Die Blaetter fallen, fallen wie von weit,
als welkten in den Himmeln ferne Gaerten;
sie fallen mit verneinender Gebaerde.
Und in den Naechten faellt die schwere Erde
aus allen Sternen in die Einsamkeit.

Wir alle fallen. Diese Hand da faellt.
Und sieh dir andre an: es ist in allen.

Und doch ist Einer, welcher dieses Fallen
unendlich sanft in seinen Haenden haelt.

Есен

Листата падат, падат, сякаш те
се ронят от градини в небесата,
с прощален жест и в есенна позлата.

Между звездите пада и Земята
и самотата й в нощта расте.

И ние също падаме така.
Ръката ти. И всичко, без да страда.

Но знам Един – това, което пада,
с безкрайна нежност той държи в ръце.

пр. Ст.Бакърджиев

Du im Voraus
verlorne Geleibte, Nimmergekommene,
nicht weiss ich, dich, welche Toene dir lieb sind.
Nicht mehr versuch ich, dich, wenn das Kommende wogt,
zu erkennen. Alle die grossen
Bilder in mir, im Fernen erfahrene Landschaft,
Staedte und Tuerme und Bruecken und un-
vermutete Wendung der Wege
und das Gewaltige jener von Goettern
einst durchwaschsenen Laender:
steigt zur Bedeutung in mir
deiner, Entgehende, an.
Ach, die Gaerten bist du,
ach, ich sah sie mit solcher
Hoffhung. Ein offenes Fenster
im Landhaus--, und du tratest beinahe
mir nachdenklich heran. Gassen fand ich, --
du warst sie gerade gegangen,
und die Spiegel manchmal der Laeden der Haendler
waren noch schwindlich von dir und gaben erschrocken
mein zu ploetzliches Bild. --Wer weiss, ob derselbe
Vogel nicht hinklang durch uns
gestern, einzeln, im Abend?

p.s.
мерси, лил :)

Моя любима,
за мен предварително вече изгубена,
още не зная желаните твои напеви.
Аз не те търся. В бъдното вече не диря
чертите ти. Всички големи картини
в сърцето ми, всеки пейзаж, оживял в далнината,
кули, мостове и селища,
и ненадейни извивки на пътя
през величави земи, над които
надвесват ръка с благослов боговете,
всичко възлиза от мен,
за да стигне до тее, която от мен си отиваш.

Ти си градините.
Ах, аз ги гледах с такава
надежда. Разтворен прозорец
на къща в полето – на него стоиш
и за мен размишляваш. Из тесните улички
сякаш долавям пак твоите стъпки;
витрините, още смутени от твоето нежно лце,
внезапно сега отразяваха моето.
Кой знае през нас
не напира ли още напева на същата птица,
която самотно ни пееше снощи?

ако ЗНАЕШ само откога ги издирвам на български :)

.....Малко по-нататък, в Am Rande der Nacht от все същата Buch der Bilder, запитаният блуждаещ източник на хармонията, удържаща ултимативните тежкости на/и съседските отношения (Fremde Geige ....bin ich immer der Nachbar derer,/ die dich bange zwingenzu singen...Das Leben ist schwerer...) се слива резонантно, без да чака боязливите им принуди, с ежедневните им проявления, трансформирайки ги в негови въплъщения(Geigenleiber), при което роптаещата им тъма и спокойно хъркащите сред гравитацията им женски плач и вездесъща неприязън се устремяват към светлината, която пък, оказала се също обзета от "meinem tanzenden Tone" безкрай пропада с все тях в добрата стара бездна през тесните, жадуващи цепнатини, от които хармонита всъщност се оказва изградена и които напомниха за своята съблазнителна гибелност още когато бяха част от ритъма на Herbsttag-овата строфа под невинната форма на цезура и интервали. Там бяха измолени още два топли дни за да се освободи от сладостта си и да е напълно готово, горчиво, тежко, виното (Gib ihnen noch zwei suedlichere Tage/Draenge sie zur Vollendung hin und jage/ Die letzte Suesse in der schweren Wein.). Оказва се, че вместо жадуваната евхаристийна (причастителна) напитка са отлежавали вече споменатите женски сълзи (Weinen der Weiber); тях, заедно с общата неприязън, разбира се, няма кой да изпие. Защото аз, ти, всички ние, езиковите агенти през цялото време не сме били нищо друго, освен трепкащи сребърни струни (Ich bin eine Saite/...Ich soll/silbern erzittern), изчерпващо ползвани от него, езика (който не се споменава, защото е самата възможност за споменаване) за изпълнението на тази безкрайна въздигащо-захвърляща мелодия.

                     Meine Stube und diese Weite, 

                     wach ueber nachbetendem Land, - 

                     ist Eines. Ich bin eine Saite, 

                     ueber rauschende breite 

                     Resonanzen gespannt. 



                     Die Dinge sind Geigenleiber, 

                     von murrendem Dunkel voll; 

                     drin traeumt das Weinen der Weiber, 

                     drin ruehrt sich im Schlafe der Groll 

                     ganzer Geschlechter..... 

                     Ich soll 

                     silbern erzittern: dann wird 

                     Alles unter mir leben, 

                     und was in den Dingen irrt, 

                     wird nach dem Lichte streben, 

                     das von meinem tanzenden Tone, 

                     um welchen der Himmel wellt, 

                     durch schmale, schmachtende Spalten 

                     in die alten 

                     Abgruende ohne 

                     Ende faellt...                        
 


             
             
             Съдържаниет е скрито
             
Влезте за да го видите