|
Любомир Милчев - Денди
Размисли по гей-въпроса
Преди година бях поканен на премиера на книга със същото заглавие. Издаването на подобна литература стана голяма издателска далавера у нас по линия на будапещенските списъци. Издателите хладнокръвно издаваха и консумираха помощите. Никаква рефлексия. Обичайната склонност да идеологизуваме и да се възползваме от размахването на клишета. На премиерата Генко Генов, шеф на Джемини, бридеше глупости за това как гейовете били репресирани в България и черпеше с банички със спанак. След туй гостите му оставиха мазни пръсти по няколко порнографски списания и като пийнаха, напълно забравиха колко били репресирани. Репресията никак не личеше и по уредбата на офиса - лъскава и стандартна. През миналата година едно основно "мероприятие" на фондацията бе да отидат на семинар в Румъния, където Генко смаял тамошните швестърки с разкрепостеност, като се облякъл в женска рокля и се обул във високи обувки, за което разказа изобилно и безвкусно по телевизията, додето друг легендарен персонаж - "графиня дьо Шарни", клепчеше с изкуствени мигли и чакаше реда си да обясни що е туй "травестит". Със замъглено р-р-р. В хода на това порнографично слово-TV-излияние, човек се питаше дали някой в тази институция има поглед върху някаква българска специфика на явлението, въз основа на която да се осмелява да прави обобщения. Ето един поглед, който ми бе заръчан от берлински вестник и впоследствие отказан за публикуване, защото не давал представа за "борбата" за юридическо уреждане на въпроса. Нищичко друго не ги интересуваше немците, освен препотвърждаването на собствените им клишета. И тъй, българските гейове преминаха през различни стадии на своето опубличаване, след една дълго продължила, упоително задушевна фаза на предпочитана приватност, в която артистично-академични компании, скрепявани от предразсъдъка на своето образовано своеобразие и от простоватата дързост на някой уличен Ганимед, се наслаждаваха на неслучайно подобие със сцена от Платонов диалог, макар и анахронично напудрена с маниерността на съмнителен аристократизъм и преувеличена, бутафорна порочност. След образците на класическата гръцка педерастичност, парадоксално съответна на тържествеността на целата живковистка епоха, уверено се премина към създаването на приватни клубове. Защото нали така е в свободния свят... Първият такъв, чието създаване бе сърцераздирателно оповестено в медиите, бе белязан от печалната атмосфера на онази прочута сцена от "Завръщане в Брайдсхед" на Ивлин Уо, в която Себестиян Флайт и Чарлз Райдър отиват в непристойния локал "Псалом Давидов" на улица, ха-ха - "Каналджийска" 100 и им се лепват две проститутки, които зарад умърлушения им вид те наричат "Мъртвешката глава" и "Болното дете". Този клуб-първопроходник можеше да върне и най-заклетия хомосексуал в лоното на хетеросексуалността, макар че никой вероятно не бе планирал подобен оздравителен ефект. Следващият стадий на развитие предизвестяваше драмата на раздвоението и томителното многообразие на възможностите. Почти едновременно възникнаха две заведения. Едното от тях умиляваше с показната си благопристойност на сантиментално приседнали влюбени двойки и усамотени гейове, които от време на време излизаха от опечалеността си и дори се осмеляваха да се запознаят. Колкото до другото - то бе истински бардак в старовремска къща, където можеше да си изповръщаш червата и да правиш всичко с извънредна неприличност - от само себе си се разбира, че единствената възбрана тегнеше върху неподсъдната възможност да се държиш благопристойно. Или поне естествено. Локалът на непорочните неизменно засилваше необходимостта да се отиде в къщата на порока - там пък оставаше лош дъх в устата и желание за отпочиване и вразумяване в бара на невинните. И ето че иде ред на първия клуб за гейове в София, който, внимание, о, читателю, намекваше за една по-голяма зрелост и установеност на формите. Барът на Кайо изглежда да следваше формално френски образци - целият отпочиващо черен с абсентовозелени абажури и матирани стъкла. В тази зелено-черна пещера възникна изисканата привичка след полунощ да се изнасят капели с преувеличени размери с пера, цветя и фрукти, с които клиентите се маскираха и танцуваха хистерично. Още по-забавни бяха няколкото партита, организирани от Августин Пейчинов, за които неизменно се донасяше допълнителен изискан аксесоар - старинни сребърни свещници и купи за боле Тифани, кошници с фрукти и други чудесии...
После, о, времена, се появи микс-клуб Спартакус - с програма с чипъндейли. Чертаеше се важна специфика - той бе мястото, където гейовете, подобно на тиквата на Пепеляшка, превърнала се в карета, ставаха изкусителна атракция за хетеросексуалите, и те дори плащаха, за да присъстват на това шоу. Това дори бе станало модно... Отмахната бе горчивината на несполучливия опит за социализация, а също тъй и претенциите на интелектуалистките компании, които вече администрираха разни учреждения и идваха да отдъхнат от натоварения си офис делник. Плюс това бонусът на един комерчески ефект. Спонтанната посока на въвличане на инакомислещите в една много волна атмосфера на веселие и добре премерено неприличие прекрасно съчетава сриването на границите в обща задушевност, от една страна, и успешната комерсиализация на неудобното явление, от друга. Какво по-хубаво от това травеститите да получат аплодисменти, а мъжкият стриптийз да улеснява сближението на алиенираните отвъд някакъв свой точен адресат. В наше време почти всяко различие може да се изтъргува добре, нали...
|
