|
I closed my eyes again. I did not want to go back to that book. It had been about my father (his rage, his obsession with status, his loneliness) whom I had transformed into a fictional serial killer, and I was not to put myself through that experience again - of revisiting either Robert Ellis or Patrick Bateman. I have moved past the casual carnage that was so prevalent in the books I'd conceived in my twenties, past the severed heads and the soup made of blod and the woman vaginally penetrated with her own rib. Exploring that kind of violence was 'interesting' and 'exciting' and it was all 'metaphorical' anyway - at least to me at that moment in my life, when I was young and pissed of and had not yet grasped my own mortality, a time when physical pain and real suffering had no meaning for me. I was 'transgressive' and the book was really about style and there was no point now in revealing the crimes of Patrick Bateman and the horror they's inspired.
Sitting in my office in front of Kimball, I realized that at various times I had fantasized about this exact moment. This was the moment that detractors of the book had warned me about: if anything happened to anyone as a result of the publication of this book, B.E.E. was to blame. Gloria Steinem has reiterated this over and over to Larry King in 1991 and that's why the National Organisation for Women had boycotted the book (In a small world filled with black, Ms Steinem eventually married David Bale, the father of the actor who played Patrick Bateman in the movie). I thought the idea was laughable - that there was no one as insane and vicious as this victional character out in the real world. Besides, Patrick Bateman was a notoriously unreliable narrator and if you actually read the book, you could come away doubting that these crimes had even occurred. There were large hints that they existed only in Bateman's mind.
The murders and torture were in fact fantasies fueled by his rage and fury about how life in America was structured and how this had—no matter the size of his wealth—trapped him. The fantasies were an escape. This was the book's thesis. It was about society and manners and mores, and not about cutting up women. How could anyone who read the book not see this? Yet because of the severity of the outcry over the novel the fear that maybe it wasn't such a laughable idea was never far away; always lurking was the worry about what might happen if the book fell into the wrong hands. Who knew, then, what it could inspire? And after the killings in Toronto it was no longer lurking—it was real, it existed, and it tortured me. But that had been more than ten years ago and a decade had passed without anything remotely similar happening. The book had made me wealthy and famous but I never wanted to touch it again. Now it all came rushing back, and I found myself in Patrick Bateman's shoes: I felt like an unreliable narrator, even though I knew I wasn't. Yet then I thought: Well, had he?
---
на американския пазар от 16 август 2005.Редактирано от Бoзa Kocмaтa на 10.10.05 23:00.
|
|
В колата, на път към Ъпър Уест Сайд, тя пак се самоукорява:
- Не трябваше да пия това вино.
- Пияна ли си?
- Не - отговаря тя и си прави вятър с програмата за "Клетниците", оставена на задната седалка. Таксито е без климатична инсталация и въпреки че и двата прозореца са отворени, тя размахва програмата през лицето си като ветрило. - Само съм... леко замаяна.
И двамата се смеем без причина, а тя се отпуска върху мен, но се сеща за нещо и се изправя.
- Нали имаш портиер долу? - пита ме подозрително.
- Да - усмихвам се, възбуден от това, че няма представа колко е близо до опасността.
Влизаме в апартамента ми. Тя веднага се отправя към хола, оглежда, кима одобрително с глава и си мърмори:
- Браво, господин Бейтман, много добре.
В това време заключвам вратата и се уверявам, че е здраво залостена. После отивам до бара и си наливам малко 'Джей енд Би', докато тя гали с ръка стереоуредбата 'Вурлицер' и я разглежда. Вече ръмжа наум и ръцете ми така се тресат от възбуда, че се отказвам от леда в уискито и отивам в хола, заставам зад Бетани, която е вдигнала очи към картината на Дейвид Оника, закачена над камината. Тя върти главата си насам-натам, оглежда картината, започва да се кикоти и ме поглежда учудено, после пак се обръща към картината, не спира да се смее. Не питам защо - просто в момента нищо друго не ме интересува. Глътвам уискито наведнъж и отивам до гардероба от бял дъб, в който пазя чисто нов пистолет за пирони, купен миналата седмица от магазин за инструменти до службата ми на Уолстрийт. След като намъквам чифт черни кожени ръкавици, проверявам дали пистолетът е зареден.
- Патрик? - пита бетани, все още заливаща се от смях.
- Да? - отвръщам и добавям: - Скъпа?
- Кой е закачил тази Оника?
- Харесва ли ти?
- Хубава е, но.... - Тя спира за миг. - Почти съм сигурна, че е закачена надолу с главата.
- Какво?
- Кой е поставял картината на Оника?
- Аз - отговарям, все още с гръб към нея.
- Закачил си я с главата надолу - смее се тя.
- Амиии? - Стоя пред гардероба и стискам пистолета, за да свикне ръката ми с тежестта му.
- Направо не е за вярване - чуди се тя. - Откога виси така?
- Цяло хилядолетие - прошепвам, обръщам се и тръгвам към нея.
- Какво? - пита тя, все още загледана в картината.
- Какви, викам, курвенски номера ми въртиш с Робърт Хол?
- Я повтори, какво каза? - Много бавно, като на кинолента, тя се извръща към мен.
Изчаквам да забележи пистолета за пирони и ръкавиците на ръцете ми и тогава й изкрещявам в лицето:
- Какви курвенски номера ми въртиш с Робърт Хол,а?
По инстинкт ли, от спомена ли, тя се втурва към изхода с писък. Но шардонето е приспало рефлексите й, а уискито е изострило моите двойно повече. С един само скок се изпречвам на пътя й и с четири удара с пистолета по главата я свалям в безсъзнание. Завличам я обратно в хола и я просвам на пода върху бял памучен чаршаф 'Воалакутро". Разпревам ръцете й встрани с обърнати нагоре длани върху дебела дъска и приковавам на нея с пирони по три пръста на всяка ръка. Това я връща в съзнание и тя започва да пищи. От спрей-флакон впръсквам сода каустик в устата й, очите и ноздрите й и хвърям палто 'Ралф Лорън' от камилска вълна върху лицето й, това донякъде заглушава писъците. Продължавам да забивам с пистолета пирони в дланите й, докато по тях не остане празно място, лишавайки я от всякаква възможност да се изправи. Налага се (за мое голямо разочарование) да сваля обувките й, защото бясно рита с тях по пода и драска бялата повърхност на дъбовия паркет. През цялото време й крещя 'мръсна, гадна кучко", но в този момент се навеждам и прошепвам в ухото й:
- Ама че си путка заспала.
В ужасна агония, след като махам палтото от лицето й, тя започва да ме моли, или поне се опитва да ме моли за пощата:
- Патрик, спри, моля те, майчице, спри, моля те, ох, майчице, боли...
Но болките отново надделяват - няма начин, те са непоносими - и тя отново губи съзнание, започва да повръща й трябва да повдигна главата й, за да не се задуши. Пак я напръсквам със сода каустик. Опитвам се да отхапя пръстите, които съм приковал с пирони и почти успявам с палеца ня лявата й ръка, който сдъвквам така, че се оголва кокалът под месото. Без да е необходимо, пак я напръсквам със сода каустик. Хвърлям отново палтото върху главата й, в случай че дойде в съзнание и се разпищи отново. След това инсталирам на стойка миниатюрна видеокамера 'Сони', за да заснема всичко, което ще последва. Включвам я на автоматичен режим и започвам да разрязвам дрехите й с ножица. Когато стигам до гърдите й, остриетата ги убождат тук-там и уж случайно отрязвам едното зърно през сутиена. Тя пак започва да крещи, останала гола на пода, само по сутиен, чиято дясна чашка е напоена с кръв, и бикини, подгизнали от урина. Оставям ги за после.
Навеждам се над лицето й и надвиквам писъците й:
- Викай, викай, кучко проклета....
Отворил съм всички прозорци и вратата към терастата, а когато заставам над нея, устата й се отваря, но вече от нея не излизат писъци, а само ужасни, нечленоразделни, животински звуци, прекъсвани от напъни за повръщане.
- Викай де, викай, скъпа, не спирай... - насърчавам я, клякам и отхвърлям косата от лицето й. - На никого не му пука за теб. Никой няма да ти помогне...
Тя се опитва да изкрещи, но изпада в безсъзнание и само простенва. Възползвам се от безпомощността й, свалям ръкавиците и разтварям устата й с голи ръце, с ножиците отрязвам езика й и го измъквам навън, държа го на дланта си, топъл и кървящ, много по-малък, отколкото изглеждаше в устата й. После го захвърлям срещу стената, той шляпва, залепва се за миг и оставя кърваво петно, преди да се пльосне на пода.
Спестявам си сексуалния пасаж.
|
[