избрано

------------------------
Слушай беззвучието...

Не плача. Не.
Това не са сълзи.
Прогнозата вещае
мрачно време,
пороен дъжд
и вятър, и мъгли -
ще бъде облачно
и много безнадеждно...

Настъпва буреносният сезон -
реките ще преливат
и в гнева си
моретата ще чупят
брегове
и ще потъват острови,
и кораби ще се
изгубват...

Ще бъде смърт в житата -
леден град,
светкавици ще късат
хризонта,
безумни птици
ще летят натам,
където облаците
електрично се докосват...

Не плача. Не!
Виновна е прогнозата.
Очите ми преливат
от дъжда
и още дълго ще вали,
додето нося спомена
за слънце
в твоите коси...

на Д.


Нима думите могат да бъдат дом?

------------------------
Слушай беззвучието...

Седяхме бродяги, след път уморени
на маса в крайпътния хан
а вино горещо в нашите вени
дари ни покоя мечтан
И нейде сред кикот и врява кръчмарска
звучеше и песен една
за призрак самотен, намерил отдавна
една малка роза в снега
Той дълго витаел в земите отвъдни
без спомен, жесток и суров
и кротко нехаел за дните си бъдни
забравил мечти и любов
И както се носел срещу ветровете
учуден един ден съзрял
измръзнала роза там сред снеговете
и сепнал се, мигом се спрял
Той взел я, докоснал я - "още е жива"
си казал и пак полетял
към замък далечен в царство красиво
в който таз роза прибрал
В стара камина той огън запалил
а розата в чиста вода
до себе си сложил, до нея сам сгрял се
заспал и зачакал деня
Но чул в съня си как цветето мило
го вика с човешки слова
"Аз жива съм вече, но хей, събуди се..
ужасно сама съм така...
Ти мен съживи ме, но ти дали жив си?
Какво да направя, кажи?"
А той я погледнал с усмивка и казал й
само това: "Остани..."
И грабнал я с призрачна нежност греховна
намерил за себе си лек
След цялата мъртва безплътност вековна
си спомнил - и той е човек
А малката роза, до сълзи щастлива
на топло в студената нощ
с обич безумна, гореща и дива
на призрака дала живот
И нейде все още щастливи живеят
забравили болка, тъга,
но спомнят си още за призрака бледен
и малката роза в снега
Легендата свърши, дойде тишината
а нея я слушах в захлас
аз, беден бродяга, таз песен запазих
и днес тук изпях я за вас

------------------------
Слушай беззвучието...

Кристален блян
по теб-Кристална!,
по твойта външност огледална,
в която съм кристално-ням!
Кристална страст
в кристална ваза.
Кристален храст
скрежи перваза.
Дъхът ми е топящо-сам!

Кристален грях.
Кристална болка.
Позна ли ме поне дотолкова,
че да ме срежеш с малко смях?
Кристал и гланц
в кристални устни.
Кристален танц-
целуваш вкусно.
Така,че чак ме хваща страх!

Кристален стих:
кристално сбогом!
Запалих ли във тебе огън
или пожара потуших?
Кристал и вино-
последни глътки.
Кристално-фини
са твойте стъпки
прекрачващи ме-ням и тих!

------------------------
Слушай беззвучието...

Съдник твой да съм просто не мога,
нито искам подобни права.
Да отсъжда е дело на Бога,
негов прерогатив е това.

А пък Той, струва ми се, да бъда
нещо друго за теб е решил -
да съм ти доживотна присъда,
доживотен твой скъп и твой мил.

Мярка несправедлива и крайна?
Не надавай по мой адрес вой!
Аз съм само пионка случайна,
а осъдилият те е Той.

------------------------
Слушай беззвучието...

Сякаш вирус нападнал е звуците -
покосени затихват и спират.
Онемяват до сухо капчуците.
Ромон, шепот и трели замират.

Със последна надежда оголена,
вятърът е застинал, не духа -
тишината за милост е молена,
ала тя е безмълвна и глуха.

И попаднали някъде в никъде,
мълчалива мъгла ни застига.
Усмихни ми се, хей, усмихни се де!
От усмивка мъглата се вдига.

------------------------
Слушай беззвучието...

Колко са бели дрехите!
Ръцете ни също чисти са.
Не търсим вече утеха –
скръбта ни
била измислица.
Парадни богоподобия,
търсим сянка под кръста.
Когато на нас угодно е,
се кръстим –
и с трите пръста.
На празници свещи палим,
че ни е страх от Тъмното.
Чужди жени не галим,
нито пием до съмнало.
Ореоли красят главите ни.
Калта дори правим злато.

А от стъпките ни копитени
пият вода децата.

------------------------
Слушай беззвучието...

Караш ме да се чуствам мръсница.
Караш ме да се чуствам желана.
Бързо към теб все да тичам,
в леглото ти, запъхтяна.

Събличаш ме още от прага.
Грабваш ме мълчаливо.
Взимай ме без покана!
Твоя съм! Искам те диво!

Опираш гърба ми в стената.
Поемам те пламенно, живо.
Страст е. Усещам те силно.
Гола съм и ми отива.

------------------------
Слушай беззвучието...

Зряло небе и напъпили пъпки
на светотатствени откровения.
По телата мравчини стъпки
от хлад на последни съмнения.
И все пак е истинско ложе,
и все пак е отчаяна свада
кое къде от душата да сложим
за размяна с телата.Окрадени
се втурваме да ги ограбим
да ги плячкосаме донасита.
Но се пръска небето поради
всичките ни предишни пресити.
Знаеш накъде те отведох!
До хищно разцъфнала бездна.
Знаеш,че така те подведох
просто,за да можеш да влезнеш.
А нататък, сама си го писала,
а нататък не е и за писане.
По-добре така,без думи и мисъл.
Полудяване на хиляди бисове.

------------------------
Слушай беззвучието...

Слушай,
липсваш ми!
- Знам.
- И боли,
когато те помня.
- ...
- А няма на кой
да разкажа
за онези
изгубени нощи...
Търся те,
в очите на непознати
хора,
в ръце
на измислени вещици
и чакам
да свърши времето,
да се върна при тебе...
Искаш ли,
да ти кажа отново думите,
от които така се
страхуваше?...
Тихо е,
в този град
на забързани стъпки,
на аларми
и тъжни сирени,
на безименни улици
и антени,
дето късат с ръцете си
облаци...
Слушай,
защо все мълчиш
и ме гледаш
така замислено,
какво търсиш
в очите ми -
там няма нищо
освен теб...
- Страхувам се
от пространствата
по между ни...
- Но те не са друго
освен думи,
неизречени още...
- Сънувам те
и миражно се сбъдвам
в мечтите ти...
- Чуваш ли
как плачат птиците,
как безмълвно умират
звездите ни,
а вятърът чупи тревите
в гнева си...
Слушай!
Помня те!
Чуваш ли?
Помня как те намерих
от нищото,
как дойде
със измислено име,
с цветове, за които
не знаех
и поисках да имам
ръцете ти,
и поисках от теб
да останеш...
Помня те...
Липсваш ми...
Знаеш ли?
-

------------------------
Слушай беззвучието...

И ти ще си тръгнеш, нали
като всички - нетрайна и търсеща,
ти си вятър, не знаеш ли, ти
си изгубена нишка от някъде...
Ти все бродиш света
като сянка,
нямаш корени,
дом и следи
не оставяш от себе си -
празно е
в тези много самотни очи.

И ти ще си тръгнеш
през лятото,
то стопява миражите
знам,
то е път през морето
за някъде,
ще те води
към твоето там,
дето аз не умея
да бъда.

И ти ще си тръгнеш,
а думите
ще се върнат -
по-тъжни от всякога,
невъзможна утеха
за раните,
незавършени в мен,
неизплакани.

И ти ще си тръгнеш.
Ти, вятърът...

А аз ще съм тук и след теб,
като бряг, който чака реката си.
Аз оставам, нали съм земя,
шепа пясък умира в ръката ти.

------------------------
Слушай беззвучието...

Понякога се случва и това,
когато не очаквам и не търся
внезапно идва любовта
с очи на странница
и морски дъх в косите си.
С ръцете ненаситни
на жена,
запазила най-страшните ми
тайни,
с момичешка усмивка
и сълза -
единствено за мен
изплакана.
Понякога е тъжна
и отчаяна,
и уморена
да ме търси
в нечий смях,
в плача на опустели
булеварди
и в шепота
на пролетна трева,
където спи
изгубен вятърът...
Тогава, непозната
и нетрайна,
по-бясна
от изпусната река -
руши стените ми,
оставя белези и рани
и носи вкус
на първороден грях...

Понякога се случва и това -
да си отиде тиха и смирена,
оставила зад себе си следа -
отворена врата
и невъзможно дълго време.

------------------------
Слушай беззвучието...

А как обичам
есенните дъждове -
такива -тихи,
непокорни
и безгласни,
с тополите
разтворили ръце
за най-последната
си ласка,
и с кестени,
които все мълчат,
загледани навярно
към безкрая -
те чакат
своя друг живот
през Май,
когато дъждовете
ще ги раждат...
Септември -
плачат есенните
дъждове,
разкаляни
в поляните
на лятото -
тревите нямат
сетива -
с ръце
изтръгват
корените си
и тихо плачат...
Септември -
идват есенните
дъждове
и аз -
нали съм есенно момиче
ще тръгна боса,
есенна
към теб,
с ръце,
които могат
да обичат...

итоги...

------------------------
Слушай беззвучието...

Каква ти приказка?! -
Крача по жълтите плочи,
чувствам се
неудачно измислена.
Плитко е
това бледо сияние
от неонови лампи
и витринни мълчания.
Там съм някъде -
зад предела на мислите -
повече чувстваща,
ненавреме разлистена,
неготова за зимата,
непростила на лятото,
че пак ме забрави,
неразумно усмихната,
на кръстопътя на чувствата
и отмина забързано
без да спре на вратата ми,
а пък аз, непрактичната,
все го нося в душата си
и разказвам на вятъра
за белите сънища,
в които съм топла
и много обичана...
А после присядаме
в задънена уличка
да си кърпим усмивките
с преглътнати думички.

------------------------
Слушай беззвучието...

Точно днес, точно там ще застана-
по средата на главната улица,
ще разровя асфалта с ръката си,
ще засея два реда люляци,
ще разгоня зяпачите с камъни-
да останат единствено лудите,
за да будят задрямали пламъци
със очите си- кротко безумните.
Ти ще минеш по главната улица
по средата, през моя шпалир,
от цъфнали, дъхави люляци
и изгарящи луди очи.
Аз ще бъда накрая на пътя ти,
ще съм влюбен във всяка от крачките.
Точно както говорят мъдрите-
"всяко влюбено носи щастие".

------------------------
Слушай беззвучието...

...Защото ще ни пари под клепачите
и всички задни улици в съня
ще водят към бодливото пространство,
което сме затрупали с невярване
и (може би) очакване за утре,
че свЕщите сами ще се разпалят
и всички неизказани молитви
ще сбъднат синьото край нас..

Дали ще досънуваме капчуците,
изкапали следесенно тъгата,
по дланите на пейките-дъждовници.
Ний- (двама с тебе) просяци за лято,
потеглили в далечното, което
напук ни обещава вечна близост,
но хладното ще жули по сърцето ни,
защото тишината е коприва

понякога..

и пари в премълчаното...

------------------------
Слушай беззвучието...

Събуждаш се с умората до себе си,
/макар че е приятелка нощта ти/,
но пак не си могла да спиш
от глупавия бяг на вятъра,
заблъскал самотата ти по гънките
и дълго непреборил сляпото,
което ти отнемаше света,
облякло разумa ти в чувство.

Усещаш, че очите ти са пропасти,
затрупани с измамни хоризонти.
Забравила, изглежда, че ще носиш
докрай „проклетата” си рокля
от счупени надежди и сърца,
която нямаш воля да захвърлиш,
напълно убедена, че сълзИте
не винаги ще означават „тъжно”..

Утъпкани са вече и пътеките
от навика да бъдеш безпогрешна,
изминала жадуваните улици
с цената на допуснатите грешки,
дори когато будейки се виждаш
пред себе си затръшнати врати,
там всички катинари са поличби,
че утре вече няма да боли..

Домогваш се отново до пространство,
където си оставила смеха си,
събудена от виещите клАксони
ще бързаш да отключиш младостта си
с онези длани, същите които
си сбирала пред прашната икона.
Когато и ключалките се счупят,
ще бъдеш приютена и свободна.

------------------------
Слушай беззвучието...

И аз след някой ден ще се прекъсна
в пунктираните линии на Времето-
ще е накъсано и чак до втръсване
като конфузно извинение
/за нещо си.../.

Така ще извинявам предразсъдъка,
че счупеното /всъщност/ носи щастие.
Ще бъде лесно да накъсам Ъглите
на светлото. И да угасна.

Ще се прекъснат устните в секундата,
която ги разделя от стъклата
и сигурно
ще вдишвам бури,
а в коридорите ще бъде лято..

И сигурно в ръцете ще узрее
прегръдката на утрешното слънце,
преди да се взриви от безнадеждност.
Да, знам, че след това ще бъде тъмно
/все някога/..И много хладно. Много...
Часовникът - неравномерно съскащ
ще чака най-високия ми полет.

Крилете няма как да ги прекъснеш...

------------------------
Слушай беззвучието...

Знам, че мечтаеш за мен
..Тихо е
Рисуваш ме бавно в тъмното
Усещаш дъха ми,
бави те
извивка нежна по тялото
..Знам, че ме чувстваш
Липсвам ти
Извайваш с поглед устните,
които целуваш тайно
от себе си
и от другите
Знам, че е тихо
но там съм
непозната,
тиха и тайнствена
и с твойте мечтани
пръсти
те галя когато ме няма
Знам, че е тихо
в мечтите ти
и тъжно седиме двамата
и знам, че си влюбен истински
само когато ме няма

------------------------
Слушай беззвучието...

В ъгъла, където
запоследно срещнах близостта ни
е тихо. И кафето с аромат на старост
под пречупената светлина на лято
зове безветрените мелници в съня ми.
Стъмва се.
Безжичното пространство между две души
във осем без петнадесет немее.
Телефон извън обхват
потърси дума в указател.
Усмислям ползата от сбъдване
на разговор преди дванайсет.
Алуминиеви сенки приковават
бледолунните клепачи.
Булевардна и прочетена
навън се спуска вечерта.

Nameless, just numbered.
A lone planet in the universe.
I, anonimous.

------------------------
Слушай беззвучието...

Очакваше ли
да те гледам толкова,
да прося от очите ти
желание...
Очакваше ли-
с цялата си благосклонност,
че мога роза да троша
внимателно...
Очакваше ли
че мога да боля основно,
като болката на лакът
или коляно...
Очакваше ли
да те очаквам, колкото
се чака нещо вече
неживяно...

------------------------
Слушай беззвучието...

Пусни разпитомените щурци,
прикрили самотата си фалшиво..
Пусни ги - искам нещо да крещи
и нещо искам бясно да разхлипа
цигулките на блудкавия мрак,
продънили покоя. Тия вишни
под сринатата нощ да разцъфтят!
И нищо, че ще лудна от безтишие...
Предутре... и следвчера...Между тях
отдавна чакам някой да ме съмне.
Пусни ги в мене... Шумно..После аз
опитомени
ще ги върна!

------------------------
Слушай беззвучието...

Спокойствие миг. Топлина.
Дъх на отминало лято.
Спомени… Вик!... Тишина.
Тъжно отлитащо ято.

Жълто. Оранжево. Багри.
Размисъл. Стон!... Самота…
Бръчки. Забвение. Лаври?!
Падащи златни листа.

Мокри дървета и храсти.
Плачеща, гола душа.
Мразя ги, мразя ужасно тез гниещи, жалки листа.

------------------------
Слушай беззвучието...

Коланите предпазни поставете,
че старост идва челно срещу нас
и ще ни сбръчка, както есен - цвете,
със скорост от шейсет минути в час.

Спирачките отказват, повредени.
Воланът е заключен и летим.
А с Air bag, уви, не сме снабдени,
та удара поне да посмекчим.

Не сме във ситуация отрадна,
но има изход: Същото платно,
коланите и газ, ала на задна,
а после ще изпием по едно.

------------------------
Слушай беззвучието...

Останаха ми блатните кокичета
и мътните води на тишината,
и хилавото вчерашно "обичам те",
осъмнало на гарата за луди
в очакване на следващия влак
и следващото глупаво пътуване
към нечия душа, която вече
от чакане е станала на спирка...

Разбрах, че сфетофарът е предател
и дългото червено не е съмване,
откраднало очите ми , когато
сълзИте се обесиха след теб..
Забравил си как вярвахме наивно,
че всеки труден път е много истински,
а всъщност , че посоките са криви,
не виждахме съвсем..
(..или не искахме..)

И аз ще спра от утре да си спомням,
(когато за последно се избистря)
къде се е отструнило сърцето
и колко струва бялото и чистото..
И тия сини гривни против уроки
дали ще ме опазят от несбъдване ..?
Зад мен е само - гарата за луди..
Ще чакам някой влак да ме завърне...

------------------------
Слушай беззвучието...

... ще останат само минутите,
приковани от прашно очакване
и своята зла безтегловност,
наелектрезирани, съскащи спомени.
Ще се виждат само далечните
сенки - пустеещи пътища,
космично сами, непребродени
във своето вечно "отвъд"

Там някъде сгърчени трупове,
надеждите стенат пречупени,
тръстики от вятъра брулени
с присъда да са непотребни.
И мисли, панически празни
от вяра в неоново утре
ще разпилеят тогава излъгани
свойто оловно "дали".

Там...
в пространството между два погледа.

Nameless, just numbered.
A lone planet in the universe.
I, anonimous.

------------------------
Слушай беззвучието...

Kак

Безработен денят си отива
А нощта пак осъмва в бардак
Тишината умира красива
Любовта си похапва на крак.

Безидеен мигът отшумява
Спомен търси пак жива вода
И смехът изкривен избелява
Щом зората роди самота.

Всяко ново начало забравя
Да заключи вратата отвън
Как във тебе следи да оставя,
Ако всъщност живееш насън?

Знам, когато денят си отива
И нощта те завива с лъжи
Песента ми край тебе заспива
Преродена във твойте сълзи.




17.06.2003

------------------------
Слушай беззвучието...

Жасмини. И изкъртени врати.
Не помниш за последно кой е търсил
в ръцете ти подслон от себебягство,
но оня грапав белег от затръшване
го помниш и прилича на монета,
с която хвърляш жребия си нощем,
а после препрочиташ по лицето си
какво ти е останало от вчера..

И помниш, че вратите са продажници,
защото позволяват чужди стъпки.
Заспиваш с още детския си навик
да пазиш светлото, а всъщност
сънуваш пеперуди и проклятия,
разпънали очите ти на кръст-
не вярваш на изтърканите картички,
в които пише колко си прекрасна,
когато хапеш устни в невъзможност
и хвърляш по пътеката жасмини.
Но знаеш, че сигналите за обич
се дават зад затворени врати,
когато... преживееш онзи който
поряза тоя праг от много връщане
(и който още тропа по прозорците),
но всъщност не умее да прегръща...


----

забравих: на ШестаГлуха..посветено...

------------------------
Слушай беззвучието...

Като нож ме преряза
една страшна болка,
като солта във язва,
посипа се и изохках.

Вече не съм ли онази,
дето ти пали звездите,
дето сърцето гори ти
и ти обърква мислите.

Като студ ме разтресе
една липса огромна,
като циганка бедна,
дрипава и бездомна.

Вече не съм ли онази,
дето мечти ти рисува,
дето с ръцете те гали
и подир тях те целува.

Като блудница празна
тази нощ ме споходи,
като с товар на рамо,
боса скитница бродя.

Вече не съм ли онзи
твоята половина,
дето със нея заедно
сливахте се завинаги.

Като зла, черна сила
задуши и ме стегна,
като твоя най-мила,
исках да съм последна.

------------------------
Слушай беззвучието...

Оскубах перата на нашата чайка.
Зарових ги тихо в градината.
Там ще порасне дърво
да изплаче
сълзите, които изсъхнаха
в пустинните стъпки на бягството,
в безбройните пъти, когато
се хвърлях от моста в реката.
Седях на брега и се гледах
в очите на голите чайки,
които се давеха заедно
със всички писма непрочетени,
които написах до себе си.
Тълпите отдавна ме гонеха
със грозните клони на спомена.
И там под листата разхвърляни
са всичките наши молитви.
Защо се разтичат дърветата,
когато окапа косата ти
дълбоко в гората, до релсите.
И всичките водят в пустинята,
огъната в празните мостове,
които очакват поредния
скок от ръба на прозореца.
И паднали право в градината
са нашите прелетни сънища.
Потънаха нашите влакове
и всички оскубани чайки.
Не можем дори да избягаме.
Реката изхвърли писмата ми.
Остана ни само да чакаме,
че там под перата на чайката,
ще порасне дърво
да изплаче,
сълзите, които изсъхнаха.
Тогава красиво разлистени,
ще можем отново да скочим...

------------------------
Слушай беззвучието...

Събирам тишината си на части.
Отсреща нечий дъжд танцува бос..
и стърже неприлично по стъклата
(и по очите ми!). Дълбая точки,
каквито разпиляхме помежду ни
и чакам Краят сам да ни се случи.
Не ми е тъжно. Сигурно от скука
съм свила устни. Въздухът е сипкав
от всички обещания за дишане,
с които се разминах без причина.
Ти пак си писал в мене..
пак си писал..
Седя и мисля как да се достигна.
Рисувам недовършени стрелки
(към себе си) с лилАви тебешири
върху завесите.. Дали стои
Кафето за наивници зад ъгъла(?),
където да запратя любовта си,
когато се препъне в твоя глас.
Не ми е тъжно. Просто ми е тясно.

Дъждът отсреща май се изваля...

------------------------
Слушай беззвучието...

-1-

Не мога да пиша –
сама си изхвърлих думите
в пластмасово кошче,
в пепелник с недопушени фасове –
пак ще отказвам цигарите
и пак ще проклинам дните си
нощем до късно на масата
(а всъщност ще търся стихове)...

-2-

Тя не е такава, знаеш ли?
Не прилича на теб,
даже никак –
когато се смее е тъжна
и явно не може да плаче.
Тя е истинско мъжко момиче –
не шие копчета и чорапи –
ако искаш и теб ще научи
как по мъжки
да тръшваш вратата
зад онези –
несбъднати бягства.
Ако искаш и теб
ще сънува -
както мен
и ще бъдеш във бяло,
а после ще се събуди
с твойте очи
в огледалото...

-3-

...с твойте ръце
ме прегръща –
необичана още,
нетръгнала
по онези – не правите
пътища,
а от тях просто няма
да се завърне
и няма да бъде същата.
Чуваш ли?
Тя си изхвърли думите
в дъждовете на
мъртвото лято
и в душите на странници

късно е

------------------------
Слушай беззвучието...

...Защото
всяко вчера е далеч,
а днес е твърде късно за молитви;
приличам ти на прокълната грешница-
очите ми са пълни с див пелин.
Ръцете ми са пълни с разстояния
от вчерашни и утрешни раздели.
Понякога сънувам чуждо щастие
и свое - с аромат на люта мента,
/дамгосала по вените да пари../
Не знаеш, че сега съм още ничия.
Косите ми са пълни с обещания
и в шепите си нямам друго минало,
защото всяко вчера е далеч,
а днес е твърде рано за въпроси.
Обличам най-красивата си дреха.

Липите се протягат да ме стоплят..

------------------------
Слушай беззвучието...

В пламъците на твоята клада
се задъхвам и стена във транс.
Еретик съм - така ми се пада
и за милост от теб нямам шанс.
Черна бездна пред мен се разтваря.
Жадно пия от нейния сок,
но не ме гаси, а ме разгаря.
Може би в кладенеца дълбок
да се спусна на тъмно, сред влага?
Може би вътре ще се спася?
И се спускам, ала не помага -
лумвам вместо да се угася
и безумен от теб се отблъсвам,
но е късно - излезнал едва
цял на перлени капки се пръсвам
върху теб и угасвам с това.

------------------------
Слушай беззвучието...

Някога, в моето никъде -
точно там -
по средата на ъгъла,
дето все се препъваха
мислите
и спирачки простенваха...
Тихо е... Там
светлините са глупави
и прозорците всъщност -
ненужни,
а магията в моето никъде
няма вещици
и вълшебни килимчета
(по които да стигне до мене).
Там е тъжно
и малко зелено
и скептично по принцип,
а времето
все е облачно -
дъжд, гръмотевици,
все объркано, сложно
и нервно...
В мойто никъде
няма кръстовища,
светофари
и пътни табели,
няма пощенски код,
телефоните
винаги дават заето....

Помниш ли, в моето никъде
точно там -
между вчера и утре,
точно в онзи час,
без онези минути
те се върнаха!
Думите.
Те се върнаха.

------------------------
Слушай беззвучието...

Някога,
седефеното някога,
в предпразничното,
в призрачното някога -
ний ставахме зелени великани.
Ний пиехме бира с коняк.
Ний пушехме дълги цигари със златни мундщуци.
И си разказвахме любовни приключения...
Тогава именно измислих
измисленото момиче.
Бе моя ред,
а нямах още нищо,
което да разкрия,
и тогава...
Измислих, че сме се целували
зад токоизправителната станция.
И че си имаме сигнал -
"Кажи ми, Кармен, любиш ли ме ти..."
Разбира се, изсмяха ми се всички.
Но през нощта.
когато сам
и малък
аз съчинявах тъмни стихове,
някой изсвири призивно под моя прозорец -
"Кажи ми, Кармен, любиш ли ме ти..."
Отворих,
разтреперан като пламък,
и те видях
красавице-
копнежна,
с коси, развени от луна,
и озарена от среднощен вятър,
и с шепот от листа на перуника:
- Ето ме -
каквато ме измисли!
Наричай ме Кармен!
И знай че те обичам!...
.....
Любомир Левчев
1971 г.

една такава странна,
нелюбовна,
непоезия,
където думите
все нямат имена -
горчи в ръцете ми
и не е песенна,
а търся път
до себе си,
ела -
ще ти покажа как
започва времето
в напуканите длани
на нощта
и колко изгреви умират
непосрещнати,
ела -
ще ти покажа хоризонтите
тържествено
застанали
и другата страна -
отвъд,
която все ни мами,
ела -
да видиш
тези празни океани,
изплакали сълзите си
по нас,
да видиш вярата,
която разпиляхме -
останала е само
шепа прах
в ръцете ми
и тези странни думи -
непоезия.

------------------------
Слушай беззвучието...

Не знаеш как да преглътнеш
последната глътка надежда,
нали?
Не ме гледай учудено –
и аз разплитам същата прежда.
И аз си кърпя дните с усмивки
и си крада нежност по разни
богозабравени спирки...
Все едно...
Нощите пак са свирепи.
Уморих се да си обяздвам
без жал ветровете...
Ала все ме задавя
последната глътка надежда.
И после...на кого да оставя
тая кукувича прежда,
тая топка резливи проблеми?
Изподра ме отвътре
това дяволско стреме...
Знаеш ли, всъщност,
ние сме виртуози –
гениално играем в спектакъла
вторите, по-трудните роли.
Стегни се!
Сенките плачат без сълзи.
Подпирай с гърба си слънцето,
докато се изронваш
на просяка в шепата...

------------------------
Слушай беззвучието...

Телефон

През 7000 километра
и 300 месеца немота
той й направи адски
зашеметително предложение.

- Значи виж - каза той, - не стана
през тоя живот обичането.
Дай горе твърдо да си поискаме
два нови живота - наблизо.

Помълча и добави тихо:
- Защото не виждам друга
причина пак да се раждам,
ако те няма наоколо.

Тя стоеше в ръка с ютия,
а в другата - със слушалка.

После тихо подпря ютията,
и ютията тъй застина
като вирнал носа си лайнер
в картина на маринист.

- Здравей - каза тя. - Отдавна
не си се обаждал. Все пак
е радостно да те чуя.

А после не каза нищо
нито тя, нито той, защото
летяха мисли и хора,
течаха скали, цъфтяха
свръхнови звезди и разни
прекрасни цветя на бунта.

И тези цветя са ярки
като смърт или като букви
в букварите по обичане.

Но жиците не улавят
такива неща все още.

Те - жиците - съответстват
на своя си и на нашия
несложен капацитет.
В което си има логика.

Бойко Ламбовски

Очите й са кървави слънца.
Ти помниш ли
въпросите
за края
на всичките сънувани
неща,
които си забравил
да разкажеш?..
Очите й са тъмни небеса
и дом
за скитащите птици -
ела в очите й,
за миг ела
и виж как дълго
е събирала сълзите си
и как е пазила
последната усмивка
за теб
преди да дойде
вечерта.
Очите й са тихо изкупление
и грях -
олтарите
събират смърт.
Тя вярва в "утре",
"днес" е без значение -
очите й чертаят
древен кръст
и се усмихва тайно,
само в себе си
и знае -
ще намериш път
към нея,
а очите й ще светят
във небесата ти -
звезди.

------------------------
Слушай беззвучието...

Вървя към теб
и стъпките са
все по-бавни
и все по-често
падам -
трудна си,
но лесните неща
не мамят.
Вървя.
Сънувам
красотата ти
и зная,
че тя е само миг
и другото е важно...
Болиш.
Защото те разказвам
на странници,
а в себе си
те няма...
Вървя.
И ти измислям имена:
любов,
надежда,
вяра,
осъзнаване...
И всъщност ти
не си това,
но думите не са
достатъчни.
Вървя към теб.
И питам непознатите
дали са чували гласа ти
и кога
са те изгубили...
Понякога
те виждам в тях -
очите ми са влюбени...
И зная, че посоката
е вярна.

------------------------
Слушай беззвучието...

Моят абсолютен фаворит.

И бързахме, нарамили очите си,
безкрайно натежали от очакване,
и сънища. И твърде много виждане.
Изчакаха се релсите и гарите,
по стъпките на бъдещото време
с надеждата за пристан и обичане.
И помня, че говорих /цяла вечност../
със сянката на Тъжното. Кутиите,
претъпкани със юношеска нежност
пропяха истерично и протяжно.
Прегърнали следвятърните мелници,
/които вчера имаха крила/
все бързахме, нарамили очите си,
безкрайно натежали от очакване.
Но вече знам да виждам светлосиньо
и да броя на пръсти
циганското лято..

------------------------
Слушай беззвучието...

- Ти помниш ли ме?
- Помня те...
- И онзи странен дъжд –
студеното небе
над нас
болеше
и беше късно
да останеш
този път
не се разминахме,
а беше късно...
А помниш ли
жестоките треви,
които се откъсваха
от себе си –
умираха без корен
и сами -
крещяха името ти,
вятърните мелници
и донкихотовците
нямаха кураж
да ме спасят –
удавих се
в пороите след тебе...
- Ти помниш ли ме
през цигарения дим
и хората,
които се сбогуваха
с очи на пеперуди
и сълзи,
в които не намираха
забравяне?...
-Ти помниш ли ме?
Булевардите мълчат.
Посоките към теб
са много лесни,
но има нещо –
все назад
ме води
към неоновите кестени
и локвите
и тротоарената скръб,
към онзи час
на тихото смрачаване
и неизреченият
странен дъжд...
- Ти помниш ли ме?...
- Помня те.. Ела!
В ръцете ми
все още има място
за странен дъжд
и пеперуден Май.
Онези думи...
Не е късно още.

------------------------
Слушай беззвучието...

"Съвършенството е достигнато не когато няма какво повече да се добави,
а когато няма какво да се премахне. "
Антоан дьо Сент Екзюпери

Неописуем е този дъжд...

Когато те намеря,
след края на тежката зима,
ще положа ръце на очите ти.
И ще говоря.
Ще ти кажа, колко трудно е
да достигнеш до онзи момент,
в който всичко придобива смисъл.
Колко път изминах,
преди да мога да видя през болката.
Когато те намеря, ще ти кажа.
Ще ти кажа, колко лесно е
да живееш в измислица.
Да бъдеш егоист,
да мразиш,
да негодуваш,
да пропиляваш,
да разрушаваш
и .. да живееш на въпреки.
Ще говоря с ръце на очите ти.
Ще ти кажа за всичките истини,
минали през годините и не останали.
Ще ти кажа,
само на тебе,
колко мъчително трудно е
да умираш за себе си, пък да живееш.
Как се сгърчва душата,
когато не може да диша.
Как просторно е в пътя на наранената гордост.
Ще ти покажа,
със думи и дъх,
своята малка, плаха решителност.
Решителност за градеж,
а не за събаряне,
за смирение,
а не за размирност,
за преоткриване,
а не за прикриване.
И ще ти кажа,
че аз ще съм стълб и крайъгълен камък,
ще съм открито небе и простор,
ще съм кротък и освежителен вятър,
върба разклонена край буйна река.
Ще бъда роса по лятна трева,
очакваща твоите боси нозе.
Ще съм тук и навсякъде.
И когато думите свършат,
ще отдръпна ръце.
Ето ме. Аз съм, наистина.

The first impression must be the last impression.

------------------------
Слушай беззвучието...

***
Животът ми е непрекъснато движение.
Бягство от самата себе си.
Променливост.
Подминавам спирките
с желание за необятност.
Търся се.
Остава само смътното усещане,
че всъщност търсейки, изгубвам се...
И няма бряг, на който да се върна -
та кеят е отдавна опустял...
Прекрачвам чужди прагове.
А някой някъде очаква
да чуе ехото от моето завръщане.

***
И внезапно оставаш сам.
А сега накъде?
До скоро е имало ден и нощ,
и утро, и здрач, и време...
Днес всичко се е сляло
в една неудържима, неутешима
тъга.
Днес нямат значение ничии думи,
ничий поглед, ничие съществуване,
а само присъствието на онази
всепоглъщаща болка,
пропита в целия свят.
Боли от един слънчев лъч,
от една усмивка, от едно дихание.
Боли от това, че си останал жив.
Днес светът се разпада.
А утре...
От утре ще изградиш нов.

The first impression must be the last impression.

------------------------
Слушай беззвучието...

Страхувам се в червено,
а до мен
избухва лято
върху глинените покриви,
по уморени улици
и светофарени ръце,
с портрети по таваните,
а аз не мога
да мълча
и все разпитвам кръстопътите
за себе си,
разказвам истини
на дивите треви,
валя
от отворена рана
в небето
и заспивам в червено,
а ти
не намираш посоки
до моя сън
и ме чакаш -
сама да се върна
от жестокото там
на страха,
и не знаеш
дали ще съм същата...
Обичам те.
Червено.
И болят
невидимите тротоари
на сърцето ми,
но все пак знам,
че има път
към теб..
Понякога.
В червеното.

------------------------
Слушай беззвучието...

Белег от отсъствие
и чакане, дето все не ме дочаква
и вече живее свой живот...
Ще те създам!
Ще ти дам от кръвта си -
за плътност.
От ритъма си -
за истинност.
И ще се усмихвам.
А когато посегна към
сърцето си
ти,
ако си истински мой -
ме спри.

------------------------
Слушай беззвучието...

Непосилно е да се даде рецепта за това...особено когато такава вероятно не съществува...Най-трудно е когато любовта е неизживяна, недоизказана...Тогава се питаш "ами ако.." и не можеш да продължиш напред, не и сама, не и без онова пулсиращо и болящо те нещо, което те е стиснало за врата....Всичко сме го изживяли...или изживяваме.Всеки сам за себе си трябва да се страви. Другите можем само да стискаме палци.

"В безумството ми влизай тихо...
на пръсти...
преди утрото...."

------------------------
Слушай беззвучието...

И все по-далечен
гласа на морето зове,
и все по-безумни
и трескави
странници
с мътни очи
търсят пътя
до теб...
И все по-дълбоко
пропадат звездите
над нас,
и все по-студено е
вътре
за чуждата болка...
А как ми се пее –
много тихо,
без глас
тази песен-
печалната песен
на спомена...
И все по-човешко
е в мене
и все по-самотно –
превърнах небето
във празна химера,
изтръгнах крилете си-
сложих оковите
и станах съвсем
като хората...
И все по-невидими
викат посоките,
и все по-безкрайни
пространства-
за никъде,
и страха
онзи страх,
който чупи прозорците
и чегърта в душата ми
знаци и символи...
И все по-наивно,
и все по-неистово,
загубили вяра,
че можем да бъдем
деца –
рисуваме кръг
подир кръг
през потока
на времето
и проклинаме
тази тъжна
съдба...
И все по-безмилостни
думи,
и все по-горчиви
сълзи,
и все по-оскъдни
към себе си...
Тихичко,
аз запявам
най-тъжната песен,
а ти,
ти мълчиш
и сълзите ти
бавно убиват...

------------------------
Слушай беззвучието...

Ще се завърнеш –
тишината ще те доведе,
в ръцете си ще носиш
много думи –
неподелени,
а земята
няма да ги побере...
В очите си ще носиш
страх
и много мрак –
окървавени тайните,
ще те разкъсват,
звездите тъжно ще крещят
и вътре в теб
ще има самота –
безкрайно дълго чакана...
Ще бъдеш сянката
на себе си
и ще мълчиш,
небето ще вали
за теб
и ще те чака
една отворена
към нищото врата...
Ще се завърнеш.
Най – сънувания,
дълъг път
в притихналия здрач
и ще заплачеш,
като онези птици –
ще се върнеш тук,
ще те посрещне вятърът
и само той ще те покани
да останеш..

------------------------
Слушай беззвучието...

Тази нощ,
тази нощ –
омагьосана,
аз и ти –
ослепели
и ничии,
незапомнени,
незабравили...
Слушай!
Звездите
разказват притчата...

... и няма да помниш
колко много ми липсваш,
че си дом
и причина,
и смисъл,
че си моята най-тъжна
истина,
най-болящата рана
в душата ми...
Ще мълча,
ще вървя
без да търся,
ослепяла за всички
пророчества –
по разкъсани нишки
на времето,
ще подмина
онази пътека,
дето води при теб...
Ще забравя...
Ще затворя вратата
с очите си –
друго име
ще имат звездите,
друга нежност
ще пазят
ръцете ми...

Ще забравиш!
Така е обречено
и така ще се случи –
следите ми
ще са тънички нишки
от времето,
по което ще тръгнеш –
разкъсана,
ослепяла
и чужда,
и ничия –
друго име
ще носят звездите ти,
друга нежност
и няма да ме потърсиш...

... и ще знам
колко много ти липсвам,
че съм дом
и причина,
и смисъл,
че съм твоята най-тъжна
истина,
най-болящата рана
в душата ти..

Слушай!
Тази приказка
има край
и там някъде –
ти си дом,
аз съм твоята
истина...

------------------------
Слушай беззвучието...

Споделям ти
не се сърди –
неподеленото мълчание
е болка,
а облаците
нямали сълзи –
изплакали ги снощи
под прозореца.
Разказвам ти –
не ме вини,
че вятърът не може
да прегръща
и роши меките коси
на есенни треви
и се завръща
като мълчание,
което пари...
Изслушай ме –
онези светофари –
червените
от болка
или гняв
на кръстопътища,
които изоставих –
крещят безмълвно,
дърпат ме назад...

Разказвам ти –
недей да бъдеш лош –
изслушай ме,
а вечерта е вещица –
пияна от печал
или любов
и ние с теб
нали не сме безгрешни –
да си изплачем лошото
един на друг приятелю...
Нали, нали е
толкова човешко
да ни боли от думите
и да кървят
отворените рани?
Нали е толкова
нормално
да сме слепи
за чудесата си,
когато сме сами –
Вселената е стисната
в дланта ми
и две сълзи в очите ми,
и само в две сълзи
я помня още...
Ще се съмне.
Бавно.

------------------------
Слушай беззвучието...

"Здравей!
Липсваш ми!
Не. Това не е
тъжно писмо –
няма да има сълзи.
Знам,
че си много далече
и думите няма
да стигнат до теб
(затова пиша
по вятъра)...
Виж! Луната отново
е бяла
и пълна с илюзии –
помниш ли
как искахме
да преброим
всички вълни на морето
докато се превърне
във пясък,
после целия пясък
в пустинята –
докато се превърнем
във спомени –
заедно...
Виж! Есента идва пак
непоканена,
неочаквана,
странна
и истинска
(аз не искам да помня
очите ти),
есента този път
е различна
и тревите тъгуват
за лятото
(и не искам
да те обичам)...

Здравей! Липсваш ми!...
Аз... Не разбрах всъщност
какво се случи
и защо си така далече
(не жадувам ръцете ти
още),
и не вярвам,
че има вълшебства,
чудеса
и добри магии
знам, че трябва
да бъда силна,
да се усмихвам
и да те крия
(ти си раничка
вътре в дълбокото),
а земята е
къща без покрив
и небето е мъртво
в ръцете ми,
тишината е
кървава скитница
(аз не чакам
да се завърнеш
с птиците)...
И не зная
какво ще се случи,
колко дълго
ще пиша по вятъра,
колко нощи
ще търся ръцете ти
в моя сън...
Как така
ще живея
без себе си?"...

------------------------
Слушай беззвучието...

Остани си мечта –
в моя сън
се завръщай понякога-
тихичко,
като спомен
за другия свят,
като вкус
на изгубени мигове...
Остани –
като бяла надежда
без име,
като фар,
като бряг,
като смисъл,
като тъжна земя
под нозете ми
(за да зная,
че има къде
да се върна
след дългото скитане)...
Остани –
невъзможна,
измислена,
неразказана –
вътре във мен,
премълчана
и дълго събирана...
Остани
и когато невидима
в този свят се завръщам
от думите –
ти си толкова нужна –
очите ми
те крещят,
аз съм толкова друга
(а така не умея да плача).
Остани...
Като смърт.
И очакване...
Като болка
и чудо
в зениците –
ще те имам,
когато във себе си
не остават пътеки
за тръгване...
Ще те нося,
когато е тихо
и нощта е препълнена
с тайни,
и ще зная,
че нещо е истинско
в този сън,
в тази бавна
безкрайност...

------------------------
Слушай беззвучието...

Тя е червено и черно,
движи се като котка
из тъмните улици
на живота си
(и винаги оцелява
сама)...
Тя е вещица –
мрази магиите
и мога да споря с нея
до утре,
че ние сме само отражения
на себе си
докато търсим истината.
Тя ме научи да вярвам,
че е възможно
да има смисъл,
че понякога има съдба,
която се случва
в най-подходящото време...
Тя е богиня
и безсърдечна –
може да те убие
с един поглед,
с една незначителна дума,
да те взриви..
Тя е проклятие
и безумие
(а за другото –
нямам думи),
тя е мечта
и спасение –
винаги е с една и съща
прическа,
и същите жестове...
Тя е смърт
и олово
във вените,
тя е страх –
неочаквана,
грешница,
тя е липсващо уравнение
в умовете
на хиляди гении...
Тя е скръб
и сбогуване
(има я –
върху празните длани
и в мислите),
тя е тихото изкушение
на светците
и тъжна измислица
по стените на моята
лудост...
Тя е синя река
и изгубена,
тя е кръв
вътре в моите спомени,
песента на щурци –
невъзможната,
неразказана –
(тя е повече
от това
и по-малко
от другото)...
Тя е тъжна игра
и безсъние,
и жестока борба
с всички призраци..

Не умея да я обичам,
не умея да бъда нейна
(тя не може да бъде
ничия!).
Тя е... Всъщност
има си име,
телефон и адрес
и до нея
има път
начертан
върху нечии
непредсказани още
зеници...

д.

------------------------
Слушай беззвучието...

А тук?
Тук морето
чернее от спомени
и влече страховете ми
все към дълбокото.
Всяка лодка
носи в себе си корен
и в безлунните нощи
го спомня.
Тук пропукват
жилести пръсти.
Пият с вятъра
сол от вълните,
а тънките мрежи
на всяко завръщане
ги кърпят устни
от сълзите по-нежни.
И пак загребват
очите ми пяната
като нежен покров
на сбогуване...
Не ми връзвайте
душата за мачтата -
тя е тази, която
ме вдига от дъното.
Нека дълбаят
стихии в сърцето -
всеки бряг
е кръщаван във буря.
Преди да бъде
целунат от вятър
бил е дъно,
от дъно е тръгнал...

------------------------
Слушай беззвучието...

в главата ми кънти смеха ти
и погледа, с който ме търсиш
усмивката, ръката ти нежна
докоснала плахо дланта ми

ухае на пролет,
нощ е
тишина.. и стъпките наши
тревата, омекнала, влажна
се муши в нозете ни боси

небето е ..
нямо, красиво
уловило мига във звездите
далече е всичко
магично
а ти си просто до мене

притихнала
сгушена в тебе
целувам те
усещам дъха ти
не искам да мърдам
да дишам
а само да спра времето

беше..
а есен е вече
навън не ухае на пролет
тъжно е
тревата е суха,
ти... далече
не искам да мърдам
да дишам
само да пазя спомена

------------------------
Слушай беззвучието...

Есенна си –
помъдряла и добра
и все по-тъжна..
Всъщност –
все по-мълчалива
и носиш много самота,
и все по-дълги нощи,
пълни с необичане.
И все по-страшна си,
(а толкова те искам)
дълбаеш раните си в мен
и търсиш дом –
не съм земя за теб,
не мога да съм истина,
а ти си въздух
в мъртвите ми дробове..
А ти си път,
когато нямам
никакви посоки
и вяра си,
когато ме настига мрак,
и си единствен смисъл
на животите,
които аз
така и не живях...
И все по-свята си
и все по-трудно е
да те забравям,
когато нямам нищо –
само ти
събираш късовете
от душата ми
и се завръщаш –
есенна и мъдра
и болиш...

---------------------
Жива съм... Жива.
След теб.
Още дишам
и още е синьо
онова наранено
небе..

------------------------
Слушай беззвучието...

Бил ли си скоро влюбен
наистина влюбен
до лудост
когато животът е хубав
и кръвта ти безумно кипи

Бил ли си скоро разлюбван
до болка жестока
до крайност
когато светът става грозен
и тъжен, отчаян, нещастен
животът ти свършва

Бил ли си скоро самотен
в тишината да давиш дъха си
когато е пусто и празно
и се губиш в нищото

знам, че те има
търси ме

------------------------
Слушай беззвучието...

То беше като прощаване –
и последните думи
в ръката ми –
като дръжка на нож..
Не съм бяла,
даже черното
не е достатъчно,
за да кажа, че всъщност
те чаках...
А наоколо-
толкова други
не разбират
какво се е случило
и защо тишината
е мъртва
/те не знаят,
че вече е късно,
че е много далече
за връщане/..
То беше като сбогуване
и очите ти търсеха мене
без да знаеш,
че вече съм друга,
че дъждът е изплакал
сълзите си
и е станало време
за тръгване.
И беше като разбиране –
любовта – непозната и чужда,
върху нас издълбала следите си –
като белег
в най-тъжната истина.
И беше като убийство –
с теб престъпили
всички закони,
и кръвта
в трите стъпки,
която
ще остане след нас,
за да помни...

----
Жива съм... Жива.
След теб.
Още дишам
и още е синьо
онова наранено
небе..

------------------------
Слушай беззвучието...

по едноименния филм "Chandni bar" /2004/
посветено на М. - Жената с корени, криле и най-вкусното сладко от вишни


***
Забрави ли, че времето е грапаво,
а дните ти са побелели нощи,
сковани от без(д)умие, макар
че глезените парят от съблазън.
Танцуващи метличини в очите ти...
И дупки..дупки в топлите ти длани.
Не се завръщаш никога при себе си.
Не си посмяла? Или си забравила-
под смазващия писък на ситАра*,
останал от години непреглътнат .
Нозете благородно ти прощават
като смирен молитвеник за мъртвия.
И после ще останеш - ти и ти
под грапавата сянка на надеждата.

Разкъсан и последния ти паял*,
ще е избол очите на сърцето...

----
*Чандни - лунна светлина
*ситар - специфичен индийски музикален инструмент
*паял - гривна за глезен

------------------------
Слушай беззвучието...

Ние с тебе сме най-странните
корабокрушенци –
изхвърлени на острова
на безнадеждните,
понесли в себе си
най-тъжната надежда –
че сме истински...
И ние с теб –
най-чужди между своите,
най-неуверени във правотата си
да бъдем тук
и най-уплашени от вярата,
че има път напред,
че някъде ще ни очакват
и желаят..
И аз и ти,
когато се отричаме от себе си,
когато си задаваме
най-страшните въпроси
и мълчим –
притиснали душите си във шепи,
отрязали крилете си – сами,
необясними и нетрайни
като времето..
Ще се завърнем ли?
И колко ще боли?
Ще се превръщаме ли в другите?
И още колко?...

Ние с теб
и малката плетачка на илюзии,
и обетования остров
на сълзите ни,
където акостират
безнадеждните..

------------------------
Слушай беззвучието...

- Да поговорим! Чуй!
Сега е толкова самотно,
сега е времето
преди последната любов,
когато спомените стават
тъжни острови,
а аз съм безнадеждният Крузо..
- Да поговорим! Виж!
Луната пак е скитница,
звездите са жестоки богове
и птиците, които не достигат изгрева –
земята само може да ги разбере..
- Да поговорим! Ето –
в моите ръце
съдбата е изваяла посоки
и много истини,
и тъжни светове,
и път към теб,
а аз дори не мога
да ти разкажа техните очи,
и болката, която ги убива –
ще нарисувам мъртвите реки,
които носят техните безумия,
и този страх, и тази непозната истина,
и думите, в които има смърт...
- Да поговорим! Чуй!
Аз имам нужда
от твоите ръце
и малко топлина,
от две-три нежни думи –
като за сбогуване..
- Да поговорим!
Тази вечер
ти ще си добра,
а аз ще слушам
и ще те забравям
дълго..

----
Жива съм... Жива.
След теб.
Още дишам
и още е синьо
онова наранено
небе..

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отлетят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер

Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме-
далечна,чужда,
непозната?

Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме,
зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо

Разказвай,за всичко разказвай...

Аз искам да мина по всяка
пътечка в леса дълбок,
където си бродил от малък.
Да глътна от всеки поток,
във който си устни потапял.
Да вдъхна от всеки цвят,
опивал гърдите ти жадни.
Да вляза във твоя свят.

Разказвай...Аз искам да мина
през всеки твой прежен ден.
Да бъда със теб и тогава,
когато си бил без мен.

-До утре!-ти казваш и тръгваш си вече.
А с поглед уплашен изпращам те аз.
До утре?...Но то е безкрайно далече.
Нима часове ще лежат между нас?

До утре да бъде за мен непозната
менливата сянка по твойто чело,
горещата,тупкаща реч на ръката,
на мислите тайното потекло.

До утре,ако ти е жадно,не мога
да бъда твой извор.Студенина
ако те облъхне-да бъда твой огън.
Ако ти е тъмно-твоя светлина.

-До утре!-ти казваш и тръгваш и даже
не чуваш,че отговор нямаш от мен.
-До сетния ден!-аз очаквах да кажеш
и с мен да останеш до сетния ден.

Живея в град примамно необикновен.
Да прекръстосам суши и води безкрайни,
къде ще видя друг-населен цял за мен
със срещи,с разминавания,с мои тайни?

Пред мене никнат от паважа гол навред
най-пъстри спомени за стъпките ни сляни.
Стените пазят двойния ни силует.
Във дървесата разговорът ни прибран е.

По улиците пулсът ми припрян кънти.
Не ми ли готви нейде случаят засада?
Дали от ъгъла не ще изскочиш ти
и двама ще се вцепеним от изненада?

Или сред бързея на някой кръстопът
съперница изпод лъка на вежда вита
ще ме уцели с поглед и в самата гръд
ще отнеса парливата стрела забита?

Ту в нечий силует ширикоплещ и млад
се припозная ненадейно,ту се люшна
при ехото на сходен глас...През моя град
не мога никога да мина равнодушна.

Изгубих си нехайната походка,
изгубих своя смях самонадеян
и във душата тишината кротка,
и ведрината в погледа разсеян,
и своя сън нощя.

Изгубих пътищата примамливи,
и непокорството,и свободата,
и случая,и песните звънливи-
изгубих всичко,а съм най-богата,
най-щедра на света.

Не съм ограбена,опустошена.
Нима се свършва огъня,
защото някога е грял?
Нима пресекват изворите чисти,
защото някой ожаднял
е дълго пил
и тръгнал си нехайно е свалил,
във кладенчето камъни и листи.
Избистри се душата ми.
Изтласка
мътното и гнилото.
И бликват пак водите ласкави
с предишна сила.
Не се прощава.
Но се надживява.
Ако на тоя свят
са вземали от тебе-
значи си богат.
А взелият е беден.

Дълъг беше моят път до тебе,
търсеше те цял живот почти
и през жадни срещи лъкатуши,
на които идваше не ти.

И догдето стигна твоя поглед,
сенки прекосих и шум нелеп,
но през себе си пропущах само
чисти тонове-заради теб.

Аз изплаках всяка твоя ласка,
браних я,преди да се роди,
и отглеждах срещата ни бъдна
търпеливо в своите гърди.

Дълъг беше моят път до тебе,
толкоз дълъг,че когато сам
ти пред мене най-подир застана,
теб познах,но себе си-едвам.

Бях събрала толкова пространства,
багри,аромати и копнеж,
станала бях толкова безкрайна,
че ти трябваше при мен да спреш.

Дълъг беше моят път до тебе,
а за кратка среща ни събра.
Ако знаех...Щях отново този
дълъг път до теб да избера.

През парещите въглени
прегазих те.
Потъпках
нестинарския ти
танц в нощта.
Не бе горене.
Бе забравяне.
Последен валс
във любовта.

И нямаше магия.
Бе разтваряне
във свят измислен-
грях и суета
Мираж.
Илюзия преправена.
А беше някога
и порив
и мечта.

Сега с нозе
окървавени
по пътя без посока
пак вървя...
Пречупих
чувствата си в мене.
Загубих те...
Но търся те,
ДУША!...

Как ми се искаше
да стъпя накриво...
И май ми личеше,нали?
Да се подхлъзна,
в ръцете ти да се скрия,
а после...нека дълго вали...
И знаеш ли,
щях да преживея сълзите
на поредния невлюбен дъжд.
Все пак,
аз съм мъжко момиче
или...може би някога бях.
А може би,точно в ония
броени минути,
които не си позволих
щяхме двамата
на дъжда да припомним
как се шепне по кожата стих...

Всъщност,
точно в тия броени минути,
които,ей така пропилях,
с изтънели мечти
и обяздени мисли,
от"съм"
се превърнах във"бях".

Усетих те така близо,
стиснал в шепи
моето щастие.
Познах погледа ти,
проникнал в мен
така безмилостен.
Остави сърцето ми
в плен
да копнее по теб,
да те обича,
само да те търси,
безмълвно да хлипа.
Усетих те вътре в мен,
пленил съзерцанието.
Докоснах ръцете ти,
тези,които държаха
ме в плен.
Думи шепне тишината.
Усетих устните ти,
тъй плахo докосват
душата.
Ти си.
Познах те!
Там в тъмнината.

Редактирано от detelinova mugla на 02.06.09 22:38.

Аз съм стъпката ти накриво,
на дъното на зеницата песъчинка.
Имам нежни криле,имам жило.
Кактус съм сред цветна градина.

Танцувам по покриви,луда съм,
надничам в прозорците понякога,
по завесите ти рисувам заблуди
и през глава хуквам обратно.

Стъписвам те,стряскам покоя ти
и съм луда,луда за връзване.
Обичам и мразя,и моля се...
Гледам в очите ти и се сбъдвам.

Немирна съм понякога и различна-
да не омръзна на себе си даже...
А сега се държа неприлично!
Ще дойдеш ли да ме накажеш?

.. ще ти липсвам
някой ден
някой миг
Ще ми липсваш
още тук и веднага..
В друг живот
на други места
ще усещаш тъгата ми..

.. ще ме чувстваш
всеки сън
всяка нощ
Ще те чувствам
вече завинаги..
Ще ме търсиш
до теб всеки път
..и без мен
ще живееш в тревога..

подминах те
някак от страх
подмина ме
някак безсмислено
разменихме
два погледа свян
и разминахме нашето двама..

утре пак ще е ден и без теб
утре пак ще е нощ и без мене
някак тъжно ще бъде без нас
липсващо и самотно..

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Достигнах да те търся,недотърсена-
мираж и сянка в несънуван сън.
Една сълза ,от нежност неизбърсана.
Копнеж, останал в тъмното отвън.

Достигнах да те галя,недогалена-
сред мислите на здрач осиротял.
Една камина-още незапалена.
Един забит в душата ми кинжал.

Достигнах да те сричам,недосричана-
Замлъкнал зов,сред шепите стаен.
Самотен стих във време за обричане,
все още писан,но несътворен.

Достигнах да те гледам,недогледана-
затворил под клепачи сетен плам.
И в ъглите на тихата си преданост
на своята тъга да те предам.

Достигнах да те гоня,недогонена-
подобно хоризонт от плам и дим.
А в дългите предчувствия на спомена
остана твоят лик недостижим.

Редактирано от detelinova mugla на 18.07.09 16:34.

Усетих те така близо,
стиснал в шепи
моето щастие.
Познах погледа ти,
проникнал в мен
така безмилостен.
Остави сърцето ми
в плен
да копнее по теб,
да те обича,
само да те търси,
безмълвно да хлипа.
Усетих те вътре в мен,
пленил СЪЗНАНИЕТО.
Докоснах ръцете ти,
тези,които държаха
ме в плен.
Думи шепне тишината.
Усетих устните ти,
тъй плахo докосват
душата.
Ти си.
Познах те!
Там в тъмнината.

Привет и ... безкрайно съм благодарна на хората, които са написали тези прекрасни стихове, както и на лицата, които са ги събрали в тази тема на клуба. :-)

Бъдете благословени за тази малка доза огромна красота!

Кламерчето

най - кофтито на поетите че са меки...и разни идиоти като "криле" опропастиха този клуб и никои не ги спря, защото интелекта е отстъпчив, а простотията нахална...но предстаи си има и други съчетания))

та...

айде да бъдем неприятели!!!!

за удоволствието на моят любим Берсерк

И как точно "криле" е опропастил този клуб, ако говорим за клуб Литература? Или може би за клуб Поезия"?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Асфалтът е забравил да сънува;
сърцето му е станало на мълния
от стъпки, закълнати да раняват..
А Лятото е станало на въглен.
И с него очертавам гордостта си,
преди да хвърля пепел по нозете си.
Зеленото танцува вместо сбогом
в очите ми. И за последно
ръцете ми са пълни с обещания,
които утре ще са само локви,
където да удавя страховете си,
съня си, тебе, Времето..И после
ще бързам да разкажа на тротоарите,
че въглените топлят. Топлят с болката.
От теб до утре са тъга и пясъци
/без брегове/ и сол.
И много сол....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Напиши ми писмо,
за да ми кажеш
колко ти липсвам,
как не можеш
да ме забравиш,
че ме обичаш,
че те боли-
ще повярвам
обещавам ти...Напиши,
разкажи ми за там
и за нея,
за безумните
летни треви,
за горчивия
смях на морето
и за тъжните
птичи сълзи.
А звездите
все още ли светят,
все така ли
говориш със тях?
Аз изгубих звездите си
вече
имам само студена земя...

Напиши ми писмо,
за да ми кажеш,че си добре,
че не мислиш за мен
(защото аз не мога да спра
да те помня),
кажи ми,че всичко ще бъде
наред
и ще свърши все някога
болката...

Разкажи ми
измислена притча
за любов
и запълнени дни,
за намерен
във пътища смисъл
и за сбъднати
детски мечти...

Напиши ми писмо и кажи,
че си спомняш
за нашата пролет-
есента пълни моите дни
с ветрове
и пустинна тревога,
скръбно злато
покрива земята ми,
всяка нощ
носи мирис на дъжд-
разкажи ми
за твоето лято
и вкуса
на разцъфнала ръж...
Излъжи ме,
че пак ще те видя-
(ще повярвам-
нали съм дете)...

Напиши ми писмо
и го изпрати
зная,че помниш адреса-
в къщата без врати
за Незванова,
Неточка...

Понякога ще бъда много истинска,
детински ще те гледам с недоверие,
когато изумено търсиш смисъла,
взривен във някое стихотворение.
И ще те питам истински учудена
къде отива вятърът, когато
дърветата престанат да лудуват,
къде живее миналото лято,
отново ще се върне ли през юни...
Морето ще подслушвам във рапаните,
ще бъда все така щастливо влюбена
в неща, които нямат очертания,
но вечно акустират в моите ириси,
защото се усещат у дома си...
Понякога ще бъда много истинска,
докосвайки деня ти със душата си
и ще се рея в твоето ,,обичам те".
На някое пристанище осиротяло,
ще пускам платноходи от хартия,
ще гледам как потъва в синьо бялото,
ще си говоря нещо тайно с рибите
и ще се връщам много уморена
от взирането в приливи и отливи.
Ще ти изглеждам по-опитомена,
но всъщност ще съм просто мълчалива
понесла на гърба си само себе си
ще вярвам, че е за да се опомням,
след всички съновидения,
които ме превръщат в многоточие,
ще акустирам в шестото ти чувство
и може би ще спра да съм неистова
и да се губя в смисъла на думите
И винаги ще бъда много истинска...

Няма нищо да има след теб-
само тихи пустинни полета
и отломките мои навред
ще търкалят без срам ветровете;
и ще бъде далеч вечерта
в разкроена мастилена дреха
да прегърне със нежна ръка
самотата ми в тиха утеха.
Няма никой да има след теб-
аз съм само отворена рана,
от очите ми стича се лед-
просто нищо след теб не остана...

Аз ще дойда при теб като вятър,
като пролет със сини треви,
аз ще бъда безкрайното лято-
на живота и в твоите дни,
аз ще бъда за теб светлината,
аз ще бъда мечта и дори
аз ще стана за тебе земята-
тъй свещенно красива, а ти
ще се превърнеш във светъл океан,
в пристанище, което ме посреща,
ще бъдеш пътеводната звезда
на мойта странна неизбежност...
Ти ще станеш глътката вода,
която устните ми жадно ще потърсят.
Аз ще бъда твоята вина-
неоткрита още и несбъдната...
И ще стана твоя весел смях,
ти ще бъдеш моите целувки,
и отново-топъл като тях
ти ще тръгнеш да ме търсиш-
в този свят, създаден от мечти,
във душите на деца,
във объркани посоки
и ще боли, да знам, че ще боли,
когато ме откриваш във дълбоки-
разпенени и съскащи води
и в облаци безумни като вятъра,
в замръзнали истенещи звезди
и шепнещи пустинни пясъци...
Но знам, че някога ще ме намериш
ще дойдеш-странно непознат,
ще бъдеш като синя нежност,
която идва да роди света
на моето очаквано безвремие...

В съня ми още бродиш.Неизплакана.
И в нежност несподеляна дори.
Пристигаща.Но вечно недочакана.
И изгрев, който залезно гори.

Пристъпваш тихо в шарките на халища
и сресваш дълго буйните коси.
Поглеждаш ме, усмихната и палеща.
Гасиш ме с поглед, който не гаси.

Омесваш пита с мъжките ми спомени.
Раздухваш тъмни въглени в жарта.
И пориви-скали от връх отломени,
затрупват в мен отминали лета-

Завръщаш се, подобна на сияние.
И в утро самодивско ме твориш
росата в мен е сетното ридание.
Гасих те...Но остана да гориш!

Аз крещя, ти крещиш
и безмълвно
се посрещат два погледа –
тихо –
разминаваме с тебе живота си
върху тази
безсмислена улица.
Ала аз още виждам
тъгата ти
и онази, кървящата рана,
дето толкова искаш да скриеш
от очите на чуждите
странници.
Още чувам сълзите, които
все преглъщаш
и все неизплакани
се таят в твойте длани,
когато
се усмихваш и гледаш
нанякъде –
там където,
след тъжните спомени
е останала пепел
от другия...

Аз крещя. Ти крещиш.
Ти си аз. Аз съм ти.
Непознати сме –
върху тази земя
на разделите.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Преди още той да се срещне с тебе,
аз вече те долавях като гръм -
далечен, приближаващ, неизбежен -
ти всичко туй, което аз не съм.

Дали самата аз не те повиках
със моето предчувствие и страх?
И ти дойде до рамото, в което
аз най-безумните си тръпки влях.

И твойте топли нощи са пропити
с дъха дълбок, от който дишах аз.
И всяко твое утро се разпуква
от моя сън за неговия глас.

И твойта дневна светлина извира
от погледа, във който аз горях.
И ти живота мой ще изживееш
и ще се смееш ти със моя смях.

Но както аз тогава те предчувствах,
така сега ще ме долавяш ти -
един далечен, глъхнещ гръм след буря,
той няма никога да отехти.

И все така ще те предупреждава:
бъди нащрек под сънния покров,
и ако твоята любов не стига,
обичай го и с моята любов!

"Пайнер" ООД
Централен Офис - Димитровград
адрес: 6400 Димитровград
бул."Христо Ботев" №16
e-mail: office@payner.bg

Приземявам се.
Тъжно и тромаво.
Всъщност някога
знаех, че мога
да летя
и обичах небето,
а сега са ми кървави
ноктите –
изподрасках лицето
на слънцето
и се сбих
с невъзможните облаци,
дето все ми висяха
пред погледа,
изкопах три
озонови дупки
и се втурнах
да свалям звездите,
да намирам
онези Вселени,
дето уж са за теб
и за мене...
Бяха страшни
космически бури,
светове
подивели от себе си,
супернови, които
поглъщаха
черни дупки
и мъртви планети.
Беше тихо в очите им.
Чуваш ли?
Самота и безверие –
хората
бяха скрили от другите
себе си
и боляха отвътре,
а болката
беше с цвят на небе...

Приземявам се.
И се уча да ходя –
крилете ми
се стопиха отдавна...
Икарите
съществували някога
в притчите,
а небето било обитаемо.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

КЛЕТВА

Ако в упрека не взираш поглед взрян
ако в грешка, грешка не повтаряш,
ако в любовта гориш, любовен блян
ако в прошка, прошката изгаряш...

Ако в безмислието смисъла намериш
ако в смеха, дочуеш искрен смях
ако в бездна паднеш и се изкатериш
ако в грешника не виждаш капка грях...

Ако в тълпа безумна,странника опазиш
ако в мрака черен виждаш светлина,
ако в омраза потопен, но ти не мразиш
ако в планината връх, за теб е долина...

Ако в забрава, доброто не забравиш
ако в поклон дълбок, главата не навежда
ако в опасност, приятелите си избавиш
ако в провала, даряваш ти надежда...

Ако в клевета наклеветен лъжи не сееш
ако в лъжата запазиш истината за света
ако в заплаха смъртна знаме гордо вееш
ако в теб премахнеш леко, всяка суета...

Ако в тишина безмълвна, чуеш песен
ако в глада, на гладен подадеш ръка
ако в пътя труден, ти го правиш лесен
ако в тъгата, премахваш нечия тъга...

Ако в отчаянието вярата поставиш,
поклон отправям ти в бекрайността,
ако наранен си, но обидите забравиш
в теб кълна се, вричам се във Вечността!

------------------------------------------------------

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите