Един човек, който май те познава. Да е имало някакво произшествие? Някакъв човек е в кома, да знаеш нещо по въпроса? Окей! Къде? Добре! Не не, нищо. Добре, ако има нещо друго ще ти се обадя! Чао!”
“Наистина вашият приятел е получил припадък по време на разговор с господин Дейвис. Откарали са го в болницата с хеликоптера на господин Дейвис. Няма представа в коя болница. Сега доволни ли сте?”
“Не още!”
“Само внимавайте да не ме ядосате. Досега се държах добре с вас, защото моите момчета сгафиха, но мисля, че вече сме квит! Симпатични сте ми, но не обичам хора, които не знаят мярка!”
“Вие също сте ми симпатична, но това няма да ми попречи ви принудя да правите каквото искам от вас. Ако трябва съм готов да използвам оръжието си за това.”
“Но какво, по дяволите все още искате от мене?” кипна жената. “Досега изпълних всичките ви искания. Разказах ви неща, които почти никой не знае! Не мислите ли, че започвате да прекалявате?”
“Разказахте ни неща, които не ни вършат работа. Искаме да ни разкажете за разследването си на отвличането на Марина?”
“Това не ви засяга!”
“Марина е близка приятелка на госпожица Петрова. Тя има право да знае какво е станало с нея. Освен това аз лично съм убеден, че на вашия шеф не му е чиста работата!”
“Този път наистина прекалихте, млади човече! Нямам намерение повече да слушам гнусните ви инсинуации! Спрете веднага колата и ме оставете да сляза. Моите хора с хеликоптера са точно над нас и чакат да им се обадя за да не започнат със стрелбата. Разполагам с много добър снайперист в момента, който изгаря от желание да се изпробва с истинска цел.”
“В такъв случай, въпреки крайното ми нежелание, ще се наложи да ви задържим като заложница!”
“Това аз няма да допусна в никакъв случай! Ще трябва или да ме застреляте като куче или да застанете срещу мен и да се биете като мъж! Изборът е ваш!”
“Дарина, отбий и спри колата, ако обичаш!”
Джипът, който от известно време се движеше по магистралата извън града, намали и спря в аварийната линия. Алекс изскочи от колата и отвори предната врата. Шарк излезе също и застана пред него. Двамата се измериха с погледи. Жената беше по-възрастна и по-ниска, но гъвкавото и тяло не оставяше никакви съмнения за физическата и форма. Алекс кимна към близкия овраг, залесен с ниски дръвчета. Хеликоптерът над главите им започна да се спуска и кръжи, очевидно търсеше място за кацане. Щом изгубиха от погледите си магистралата, двамата застанаха един срещу друг. Шарк вдигна жеесема до устата си и нареди на хората от хеликоптера да не се намесват. После захвърли телефона в тревата, наведе се, измъкна голям нож от десния си крачол и го хвърли при жеесема. Алекс се усмихна и на свой ред остави пистолета на Дарина и телефона си на тревата. Шарк вече беше заела бойна стойка. Щом видя, че е готов, тя го нападна без предизвестие. В началото Алекс само отбягваше атаките на жената, но бързо се увери, че има срещу себе си противник, отлично владеещ ръкопашния бой. Окуражена от пасивността му, Шарк се хвърляше все по-настървено. Изведнъж той успя с изнедадващо движение да я подсече и се хвърли отгоре и. Тя светкавично се опита да му бръкне в очите, но той блокира ръката и и на свой ред и нанесе парализирящ удар в гърлото. Тя го усети и се опита да се извърти, но не успя да избегне напълно удара, който почти я прати в безсъзнание. Шарк се затресе в конвулсии и мъчително се закашля. От устата и се изтръгнаха няколко проклятия. Алекс внезапно я пусна и със скок се изправи. След секунда и тя беше на крака. Изгледа го с подозрение:
“Какво ти стана? Защо спря на най-интересното?”
“Виждам, че псуваш, сякаш си била в съветски затвор!”
“Откъде знаеш, ти да не си бил там?”
“Да, бил съм, а ти?”
Тя отпусна ръце. “Това го съм го чувала от баща ми. Той го използваше когато беше силно ядосан. Нямах си представа какво означава!”
“Какво е правил баща ти в съветски затвор?”
“Бил е в лагер, не в затвор. Фамилията му е Шаракашвили.”
“Намаш вид на грузинка!”
“Майка ми е полска еврейка. Била е в съпротивата по време на окупацията. Баща ми е командвал танк през Отечествената.
“Моят дядо е камандвал танкова дивизия. Загинал е при Курск.”
“И танкът на баща ми е изгорял на Курската дъга, единствено той и мерачът успели да се спасят. Изкарал няколко месеца в лазарета, а после обратно на фронта. Дали му златна звезда и един от новите танкове, Т-34. С него стигнал до Берлин. Започнал е войната като лейтенант, завършил я като полковник, но после го изпратили в гулаг. След смъртта на Сталин са го пуснали, малко след това той намери начин да избягаме през Турция. Бях на десет години когато пристигнахме в Щатите. Когато станах на осемнадесет години си смених името.”
“В ткъв случай предлагам да пишем партията реми и да отидем някъде, където да поговорим на спокойствие.”
“Дорбре. Предлагам да дойдете в моята главна квартира. Намира се в покрайнините на Брюксел, сега ще ви дам адреса, видях, че жепеесът ви е здрав, той ще ни отведе там.” Двамата набързо събраха вещите си и се отправиха към колата. Шарк се обади по жеесема и хеликоптерът моментално се изгуби от погледите им. Дарина ги посрещна при колата с недоумение:
“Какво стана? Защо и двамата сте живи?”
“Сключихме стратегическо примирие. Госпожа Шарк ни кани да изпушим лулата на мира в нейния вигвам.”

There is no Dark Side of the Moon really....
Matter of fact is, its all dark.