темата отдавна ми се върти в главата. всъщност ето откога

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от ДeбeлorъзHинджa на 13.11.05 01:32.

Ний с теб преди време не започнахме ли нещо по тази тема - Колективен роман опус 2?
Защо така ни се сдуха проектчето...

честно казано и на мен нещо не ми се пише. затова пуснах тази тема - да почета малко бъзици, без конкурс, без награда. ако на никого не му се пише, ще си направим колекция от безумни текстове , взети от други клубове. вече имам идея за 1-2 неща, които са ме карали да се хиля като малоумен (ха!чух те как казваш "защо пък "като"!!! :)

Remember, remember! The 15th of november!

много трудна задача поставяш, ваше дебелогъзие :)

човек не може нарочно да пише клиширано - прави го, ако му идва отвътре; автентично, демек. талант!
пък ако тъй си му идва натюрелно на човека, той най-често не си дава сметка колко клиширано пише.

това е малко като пеенето - ако имаш добър музикален слух, дори да се опитваш, не можеш да пееш фалшиво, защото непрекъснато се коригираш. автоматично. ако го нямаш, дори не се усещаш, че бъркаш.

никой не може да се самонадскочи, в положителния или отрицателния смисъл.

адмирирам обаче всякакви опити за вживяване в определен стил, ако са умно направени :)

Ще се опитам. Сега и на прима виста, щоту иначе едва ли ще се получи.
И така.

Соня
Малък разказ за любовта

Соня се прибра с 280, както обикновено. Живееше в "Студенски град", бл. 6, ет. 7, вдясно. На вратата й още седеше табелката "Семейство Иван, Драга, Петър и Соня Иванови". Иван и Драга бяха родителите й, които заминаха да живеят на село, а Петър брат й, който беше в Италия от 7 години. Отиде като строител, а сега работеше към една фирма за мобилни апарати. Понякога пращаше пари в България, много по-рядко се връщаше. Соня беше помощник-счетоводител. Като дете искаше да стане художник, после лекар, след това искаше да емигрира при брат си, но нищо от мечтите си не успя да осъществи. Не беше недоволна от живота, все някак се оправяше. Беше изрядна в работата, акуратна, амбициозна, бързо се ориентираше в новото, напредваше във фирмата. Или поне така беше до преди две седмици. Тогава животът й рязко се промени, премина в друга посока, обърна се с хастара.
Беше сряда. Някъде към 15.00 часа и както обикновено по това време Соня се бе заела с фактурите по ДДС. Беше сама в офиса, слушаше радио. Не обичаше тягостната тишина. От колонките над компютрите се носеше някаква романтична мелодия, която от време на време разсейваше Соня от ежедневните й задължения. И точно в този миг на вратата се позвъни. Соня с неудоволствие се изправи, поиздърпа смачканата си пола, мерна профила си в огледалото в коридора и без да погледне в шпионката отвори.
На вратата стоеше непознат мъж, русоляв, с червеникава брада и син поглед. Щом го зърна Соня несъзнателно отклони очи, а нещо в корема й се преобърна. Бил нов доставчик. Дошъл, за да остави някакви документи. Соня го покани и докато той преминаваше покрай нея и малко преди да затвори вратата младата жена усети, че се изчервява. Ушите и бузите й пламнаха, а сърцето й сякаш щеше да пробие кожата. Мъжът остави някакви документи и попита за телефон. Докато той говореше Соня започна нервно да бърка в чекмеджето на бюрото си. Ръцете й трепереха, ситни капчици пот избиха по челото, едният й клепач бясно запрепуска.
Страшно й се припуши, макар да бе спряла цигарите преди три месеца. Едва изчака мъжът да затвори външната врата и излезе на балкона, за да запали цигара. В офиса винаги имаше цигари и огънче. Докато палеше с треперещи пръсти папироса видя русолявият да се качва в един от фирмените микробуси.
Водена от изгарящото я любопитство Соня се изкуши да погледне в оставените от мъжа документи, за да провери името му. В листата имаше доста имена на мъже и Соня бързо се отказа.
Едва изчака шефката да се върне от служебния обяд, за да я попита кой е този мъж. Трябваше обаче да го направи така, че шефката да не се усъмни в напиращите в душата й чувства.
Първоначално началничката й не се сети за кого говори Соня, а после предположи, че младият мъж е вероятно Борис. Щял да идва често, бил оправен. Шефката отдавна не била попадала на толкова изпълнителен работник.
Същата вечер Соня едва заспа. Гледа сериен филм по телевизията, но нищо не запомни от това, което се случваше на екрана. През нощта сънува някаква река, която я повличаше, преобръщаше, събуди се по-рано от обикновено . потна и изплашена. Този ден се гримира. Сложи червило, вдигна косата си на кок. Пръсна се с дезодорант. Беше сигурна, че ще го види. Днес Борис щеше да мине през офиса, Соня знаеше това с цялото си същество. Интуицията й работеше бясно, на бързи обороти - както тупкаше и изтръпналото й сърце.
...

Ох, изморих се. Ако искате, продължавайте. Това като епизод 1, с корекции, че да е повече клише тук и там, май става.

Acropolis adieu

Нинджата направо си нямаше друга работа :)) И го мързяло да пише, моля ви се! ;)
Но хубавото е, че уф не я мързи :)
Използвам нейното начало, за да предложа своята идея за клише. За да не убегне на някого, да обявя предварително, че тя включва много сравнения, много епитети и много деепричастия. А също така и леко архаична лексика и фолклорни мотиви, които, обаче, не успях някак си да вкарам :( За което, разбира се, ще обвиня уф, че си е ситуирала началото в толкова градска среда :)

***

Часът бе едва 10, а Соня вече бе успяла да приключи с работата си. Пръстите й, дълги и изящни като на пианистка, натиснаха няколкото последни клавиша, като заключителни акорди на нежно адажио и тихото кликване на мишката затвори Ексела. Девойката стана и с трепетно очакване се приближи до прозореца. Дали щеше да дойде скоро… Борис… толкова красиво име, нашепващо за пламенна и страстна натура. Един слънчев лъч, като ръка на немирен палавник, се плъзна по стройната й лебедова шия, погалвайки нежната млечнобяла кожа в деликатната сянка на свенливото деколте. От улицата се чу ръмжене на мощен мотор и до тротоара плавно спря фургончето на фирмата "ЕТ Бобо - Бойко Бойчев - разнос на офис материали". Неуспявайки да сдържи нетърпението си, Соня се отдръпна бързо от прозореца и токчетата на елегантните й обувки зачукаха задъхано стакато по излъсканата мозайка на стълбите. Отвори входната врата, в момента в който се чу категоричното и решително позвъняване. Беше подготвена за срещата, но не беше подготвена за силното биене на сърцето си и не можеше да види деликатната синя вена, която учестено пулсираше на нежната й шия. Но Борис я забеляза и конвулсивно преглътна. Погледите им се срещнаха и останаха слети за един дълъг, безкрайно сладък миг.

Забележка: знам, че вена не пулсира, но пък е такова неустоимо клише :))

браво, джанъм :))

На уф е много хубаво, нали? :)
tongue in cheek - може да е несериозно, а може и да не е.

хахахаха, бозата е права - като пеенето е, не можеш да се пречупиш. обаче пък става интересно - на фона на клишетата стилът ви изпъква още повече :) прилича на пародия :) и понеже условието беше да има и критика, сега ще пусна една такава, която е връх в клишето. много е забавна. звучи малко като измъчено слово на панахида.

Ги Дьо Мопасан е един писател, придобил популярност по целия свят. Творчеството му е наситено с реализъм и обективно отразява действителността. Четейки произведенията му ние ставаме съпричастни и съприживяваме с всеки един герой личностните му драми и малки житейски радости. Мопасан, успява да ни превърне в свидетели на една брутална действителност и в противовес на нея той разкрива истинската, човешка доброта. Съумява да накара читателя да се замисли върху проблемът за човешкото съществуваване.
Разказите му наброяват повече от триста. Първият му роман “ Един живот “, за който Толостой твърди, че е “ най- добрият роман след “ Клетниците “, притежава магнетична сила и сякаш излъчва ореол от светлина, но за съжаление животът не е само светлина, а борба за оцеляване. Мопасан- наричан “ неизчерпаемият французин “ умира твърде млад само на 42 години и може да се каже, че това е огромна загуба за световната литература, като цяло. Умира един талант доказал силата на перото и листа. Силата на произведенията на този класик се крие не само в реализма заложен в тях, но и в дълбокото проникване и разбиране на човешката природа. Мопасан е познавач на човешката душа. Живял, като “цар”, умрял, като “луд”- той е една огромна величина в световната литература. Ще се спра на един негов фантастичен разказ- “Марсианеца” и ще се опитам да проследя неговия поглед върху т.н. фантастично. Този разказ е написан през 1889г.
ц. “ аз не съм луд, но приличам на луд”
Разказът на човека влязъл в приемната буди удивление и едно прозрение, че може би във всемира не сме сами. Извънземният Марсов разум е надминал човешкия многократно. Ние хората не притежаваме спсобността да прозрем собствената си степен на осакатяване и онова, което ни пречи.
Онова, което ни кара да се затваряме поеденично, като затворници или охлювчета в черупки. И всеки върви сам изправен пред неизвестното. Героят борави с цифрите с увереност зашеметяваща неговия слушател.
Висшето Марсово същество има криле.
ТО е по- разумно от негово величество Човекът.
Техният свят се скита, а земята е оная спирачка, която за миг застопорява “този малък скитащ свят” и той продължава своето пътуване във времето и пространството. И откачения разказвайки една невероятна история, вземаща за опора цифри и астрономия буди възхищение с огромния си умствен потенциал и въображение. От къде започва фантазното и къде свършва, къде е реалното и има ли изобщо край?
Нима не сме една малка прашинка в безкрайния и необятен Космос?
Мопасан ни прави свидетели на съществуването на един необозрим ум, на една движеща себе си реалност преминаваща отвъд и провокираща мисълта на читателя към собственото му съществуване и онова, което не виждаме, но осъществяваме дълбоко в душите си. Летящите марсианци са Ангелите, които пазят светът от мрака и злото. Пресичат полезрението ни, като звезди и ни подсещат:
Бъдете хора!
Не сте сами. Бъдете хора!
Лично аз съм влюбена в Мопасан и цялото му творчество.
Този разказ за извънземен разум много ме впечатли и някак си се отличава от останалите, защото излиза извън характерния за Мопасан реализъм. Навлиза в дълбините на фантазното с характерния си почерк на майстор на словото и очарова по естествен и непринуден начин четеца. Мопасан, заема особено място в световната литература.
Този му разказ макар и единствен на такава тематика в неговото творчество е една провокация за човешката мисъл, като цяло.

Remember, remember! The 15th of november!

и продължението си го бива, дерзайте :)