such a cliche / Култура и изкуство / Литература

Да става каквото ще, всичко да върви по дяволите!
Соня потръпна, един приглушен вопъл заплаши да взриви неспокойната й гръд, устреми се навън, повлече след себе си крехкото й грациозно тяло и...
Ах, тя не можеше да направи това! Не, не...
В главата й звънна едно име. Милан... Ах, Милан, той...
Вечерта, преди три изпълнени с прашна канцеларска скука дни... Нощта след тази гълъбова вечер...Омайния вихър на страстта, обземаща ги все повече след пускането на свобода на всеки следващ демон от бутилките със старо, искрящо домашно вино...
И после той замина.Милан, Милан... Къде ли е той сега, дали приключи успешно отговорната работа, за която беше извикан спешно да замине в командировка рано онази сутрин?
.....
Милан
.....

*Винаги става така. Тежък среднощен запой, на сутринта – отговорна работа. Махмурлукът ме бие, като стоманен чук в темето.
Погледът ми изобщо не е бистър, като планинско поточе. А и мислите ми са останали разпилени, като грахови зърна по масите на няколкото сменени нощеска кръчми. Вероятно, чистачките тази сутрин са ги измели и изхвърлили в кофите за боклук, където май им е мястото.
Главата ме цепи. И целият съм пропит с някакъв сладникав мирис. Парфюм-женски. Баси, дори не ми остана време да се изкъпя тази сутрин.
В работен комбинезон съм. На колана си съм окачил разни големи и малки чантички, пълни с всякакви инструменти. Трябва да работя на кула с височина четирдесет метра. Други безрасъдници няма – страх от високо, височинна болест имало.
Мамка и на височината. Изобщо не ми пука, а както съм махмурлия – съвсем. По тая стълба мога да стигна и в Космоса, ей така за нищо. Какво пък, и да падна - голям праз. С мен и без мен, светът все ще си върви напред.
По дяволите, стига съм се туткал. Отлепвам крак от земята и почвам да изкачвам стъпало след стъпало по отвесната стълба. Някъде към шестото, седмото усещам как ръцете ми все по-здраво се вкопчват в напречните винкели. Сякаш изведнъж разбирам, че живота не е толкова лош и не трябва така елементарно да се губи. “Никакво огъване” – усещам приглушен глас в себе си. Съзнанието явно почва да ми се избистря. Все по-уверено продължавам да пълзя, като глист нагоре. Вятърът се усилва. Чувствам поклащането на конструкцията. Изтрезнявам със секунди. Спирам някъде по-нагоре от средата. Вятърът отвява едри, мътни капки пот от челото ми, така както годините ми изхвърчат в нищото една след друга. Пропадат някъде, без следа. Същите, като потта – едри, помътнели от солта. И непрекъснато се навират, мръсниците в очите ми. Топли и люти. Размиват се. От което непрекъснато примигвам.
Горе съм – на площадката. Вятърът е безмилостен. Кулата здраво се клати във всички посоки. “Няма да ме отвееш, Нещастнико. Толкова време опитваш, точно сега съвсем няма да стане.” Издебвам леко затишие и щраквам куката на обезопасителния колан за парапета. “ Прецаках те. Духай колкото си щеш сега бе, Духльо”
Високо е. Оглеждам се наоколо. Полето сякаш гори. Без дим. Докъдето ми стига погледът – разцъфнали слънчогледови ниви. Вместо нагоре обаче, към слънцето, усещам как слънчогледите са се вперили в мен. Едни ме зяпат любопитно, други презрително, някои подигравателно, съжалително, безразлично.
“Извратеняци” – злобея от височината на моя поглед. “Радвайте се на живота. Защото краят ви е по-близък от колкото си мислите. Ще ви унищожи този, когото най-много обичате” – и примижавам срещу слънцето. “И онова железно чудовище в момента е освирепяло от глад, търбуха му е празен, и точи зъби в леговището си. Ще ви изтреби до корен. И помен няма да остане от вас. А мойта шибана работа ще си бъде тук догодина. И по- догодина...”
Започвам да изтеглям кабела. Като дълга, тънка, черна усойница се извива между напречните железа. Сграбчвам я точно зад главата с едната ръка, така както съм гледал по Дискавъри. С другата издърпвам и намотавам метър след метър. “ Укротих те, влечуго отвратително, съскай колкото си щеш, отровата ти капе вече в колбата.”
Отверки, клещи, поялник, прибори. Мозъка ми вече щрака като компютър. Ръцете ми работят инстинктивно, след толкова години опит. Подвързвам мачтата и антената. Подавам напрежение. Долу, през отворената врата на помещението с предавателите и приемниците някой ми маха. Всичко е наред значи.
Изправям се. Поглеждам със злоба и гордост горящите ниви. Слънчогледита са изумени: “ Наврях ли ви там, дето никога не огрява слънцето сега? Гадове!” – извръщам се и плюя презрително.
Махмурлукът ми е минал отдавна. Поемам с пълни гърди свежия полски въздух. Дори вятърът е притихнал. Победих. И този път.
Изведнъж ме обхваща смъртна умора. Краката ми се подкосяват. Хващам се с две ръце за перилата и сядам. Главата ми е празна. Някъде от страни, в съзнанието ми се промъква неистовото желание за един душ. За един обилен, хладен, продължителен душ. Който за винаги да отмие от тялото ми и душата ми всичката натрупала се мърсотия.
Хвърлям последен поглед от високото към слънчогледите. Иде ми да изкрещя – “ Извинявайте, милички” – но буцата в гърлото ми пречи.И като че ли пак нещо се разлива в очите ми....
Слизам бавно по отвесната стълба. Малко по-надолу от средата ме обзема мисълта за очакващата ме живителна първа халба студена бира.

--------------------
*Текстът след звездичката е откраднат от друг форум.

Беше в края на дългото и горещо лято. Пътническият лайнер пореше безбрежните води на океана, огрян от яркото златно слънце, леките вълнички танцуваха и проблясваха, променяйки цвета си, като огледално отражение на дълбокото синьо небе изпъстрено с пухкави бели облаци. Свежият морски вятър разхлаждаше сгорещените пасажери, които си почиваха или се разхождаха на огромната палуба.

Той я забеляза още когато тя се качваше на кораба, придружена от камериерката си. Беше елегантно и стилно облечена и със всички необходими придружаващи аксесоари. Истинска дама, която го развълнува по необичаен начин. Беше виждал много красиви жени, но тази беше различна. От дълбоко одухотвореното й лице, в него се взираха дълбоките й огнени очи от които сякаш извираше и струеше светлина.

Беше с чувствени и нежни плътни устни и щедро надарена от природата. Той гледаше закръглените й форми и му се струваше, че тази красавица току що е слязла от някоя картина на Рубенс. В ума му се въртеше една единствена мисъл, че това създание е дар божи за този, когото направи щастлив. Страстно пожела точно той да е този някой. Въздъхна, като осъзна, колко безнадеждни са мечтите му. Та той не я познаваше, а му се струваше близка и желана, необходима му за цяла вечност.

Когато се опомни, нея вече отдавна я нямаше. Слънцето залязваше, наполовина потопено в безбрежната морска шир и образуваше трептяща златна пътека. Корабът се движеше почти безшумно към своята цел – Големите коралови рифове, а след това няколко екзотични острова.

Вечерта я видя отново да се разхожда на палубата, а след това я срещна на вечеря. Приближи се до нейната маса и поиска разрешение да седне при нея. Тя кимна мълчаливо, като го прониза с влажните си очи от които му стана и горещо и сладко. Вълнение стягаше гърлото му и му пречеше да диша, едвам преглъщаше, всичко се въртеше около него, виждаше само и единствено нея. Измъчваха го блянове и мъчителни видения за близост.

Когато засвири музиката, той я покани на танц. Желаеше я толкова, че всяка фибра на тялото го болеше от неосъществен копнеж. Едва доловимо, но неудържимо треперене разтърсваше цялото му тяло. Той я притисна към себе си, танцувайки, без да забелязва въпросителният й поглед. Чувстваше близостта на пищната й разголена от дълбокото деколте гръд, която се притискаше до него при всяко нейно развълнувано вдишване.

Тя бе усетила страстното му желание с цялото си същество и чувствената й природа бе развълнувана. Хареса го още щом го видя – мъжествен, силен и изискан. Изглеждаше интелигентен и много чувствен. Но тя не беше свободна. Това я измъчваше, защото беше обвързана от родителите си с човек когото не обичаше.

Това пътуване беше последното преди да се омъжи и да живее цял живот със скършени криле. Сега попиваше със всичките си сетива този мъж, който страстно я привличаше и вълнуваше. Въздъхна под тежеста на тягостните си мисли и несъзнателно обърна и и облегна глава на рамото му, което го изпълни с неизказано блаженство и надежда за бъдещето.

Покани я на разходка на палубата. Нощта бе обгърнала всичко със покривало от едри и ярки блещукащи звезди всред които ги гледаше окото на пълната сребристожълта луна. Вятърът беше утихнал, а морската шир се плискаше монотонно и релаксиращо. Изпълваше ги усещането за безбрежност и вечност.

Говореха си за всичко и за нищо, измъчвани от едни и същи мисли. Внезапно той я грабна в прегръдките си, заслепи очите и устните й с целувки, заглуши вика й с устните си. Тя се отпусна отмаляла в ръцете му, безсилна да се бори със желанията си. Най-напред плахо, а после пламенно впи устни в неговите, от което гореща вълна разтърси цялото му тяло. Той обсипваше със страстни целувки шията, тила и разголената й развълнувана гръд. Тя усещаше, как сърцето й бие като камбана, гълото й пресъхна, трепет сви сърцето й, премина надолу, предизвика спазъм в гърдите й, измести се още по-надолу, избухвайки в някакво мощно желание.

Внезапно жесток удар, вероятно от сблъсък с подводен риф, разтърси и наклони кораба на чиито перила бяха облегнати двамата. Мощният тласък ги изхвърли като малки чупливи играчки във въздуха. Последва едно сякаш безкрайно падане, докато накрая потънаха и изплуваха на повърхността. Започнаха да викат за помощ и да се опитват да привлекат вниманието на някого, но никой не ги виждаше и чуваше.

Корабът се клатеше заплашително, но накрая стабилизира равновесието си и отмина бавно и тежко. Отчаяни, те се опитваха да се задържат над водата и успяха да го постигнат. Мъчително бавно изтече времето до изгрева, който сякаш бе първият в живота им. Двамата бяха мокри до кости, спасяваше ги това, че водата беше топла и галеща. Отчаяна, тя заплака и на глас призова Бог и цалото ангелско войнство, да се смилят над тях и да ги спасят.

В един миг, съзнанието й сякаш искаше да напусне тялото и за да го задържи, тя запя с нежният си ангелски глас и цялата душевна сила, на която беше способна. Гласът и се издигна и понесе силно надалеч.

Внезапно водата около тях сякаш закипя, изпълни се със движение и живот. Привлечени от звуците на песента, бяха доплували семейство китове. Малкото, което си беше огромно се въртеше около нея и сякаш искаше да я докосне. Определено я харесваше, а и тя него. Погали го по главата и се хвана за гъвкавото му тяло с надеждата за малко отдих от усилията да се задържи на повърхността.

Китовете се държаха необичайно и дружелюбно, сякаш предлагаха помощ и отдих за изтерзаните им души и тела. Двамата се хванаха здраво за новите си приятели и китовете заплуваха бързо в неизвесна посока. След няколко часа, които им се сториха като цяла вечност, на хоризонта се появи земна ивица, която бързо нарастваше и се уголемяваше, но те не смееха дори да се зарадват на щастието си и наблюдаваха със затаен дъх чудото.

Това беше някакъв малък и непознат за него остров, а той неведнъж бе кръстосвал моретата и океаните и знаеше много за земите и обичаите по света. Когато стигнаха до опасни за тях плитчини, китовете спряха, сякаш им обясняваха, че нататък трябва да продължат сами.

Тя помилва всеки един от тях за сбогом и заплуваха към близкият вече бряг. Със сетни сили се добраха до сушата и се отпуснаха бездиханни върху топлият нагрят от слънцето пясък. Със затворени очи попиваха живителните слънчеви лъчи и ги завладяваше блаженното чувство на покой и сигурност. Докато сънят ги потапяше в обятията си и двамата едновременно сякаш осъзнаха, че им е подарен втори живот и им е даден още един шанс, който не трябваше да пропускат.

Той се събуди пръв и първото което помисли, бе че съдбата по някакъв странен начин бе осъществила желанията му, макар и с неизвестен засега край. Той я гледаше как спи, струваше му се, че тя е по-красива от Венера, която според гръцките митове е била родена от морската пяна. Жаркото слънце беше изсушило дрехите им, но те бяха разпокъсани и в ужасен вид.

Обхвана го всепоглъщаща нежност и желание да я докосне. Той се приближи и коленичи до нея. С едва осезаемо движение и с върховете на пръстите си, той галеше заоблените й форми и желанието му се усилваше и го подлудяваше. Наведе се и я целуна нежно и дълго. Тя отвори очи и се събуди. В началото не помнеше къде се намира и какво става с нея, но в един миг осъзна всичко и се отдаде на сладкото докосване на устните му до своите.

Отново бе обладана от същите желания както в мига на сблъсъка. Тя го обгърна с ръце и го придърпа към себе си. Срастите клокочеха в тях като гърлото на изригнал вулкан. Всички чувства на срам и свян у нея бяха заглушени от повика на кръвта, бушуваща по тялото й. Той свали надолу презрамките на роклята й, като разголи напълно развълнуваната й гръд. Обсипа я с целувки, изследва я със устни, които нежно плъзгаше и я караше да настръхва и стене от желание, особено когато чувстваше лекото захапване на зъбите му по шията и гръдта си.

Издърпа и напълно свали остатъците от нейните и своите дрехи. Покри цялото й тяло с целувки, изследваше с пръсти и устни всичките му щедро-заоблени извивки. В един миг тя се разтвори за него с вик и той потъна в нея – безпаметно и шеметно. Любеше я със такава страст, че не забеляза как тя потрепери от първичната девствена болка, която се претопи в огнена вълна на удоволствие.

Изведнъж закапаха едри топли капки дъжд, които окъпаха разгорещените им тела, но те не можеха да се откъснат един от друг. Поройният тропически дъжд галеше свръхчувствителните им сетива и правеше любовта им още по-гореща. В един миг и двамата бяха разтърсени от едновременно избликналият в тях екстаз, който ги остави без дъх. Дъждът спря внезапно, както бе започнал.

Най-после те се отделиха един от друг и отдъхнаха от преживяното. Той й подаде ръка и двамата се отправиха към водата. Заплуваха навътре, играеха като деца, милваха се и се целуваха, въртяха се в кръг и се плискаха. Водата нежно галеше телата им. Той я подхвана нежно и я повдигна с ръце, а тя го обгърна с ръце и крака и отново се любиха страстно и ненаситно. След това заплуваха на вътре.

Внезапно се появиха техните нови приятели – семейството китове, които сякаш ги канеха да поиграят с тях. Малкото определено много я харесваше и я следваше като вярно куче. Потопиха се надълбоко в подводното царство. Около тях струеше равномерна светлина, нямаше граници, нито ориентири, нямаше горе и долу, нито начало и край.Времето беше спряло. Цареше синкава мъгла, не се усещаше дори подводно течение.

Двамата плуваха, а около тях се носеха китовете, сякаш въплатени добри духове на Божията милост. Обзе ги неземно чувство на уют, спокойствие и сигурност. Като, че ли това беше истинската им жизненонеобходима среда за живот. Чувстваха, че това е люлката от която са били насила извадени и сега като по чудо, отново са се озовали там. Усещането бе вълшебно и неповторимо.

Отправиха се към повърхността и сушата, а приятелите им ги съпроводиха, докъдето им беше възможно. Когато излязоха на брега, те се обърнаха и видяха, че приятелите им все още са там и сякаш получиха мисловна връзка, съобщаваща им , че винаги са добре дошли и очаквани по-малки братя и сестри, за да общуват като едно семейство и част от необозримата Вселенска хармония, която обединява живите същества и диктува природните закони.

Останаха загледани в отдалечаващото се семейство, което плуваше безшумно по златната пътека на залеза, сякаш канейки се да се отправи към космоса и вселената. Той я прегърна нежно, а тя се сгуши в прегръдките му и остана така – притихнала и безмълвна.

Над тях се спускаше звездното, дълбоко покривало на нощта…..