тема, където всеки да пуска любими текстове за четене, а не за коментиране

ДЕ Е БЪЛГАРИЯ?

Ако някой ме пита
какво е родина -
стомна, пътьом напита,
щрихи дим над комина,
тук-там прашни портрети
на поети опети,
спят селцата на пръсти
(да не чуе поп Кръстьо),
бялва нощем в браздата
на Сивушка душата,
месечина гореща
пали кървави свещи
и с око зачервено
над чукарите гледа
как, изпънала вени,
запотена и бледа,
със сълзи като сажди
и раздрано сукманче
една българка
ражда
американче.


Мая Дългъчева

ЕЛХИТЕ И ХОРАТА

Те спират пред витрината на магазина на Сони,
който “до Коледа ще работи
даже в събота и в неделя за верните си клиенти”,
после старият праща малкия
вътре, да пита за кашони.
Това индианци ли са? – пита малкият
на излизане и сочи екраните.
Не – казва старият – някой чичко
им е усилил цвета до крайност.
Продължават и спират понякога,
и бъркат смело навътре,
стария вече не го е срам,
малкия още.
На места влизат да се стоплят
и в топките на елхите
носът на малкия е огромен.
“Дядо, аз съм мравояд” –
старият не разбира, но кимва.
Те носят кашони, вестници, студ
и някакви много далечни бутилки,
но не те са пуснали духа от бутилките
и не те са му заповядвали глупости.

НАСЛЕДСТВО


ако се убия тази вечер
след мен ще останат:
едно CD недослушано,
писмата написани наум,
отговори недочакани,
забранената любов,
самолетен билет неизползван,
един милион целувки в мрака,
малко сълзи на разсъмване,
един дневник незапочнат,
напразните усилия да те достигна,
очакванията (винаги излишни),
приятелките, които можехме да бъдем,
решенията (твърди) непостигнати,
ревността, която не признавам, че имам,
неизречените извинения,
зимите на моето недоволство,
бунтът безсилен и ялов,
нито едно спечелено лото,
едно ненавременно влюбване,
войната, която не започнах,
егото недоразвито,
третото око неотворено,
смълчаните вопли,
истините недоизречени,
дуелът със смъртта незаченат,
един куп засъхнали четки,
два-три танца неизтанцувани,
още малко надбягване с морето,
емоциите непоказани,
времето незагубено,
лебеда, в който не се превърнах,
сърцето, което разбих (моето),
сестрите неродени,
наградите за опасността неполучени,
няколко влюбени мъже,
любопитството незадоволено,
куп разочаровани от мен,
въпросът на историята, повтарящ се,
"Хубава си моя горо", недопята,
родината, която не намерих,
и малко пране неизпрано...
тази вечер ако се убия,
ти ще останеш ли?


Силвия Карабашлиева

Ulysses

It little profits that an idle king,
By this still hearth, among these barren crags,
Match'd with an aged wife, I mete and dole
Unequal laws unto a savage race,
That hoard, and sleep, and feed, and know not me.

I cannot rest from travel: I will drink
Life to the lees: all times I have enjoyed
Greatly, have suffered greatly, both with those
That loved me, and alone; on shore, and when
Through scudding drifts the rainy Hyades
Vexed the dim sea: I am become a name;
For always roaming with a hungry heart
Much have I seen and known; cities of men
And manners, climates, councils, governments,
Myself not least, but honoured of them all;
And drunk delight of battle with my peers;
Far on the ringing plains of windy Troy.
I am part of all that I have met;
Yet all experience is an arch wherethrough
Gleams that untravelled world, whose margin fades
For ever and for ever when I move.
How dull it is to pause, to make an end,
To rust unburnished, not to shine in use!
As though to breath were life. Life piled on life
Were all to little, and of one to me
Little remains: but every hour is saved
From that eternal silence, something more,
A bringer of new things; and vile it were
For some three suns to store and hoard myself,
And this grey spirit yearning in desire
To follow knowledge like a sinking star,
Beyond the utmost bound of human thought.

This is my son, mine own Telemachus,
To whom I leave the sceptre and the isle--
Well-loved of me, discerning to fulfil
This labour, by slow prudence to make mild
A rugged people, and through soft degrees
Subdue them to the useful and the good.
Most blameless is he, centred in the sphere
Of common duties, decent not to fail
In offices of tenderness, and pay
Meet adoration to my household gods,
When I am gone. He works his work, I mine.

There lies the port; the vessel puffs her sail:
There gloom the dark broad seas. My mariners,
Souls that have toil'd, and wrought, and thought with me--
That ever with a frolic welcome took
The thunder and the sunshine, and opposed
Free hearts, free foreheads--you and I are old;
Old age hath yet his honour and his toil;
Death closes all: but something ere the end,
Some work of noble note, may yet be done,
Not unbecoming men that strove with Gods.
The lights begin to twinkle from the rocks:
The long day wanes: the slow moon climbs: the deep
Moans round with many voices. Come, my friends,
'Tis not too late to seek a newer world.
Push off, and sitting well in order smite
The sounding furrows; for my purpose holds
To sail beyond the sunset, and the baths
Of all the western stars, until I die.
It may be that the gulfs will wash us down:
It may be we shall touch the Happy Isles,
And see the great Achilles, whom we knew

Tho' much is taken, much abides; and though
We are not now that strength which in old days
Moved earth and heaven; that which we are, we are;
One equal temper of heroic hearts,
Made weak by time and fate, but strong in will
To strive, to seek, to find, and not to yield.


Alfred Lord Tennyson

как биха разказали приказката за Червената шапчица...

Едгар Алън По

Край старата, мрачна, обвита в тайнствено-жесток воал гора, над която се носеха тъмни облаци зловонни изпарения и сякаш се чуваше злокобен звън на окови, в мистичен ужас живееше
Червената шапчица.


Хорхе Луис Борхес

Червената шапчица имаше шапка, която се намираше в сфера, която всъщност бе библиотека, чийто точен център пак бе която и да е шестоъгълна
галерия. Във всяка галерия имаше по 5 девици на стена с по 32 наредени червени малки шапки на всяка лавица. Обаче сферата бе (и е) с окръжност,
абсолютно недосегаема, и е безкрайно число несъответствия, които следват от бъдещата вечност на света. Подозира се, че дори и хората да изчезнат, то Шапчицата-сфера ще продължи да съществува: осветена, безкрайна, съвършено
неподвижна, изпълнена с шапчици (5 х 32 х безкрайност), безполезна, нетленна, трескава. Разклоняваща се.


Ърнест Хемингуей

Майката влезе. Тя постави на масата кошница. В кошницата имаше мляко, бял хляб и яйца.
- Eто - каза майката.
- Какво - попита Червената шапчица.
- Ето това - каза майката - Ще го занесеш на баба си.
- Добре - каза Червената шапчица.
- И си отваряй очите - каза майката - Вълкът.
- Да.
Mайката гледаше как дъщеря й, която всички наричаха Червената шапчица, защото винаги ходеше с червена шапчица, излиза; и гледайки излизащата си дъщеря, майката помисли, че е много опасно да я изпраща сама в гората; и освен това тя помисли,
че вълкът беше започнал отново да се появява насам и като помисли така, тя усети, че започва да се тревожи.


Ги дьо Мопасан

Вълкът я срещна. Той я изгледа с оня особен поглед, който опитният парижки развратник хвърля на провинциалната кокетка, която все още се преструва на невинна, ала той вярва на
невинността й не повече от самата нея и вече сякаш виждаше как тя се разсъблича, как фустите й една по една падат и тя остава само по риза, под която се очертават сладостните форми на тялото й.



O'Xенри

Червената шапчица се разтрепери. Тя беше сама. Тя беше сама, като палачинка между звездите, като гладиатор сред фармацевти, като сомнамбул в печка, като бастун в пустиня....



Дж. Селинджър

- Ако сте по-особено животно и разбирате човешка реч, сигурно ще искате да узнае те как съм почервеняла през глупавото си детство - цялата тая плява от рода на "Дейвид Копърфийлд", в която хич не ми се ще да се ровя: родителите ми
като нищо ще получат по 2-3 кръвоизлива, натопя ли ги в смахнатата история на идиотската си биография. Брат ми - Червеният калпак, отиде в Холивуд - продаде се като проститутка. Ама аз не съм такава! - каза момичето към косматия вълк
първа.


Джоузеф Хелър

- А пък на мен името ми е Вълк Вълк Вълк - интимно отвърна вълкът, - ти да не си медицинска сестра?
- Не съм, но те каня при баба - отвърна тя загадъчно.
- Ти си луда!
- Защо да съм луда?
- Защото не мога да дойда - пламенно отговори Вълк Вълк Вълк.
- Защо???
- Защото съм девствен!
- Че какво общо има това с баба?
- Никой не кани вълк при баба си при такова положение.
- Аз те каня! Каня те у баба си!
- Не, не мога да дойда.
- Защо не?
- Защото си луда.
- Защо да съм луда?
- Защото искаш да дойда при баба ти.
Червената шапчица набръчка чело:
- Не искаш да дойдеш, защото съм луда, а смяташ, че съм луда,
защото искам да дойдеш, така ли?
- Si.


Робърт Бърнс

В цъфналата ръж,
o, в цъфналата ръж,
ах, в цъфналата ръж,
как да кажеш "Къш!"?



Конфуций

Чер Ве На Та-ша попита:
- Какво трябва да направи един вълк, щом го канят на вечеря?
- Благородният вълк има апетит, но никога не е гладен, простият вълк няма апетит, но винаги е гладен - отвърна вълкът с достойнство, изнасяйки се на заден ход. Чер Ве На Та-ша автоматично записа думите му, изпадайки в медитация.



Рон Хърбърт

Червената шапчица се приближи:

- Извинвай Вълк. Hищо лично, просто така ми нареди училищният психолог.



Луис Каръл

Червиса изобщо не се почуди (а стори й се, че би трябвало да се зачуди), когато този бял вълк важно извади часовник от джоба на жилетката
си и, мърморейки "О, божичко, ще закъснея", се разбърза нанякъде. Тя го последва, пламнала от любопитство...



Ф. Кафка

Вълкът избяга, понеже беше един много неспокоен, безличен и плах вълк. А такъв стана, когато една сутрин се събуди и безпомощно установи, че е хлебарка. Нададе немощен вой за "Добро утро", но всичко го разбраха
погрешно, навярно долавяйки в държанието му някакви тайни упреци, и извършиха гротескна поредица от смущаващи движения, тъй като се разбра, че и куфарът му е изчезнал. Така въпросната особа се получи един много търпелив, внимателен и сериозен вълк с доста жълт цвят на
лицето. Освен това се чувстваше неловко, понеже дъждът, който понякога валеше го изпълваше с униние.



Енди Уорхол

Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш.
Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш.
Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш.
Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш.

Мастило за копринена щампа върху синтетични полимерни бои на платно
с размери 20 6 х 145 см.

Частна колекция

С разрешение на "Фелдман Файн Арт Гелъри", Ню Йорк



Джек Лондон

Ала тя беше достойна дъщеря на своята раса, в жилите й течеше силната кръв на белите покортели на света. Затова, без да й мигне окото, тя се нахвърли върху вълка, нанесе му един
съкрушителен удар и го подкрепи с класически ъперкът.
Вълкът страхливо побягна. Тя идеше след него със своята очарователна женска усмивка.


Ярослав Хашек

- Е, и какво направих? - мърмореше си вълкът - едно голямо лайно напpавих, това е...



Оноре дьо Балзак

Вълкът стигна до къщичката на бабата и потропа на вратата. Тази врата беше изработена през XVII столетие от неизвестен майстор. Той я беше изрязал от модерния по това време канадски
дъб, беше й придал класическата четвъртита форма и я беше закачил на железни панти, които на времето си може и да са били хубави, но сега ужасно скърцаха. По вратата нямаше никакви орнаменти и шарки, само на долния десен ъгъл личеше драскотина, за която се разказваше, че Селестен дьо Шаварж, фаворит на Мария - Антоанета
и братовчед по майчина линия на дядото на бабата на Червената шапчица е направил със собствената си шпора. Инак вратата беше съвсем обикновенна и затова няма да се спираме по-подробно на нея.


Луиз Макмастер Бюджолд

Изведнъж по тялото му преминаха конвулсии и вълкът се замисли болезнено: "Това ли е моето призвание, моята съдба, моята болка, моята диагноза. Спри, не сега, недей отново..."

И изпотени лапи Вълкът събра остатъците от своята чест и трескаво почука на вратата:


И отново Робърт Бърнс

- Кой хлопа в този късен час?
- Аз хлопам - каза Вълчо.
- Иди си. Всички спят у нас.
- Не всички - каза Вълчо.
- Не зная как си се решил!
- Реших се - каза Вълчо.
- Ти май си нещо наумил?
- Май нещо - каза Вълчо.
- Веднаж да минеш моя праг...
- Да мина - каза Вълчо.
- Ще те посрещна като враг!
- Посрещай - каза Вълчо.
- Ще ти отворя, ала чуй...
- Отваряй - каза Вълчо.
- Утре ти ще дойдеш пак!
- Ще дойда - каза Вълчо.
- Ни дума никому за туй!
- Ни дума - каза Вълчо.


Максим Горки

I Вариант:

Стаята на бабта беше стара и нечиста. Стъклата на прозорците, вече мътни от старост, бяха гъсто оплюти от мухите. Бабата, стара и сива като своя дом, се вдигна сред дрипавите си завивки и погледна с уплашени сълзящи очи вълка.
- Здравей, Никитишна - поздрави с мазен глас той.


II Вариант:

Щом видя вълка на прага, тя се изправи - силна, смела като богиня - се загледа в него с изпепеляващ огнен взор. Зърнал този огнен поглед, звярът с ужас си помисли, че таз баба е тъй смела, затова, че е Човек.
- Какво искаш, сиви вълко? - каза Бабата безстрашно и понеже бе Човек, думите й прозвучаха гордо.


Реймънд Чандлър

Тази вечер духаше пустинен вятър - от онези сухи и горещи ветрове, които се изнизват от планинските проходи, къдрят косите, опват нервите и сърбят по кожата. В такива вечери запиванията завършват с бой.
Хрисими по природа женици опипват с пръст острието на месарския нож и съзерцават вратовете на съпрузите си. В такива вечери остромуцунест силует може да се появи зад стъклото на кантората ви.



Oскар Уайлд

Вълкът: Извинете вие не ми знаете името, но...
Бабата: О, няма значение. В съвременното общество с най-добро име се ползват тези, които нямат име. C какво мога да ви услужа?
Вълкът: Виждате ли ... Cъжалявам, но съм дошъл да ви изям.
Бабата: Колко мило. Вие сте твърде остроумен джентълмен.
Вълкът: Но аз говоря сериозно.
Бабата: И това придава особен блясък на вашата духовитост.
Вълкът: Радвам се, че не се отнасяте сериозно към факта, който току що ви съобщих.
Бабата: Днес да се отнасяш сериозно към сериозните неща е проява на лош вкус.
Вълкът: А към какво трябва да се отнасяме сериозно?
Бабата: Разбира се към глупостите. Но вие сте непоносим!
Вълкът: Кога един вълк е непоносим?
Бабата: Когато прекалява с въпросите.
Вълкът: А една жена?
Бабата: Когато никой не може да я постави натясно.
Вълкът: Много сте строга към себе си.
Бабата: Разчитам на вашата дискретност.
Вълкът: Имайте вяра. От мен няма да излезе нищо.
(изяжда я)



Даниел Хармс

Край мен е тъмнина,
очилата ми излитат!
Край мен е тишина,
ушите ми излитат!
Край мен е тъмшина.
ушилата ми излитат!
Леле майко и ти Иван Симьонович,
къде е моят крак?



Чарлз Дикенс

Бедната Червена шапчица! Тя не знаеше, какво я очаква.
Горкото дете! С каква обич, изписана по хубавото му личице, то отвори вратата, с какво ангелско изражение, то прекрачи прага на стаята, където вълкът, прикрил коварния си и зъл лик с нощната
шапчица на бабата, очакваше да погълне и тази своя жертва.


Ерих Мария Ремарк

- Ела при мен - каза вълкът.
Червената шапчица наля две чаши коняк (или ром, джин, калвадос, сливова и пр.) и седна на леглото и вдишваха познатия дъх на коняка (джина, рома и т.н.). В този аромат имаше тъга и
умора - тъгата и умората на гаснещата привечер. Конякът (джинът и пр.) беше самият живот.
- Свършено е вече - каза тя. - Нямам вече на какво да се надявам повече. Аз нямам бъдеще.
Вълкът мълчеше. Той беше съгласен с нея.


Сан Антонио

Тъй значи. Вдигаме тупурдия пред главния вход, правим се, че си търсим ключовете, а ето, че мацето - хоп! - цъфва от килера зад кухнята.
корсажът й току-виж се разхвърчал на сегменти под огромния натиск, който съдържанието му налага с ентусиазма на гъби след дъжд. И в този момент
батко ви Ам Амтонио тегли такава пламлива бабешка усмивка, че сигурно се размирисва на пържени ченета.

- Здравей, мръвчице малка - изхърхорвам миловидно, разтърсвайки дружелюбно цялата пухен ост на пейзажа. На шапотената госпожичка обаче
вади отнякъде древно чифте с калибър като врата на месарница. Знам колко сте задръстени и ще ви подскажа, че се цели съвсем насам. Изритвам
юрганището като катапулт и се мятам между трясъци, пушек и фотьойл. За щастие женските нямат рефлекси, а това, което имат е доста време, докато заредят отново. Навсякъде витае перушина, а аз на място разфасовам кукличката с ентусиазъм, от който сигурно могат да ви потекат лигите.
Време е да се омитаме, но не и преди да му дремнем по едно.


Жак Превер

Вълка в зори ловци ще спрат.
А в нощната тъма - комини, смърт!
Не знаем - мрак, звезди,
безброй съдби...
Защо ридаем аз и ти...



Хулио Кортасар

Ловецът вече цяла седмица беше по петите на вълка. Преследваше го по един издайнически косъм - косъм с възел точно по средата. Първо
отвъртя сифона на мивката и огледа най-педантично всички налични косми вътре. После с кирка тръгна по тръбата - отделяше, изследваше... След това
шахтата, колектора, канала под гората. Зад него оставаха купчина косми, положени напряко на тунела.

Кърт Вонегът

След като мина покрай три отклонения, вливащи космите от хотела на "Холидей ин", ловецът внезапно разбра, че стои точно под къщата на бабата. Главно защото над него проблесна месингова табелка. Табелката изглеждаше така: "ДЪРТАТА ШАПЧИЦА".



Йордан Радичков

- Ще седна и ще го убия този вълк, драги ми господине. Да не ми е името Спиридон, ако не го убия.
- Ще го убие! - говореха ловците. - Лани сума вълци дойдоха от Турно Мъгурели и от други места. Имаше и да убиваш, и да гониш, и пак да останат. А тоя взе, че ги уби всичките. А
вълците от своя страна взеха, че умряха.
А вълкът беше седнал и шиеше на една шевна машина "Сингер", има такива машини, та като го види ловецът да си рече: "Брей, то не било вълк, мамка му вълча, а баба Спиридоница". Да рече тъй и да си иде.


Уйлям Шекспир

Действие 5. Сцена 2. Къщичката на бабата на Червената шапчица. Пред нея първи ловец с кучето си.

(двоуми се)

Да вляза или да не вляза?
Туй е въпросът.
Кое е по-добре - да вляза аз и вълка да убия,
или да си полегна аз, да си поспя?
Легни, заспи и край.
Да, тук е спънката.
Какво ще видя в този летен кратък сън?
Да знай човек, че този сън
прекъсва чувствата във гладния стомах -
тогава би могъл ...
Но този страх от нещо пред вълка,
от таз затворена врата, отдето
се нищичко не чува и не шава,
сковава мойте сетива ...
Но стига!
С тези мисли ставам аз страхливец.
И бледната мазилка на страха
покрива с плесен и разяжда
естественият цвят на моята смелост.
Е, хайде, спри... и прогони тез мисли!
Офелия, ти моя вярна кучка, ела,
и с мен за всеки случай ти бъди!


Лев Николаевич Толстой

Ловците убиха Вълка и извадиха от корема му Бабата и Червената Шапчица. От очите на малкото момиченце заструи лъчист поглед и то разбра, че това, което се случи, не трябваше да се
случва. А щом не трябваше да се случва, то нямаше вече да се случи. И на нея и стана ясно, че това, което тя вършеше, мислеше и говореше досега, беше не това, което трябваше да върши, мисли и говори. И тя реши отсега нататък да върши, мисли и говори само това, което трябваше наистина да върши, мисли и говори.


И отново Кърт Вонегът

Майката на Червената шапчица беше голяма майсторка на баници. Нейните баници бяха сочни и мазни, сякаш правени с мазнината на всички китайски свине. Така е то ...
Сега, като настана световният глад, защото китайците изядоха всичко, аз си спомням за тези баници и от устата ми текат лиги.
Какво би станало, ако една от тези баници попаднеше сред американците? Според мен никой няма да я изяде, макар че всички умираме от глад. Ако една от тези баници попадне сред нас ние ще се самоизядем за нея.
Але-хоп.
Разбира се, подобни баници вече не съществуват. Аз ги припомних за да предизвикам лигите ви, защото зная - и вие сте засегнати от световния глад. Така е то ...
Але хоп.
Червената шапчица беше секс-идеалът на глутницата. Когато тя се появи с баницата един вълк я надуши. Тръгна след нея. Този вълк бе проследен и от другите вълци. Винаги е така. Още
по мое време, когато бях стар. Още тогава, когато един вълк надушеше нещо, всички тичаха след него.
Всъшност така се стигна до световния глад. До световния глад се стигна чрез голямото преяждане, но тук става дума за един друг
черен понеделник, в който цените (американските цени) нарастнаха.
Але хоп.
Всички вълци се скупчиха около Червената шапчица. Никой не искаше да я яде. Вълците си бяха изработили антитела против глада. Механизма на тези антитела им бе показан от китайците.
Китайците и вълците по това време бяха най-добрите приятели. В много отношения между тях нямаше разлика.
Та никой от вълците не ядеше Червената шапчица. Напротив, те само душеха чорапите й. Те бяха луди по тези чорапи. Те им миришеха приятно. Какво говоря, приятно, те изпитваха от тази миризма върховна наслада. Така е то ...
В скоби, това бе средството, с което по-късно ги избиха китайците. Те пуснаха огромни количества Червени шапчици с подобни чорапи. Вълците бяха в див възторг. Но после китайците
прибраха своите Червени шапчици с техните чорапи. Просто ги изпратиха на друга планета. Тогава вълците измряха от полов глад.
Така е то ...
Але хоп.
Но сега Червената шапчица изпитваше сърбеж от полиетиленовите си чорапи. Тя реши да ги събуе. Така и направи, и тогава вълците я изоставиха. Обидена от това тя изяде цялата
баница и умря от преяждане. Така е то.


Уди Алън

Появи се самият У. А. Той има сдъвкан вид, непрекъснато клати глава и вършва всяко изречение с "терифик" (страхотно). Камерата го показва в едър план.

- Прелъстих с кифла сладката Ред Шапщайн, племенница на едно приятелско еврейско семейство, което, кой знае защо, непрекъснато ме вземаше за телефонния техник, който се появил в чекмеджето през 1952-ра.
У. А. повтаря изречението 15-20 пъти - колкото са и филмите му. Тонът му е приобщаващо изповеден и очистително интимен.

Марули

Марули, марули, марули,
безкрайно зелено поле,
сред него стои и се пули
едно възхитено теле.

Хапни си, теленце, хапни си,
марули и свежа трева,
ах, как ми се иска,
да клекна и аз да паса!




Мразя те

Мразя те, мразя, враго льо.
Враго льо, диверсантино.
Враго льо, дезертьорино.
Враго льо, саботьорино.

Мразя и твойта врагиня.
И твойте малки врагчета.





Котка лочи суроватка

Котка лочи суроватка,
а насреща - поп-тулуп.
Кратка схватка! Тупа-луп!
Попа ближе суроватка.





Гъбки

Аз съм мъничко детенце,
аз съм знаме на мира,
ходя-бродя из гората,
гъбки да си набера.
Но не щеш ли: мухоморка!
Казва Партията зорка:
"Ти, детенце, остави я
тази гъбка, не бери я.
Тук ще мине след момент
един гладен дисидент.
Ще я глътне кат' муха,
ще се гътне, ха-ха-ха!"





Баща и син

Нещо се клати
в Съединените щати.
Строят се клати –
каза ми тати.
Вече съм поет
с оформен мироглед.





Паса си овцето!

Паса си овцето със бати,
подпрян на кривак.
Комсомолът ме прати.
Няма как!





ЕКСТРАСЕНС

НЯМАМ стаж и нямам ценз,
за да бъда екстрасенс.
Но какво е екстрасенза
в този бурен двайсти век?
Екстрасенза също кенза -
най-обикновен човек.
Тъй че в моята поензия
също има екстасензия.
Средно два пъти на ден
се отделя тя от мен.





ХАМЛЕТОВ ВЪПРОС

СТРАННА измет се навъди -
чуди се дали да бъди.
Щом не искаш - не бъди,
но отсреща врагът бди.
Чуйте моята присъда:
Той не ще, но аз ще бъда!
Две са нашите съдби -
аз: туби, той - не туби!






ЛЯВО УТРЕ

МОЕ светло, бъдно утре,
вземи лявото ми кутре.
Идвай, чакам те горещо
да ти дам и още нещо -
нещо здраво и кораво,
нещо щръкнало и ляво!






СЕКСУАЛНО - СОЦИАЛНО

УЧЕНИЧКИ, ученици
мислят все за секс и цици.
Аз не съм за секс и цица,
ами съм за кекс и пица.






МРЪСНА ДУМА

КАКТО брах в гората бъз,
паднах тутакси по гъз.

Не възставайте срещу ми.
Мразя всички мръсни думи.
Мразя тази дума: гъз.
Ама брах в гората бъз.

Д. Х. Лоурънс


Лейди Ред Хет беше уравновесена и спокойна и мислеше, че е щастлива със съпруга си Лорд Хънтър. Той остана инвалид откакто миналата зима с група джентълмени от клуба организираха лов и лорда падна в собствения си вълчи капан. Така и не хванаха вълка, прогониха го, но нов вълк се беше настанил в тяхното имение.
Жената само понякога нощем, в леглото си, чуваше протяжен вой и зов, и стон, които я държаха будна до сутринта. Като обещание за нещо, като неизбежност. Тя само понякога денем, от терасата на замъка, виждаше сянката му, усещаше присъствието му, което я караше да настръхва. Като приближаващ ураган, като стихия.
Този ден лейди беше тръгнала да помогне на една бедна баба, която живееше в края на имението. Близо до стария дървен котидж забеляза мъж, гол до кръста, сечеше дърва с гръб към нея. Работник, тя реши да не му обръща внимание, но той се обърна.
Най-искрящите черни очи на света. Изгарят и притеглят неумолимо. Най-дълбоките урви от страст и екстаз. Създават и рушат непоправимо.
Мъж. Господар и единак. Вълк.

Ноевият ковчег е построен от аматьор, а "Титаник" - от професионалисти.

Роман

Всяка жена,
с която си имал любов
е един ненаписан роман-
казва Балзак.

Един ненаписан роман,
това не е толкова лошо.
По света и без друго
има премного романи на книга.

Ние с тебе започнахме нашия
без илюзии
в една неразтребена стая,
чийто услужлив наемател
бе приел да отсъства
между 4 и 6.

През немития тесен прозорец -
късче мътно декемврийско небе.
На стената
провесен чертеж -
скелетът на мъж и жена,
наемателят беше медик,
а на масата -
ваза с цветя,
прашни книжни цветя
от младостта на хазяйката.
Без илюзии.

Целувката бе къса, делова.
Ти премина към събличането,
сякаш ще лягаш да спиш.
Аз гледах слабите рамене
и умората,
вече свила гнездо под очите ти,
и устните,
начервени и тъжни от скука,
и обувките с наядени токове,
и си казвах не твърде уверено:
"За един път я бива."
Без илюзии
почна нашия ненаписан роман.

4-5-6
Точка.
Срокът свърши.
Ние с теб се разделяхме
долу пред входа в тъмната улица.
"Обичаш ли ме поне малко?"-
запита от приличие ти на раздяла.
"Много" - отвърнах от приличие.
И ние си тръгнахме в различни посоки
през студа и през тъмното,
без да знаем дори,
че тепърва започва
нашия ненаписан роман.

Да се влюбиш -
каква глупост, нали?
Да се влюбиш
в една жена с уморено лице,
с хилави рамене
и на всичко отгоре омъжена -
каква глупост.

Стаята бе винаги неразтребена,
прозорецът - вечно немит,
леглото - разхвърляно,
а над него -
пожълтялото мъдро табло:
скелета на мъжа и жената,
наемателя беше медик.

Ние нищо не виждахме.
Ние стояхме прегърнати
като двама неловки дебютанти,
ние се обгръщахме жадно с ръце,
забравили всичко -
дори леглото -
забравили всичко
освен единствено важното -
че между 4 и 6
има съвсем малко време.

"Бива я за един път." -
беше казал наивникът.
За един път съвсем не я биваше.
За един път беше нищо,
беше разочарование,
два загубени часа -
и толкова.

Биваше я за винаги.
Защото бе част от тебе,
от тъгата ти,
от умората,
от надеждата, че още не е късно,
от страха, че вече е късно,
от всичко, което си искал да станеш,
от всичко, което не си станал,
от всичко, което си.
Биваше я само за винаги.

Вече я няма.
Онзи си я отмъкна.
Онзи смени дори и града
за по-сигурно.
Да се чудиш просто
какъв капитал правят някои хора
от една изхабена жена
с уморено лице
и хилави рамене,
без да говорим за обувките.

Вече я няма.
Наемателят е по цял следобед
в усойната, неразтребена стая
и до насита може да изучава
безбройните кости
на мъжа и жената.

Вече я няма.
И аз отдавна престанах
да мисля
по това
колко малко е времето
между 4 и 6.
Вече я няма.

Всяка жена,
с която си имал любов
е един ненаписан роман -
казва Балзак.

Един ненаписан роман -
това не е толкова лошо.
Лошото е, че нашият
бе от ония,
тъжните и бездарните,
над които
понякога
бърше очите си
само авторът.

Ноевият ковчег е построен от аматьор, а "Титаник" - от професионалисти.

Рождението на красотата

В онази първобитна нощ
човекът бил самотен.
И пещерата тихичко заплакала
със сините сълзи на сталактитите.
Навън се стичали потоци от луна
по лактите на вечните секвои
и хиляди луни от езера
люлеели небето в свойте орбити.
Човекът не заспал през тази нощ.
Той тръгнал бавно покрай бисерните хълмове,
а дългите лиани го прегръщали
и го задържали в зелените си кълнове.
Летели птици. Падали звездите
и гаснели във топлите гнезда.
Човекът сложил длан върху косите си
и тръгнал пак към свойта пещера.
Но спрял пред входа и замаян.
На сребърния мъх под сталактитите
сред огъня на дивите цветя,
навярно сбъркала във тази нощ следите си
лежала тихо Първата жена.
Течали лъскавите струи на косите и,
очите и стопявали нощта
и старите дървета се разлистяли
под тръпните луни на младостта.
Човекът паднал на колене омагьосан,
а после сянката му легнала в мъха
и бистрите кристали отразили
живота в първата му простота.
На сутринта, когато се събудил -
до него във леглото - празнота.
Той скочил лудо, хвърлил се безумен,
но вън денят тежал от яснота.
... И той утихнал. Векове пораснал
след тази първобитна нощ.
До розовия камък се изправил
и с нокти издълбал във вечността
най-хубавия спомен от живота си -
една жена нощувала случайно
във неговата пещера.

Ноевият ковчег е построен от аматьор, а "Титаник" - от професионалисти.

ама си подминала едно. Или две.. Или си го(и) (п)объркала.

"Вятърът тихо дървото клати.
Ние го гледаме двама със бати.
Ега ти."

Или другото:

"Мачка лиже контакт.
Цък, цък.
Язък."

П.П. Язъкът е за мачката. А моята умре от глаг. Втора консерва й отварям.
Следващото предложение ще е контакт.
220 волта.
По СИ.
На тебе и 380 волта нема да ти стигнат. Ще намажа коланите с повече солена вода.
Ни пуха, ни пера.
Только перушина.
Прахосмукачката после.

"Красиви сме, но бодем!"

Носете си новите дрехи момчета -
падаме както ходим,
умираме както спим.
Въпросите на тая планета
я решим,
а не решим.

Но не казвайте: утре ще бъдем красиви.
Не казвайте: утре ще бъдем щастливи.
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.

Носете си новите дрехи, момчета -
падаме както ходим,
умираме както спим.
Не казвайте: утре ще почнем голямото,
днес ще спечелим пари за прехраната.
Не казвайте, утре ще бъдем почтени,
днес тихичко ще се проврем.

Носете си новите дрехи, момчета -
ходейки падаме,
сънувайки мрем.
Не казвайте: утре с вик на площада,
ще кажа истината, пък после - на клада.
На клада - но утре. А днес потърпете,
днес се налага
да помълчим.

Носете си новите дрехи, момчета -
падаме, както ходим,
умираме, както спим.

гледах една негова пиеса.
Леко иронична. Леко подигравателна. Не знам как беше минала през оная цензура. Тогавашната.
Идеята беше точно такава.
Някой помни ли я? Някой гледал ли я е?
Нещо беше за Козлодуй и електроцентралата там.
Мънинко Мю - ти помниш ли я. Ако си я гледала.
Стиховете на Стефан бяха после. След пиесата.

"Красиви сме, но бодем!"

Утре започва от днес
Диана Експрес

Нищо не ми обещавай за утре
Днес вече ценя всяка минута
И какво от това, че ще има цветя
в моя дом , в моя хол, в моя панелен комплекс.
Искам цвете едно, но сега, цвете едно, но сега
Защото утре започва от днес
Утре започва от днес.

Нищо не ми обещавай за утре
аз искам сега удобни обувки.
И какво от това, че широк е света,
щом душата е тясна,
как бих могъл да порасна?
То е все едно да умра
не от болест, а от стрес
Защото утре започва от днес.
Утре започва от днес.

и аз да постна нещичко...




В Пловдив, във града вековен,
там далеч, там далеч
Една нощ спря да бий сърцето ми
и нищо друго
Един зелен безпирен поглед,
там далеч, там далеч
Две влажни устни недостъпни
и нищо друго

Небето българско сияше,
там далеч, там далеч
С трептящите звезди препълнено
и нищо друго
По улицата бавни стъпки,
там далеч, там далеч
Завинаги последни стъпки
и нищо друго, нищо друго


Николас Гилен

Песента е вдъхновен изказ на поезията.
Песен без поезия е като любов без целувка.


"Красиви сме, но бодем!"

Обичам, обичам тази страна.
Обичам тия планини зелени.
Първа радост е за мене
небето като от коприна.
Обичам наш'те тринадесет века.
Трите морета. Прохода Шипка.
Обичам нашите Солунски братя.
Древните войни. Славните битки.
Обичам над ней Дунава синей, слънце Тракия огрява.
Родино, толкова обичам сладкопойните ти чучулиги.
Когато съм овчарче и овците паса,
съм много благодарен, макар и сиромах.
Обичам Изаура, Вдовицата в бяло,
Трите съдби на Освалдо.

Обичам, обичам, обичам …

Обичам Камата, модерния ляв,
обичам го този колос балкански.
А тия футболни победи
как ги обичам и още милея.
Обичам Барона, Крушата.
Също Маймуняка, Кръстника, Ганеца, Роко.
Толкова са ми симпатични.
Обичам тепиха.
Ах, как те обичам Тигре, Тигре.
И тебе Ферари с цвят червен.
Наш'та система чет'ри, чет'ри, две.
А любя Радка Пиратка горещо и люто.
Киселото мляко, обичам гюла.
Шопска салата и ракия.
Да, да, да и ракия.
Десети ноември. Девети септември.
Кръглата маса. Мирния преход.
Майчице мила, ще ми се пръсне от толкова обич сърцето.
Обичам Пайдушко и Ръченица.
Тези фолклорни магии.
Те разнасят славата ни в космоса.
И даже по-далече.

Родино моя, ти си ваза,
в която не цъфти омраза.
Ти си роза, ти си крем,
ти си щастие за мен.




Уикеда - Обичам
Музика: Стефан Вълдобрев
Текст: Стефан Вълдобрев
Аранжимент: Уикеда

ВЯТЪРЪТ



Николай Райнов




Те се срещнаха през дъжделивата сутрин сред Пустинята: - белият човек идеше от север, а смуглият караше в шатрите своите мокри камили. Обилен дъжд ручеше и стъпките затъваха в пясъка. По гърба на пясъчните планини се врязваха дълбоки бразди - и цялата пустиня приличаше на нива, която Аллах е разорал през нощта.
Земята бе напукана като лице, опърлено от жесток симун.
Белият вървеше като волен скитник, чиято коса са развявали вси ветрове на земята - и лицето му бе обгорено от Слънцето на много градове и пустини. Неговите спомени бяха записани в погледа му - и в смелите движения на ръцете му играеше опасен опит на цял живот, преживян в Буря и Беда.
А смуглият караше кротко камилите си - и лениво изцеждаше водата от дългата си дреха. В мудните му стъпки личеше морно спокойствие на Пустиня - и пъргавото клатене на раменете издаваше вяра на мощен недоволник. Неговите мишци бяха силни като стави на леопард, а в погледа му мълчеше мъдрост на вековна притча.



_ _ _ _ _ _ _




Там се срещнаха те - сред Пустинята - само двама: белият и смуглият.
И те се погледнаха един друг - гаче ли бяха дошли да делят безкрайните пясъци: п о г л е д н а х а с е к а т о д в а в л а с т е л и н а, к о и т о с и о с п о р в а т П у с т и н я т а.




--- --- ---



- Отде идеш, сахеб?
- От земята, дето лете цъфтят модри теменуги, а зиме горите лежат преспи сняг.
Дъждът валеше на дълги, морни чърти - пясъкът кипеше, а кални реки мъкнеха към оазите едри кълба пясък.
Небето бе мъртво и навъсено като бедуин, комуто смелци са отвлекли камилите.
- Коя е майка ти, сахеб?
- Умря, кога бях дете - и аз не помня целувката на някоя жена...
Над тях висеше Небето като грамаден кактус, впил бодли в Земята - а над пясъка се носеха гъсти пари и забуляха небосклона от край до край.




--- --- ---



- Що дириш при черните, сахеб?
- Дойдох да видя безмълвието на горещи пясъци и да чуя звъна на слънчеви лъчи.
Камилите клатеха натегнали шии - и обръщаха глави да видят тръгнал ли е господарят им. От ленените покривки течеше жълта вода по дългите нозе на животните.
- Къде отиваш, сахеб?
- При смуглите моми, чиито очи бляскат като нож, а целувката им е стръвна като прегръдка на тигър.




--- --- ---



Червена чърта проряза небосклона - и надалек се откърти лента синьо небе. Дъждът валеше на едри капки и дълбаеше дупки в пясъка.
Голямата снага на пустинята бе изранена - и мътната кръв на кипящи талази се прибираше надолу - към оазите.
- Що правиш в шатрите, сахеб?
- Песни пея и се глумя над човешкото щастие.




--- --- ---



Пясъчните потоци намаляха и мудно затекоха. Грамади пясък се натрупаха, та запречиха водата. Камилите разклатиха гръб - да се оттърсят от водата.
Дъждът престана.
Над Пустинята блесна модро небе, от което болят очите.
- Кой те доведе в Пустинята, сахеб?
- Вятърът, който носи хорските усмивки, къса песните на момите - и фърля шепи пясък върху Мечтата на всеки жив върху Гроба на всеки мъртвец.




--- --- ---



Над широкото пясъчно море съскаше баграта игра на лъчите.
А те стоеха там, сред Пустинята - само двама: белият и смуглият.
И те се гледаха един другиго - гаче ли бяха дошли да делят Слънцето: г л е д а х а с е к а т о д в а в л а с т е л и н а, к о и т о с и о с п о р в а т С в е т л и н а т а.

Горе, в планината, живееше Учителят.
Малцина бяха ходили там. Те разказваха, че каменната къщица, в която се прибира Учителят след работа, била загнездена между скалите. От нея се отбивало в големи пещери, изсечени в канарите. Там живеели други отшелници. С тях Учителят говорел на непознат език.
А долу, в широката котловина, при полите на планината живееха учениците.
От време на време Учителят слизаше при тях —да говори и да ги напътва.
Веднъж той престоя три дни между учениците, защото имаше много неща да им каже и да ги изпита дали са разбрали думите му.
Когато слънцето се наведе Към залез, Учителят стана и каза на събраните:
— Много приказвахме, сега е време да работим, та да се види,
че приказките не са отишли на вятъра. Занапред аз ще бъда винаги с вас, но внимавайте да не пропуснете знаците. Които ви давам!
Като рече това, той остави котловината и се изгуби по стръмната пътека към планината. Не позволи никой да го придружи, защото бе свикнал сам да идва и сам да си отива.

***

Учениците чакаха зорко знаците — великите знаци на Учи-
теля.
Те се вслушваха.
Дали не ще чуят нечий тайнствен глас да ги зове, или да ги съветва, или да им повелява?
Но никой не чу глас, освен гласа на птиците и на листата, шумолящи от Вятъра.
Почнаха тогава да се вглеждат В небето.
Няма ли белите облаци отведнъж да почервенеят — и между тях да изникне образ на ангел или на друго неземно същество?
Но облаците не почервеняха, а почнаха да потъмняват, както става, преди да завали дъжд. По цялото небе се задипли тежка завеса — някъде черна като туш, другаде — сива като пепел, а по краищата — синкаво-мастилена, издута — на кълба, на кълба.
Над земята причерня и тъмните облаци се сгъстиха.
Измежду тия мастилени кълба не се роди неземно същество.
Неколцина, по-опитни в духовното изкуство, насядаха край потока и се заслушаха в неговия ромон, очаквайки да доловят думи. Но потокът бе хитър: той не издаваше тайните си, а само повтаряше за ухото на всекиго тъкмо тази дума, която е изговорил в ума си човекът. Мернеше ли се в ума му друга дума, потокът глътваше предишната, за да заповтаря новата.
Много думи глътна потокът през този ден, ала сам не каза своя дума на слушащите.
Един от учениците — най-старият, когото всички почитаха, понеже имаше бяла коса (а то бе белег на дълбок опит) — седна под високата борила — там, където Учителят обичаше да сяда, затвори си очите, целият се отпусна и почна да се вслушва в себе си и да се вглежда в душата си. Ала той чу само как туптят жилите му и видя тъмни и светли облачета, каквито вижда всеки, когато си склопи очите.
Но ето че изведнъж тайнствен шепот бликна издън душата му:
— Ще Вали.
Ученикът се зарадва, че е чул гласа на Учителя. Той се запита: „Що ли означават думите? За какъв дъжд говори Благословеният?"
И ето че втори път се чу същият глас, но вече по-груб и по-настойчив:
— Ще Вали! Да се прибираме!
Белокосият ученик отвори очи.
До него бе седнал един от по-младите и се беше опитал да съзерцава като него. Но две-три капки го бяха ударили по китките и той бе казал, че ще вали.

***

През целия ден никой не успя да долови знак, ни глас, ни образ, ни видение.
Беше се свечерило. Закапа дъжд на едри капки и почна да чука силно по главите.
— Време е да се връщаме — каза белокосият ученик.
Тогава всички станаха и тръгнаха към голямата къща, която се издигаше край селцето, доста далеч от тях: тя се виждаше дребна, като гъба.
В това време прелетя с писък едра птица, люшна се и падна.
Двама от учениците се наведоха над нея, погледнаха я и рекоха:
— Умира! Клетата птица! Колко е хубава! Ловец я е ранил.
Като вървяха надолу, край дървесата, изведнъж се изви буен вихър,
грабна цял облак от окапали листа и го понесе пред учениците.
— Застудява — каза най-старият.— Сняг ще падне, ще се заледи земята. Трябва да наберем повече дърва за през зимата.
— Ще наберем — рекоха другите.
По-натам, на една полянка, заобиколена от храсталак, две деца ловяха птички с лепкави пръчици. Успели бяха вече да хванат едно пъстро птиче и да го затворят в клетката.
— Жестоки деца! — рече един от учениците и продължи пътя си.
А друг Каза:
— Какво да правят? С това прехранват старите си родители: продават птичетата в града.
Когато стигнаха до къщата, изградена от груби речни камъни, онзи, който пазеше ключа от вратата, бръкна да го извади, но ключът падна в калта.
Ученикът се затича към извора, изми ключа, обърса го и отключи.

***

Влязоха.
Дъждът валеше все по-силно и по-буйно.
Долетя страхотна буря. Дори яката къща от камък се разклати. Отведнъж притъмня, сякаш е настъпила полунощ.
Запалиха свещ.
И тогава, насядали пред огнището, учениците почнаха да се питат кой е доловил знак, изпратен от Учителя.
Но никой не можа да каже.
Накрая, след като помълчаха дълго, белокосият рече:
—Да не мислите пък, че Учителят няма за кого другиго да се грижи, освен за вас? Той работи за целия свят. Ако днес не ни е пратил знаци, утре ще ни прати. Само трябва зорко да бдим да не би да ги пропуснем.

***

На другия ден беше облачно, студено и мокро. Учениците останаха вкъщи. Те прочитаха разговорите с Учителя, както ги бе записал по памет най-старият. Сетне приказваха за Учението, за Общото Благо, за Задругата, за Безпределността, за Сърцето, за Творческия Огън, за Свещената Дума.
Посред разговора най-младият се сети и каза:
— Братя, ние забравихме да следим дали Учителят не ще ни
изпрати знак.
Но друг един рече:
— Ако ни се прати знак, ще го видим. Нека си свършим разговора.
Когато се завърши беседата, белокосият каза:
— Младият ни брат има право. Нека бдим и нека бъдем нащрек! Знак може да дойде всеки миг. Да не го пропуснем!
Тогава всички започнаха да се вслушват, но долавяха само свиренето на вятъра в комина на огнището и хлопането на дъсчените капаци по стената, край прозорците. Започнаха и да се заглеждат, но виждаха само простите предмети в стаята и своите унесени лица.
Най-младият се заизвръща настрани; той поемаше жадно влажния въздух на стаята и се надяваше да усети някакво чудно благоухание, но помириса само смолистите дърва, които горяха в огнището.
Свечери се.
И този ден никой от учениците не можа да каже, че е получил знак.

***

На третия ден времето се оправи.
Тогава всички се заловиха за работа.
Обущарят кроеше и шиеше обувки и сандали. Тъкачът влезе в стана да изтъче платно за дрехи на задругата. Готвачът се запретна да приготвя зимнина от зеленчук и плодове. Зидарят излезе да гради до къщата пристройка за дърва и храна.
По-младите отидоха в гората да секат дърва. Други тръгнаха да косят трева и да режат шума за белите кози.

Най-старият изсипа на една постелка чувал с ориз и почна да го чисти, като си припомняше в същото време разговорите с Учителя.

***

Мина се цяла седмица В работа.
И през тия дни никой не получи знак. Дори не се и говореше за знаци: всички се връщаха уморени, капваха и лягаха да си починат.
Само най-младият се осмели да попита вечерта, когато всички се бяха събрали:
— Защо ли, братя. Учителят не ни прати знак? Дали сме недостойни?
Един от по-старите му отвърна:
—— Ако е било потребно, той е щял да ни прати. Щом не ни е
пратил, значи не е било нужно.
Ала най-старият рече:
— Може Учителят да е пратил не един знак, а много, но ние
да не сме ги доловили. Той каза, че ще бъде винаги с нас.

***

В този миг се отвори вратата и влезе Учителят.
Лицето му беше загоряло, като че ли са го пърлили силни ветрове и го е пекло жарко слънце.
— Чух какво говорите — каза той. — Знаци ви се даваха много пъти. Но вие нито ги доловихте, нито схванахте, нито приложихте.
Учениците мълчаха — едни засрамени, други — притеснени, а трети — смутени.
Всички гледаха надолу.
Учителят продължи:
— Едрите дъждовни капки ви чуваха толкова силно по главите, че щяха да Ви пробият черепите, но никой от вас не каза:
„Колко ли бездомници се лутат в това лошо време? Да вървим — да приберем на подслон ония, които ще срещнем!" Ранена птица падна пред нозете ви и там издъхна, а никой не рече: „Както има ловци на птици, така има и убийци на хора. Да потърсим сираците на тия убити бащи и да ги осиновим!" Вихърът ви подсети — о, досетливци! — подсети ви, че наближава люта зима, и ви дойде наум за дърва. Ала никой не продума: „Колко хора ще посрещнат голи, боси и гладни студовете! Да отидем да зарадваме, макари неколцина!" Видяхте момчетата, които бяха хванали пъстро птиче и го бяха затворили в клетка, но не ви дойде на ум, че хиляди хора лежат в тъмница — едни виновни, други — невинни. Съдил ги е суровият закон, понеже не е могъл да им намери полезна работа и да излекува сърцата им. Но никой от вас не промълви: „Да посетим тия клетници и да ги утешим!" Видяхте всички своя другар, че мие калния ключ, но никой не си помисли: „На този свят има безброй скръбни и нещастни. Защо не се притечем да умием душите им от калта на злочестието? Топлата и обичлива дума измива всичко мътно." Когато силната буря разклати къщата, никому не хрумна да рече: „Неволята, злодеянието и клеветата са отчаяли много силни души — нека ги ободрим!" Най-сетне, под грохота на бурята небето притъмня и вие запалихте свещ. Но нито един не каза: „Невежеството, заблудата и користолюбието затъмняваше душите не само на прости и безкнижници, а и на учени, управници, жреци и вождове. Да отидем да ги просветим, като им отнесем светлината на Учението!"

***

Учениците мълчаха.
Най-младият се беше разплакал.
И Учителят замълча.
Сетне каза тихо, но с твърд глас:
— Много пъти се отваряха пред вас врати след врати, но никой не ги виждаше. Вие седяхте в топлата стая и си припомняхте разговорите с мене. А в това време аз ходех по света и вършех работата, която трябваше да изпълните вие. Пращах ви знак подир знак — дано се сетите да дойдете и ме отмените, но в това време вие се готвехте за зимата и забравяхте, че студът няма да налети само вас. Помнете занапред едно: знаците не се повтарят!
Като каза тия думи, Учителят си отиде.
Никой от учениците не каза нищо тази нощ.








от "Светилник за душата".

Перушко загубена. Ще се дърляме ли с тебе?
И ако ДА то докога?
Пък аз я обичам моята Родина. Простичко.
Оти съм дал половината си живот за НЕЯ.
Оти съм си оставил душичката по нейните планини зелени.
Оти съм създал и отгледал две момченца. Нейни синове. Мои и на Родината ми.
Оти днеска си купих слушалки за компютъра в едно магазинче.
Оти в магазинчето беше дъщеричката на собственичката.
Оти като си купих тия слушалки на туй момиче уйдох и му подарих един карамфил.
Жив карамфил. Червен.
Оти си нямам щерка.
Саде двама синковци.
Ти разбираш ли от това?
Исках поне една щерчица да си имам!
Айде наругай ме.
Оти си нямам щерчица.
Та още по-тъжно да ми стане.
То колко ли по-тъжно още може.
Отбираш ли?
Нямам си щерчица.
Едно такова миличко, което да ми радва тъжната душица,
Та ако ще и да ходи с голо пъпче.
Та ако ще и да ходи с панталонки до гъзо.
Ако знаеш каква е мъка...
Оди по някоя допирателна, ма.

Ако знаеше каква е мъка.
Онуй момиченце се учуди, За карамфила.
И като я гушнах и я погалих по главичката тя взе, че се уплаши.
К'во ли си рече. Тоя е некой педофил.
Немам си дъщеричка.
Не съм педофил.
Искам си дъщеря.
Двама сина ми стигат!
И си имам една племенничка.
Като дъщеричка ми е. Ама живее далече.
У майната си гъзина.


"Красиви сме, но бодем!"

Бих го взел преди известно време
тоя стар турист с голо теме,
услужлив и мек съм общо взето
возил съм мнозина по шосето,
пък сега надолу слизах празен
и навярно по - разнообразен
моят път би бил и бих узнал
нещо извън своя си квартал –
но спирачките натиснал вече
порива ми изведнъж пресече
лоша мисъл: от таблото вчера
някой ми свали електромера,
завчера един ме нагруби -
откъде да зная, може би
да е именно от тях и тоя?...
И не спрях, и гледах до завоя
стария човек да се смалява.
А държеше китка от тинтява
и навярно беше не от тия,
дето ще ти сторят мръсотия.
И си казах, леко огорчен:
- Утре ще си спомни той за мен
как съм го отминал и на други
ще откаже своите услуги,
и така нататък до безкрая...
Дребен случай, но след него зная
как и ние, меките учтивите
ставаме от грубите и дивите,
ставаме железни, нелюбезни
със беззвездни във душата бездни.
Хора на доброто не умирайте!
Първите си пориви не спирайте!
Още сме едни във други сплетени,
Още е тинтявата в ръцете ни.

Валери Петров

Сине, майка ти днес си отива.
Ти разбираш ли, а?
Не, не бива.

Не, не бива да знаеш, че вече
тя ще бъде далече, далече
и че никога, никога няма
ти да кажеш на някого "мама".

Ето, тръгва със куфар в ръката,
дай ръка, да отворим вратата
и да видим как чужда, нетрайна
тя си тръгва към своята тайна.

Ти не й се сърди, и аз няма
все пак, ние мъже сме с теб двама,
ти си вече голям, ти си батко,
няма сам да си ти - имаш татко,
няма сам да съм аз - имам тебе,
ще живея отново чрез тебе
и все някак ще бъдем щастливи.
Ето, виж тези лодки красиви
как играят немирно в морето,
ето Мечо, кубчета ето.

И не казвай, не казвай, не бива,
че е лоша, защото отива
толкоз чужда и толкоз нетрайна
към ненужната своя тайна.
Само стискай юмручето здраво,
усмихни ми се, хайде, браво.
Своя татко хвани за ръката
да затворим след нея вратата.

Прекрасное Далеко


Слышу голос из Прекрасного Далека
Голос утренний в серебряной росе
Слышу голос и манящая дорога
Кружит голову как в детстве карусель

Прекрасное Далеко
Не будь ко мне жестоко
Не будь ко мне жестоко
Жестоко не будь
От чистого истока
В Прекрасное Далеко
В Прекрасное Далеко
Я начинаю путь

Слышу голос из Прекрасного Далека
Он зовет меня в прекрасные края
Слышу голос голос спрашивает строго
А сегодня что для завтра сделал я

Прекрасное Далеко
Не будь ко мне жестоко
Не будь ко мне жестоко
Жестоко не будь
От чистого истока
В Прекрасное Далеко
В Прекрасное Далеко
Я начинаю путь

Я клянусь что стану чище и добрее
И в беде не брошу друга никогда
Слышу голос и спешу на зов скорее
По дороге на которой нет следа

Прекрасное Далеко
Не будь ко мне жестоко
Не будь ко мне жестоко
Жестоко не будь
От чистого истока
В Прекрасное Далеко
В Прекрасное Далеко
Я начинаю путь
Прекрасное Далеко
Не будь ко мне жестоко
Не будь ко мне жестоко
Жестоко не будь
От чистого истока
В Прекрасное Далеко
В Прекрасное Далеко
Я начинаю путь

Автор текста ( слова ) - Энтин Ю., композитор ( музыка ) - Крылатов Е.


Tous les oiseaux du point du jour chantaient l'amour....

It little profits that an idle king,
By this still hearth, among these barren crags,
Matched with an aged wife, I mete and dole
Unequal laws unto a savage race,
That hoard, and sleep, and feed, and know not me.

I cannot rest from travel: I will drink
Life to the lees: All times I have enjoyed
Greatly, have suffered greatly, both with those
That loved me, and alone, on shore, and when
Through scudding drifts the rainy Hyades
Vext the dim sea I am become a name;
For always roaming with a hungry heart
Much have I seen and known; cities of men
And manners, climates, councils, governments,
Myself not least, but honoured of them all;
And drunk delight of battle with my peers,
Far on the ringing plains of windy Troy.
I am a part of all that I have met;
Yet all experience is an arch wherethrough
Gleams that untravelled world whose margin fades
For ever and forever when I move.
How dull it is to pause, to make an end,
To rust unburnished, not to shine in use!
As though to breathe were life! Life piled on life
Were all too little, and of one to me
Little remains: but every hour is saved
From that eternal silence, something more,
A bringer of new things; and vile it were
For some three suns to store and hoard myself,
And this gray spirit yearning in desire
To follow knowledge like a sinking star,
Beyond the utmost bound of human thought.

This is my son, mine own Telemachus,
To whom I leave the sceptre and the isle--
Well-loved of me, discerning to fulfill
This labour, by slow prudence to make mild
A rugged people, and thro' soft degrees
Subdue them to the useful and the good.
Most blameless is he, centred in the sphere
Of common duties, decent not to fail
In offices of tenderness, and pay
Meet adoration to my household gods,
When I am gone. He works his work, I mine.

There lies the port; the vessel puffs her sail:
There gloom the dark, broad seas. My mariners,
Souls that have toiled, and wrought, and thought with me--
That ever with a frolic welcome took
The thunder and the sunshine, and opposed
Free hearts, free foreheads - you and I are old;
Old age hath yet his honour and his toil;
Death closes all: but something ere the end,
Some work of noble note, may yet be done,
Not unbecoming men that strove with Gods.
The lights begin to twinkle from the rocks:
The long day wanes: the slow moon climbs: the deep
Moans round with many voices. Come, my friends,
'Tis not too late to seek a newer world.
Push off, and sitting well in order smite
The sounding furrows; for my purpose holds
To sail beyond the sunset, and the baths
Of all the western stars, until I die.
It may be that the gulfs will wash us down:
It may be we shall touch the Happy Isles,
And see the great Achilles, whom we knew.
Though much is taken, much abides; and though
We are not now that strength which in old days
Moved earth and heaven, that which we are, we are;
One equal temper of heroic hearts,
Made weak by time and fate, but strong in will
To strive, to seek, to find, and not to yield.



Alfred Lord Tennyson

Comin thro' the rye!

Comin thro' the rye, poor body,
Comin thro' the rye,
She draigl't a' her petticoatie,
Comin thro' the rye!

Gin a body meet a body
Comin thro' the rye,
Gin a body kiss a body,
Need a body cry?

Gin a body meet a body
Comin thro' the glen,
Gin a body kiss a body,
Need the warl' ken?

Gin a body meet a body
Comin thro' the grain;
Gin a body kiss a body,
The thing's a body's ain.


Robert Burns


Превод: Владимир Свинтила



В цъфналата ръж


Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра да колени,
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,

то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж?

+

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

"В нощта, естествено, съществуват седемте чудеса на света и величието, и трагизма, и очарованието.
В нея горите се натъкват объркани на легендарни създания, спотаени в гъсталака.

Има те теб.

В нощта съществува стъпката на разхождащия се и тази на убиеца, и тази на градски полицай, и светлината на уличния фенер, и тази на фенера на вехтошаря.

Има те теб.

В нощта минават влаковете и корабите, и миражът на страните, в които е ден. Последните дихания на здрача и първите стъпки на зората.

Има те теб.

Една мелодия на пиано, откъслечен глас.
Една врата хлопа. Един стенен часовник.
И не само съществата и вещите, и материалните шумове.
И още, моето аз, което ме следва или непрекъснато ме задминава.

Има те теб, пренесена в жертва, теб, която очаквам.

Понякога странни лица се раждат в мига на съня и изчезват.
Когато затварям очи, фосфоресциращи цветчета се появяват и повяхват, и разцъфват отново като пищни фойерверки.
Непознати земи, които прекосявам в компанията на жалки същества.

Има те теб, без съмнение, о, красива и дискретна шпионке.

И осезаемата дума на пространството.
И уханията на небето, и на звездите, и песента на петела отпреди 2 000 години, и викът на пауна в пламналите паркове, и целувките.
Ръце, които се притискат зловещо в една мъртвешки бледа светлина и оси на колела, които скърцат по стъписани пътища.

Има те теб, без съмнение, която не познавам, напротив, която познавам.
Ти, която присъстваш в моите сънища, упорито не се оставяш да те опозная, преди да се появиш в тях.
Ти, която оставаш неуловима в реалността и в съня.
Ти, която ми принадлежиш, според моят воля да те притежавам илюзорно, ти, която не приближаваш лицето си до моето, а само до моите затворени очи, както в съня, така и в реалността.
Ти, въпреки красивите, празни думи, където вълната умира върху плажовете, където враната лети из разрушени фабрики, където дървото гние, пукащо под оловното слънце.
Ти, която си същината на моите сънища и която разтърсваш моя дух, пълен с метаморфози, в мен остава твоята ръкавица, докато целувам ръката ти.

В нощна съществуват звездите, и мрачното вълнение на морето, реки, гори, градове, треви, белите дробове на милиони и милиони същества.
В нощта съществуват чудесата на света.
В нощта няма ангели-хранители, но го има сънят.
В нощта те има теб.
В деня също. "


Робер Деснос

Мили славею,
ще затворя прозореца.
Съмнителни са тези оди,
с които ме преследваш всяка нощ.
О, аз отдавна щях да ти повярвам,
ако не беше толкова настойчив.
Но днес в един-единствен трепет
на най-любовната ти песен
като светкавица ме хрясна
несбъднатият ти копнеж
за хищни нокти и железен клюн.
Мили славею,
ще затворя прозореца.
Прекланям се пред песента ти -
но се плаша,
че в някоя безлунна нощ,
когато изведнъж ти израстат
орлови нокти и железен клюн,
ще влезеш тихо в романтичната ми стая
и ще изтръгнеш от гърдите ми
размекнатото ми сърце.

1956

---

Какъв бръснар имам, мамо...

Все още ми расте брадата
ноктите, косата...
40 дни ще продължи така.
А после -
Бог ще ме обръсне,
ще ми изреже ноктите,
ще ме подстриже...

...

1989

---

Госпожице Смърт! Уважаема.
Уважаема!
Моят танец е леко старичък.
Старичък.
Вие сте все така младичка.
Младичка!
Хоп, две крачки на левичко?
Левичко!
Що ме теглиш на десничко?
Десничко!
Аз ли съм кавалерът, курвичко!
Курвичко!
Или ти ще ме водиш, слънчице?
Слънчице.
А защо твоят танц ми повдига... Онова...
Как да го назова... Как да го назова?
И защо ти се изчервяват костите?
Костите?...

Ох, сладост моя,
парче непредвидено!
Ох, ох, ох!
И пак ох!
Ритай, тракай, госпожичке.

1983

---

АВ-ТО-РА, АВ-ТО-РА


Шест милиарда бездарни артисти
се ругаят взаимно на майка,
ритат се в слабините,
носовете си хапят,
късат ушите си…
Така забавляват Стария Господин с брадата -
единственият зрител; -
който е /едновременно/ -
Баща на артистите
и Автор на отвратителната пиеса.

Сергей Луканенко, последно прочетох Фалшивите огледала

Цената

Кутията цигари,
ракията, конякът,
по кръчми, по гари
струват еднакво.

Цени имат всички
наслади до една.
Любовта едничка
няма точна цена.

Любовта забава е
за някои безплатна:
едно запознаване...
"Много ми е приятно."

Две бутилки бира
и три комплимента
додето за квартирата
настъпи момента.

В леглото - два часа,
а подир туй - сбогом.
Защо да се занасяш -
жени има много.

Вземеш ли да я галиш
ще помисли, че си лапнал.
Цената на любовта ли?
Че тя е безплатна.

Безплатна за всички
освен за будалите
дето еднички
бъркат цените.

И скъпо им струва
дори безплатното,
и тенекето купуват
по курса на златото,

с тъгата и с болката,
и с кичура бял.
Любовта струва толкова,
колкото си дал.





Краят на приказката

Всяка приказка-казват-си има край,
дори и най-прекрасната.
Най-прекрасните даже
най-бързо свършват,
най-бързо
или най-неусетно.

Ние влязохме тихо в нашата приказка.
Аз те погледнах с подчертан интерес,
ти ме погледна, премрежила поглед,
две-три капки самовнушение,
две-три капки фантазия,
две-три хубави фрази -
и ето ни вече приказни
като герои на приказка.

Но едва тръгнахме
ръка за ръка
по алеята на нашата приказка,
ти тревожно взе да разпитваш за края:
докога ще сме заедно,
дали ще се разделим,
защо ще го сторим.

Въздишам от тягост,
но ти с укор напомняш,
че за всичко причина е
твойта голяма любов.

Ах, тази голяма любов.
Ти си като обичлива съпруга,
тъй обичлива,
та неспирно уверява мъжа си
колко много ще плаче,
когато той се спомине.

Престани да погребваш
и мене
и нашата приказка.
Остави я да си умре
от собствена смърт.
Така ще я имаш по-дълго.
А когато вече я няма...
Е, когато вече я няма,
кажи си :"Беше хубава приказка.
Хубавите свършват най-бързо."

Ноевият ковчег е построен от аматьор, а "Титаник" - от професионалисти.

"... Аз вярвам в мълчаливата любов"
еееееее,
не точно сега



Жената е поезия и проза


Жената е поезия и проза.
Поезия, когато тя цъфти,
уханна и разкошна като роза
и твоето сърце от страст пламти!

Поезия, когато тя танцува
и пъстрата и рокля шумоли,
когато е щастлива и целува,
когато се смее и се весели.

Поезия, когато вънка Май е
и тя ти шепне влюбени слова,
които тя едничка само знае,
отпуснала на твойта гръд глава.

А проза е, когато те уплита
в досадни грижи, в дребни хитрини,
когато е намръщена, сърдита
и прави мрачни всички твои дни.

Когато ти мърмори недоволно,
че късно се прибираш вечерта,
когато и детенцето е болно,
когато си отива младостта.

Да, прозата е друга, друга, друга!
Не я познава нейният любим.
Тя пада се изцяло на съпруга
като вериги, гнет непоносим.

Несправедлив е жребият ни, братко!
Не искам аз да гледам примирен
как граби друг поезията сладко,
а предоставя прозата на мен!

Ноевият ковчег е построен от аматьор, а "Титаник" - от професионалисти.

Това, което пусна тук, ме подтикна да се подсетя за Овадия по-подробно. Пуснах гугъла и на първата попаднала възможност изчетох няколкото публикувани стихотворения едно след друго. Опитай. Само, за да ми кажеш дали и ти усещаш дребнавостта и злобата, прикрити под "нараненост", които лъхат от тях. Като изключим "Мълчаливата любов" (отдавна и дълго ми беше любимо), в което пък има неща, които чисто технически ми се струват като доизкусурявани по-късно кръпки.
Не, не ми харесва да се връщам към любими текстове години по-късно и да се разочаровам от тях.

Упс, пардон, това не беше тема за коментари

Към себе си



Когато си на дъното на пъкъла,

когато си най-тъжен, най-злочест,

от парещите въглени на мъката

си направи сам стълба и излез



Когато от безпътица премазан си

и си зазидан в четири стени,

от всички свои пътища прерязани

нов път си направи и пак тръгни.



Светът когато мръкне пред очите ти

и притъмнява в тези две очи

сам слънце си създай и от лъчите му

с последния до него се качи.



Трънлив и сляп е на живота ребусът,

на кръст разпъва нашите души.

Загубил всичко, не загубвай себе си -

единствено така ще го решиш!

ДОКУМЕНТАЛЕН РАЗКАЗ ЗА ВОЕВОДКАТА БЕЦА

к а к п о б е д и л а Ч е р А р а п и н
в е д и н о б о р с т в о
и в ч е с т н а 1 3 0 0 ,
и в с ъ п р о в о д н а х а р м о н и у м

Както си беше, тъй си е...

Черен беше Арапина.
Косата му късо къдрава,
лицето му катраносано.
Първом наръга Ферко.
Ферко не мръдна повече.
Ферко, ле, либе гиздаво,
Ферко, ле, знаменосецо.
Гледам дружината -
нема я.
Тогава...
Тогава, тогава, тогава...
Сниши се ниско Арапина,
Крачка напред направи...
аз срещу него - две.
Три крачки - Арапина.
Четири крачки - аз!
И се нахвърли връз мене.
Но без нож се нахвърли.
Ножът димеше в устата му -
захапал го беше...
Ясно ми стана на мене.
Всичко ми стана ясно -
Щом се без нож нахвърля
върху жена воеводка.
Както си беше, тъй си е...
Първом
с крак ме препъна.
Аз политнах назад.
Той политна след мене.
Субори ме.
Ножът си беше в устата му.
После
вдигна ми дрехата -
чааак! -
над главата чак!
Нищо не виждах.
Усещах само.
Усетих как си смъква гащите.
Лекичко дръпнах дрехата,
махнах я от главата си -
да гледам.
Леле какви крака! -
Криви!
Като два ятагана извити!
Като два ятагана -
без косми!
Щрак ятаганите!
Ох!
Поряза ме!
Просто - поряза ме!
Извиках!
Така не съм викала!
И той извика.
Разтресе се.
Обаче и аз се разтресох.
Той се веднъж разтресе,
аз - два пъти.
Той - три пъти,
аз - четири...
Той не отстъпва,
аз - двойно повече!
Тресеше се той, както си беше -
с нож между зъбите.
Зъбите му затракаха.
Върху желязото тракаха.
Щеше да преяде ножа!
Тогава!
Тогава! Тогава! Тогава!
Ето какво направих!
Защо го направих! -
не знам защо го направих! -
Дръпнах му ножа от зъбите
и го забих в слабините му!
Не извика Арапина!
Тоя път не извика!
Само зъбите стисна по-здраво.
И тръпнеше.
Тръпнеше, тръпнеше, тръпнеше!
Тръпките двойни станаха -
едните бяха любовни,
другите бяха предсмъртни.
Еднакво бяха сладостни!
Кръвта му бликна върху мен,
мъжката сила - вътре в мен.
Ох, каква сладост, господи!
Ох, каква благост!
И когато утихнаха тръпките -
и любовните,
и предсмъртните -
почна да се смалява Арапина.
Все по-малък и малък ставаше...
Внимателно се отместих,
по гръб го кротко положих...
И ми идеше да заплача.
Ето така да заплача:
Защо го убих Арапина!
Защо го заклах, милия!
Както си беше, тъй си е...

Говори Беца и пее -
с единия крак - на Витоша,
с другия крак - на Пирина...
И пак нема вид на разкрачена.
А до гръдта си моминска
притиска рожба галена
и двойно свидна - мъжкарче!
Косичката - късо къдрава,
лицето му - катраносано.
Арапче, мило, мамино!
От двете цици подцицва -
ред по ред, ред по ред, ред по ред...
На чуждоземен език хортува...
Главището на Арапчето -
половин цица Бецина...

Е хайде, верна дружина,
налейте вино румено
и върла люта ракия -
да пием, да се веселим...
Та да ни зайде паметта.

Било, каквото било.
Наздраве!

"... Анна Сергеевна и он любили друг друга, как очень близкие, родные люди, как муж и жена, как нежные друзья; им казалось, что сама судьба предназначила их друг для друга, и было непонятно, для чего он женат, а она замужем; и точно это были две перелетные птицы, самец и самка, которых поймали и заставили жить в отдельных клетках. Они простили друг другу то, чего стыдились в своем прошлом, прощали все в настоящем и чувствовали, что эта их любовь изменила их обоих.
Прежде в грустные минуты он успокаивал себя всякими рассуждениями, какие только проходили ему в голову, теперь же ему было не до рассуждений, он чувствовал глубокое сострадание, хотелось быть искренним, нежным...
- Перестань, моя хорошая, - говорил он, - поплакала - и будет... Теперь давай поговорим, что-нибудь придумаем.
Потом они долго советовались, говорили о том, как избавить себя от необходимости прятаться, обманывать, жить в разных городах, не видеться подолгу. Как освободиться от этих невыносимых пут?
- Как? Как? - спрашивал он, хватая себя за голову. - Как?
И казалось, что еще немного - и решение будет найдено, и тогда начнется новая, прекрасная жизнь; и обоим было ясно, что до конца еще далеко-далеко и что самое сложное и трудное только еще начинается."

Антон Павлович Чехов, "Дамата с кученцето"
1899

Why don't you take me for a little while? Singing me songs, you know, will make me cry!

мерси за к.п., това са любимите ми негови стихотворения.

с една лека поправка:
когато копирах тук стихотворението му 'какъв бръснар имам, мамо',
пропуснах последната част, защото за мен тя го разваля.

ето го цялото:

Все още ми расте брадата;
ноктите, косата...
40 дни ще продължа така.
А после -
Бог ще ме обръсне,
ще ми изреже ноктите,
ще ме подстриже...

- Честито!
И добре дошъл,
мой блуден Ангел.

07. 1989

мерси за поправката и аз съм на същото мнение.

Тя ми каза:
Обичам те
през дългата седмица,
но в събота и неделя
готвя на съпруга си
и показвам на детето
домашните.
Лежа до теб
във сряда по обед
и ти разказвам за мъжа,
без когото не мога.

Acropolis adieu

Еленът легна на леглото
и глътна хапче тишина.
На стола дремеше сакото
от боровинки и листа.

Еленът взе любовна книга
и с клонестите си ръце
попита я: Кога се стига
в едно кошутено сърце?

Защото книгата бе няма,
еленът нищо не разбра.
Сега гората е голяма
като побягнала жена...

Acropolis adieu

Мравките


I
Пристигнахме тази сутрин и не бяхме добре посрещнати, защото по брега нямаше никой, само купища мъртъвци или парчета от мъртъвци и изпотрошени танкове и камиони. Почти отвсякъде летяха куршуми, а аз не обичам такъв хаос за удоволствие. Скочихме във водата, но се оказа по-дълбоко, отколкото изглеждаше, и взех, че се подхлъзнах на някаква консервена кутия. Куршумът, който профуча, отнесе три-четвърти от физиономията на момчето зад мен, запазих консервената кутия за спомен. Сложих парчетата от неговата физиономия в каската си и му ги дадох, той тръгна да търси помощ, но, изглежда, сбърка посоката, защото навлезе във водата там, където вече не стигаше дъното, и не ми се вярва да вижда достатъчно добре, за да не се загуби.
Побягнах в правилната посока и пристигнах точно навреме, за да получа ритник в лицето. Понечих да наругая типа, но мината го беше надробила на трудно-подвижни парчета, затова махнах с ръка и продължих.
Десет метра по-нататък настигнах други три момчета, които стреляха иззад един бетонен блок, високо над някакви останки от стена. Бяха плувнали в пот и подгизнали от вода, навярно и аз бях като тях и така коленичих и също започнах да стрелям.
Лейтенантът се върна, държеше главата си с две ръце и от устата му течеше червено. Не изглеждаше много доволен и побърза да се просне на пясъка - с отворена уста и разперени ръце. Навярно порядъчно е изцапал пясъка. Това беше едно от малкото места, останали чисти.
Оттук нашият заседнал кораб изглеждаше отпърво съвсем идиотски, а после вече изобщо не приличаше на кораб, защото и двата артилерийски снаряда паднаха отгоре му. Това не ми хареса, там бяха останали още двама приятели, застигнати от куршумите точно когато се надигаха, за да скочат. Потупах по рамото тримата, които стреляха до мен, и им казах: „Хайде елате." Разбира се, пуснах ги да минат първи и добре сторих, защото и първият, и вторият бяха свалени от други двама, които ни обстрелваха от засада и пред мен остана само един: горкият човечец, не му провървя, тъкмо се беше отървал от по-свирепия и другият успя да го убие, преди аз да се заема с него.
Онези двама мръсника зад стената си имаха картечница и купища патрони. Обърнах моята в обратна посока и натиснах спусъка, но скоро спрях, защото ушите ми писнаха, а и тя засече. Изглежда, картечниците не са нагласени да стрелят в обратна посока.
Тук бях горе-долу спокоен. От височината на брега имах по-добра видимост. Морето димеше от всички страни и водата изригваше високо. Виждаха се и проблясващите залпове на тежките броненосци и техните снаряди профучаваха над главите със странен глух звук, подобно цилиндър, свистящ във въздуха.
Пристигна капитанът. Бяхме останали точно единайсет. Той каза, че не сме много, но и така ще се оправим. По-късно дойде попълнение. Но засега ни накара да копаем дупки, помислих си, че за да спим, но не - трябваше да влезем в тях и да продължим да стреляме.
За щастие - проясняваше се. Сега от корабите дебаркираха на тълпи, но рибите се шмугваха между краката им, за да си отмъстят за нарушения домашен покой, и повечето хора падаха във водата, изправяха се наново, ругаеха като смахнати. Други не се изправяха, понасяха се по вълните, а капитанът ни каза да обезвредим веднага, заставайки зад танка, картечното гнездо, което беше започнало отново да трещи.
Застанахме зад танка. Аз последен, защото нямам особено доверие в спирачките на тези машинарии. Все пак да вървиш зад танка е по-удобно, защото не се спъваш в оградата от бодлива тел и колчетата падат съвсем сами. Но не обичах да гледам как мачка труповете с болезнено запомнящ се звук - твърде характерен за момента. След три минути танкът попадна на мина и избухна в пламъци. Двамата войника не успяха да излязат, третият успя, но единият му крак остана в танка и не знам дали той забеляза това, преди да умре. Накрая два снаряда попаднаха най-после в картечното гнездо и изпотрошиха и яйцата, и човеците.
Тези, които дебаркираха, бяха измислили някаква хитрост, но тогава една противотанкова батарея започна на свой ред да бълва и най-малко двайсет от тях паднаха във водата. Проснах се по корем. Приведен ги наблюдавах от мястото си как стрелят. Скелетът на горящия танк ме прикриваше малко и аз старателно се прицелвах. Мерачът падна, като се превиваше здравата, навярно съм го ударил твърде ниско, но не можах да го довърша, първо трябваше да сваля другите трима. Не ми беше лесно, за щастие шумът от горящия танк ми пречеше да чувам как крещят. А и не бях довършил третия. Иначе наоколо продължаваше да ври и да кипи. Разтърках хубаво очи, за да виждам по-добре, защото потта ми пречеше, и капитанът се върна. Можеше да движи само лявата си ръка. „Ще ми превържете дясната много здраво за тялото?" Кимнах и започнах да го омотавам с бинт, а после той подскочи и с двата крака и падна върху мен, защото откъм гърба го беше улучила граната. Вдърви се мигновено, така навярно става, когато човек умира много уморен, но във всички случаи беше по-удобно, за да го махна от себе си. А после сигурно съм заспал и когато се събудих, шумът идваше от по-далече и един от онези, с червените кръстове на каската, ми наливаше кафе.

II
После потеглихме към сушата, като се опитахме да приложим на практика съветите на инструкторите и онова, което бяхме научили по време на маневрите. Джипът на Майк се върна скоро. Шофираше Фред, а Майк беше на две парчета - бяха срещнали тел. На другите таратайки в момента слагат стоманен прът отпред, защото е много топло да се движим с вдигнато предно стъкло. Още бълва от всички страни и ние даваме патрул след патрул. Мисля, че напреднахме доста бързо и трудно поддържаме връзка с обоза. Тази сутрин съсипаха най-малко девет танка и се случи нещо странно - базуката на един тип излетя заедно със снаряда и той остана закачен отзад за ремъка. Почака да се издигне 40 метра и после парашутира. Мисля, че ще бъдем принудени да поискаме подкрепление, защото току-що дочух нещо като хрясване на градинарски ножици, навярно са ни отрязали от тила...

III
... Това ми напомня, че и преди шест месеца ни бяха отрязали от тила. Изглежда, сега сме в пълно обкръжение, но вече не е лято. За щастие имаме още какво да ядем, има и муниции. Трябва да се редуваме и да караулим всеки два часа, започва да ни втръсва. Другите взимат униформите на нашите пленници и се обличат като нас, а ние трябва да сме все нащрек. На всичко отгоре нямаме вече електричество и снарядите валят върху главите ни от всички страни наведнъж. Засега се опитваме да възстановим връзката с тила; трябва да ни изпратят самолети, цигарите са на привършване. Навън се вдига шум - нещо, изглежда, ще става, нямаш време дори да си свалиш каската.

IV
Явно гласяха нещо. Четири танка стигнаха почти дотук. Като излязох, видях първия, той веднага спря. Граната бе разкъсала едната му верига, която се разви за миг, със страшно дрънчене на железария, но оръдието на танка не прекрати огъня току-така. Взехме една огнехвъргачка: тъпото на тоя начин е, че трябва да сцепиш купола на танка, преди да си си послужил с нея, ако ли не, той се разпуква като кестен и вътре типовете се изпичат.
Трима трябваше да срежем купола с трион за метал, но други два танка се приближаваха и се наложи да хвърлим този във въздуха, без да го режем. Избухна и вторият, а третият направи полукръг, но това бе лъжлив ход, защото той беше пристигнал на заден ход; стана ни малко чудно, като го гледахме как стреля по типовете, които го следваха. Той ни изпрати дванайсет 88 милиметрови снаряда като подарък за рожден ден; трябва да построим отново къщата, ако искаме да се крием зад нея, но по-бързо ще стане, ако заемем друга. Накрая се отървахме от третия танк, като заредихме една базука с прах за кихане, а онези вътре така са си блъскали главите в бронята, че извадихме само трупове.
Само водачът беше още малко жив, но главата му се бе заклещила в кормилото и той не можеше да я измъкне оттам. Тогава му отрязахме главата, за да не повредим танка, на който му нямаше нищо. Зад танка се до-мъкнаха мотоциклетисти с ръчни картечници, с шумотевица до бога, но ние успяхме да се справим с тях бла-годарение на една стара вършачка. През това време върху главите ни се сгромолясаха няколко бомби и дори един самолет, който нашата ПВО бе свалила току-що случайно, тъй като по принцип стреляше по танковете. От ротата загубихме Симон, Мортън, Бък и П. К., остават другите и едната ръка на Слим.

V
Обкръжението продължава. От два дни непрекъснато вали. На покрива са останали половината керемиди, но капките падат точно където трябва и ние не сме съвсем наквасени. Изобщо не знаем колко време още ще продължи това. Все така патрулираме в калта, но е доста трудно да гледаш през перископ без тренировка и уморително да стоиш зарит в калта повече от четвърт час.
Вчера срещнахме някакъв друг патрул. Не знаехме дали са нашите, или онези отсреща, но под калта не рискуваш нищо, като стреляш, защото е невъзможно да нараниш някого, пушките веднага избухват. Какво ли не опитахме, за да се отървем от тази кал. Сипахме бензин отгоре, като гори, земята изсъхва, но после си опичаме краката. Изходът е да дълбаеш до твърда почва, но да патрулираш на твърда почва е още по-трудно, отколкото в калта. В края на краищата ще свикнем криво-ляво. Досадното е, че калта надойде толкова, че започна да прелива. Засега е добре, на границата е, за съжаление след малко ще се покачи до първия етаж, а това никак не е приятно.

VI
Тази сутрин ми се случи нещо гадно. Бях под навеса зад бараката и тъкмо кроях номер на двамата, които в момента виждах много добре през бинокъла как се опитват да ни засекат. Имах малък 81-милиметров миномет, който сложих в една детска количка, а Джони трябваше да се маскира на селянка и да тръгне с нея, но, първо, минометът падна върху крака ми, това ми се случва непрекъснато, а после гръмна и аз се проснах, като си хванах крака.
Улучи втория етаж и там избухна една от онези машинарии с крилца, точно в пианото на капитана, който в момента свиреше Жада. Това предизвика адски шум, пианото е унищожено, но най-неприятното е, че на капитана му нямаше нищо, във всеки случай - нищо достатъчно, за да му попречи да бие здравата. За щастие веднага след това в стаята долетя един 88-милиметров. Капитанът не се сети, че са ни засекли по дима от първия взрив и ми благодари, казвайки, че съм му спасил живота, като съм го повалил; мен това вече хич не ме интересуваше както поради двата ми счупени зъба, така и защото всичките му бутилки бяха точно под пианото.
Обръчът около нас се затяга. Непрекъснато ни бомбардират. За щастие времето започва да се оправя, вали само девет от дванайсет часа. След месец можем да разчитаме на самолетно подкрепление. Остават ни припаси за три дни.

VII
Самолетите вече ни хвърлят разни неща с парашут. Разочаровах се, като отворих първото, вътре имаше един куп лекарства. Размених ги с доктора за два шоколада с лешници, от хубавите, не от оная порционна гадост, и половин барутница коняк, но той си го взе обратно, като превърза премазания ми крак. Трябваше да му върна коняка, иначе сега щях да имам само един крак. Горе отново започва да бръмчи, малко се проясни и те напращат още парашути, но този път май са войници.

VIII
Наистина бяха войници. Сред тях има двама веселяци. Изглежда, преминали са целия този път, за да си прилагат хватки по джудо, да се бият с юмруци, да се търкалят под всички седалки. Скочиха едновременно и започваха да си играят, като прерязваха с нож въжетата на парашутите си. За щастие вятърът ги раздели, тогава те бяха принудени да продължат с изстрели. Рядко съм виждал толкова добри стрелци. Сега ги погребваме, защото паднаха от малко по-високо.

IX
Обкръжени сме. Нашите танкове се върнаха, а другите не издържаха на удара. Аз не можах да се бия сериозно заради крака си, но окуражавах момчетата. Беше страшно вълнуващо. От прозореца виждах много добре, пристигналите вчера парашутисти се биеха като бесни. Имам си шал от коприна за парашут, жълто и зелено върху кафяво, и много отива на цвета на брадата ми, но утре ще се обръсна заради отпуска по болест. Бях толкова възбуден, че хвърлих една тухла по главата на Джони, който току-що стреля и не улучи - и сега имам още два зъба по-малко. Тази война не си струва зъбите.

X
Навикът притъпява впечатленията. Казах това на Югет - пък имат едни имена, - когато танцувах с нея в Червенокръсткия пункт, а тя ми отвърна: „Вие сте герой", но аз нямах време да намеря тънък отговор, защото Мак ме тупна по рамото и трябваше да му я отстъпя. Другите говореха тихо, а оркестърът свиреше прекалено бързо. Кракът ми още ме мъчи по малко, но след петнайсет дни всичко ще свърши, потегляме отново. Свалих едно момиче от нашите, но униформеният шаяк е много дебел, това също притъпява впечатленията. Тук има много момичета, те разбират все пак какво им казваш и това ме кара да се червя, но няма кой знае какво да правиш с тях. Излязох, веднага намерих много други, не от същия род, по-разбиращи, но са най-малко 500 франка, нали съм ранен. Странно, тези имат немски акцент.
След това загубих Мак и пих много коняк. Тази сутрин ужасно ме боли главата там, където военният полицай ме удари. Нямах вече пари, защото най-после си купих френски цигари от един английски офицер, излезе ми през носа. Току-що ги хвърлих, отвратителни са, прав е бил, че се е отървал от тях.

XI
Когато излизаш от магазините на Червения кръст с кашон за цигарите, сапуна, сладкишите и вестниците, по улиците те дебнат на всяка крачка и не разбирам защо, тъй като те със сигурност продават своя коняк доста скъпо, за да могат да си купят, а и жените им съвсем не са без пари. Кракът ми почти оздравя. Не смятам да оставам още дълго тук. Продадох цигарите, за да мога да изляза малко и после допрях до Мак, но той не дава лесно. Започвам да затъпявам. Тази вечер ще ходя па кино с Жаклин, срещнах я снощи в клуба, по не мисля, че е интелигентна, защото всеки път маха ръката ми и изобщо не се помръдва, когато танцува. Изтръпвам от тукашните войници, прекалено са разпасани, няма двама с еднакви униформи. Всъщност не ми остава друго, освен да чакам вечерта.

XII
Пак сме там. Въпреки всичко, в града тъпеехме по-малко. Напредваме много бавно. Всеки път, когато артилерийската подготовка свърши, изпращаме патрул и всеки път единият войник от патрула се връща, ударен от снайперист. И отново артилерийска подготовка и самолети, които разрушават всичко, но две минути след това снайперистите започват пак да стрелят. Ето сега самолетите се връщат, преброих седемдесет и два. Това не са много големи самолети, но селото е малко.
Оттук се вижда как бомбите падат спираловидно, с леко приглушен шум, и вдигат красиви колони от прах. Ще тръгнат отново в атака, но първо трябва да изпратим патрул. Ама че късмет, мой ред е. Трябва да вървиш почти километър и половина пеша, а аз не обичам да ходя толкова, но в тази война никой за нищо не те пита. Скупчваме се зад разрушените зидове на първите къщи, а мисля, че от единия до другия край на селото не е останала нито една цяла. Изглежда, не са останали и много обитатели, а и тези, които срещаме, правят странни физиономии, ако са си ги запазили, но те би трябвало да разберат, че не можем да жертвуваме нашите хора, за да спасяваме тях и къщите им; три четвърти от времето това са много стари къщи, нищо не струват. А това е и единственият начин за тях да се отърват от другите. Впрочем те по принцип го разбират, въпреки че не всички мислят, че това е начинът. В края на краищата си е тяхна работа и те сигурно държат на своите къщи, но навярно по-малко в състоянието, в което са сега.
Продължавам да патрулирам. Още съм последен, по-благоразумно е, а първият току-що падна в една дупка от бомба, пълна с вода. Излиза оттам с каска, пълна с пиявици. Беше понесъл и една голяма, съвсем слисана риба. На връщане Мак го научи да се прави на тарикат, а той не обича дъвката.

XIII
Току-що получих писмо от Жаклин, сигурно го е дала на някой войник да го пусне в пощата, защото беше в плик от нашите. Тя е наистина странно момиче, но, изглежда, всички момичета имат необикновени идеи. Отстъпихме малко от вчера, но утре ще атакуваме отново. Все същите села, камък върху камък, да се скапеш. Намерихме едно съвсем ново радио. Тъкмо го пробват, не зная дали в действителност една лампа може да се замени с парче свещ. Мисля, че може: то просвири „Чатануга", танцувах я с Жаклин малко преди да тръгна насам. Мисля, че ще й отговоря, ако имам време. Сега свири Спайк Джоунс, обичам и такава музика, и много бих искал всичко да свърши, за да си купя цивилна вратовръзка на сини и жълти райета.

XIV
Тръгваме след малко. Отново сме съвсем близо до фронта и снарядите пак долитат. Вали, не е много студено, джипът е в ред. Ще слезем, за да продължим пеша. Май че му се вижда краят. Не зная по какво се вижда, но ми се ще да се измъкна по най-лекия начин. Все още има места, където ни нападат здравата. Не можеш да знаеш какво ще стане. След петнайсет дни пак ще имам отпуска, писах на Жаклин. да ме чака. Може би сбърках, не трябва да се оставям да хлътна.

XV
Стоя си така върху мината. Тази сутрин тръгнахме да патрулираме и аз вървях последен, както обикновено, всички минаха отстрани, но аз я усетих под краката си и се заковах. Те избухват само когато си мръднеш крака. Хвърлих на другите всичко, което имах по джобовете, и им казах да си вървят. Съвсем съм сам. Можех да ги чакам да се върнат, но нали им казах да не се връщат, бих могъл и да се хвърля по корем, но колко е ужасно да живееш без крака. Запазих само бележника си и молива. Ще ги хвърля, преди да си сменя крака, а трябва на всяка цена да го направя, защото ми дойде до гуша от войната и защото ме полазват мравки.

Ракът


I
Жак Тежарден беше на легло, боледуваше. Хвана бронхилис, защото беше духал на течение. Оркестърът за камерна музика, в който свиреше, се съгласяваше да се представя не в стая, а в обикновен коридор, тъй като бяха настъпили тежки времена, така музикантите успяваха да просъществуват въпреки неблагосклонното време, но здравето им често биваше излагано на рискове. Жак Тежарден се чувствуваше гадно. Главата му се беше удължила в една-единствена посока, а мозъкът не бе последвал това движение и така, малко по малко, в образувалото се празно пространство се вмъкваха чужди тела, паразитни мисли и една флуидна, обсебваща болка на кристалчета, остри като настъргана борна киселина.
От време на време Жак Тежарден кашляше и чуждите тела се блъскаха силно в стените на черепа, разнасяха се бързо по гънките му - като вълни във вана - и падаха отново едно върху друго с хрущене на стъпкани скакалци. Тук-там се пукаше по някое мехурче, разлетяваха се ситни белезникави пръски, меки като вътрешност на паяк, озаряваха костния свод и вълните веднага ги отнасяха. След всеки квинтов пристъп Жак Тежарден тревожно дебнеше момента, в който отново ще се разкашля, и за тая цел броеше секундите с градуирания пясъчен часовник на нощното си шкафче.
Измъчваше го мисълта, че няма да може да се упражнява както обикновено с тръбата: устните му щяха да омекнат, пръстите да се подуят и щеше да се наложи да започва всичко отначало. Тръбата изисква от своите привърженици поразителна воля, тъй като човек се научава много трудно да свири и много лесно забравя малкото, което е научил. Той прехвърляше наум каденцата от осемнайстия такт на симфонията в сплескан бемол, над който работеше по това време, но трелите от петдесет и шестия и петдесет и осмия такт засилиха болката му. Усети надигащата се кашлица и запуши с ръка устата си, за да задържи част от нея. Тя се изкачи, изду трахеята и излезе на мощни, буйни изблици; лицето на Жак Тежарден стана пурпурночервено, а очите му се наляха с кръв. Той ги изтри с крайчеца на носната си кърпичка, която бе избрал червена да не се цапа.

II
Стълбището зашумя. Парапетът, монтиран на метални пръчки, трептеше като гонг, сигурно беше хазяйката, която му носеше липов чай. При дълга употреба липовият чай предизвиква възпаление на простатата, но Жак Тежарден не го употребяваше често и без съмнение щеше да избегне операцията. Оставаше й да изкачи още един етаж. Беше хубава дебела жена на тридесет и пет години, чийто мъж, прекарал дълги месеци в Германия военнопленник, след завръщането си си намери работа като поставяч на бодлива тел, защото бе дошъл неговият ред да затваря другите. Денем ограждаше с бодлива тел кравите на село и рядко даваше признаци на живот. Тя отвори вратата, без да почука, и се усмихна широко на Жак. Държеше синя фаянсова кана и купичка и ги постави на нощното шкафче. Наведе се да оправя възглавниците. Полите на пеньоара й зейнаха и Жак долови силен дъх. Премигна, защото миризмата го блъсна в лицето.
- Извинете - каза той, - но...
Не се доизказа, задавян от силна кашлица. Хазяйката разтриваше корема си, защото не го беше разбрала.
- Обикновено - обясни той, за да се извини - нямам нищо против, но сега в главата ми е такава блъсканица от шумове, звукове и миризми...
- Да ви сипя ли чай? - майчински предложи тя.
И заметна полите на пеньоара си, за да му даде да пие, но те отново се разтвориха. Той се засмя така силно, че гърдите му се раздраха. Преви се на две, задави се и дори не усещаше как хазяйката го тупа по гърба, за да спре да кашля.
- Аз съм животно - каза тя, като се тюхкаше, че го е разсмяла. - Трябваше да се сетя, че не ви е до игра.
Хвана му купичката, докато той пиеше на малки глътки липовия чай с дъх на хищник, като същевременно го разбъркваше, за да се разтопи захарта. Глътна два аспирина.
- Благодаря - каза той... - Сега ще се опитам да заспя...
- Ще ви донеса още липов чай - каза хазяйката и сгъна празната купичка и фаянсовата кана на три, за да ги отнесе по-удобно.

III
Внезапно се събуди. Беше се изпотил от аспирина и тъй като по силата на закона на Архимед бе загубил тегло, равно на количеството пот, тялото му се беше издигнало над дюшека, повличайки чаршафите и завивките, и плуваше в локва пот, набраздена от вятъра при издигането, и малки вълнички се плискаха по бедрата му. Издърпа запушалката на дюшека и потта попи в матрака.
Тялото му бавно слезе и отново се отпусна върху чаршафа, който димеше колкото една конска сила. Той беше лепкав от потта и Жак се хлъзгаше по него, като се мъчеше да се надигне и облегне на подгизналата възглавница. В главата му нещо отново затуптя, глухо, сякаш воденични камъни започнаха да мелят летящите из черепната кухина частички. Вдигна ръце полека и предпазливо опипа главата си. Усещаше деформацията. Пръстите му се плъзнаха от тила към подутото теме, докоснаха челото, пробягаха по ръба на очните орбити и напипаха слепоочията, после се спуснаха към скулите, които леко се огънаха под натиска.
На Жак Тежарден много му се искаше да види точната форма на черепа си. Някои са толкова хубави в профил и така пропорционални и закръглени. Миналата година, когато боледуваше, си беше направил рентгенова снимка и всички жени, на които я беше показал, веднага му станаха любовници. Този израстък отзад и отокът на темето много го безпокояха. Може би бяха от тръбата... Ръцете му се върнаха към тила, задържаха се на шийния прешлен, чието капаче се въртеше безшумно, но с известно затруднение. Въздъхна безпомощно, отпусна ръце до тялото си и бързо зашава наляво-надясно, за да си направи малко уютно гнездо в крехката корица, преди тя да се втвърди.
Не смееше много да се движи, защото щом се облегнеше на дясната си ръка, и потта веднага преминаваше в дясната половина на матрака, накланяше леглото и Жак трябваше да се завързва през кръста с широкия платнен колан, за да се задържи едва-едва. Когато се облягаше на другата страна, леглото се прекатурваше и съседът отдолу чукаше по тавана с един овнешки кокал, чиято миризма се просмукваше през цепнатините на пода и замайваше главата на Тежарден. А и не искаше да изстиска матрака на пода. За цялата тая пот щеше да вземе добри пари от хлебаря на ъгъла. Той я слагаше в бутилки с етикет: „Пот от челото" и хората я купуваха, за да си топят клисавия купонен хляб.
- Вече кашлям по-малко - помисли си той.
Гърдите му дишаха равномерно, дробовете му почти не хриптяха. Предпазливо протегна лявата си ръка и взе тръбата от стола до леглото. Сложи я до себе си, после отново вдигна ръце към главата, пръстите му се плъзнаха от тила към подутото теме, докоснаха челото и пробягнаха по ръба на очните орбити.

IV
- Тук са единайсет литра - каза хлебарят.
- Няколко изгубих - извини се Тежарден. - Матракът пропуска по малко.
- Не е чиста - добави хлебарят. - Ако го смятаме десет литра, ще бъде по-правилно.
- Все пак вие ще продадете единайсет литра.
- Естествено - отвърна хлебарят, - но съвестта ще ме гризе. Това влиза в сметката.
- Имам нужда от пари - подхвърли Жак. - От три дни не свиря.
- И аз, имам нужда - каза хлебарят. - Поддръжката на кола с двайсет и девет конски сили ми излиза скъпо, да не говорим, че слугите ме разоряват.
- Колко ще ми дадете? - попита Жак.
- За бога! - отвърна хлебарят. - Предлагам ви по три франка на литър и единайсет ги смятаме за десет.
- Добавете нещо - каза Жак. - Това е много малко.
- Добре! - съгласи се хлебарят. - Нека да са трийсет и три франка, но това е последно.
- Давайте! - каза Жак.
Хлебарят извади от портфейла си шест банкноти по седем франка.
- Върнете ми девет франка.
- Имам само десет на цяло - призна Жак.
- Това оправя работата - отвърна хлебарят.
Той прибра парите, вдигна кофата и се отправи към вратата.
- Опитайте се да съберете още - каза той.
- Не - каза Жак. - Вече нямам температура.
- Толкова по-зле - заключи хлебарят и излезе.
Жак отново вдигна ръце към главата си и започна да опипва деформациите. Опита се да поеме черепа си, би искал да разбере точно колко тежи, но трябваше да изчака, докато оздравее напълно, а и шията му пречеше.

V
С мъка отхвърли завивките. Пред него лежаха слабите му крака, накъдрени от петдневното бездействие. Омърлушено ги разгледа, опита се да ги изглади с длан, не успя, седна отчаян на ръба на леглото и най-после стана криво-ляво. Накъдрените от влагата крака го бяха окъсили с цели пет сантиметра. Изду гърди и ребрата му изпукаха. Болестта беше оставила следи.
Халатът му падаше на дълги унили гънки върху хлътналия задник. Омекналите устни и стеклите пръсти нямаше да му позволят вече да свири, веднага му стана ясно. Отчаяно се отпусна на стола и обгърна главата си с ръце. Пръстите му машинално опипаха слепоочията и натежалото чело.

VI
Диригентът на оркестъра, в който Жак свиреше, се качи по стълбата, спря за малко пред вратата, прочете табелката и влезе.
- Добър ден - каза той. - Е, по-добре ли си?
- Тъкмо се вдигам - каза Жак. - Много съм отпаднал.
- По стълбището мирише странно - каза диригентът.
- От хазяйката е - каза Жак. - Никога не си закопчава пеньоара.
- Хубаво мирише - каза диригентът. - На зайчарник.
- Да - отвърна Жак.
- Кога се връщаш да свириш? - попита диригентът.
- Има ли работа? - попита Жак. - Не ми се свири вече в коридора. В края на краищата камерната музика си е камерна музика.
- Да не искаш да кажеш, че заради мен си хванал бронхилис? Нали всички свирихме в този коридор...
- Зная - отвърна Жак, - но аз бях на течението и затова на вас нищо ви няма.
- Стига глупости - заяви диригентът. - Впрочем ти винаги си бил придирчив.
- Не - отвърна Жак, - просто не обичам да боледувам, това е мое право.
- Би трябвало да те сменя - продължи диригентът. - Не може да се свири с човек, който се сърди за всичко.
- Та аз насмалко щях да пукна!...
- Стига си ми додявал - каза диригентът. - Нямам никаква вина. Кога ще можеш да свириш?
- Не зная - отвърна Жак. - Отпаднал съм.
- Започваш да прекаляваш - каза диригентът. - Не може да се работи така. Ще помоля Алберт да те замести.
- Дай ми двата хонорара, които ми дължиш. Трябва да платя на хазяйката.
- Нямам в себе си - отвърна диригентът. - Довиждане. Отивам при Албер. Имаш непоносим характер.
- Кога ще ми платиш? - попита Жак.
- Уф... Ще ти платя - каза диригентът. - Тръгвам.
Пръстите на Жак бродеха по челото му, очите му бяха притворени. Може да се съберат четири килограма?...

VII
Малкият спиртник войнствено бръмчеше и водата, раздразнена от шума, се разтрепера в алуминиевата тенджера. За такъв малък спиртник водата беше много, но като завреше, щеше да й се види краят.
Жак чакаше. За да не седи със скръстени ръце, посвирваше на тръбата. През цялото време не успяваше да достигне си бемола с два сантиметра, но най-после го хвана и го смаза между двата си пръста, доволен от победата си. Техниката му се връщаше.
Спря, защото болката също се връщаше в главата му. И водата завря.
- Може би ще са повече от четири килограма - каза той. - Да видим...
Взе един голям нож и си отряза главата. Сложи я във врящата вода с малко сода, за да се изчисти и да получи чисто тегло. А после умря, преди да довърши работата, защото това се случи през 1945 година и медицината още не се беше усъвършенствувала, както сега. Той се качи на небето в голям кръгъл облак. Нямаше къде другаде да се дене.

Мммм,
да кажа на литератори, че не усещам нечия поезия - не е добра идея , най - много да си изпрося някоя обидна квалификация, но това е истината. Поезията на Давид Овадия не достига до мене и не се замислям искрен ли е автора или не. Може би, това е причината да не ме развълнува - липсата на искреност, а може и проблема да е в мене. Не знам.
" На Гита"
и
"................
"Довиждане!" Последната ми дума
остава като камък да тежи........"
са ученически трепети и не са актуални.
Харесвам само "Жената е поезия и проза", защото е като намигване.

Ноевият ковчег е построен от аматьор, а "Титаник" - от професионалисти.

Едмон Уелс
Енциклопедия на относителното и абсолютното знание, том II



ЛУДОСТ: Всички ние ставаме от ден на ден по-луди и всеки от нас е луд по своему. Тъкмо затова така трудно се разбираме едни други. Самият аз се чувсвам засегнат от параноя и от шизофрения. Освен това съм свръхчувствителен, а това деформира представата ми за света. Сам го осъзнавам. Опитвам се, вместо да се оставям на тази лудост, да я използвам като двигател на всичко, което предприемам. Ала колкото повече успявам, толкова повече полудявам. И колкото по-луд ставям, толкова по-успешно постигам целите, които си поставям. Лудостта е разярен лъв, притаен в главата на всеки. Той в никакъв случай не бива да бъде убиван. Достатъчно е да бъде открит и укротен. Вашият опитомен лъв ще ви отведе много по-далеч отколкото който и да било учител, която и да било школа, наркотик или религия. Ала както при всички източници на енергия съществува опасност човек да започне прекалено много да си играе със своята лудост: случва се лъвът да се възбуди прекомерно и да се обърне срещу своя укротител.




ПОБЕДА: Защо всяка форма на победа е непоносима. Защо всеки път ни привлича успокоителния уют на поражението? Може би защото единствено поражението може да бъде начало на поврат, докато победата се опитва да ни накара да запазим същата линия на поведение. Поражението е обновително, докато победата е консервативна. Всички човеци смътно усещат тази истина. Затова най-интелигентните се стремят не към най-красивата победа, а към най-прекрасното поражение. Ханибал обръща гръб на беззащитния Рим. Цезар настоял да отида в Сената на мартенскитеНека извлечем поука от този опит.
Човек трябва добре да подготви своето поражение. Трамплинът, от който ще скочем в празния басейн, трябва да бъде колкото се може по-висок.
Целта на един добре осмислен живот е да се увенчае с крушение, което да послужи за пример на всички съвременници. Защото човек никога нищо не научава от победата, само поражението учи.


ЕНЕРГИЯ: Когато се качи на влакчето на ужасите в някой луна-парк, човек може да избира между два вида поведение. Или да се сгуши в най-последното вагонче и да стисне очи. В този случай любителят на силни усещания изпитва неописуем страх. Усеща скоростта с цялото си тяло и всеки път, когато погледне, ужасът му се удесеторява.
Във втория случай той може да седне най-отпред на първото вагонче и да отвори широко очи, като си представи, че лети все по-бързо и по-бързо. Тогава нашият любител на високите скорости изпитва опияняващо чувство на мощ. По същия начин, когато от високоговорителя ненадейно гръмне рокмузика, тя ни се струва оглуштелна и ние сме принудени да я търпим като един вид посегателство. Ала съществува начин, ако желаем, не да понасяме, а да използваме същата тази енергия, за да я усвоим по добре. В такъв случай слушателят е като под въздействието на допинг и силата на музиката го кара да се чувства свръхнаелектризиран.
Всяко нещо, което излъчва енергия, е опасно, когато го понасяме, и полезно, когато го накараме да работи за нас.



КАК: Изправено пред някое препятствие, човешкото същество най-напред си задава въпроса:"На какво се дължи тая трудност и чия е вината за нея?" То търси виновните, за да ги накаже, с надеждата това да не се повтаря.
В същото положение мравката най-напред се пита:"Как и с чия помощ ще мога да преоболея тази трудност?"
В света на мравките понятието вина е напълно непознато.
Винаги ще съществува грамадна разлика между тези, които питат "Защо работите не вървят", и тези които питат "Какво трябва да се направи, за да тръгнат".
Засега светът на човеците принадлежи на тези, които се питат "защо", но ще дойде ден, когато другите, които се питат "как", ще вземат властта...

.....

Виж някои разкази. Овадия е искрен.

"...Вие сте противоположността на робота,на програмирания компютър,на металната структура и на стоманобетона...
Да,Вие живеете и дишате като животно на свобода...
Вие сте човек-животно,животното,от което сме се отрекли,за да се подчиним
на машината...
Вие сте пулсиращият живот,който сме забравили...
Вие имате гривата на лъва,погледа на орела,усмивката на вълка,суровата красота на бушуващото море и дивата грозота на стичащата се по склона
на навъсения вулкан разтопена лава-яркочервена като кървящо сърце...
Вие сте човекът,за когото винаги ще се говори,но когото никой вече
няма да си спомня...легендата...да бъдеш човек..."

(анонимно писмо до Кински,Париж,1989)

"Wha is that at my bower-door?"
"O wha is it but Findlay!"
"Then gae your gate, ye'se nae be here:"
"Indeed maun I," quo' Findlay;
"What mak' ye, sae like a thief?"
"O come and see," quo' Findlay;
"Before the morn ye'll work mischief:"
"Indeed will I," quo' Findlay.

"Gif I rise and let you in"-
"Let me in," quo' Findlay;
"Ye'll keep me waukin wi' your din;"
"Indeed will I," quo' Findlay;
"In my bower if ye should stay"-
"Let me stay," quo' Findlay;
"I fear ye'll bide till break o' day;"
"Indeed will I," quo' Findlay.

"Here this night if ye remain"-
"I'll remain," quo' Findlay;
"I dread ye'll learn the gate again;"
"Indeed will I," quo' Findlay.
"What may pass within this bower"-
"Let it pass," quo' Findlay;
"Ye maun conceal till your last hour:"
"Indeed will I," quo' Findlay.

Robert Burns, 1783


превод Владимир Свинтила


Кой хлопа в този късен час?
- Аз хлопам, каза Финдли.
Върви си, всички спят у нас.
- Не всички, каза Финдли.
Не зная как си се решил...
- Реших се, каза Финдли.
Ти май си нешо наумил.
- Май нещо, каза Финдли.
При тебе тебе ако дойда вън...
- Ела де, каза Финдли.
Нощта ще минеме без сън.
- Ще минем, каза Финдли.
При мен да дойдеш, току виж...
- Да дойда, каза Финдли.
До утре ти ще престоиш.
- До утре, каза Финдли.
Ще ти отворя, ала чуй...
- Отваряй, каза Финдли.
Ни дума никому за туй...
- Ни дума, каза Финдли.

Сънувах Сън


Събудих се капнал. Бях сънувал, че съм капитан на пиратски кораб в южните морета и хората от екипажа ми ненадейно се превръщат в безлични сиви чудовища с лепкави пръсти и влажни усти, а после в ръката ми се появи сабя и изклах всичките седемнадесет.
Внимателно се протегнах. Дясната ми ръка беше изтръпнала. Измъкнах се от леглото и се повлякох в кухнята, където изядох две яйца на очи и си направих малинов чай. Когато пуснах пакетчето в чашата и водата се закълби в тъмночервено, ми прилоша за няколко секунди и се хванах за ръба на кухненския плот, за да не падна. После се върнах в спалнята и прелистих един оръфан митологичен речник, докато намеря създанията от съня си. Наричаха се келпи, шотландски зли духове на удавници. Почесах се.
Телефонът иззвъня, докато изливах чая в тоалетната. Беше Мартин.
- Здрасти - казах и се отпуснах в прашния фотьойл до масичката.
- Как си?
- М-м, доста добре - свих рамене и се облегнах назад. - Къде беше тази нощ?
- Оттатък Белфалас, в Сивите заливи. Лових китове. А ти?
Чудна работа. Значи ми се беше сторило, че виждам на хоризонта кораб с черни платна, извезани с аления герб на Мартин. Пак се почесах и се зачудих дали да не се изкъпя.
- Сънувах кошмари - отвърнах с нежелание.
Помълчахме. Чувах как котката му мяучи в другия край на града.
- Да направим един баскет довечера? - предложих след малко.
- Ъ-ъ, не. Работя по един скрипт. Пък и нали се опитвам да стана дебел.
Затворихме и аз поседях малко до телефона, като чертаех кръгове с пръст по праха на масичката. Мартин е кльощав като скумрия, но иначе доста си приличаме. И двамата сме сънувачи, живеем от помощи за безработни и продажба на вехти мебели, нямаме много приятели и виждаме жени единствено в сънищата си. Срещаме се често, но стилът ни е различен. Ако в списанията имаше ревюта на сънища, за Мартин щеше да пише нещо като "зловещо елегантен". Елегантността не е моята стихия. Аз сънувам като булдозер.
Наложи се да изям няколко стари препечени филийки, за да се добера до петъчния вестник с програмата на кината. Нямаше нищо интересно. Останах си по халат вкъщи, гледах телевизия и се търкалях между леглото и фотьойла. Вечерта се разходих до магазина, направи си спагети и зарязах чиниите в мивката. Позяпах през прозореца. Градът беше посипан с брокат и пулсираше. Малко по-късно ми се наложе да взема първото си важно решение за деня. Алкохолът в умерени количества изостря ръбовете за сметка на дълбочината и текстурата, а тревата изпълва образите с енергия, но размива контрола.
Направих си водка с портокалов сок, изпих я на перваза и си легнах.
Първо те учат да видиш ръцете си. Съзнанието на всеки човек, когато сънува, е обвито в нещо като прозрачен мехур. Волево действие отвътре може да разкъса мехура, така че сънуващият да попадне в ясен сън - да се събуди в съня си, да получи контрол над подсъзнанието или да проникне в друга реалност, в зависимост от школата, към която се придържаш. Всяко разкъсване на мехура го изтънява, така че при следващия сън ти е по-лесно да се освободиш от него, и добрите сънувачи изобщо го нямат. Аз съм адски добър.
Плъзнах се в тихите предели на съня като гмурец в мастилено езеро и се огледах. Нещото ме чакаше в сенките и начинът, по който ме погледна с котешките си очи, ме накара да се преобразя в бойната си форма - двуметров двукрак гущер с тежка опашка и лъскави мрачни очи. Нещото просъска и се протегна в целия си ръст, ужасен и красив хибрид между богомолка и сиамски котарак. После се нахвърли отгоре ми и започна да ме разкъсва.
Успях да се събудя едва призори и първото нещо, което усетих, беше парещата болка в сгърчените ми пръсти. После се свих на кълбо в чаршафите, пропити с пот, и едва не повърнах. Чудовището от кошмара беше изтръгнало сърцето ми и го беше изяло. Лежах почти цял час, докато пулсът ми се нормализира. Тялото ми беше схванато, така че почти допълзях до банята и започнах да пълня ваната с гореща вода. Точно тогава звънна телефонът.
- Бягаш ми - каза недоволно Мартин.
Погледнах часовника. Беше четири и четвърт.
- Защо не спиш? - изграчих.
- А ти? - попита лукаво той.
Предпазливо седнах във фотьойла. Всичко ме болеше.
- Сънувах нещо кофти - отвърнах.
- Казва се феликс - обясни той. - Направих го за теб, след като келпите не свършиха работа.
- Значи бяха твои.
- Не точно. Кошмари на пациентите в една психиатрична клиника в Абърдийн. Боклуци. Феликсът е истината.
- Мартин, ти си се побъркал.
Чух как си пали цигара. Гласът му беше сънлив.
- Може би ми е писнало да живея насън.
- Може би ще дойда и ще те спукам от бой.
- А може би не - възрази той меко. - Може би ще се върнеш в съня, за да ми покажеш на какво си способен. Ние сме сънувачи, пич. Просто беше време някой да го направи въпрос на живот и смърт.
Затворих. Накиснах се във ваната, но не ми дойдоха никакви гениални идеи. Тялото ми бавно се освобождаваше от психосоматичните травми, но изобщо не се заблуждавах, че ще издържи още няколко подобни атаки. За сънувачите изразът "издъхнал в съня си" съвсем не е успокоителен. Вяло се зачудих какво ли прави Мартин. Сигурно се беше натъпкал със сънотворни и ме чакаше.
По някое време ужасно ми се доспа и погледнах часовника. Или пак беше четири и четвърт, или беше спрял. Седнах във фотьойла и задрямах за проба. Този път феликсите бяха два и ме чакаха на самите порти на съня, облечени в черни ливреи с червен герб. Събудих се с ругатни и една неясна, но великолепна идея.
Вече се свечеряваше, когато си направих едно голямо нескафе и седнах до телефона с няколко съновника, дневника си и митологичния речник. Изпих кафето, четох и си водих бележки. Получи се нещо като скрипт. Редактирах го, докато останаха само ключови думи: "крехка", "прелест", "смуча". Можех да направя доста добро предположение за вкусовете на Мартин - Анджелина Джоли от "Хакери", малолетна, недохранена, перверзна. С червена коса, естествено.
Към полунощ изключих телевизора, навих будилника за след седем минути, оставих една бутилка с вода до леглото и се отпуснах по гръб. Дишай дълбоко...
Спуснах се в съня като граблива птица, а червенокосият ангел яздеше люспестия ми гръб. Стоварих се сред феликсите (вече четирима) и пометох единия с опашката си, после изръмжах и в лапата ми проблесна сребърно острие, изтъкано от толедска стомана и лунни лъчи. Сетне започна касапницата. Докато се стрелках като мълния между чудовищата на Мартин, едно от тях успя да откъсне момичето от мен, разкъса дрехите й (алени дири и бледа кожа, кадифено мъркане и писък) и с огромни скокове я понесе към хоризонта, където надвисваше буреносна сянка с ален герб. Продължих да се бия и силите ми отслабваха неумолимо, докато феликсите ме повалиха и започнаха да ме ръфат, но точно тогава чух звъна на камбаната и изобщо не се запитах за кого бие, а се събудих с проклятия и благодарност.
С треперещи пръсти напипах бутилката и я излях върху главата си. После просто си седях в леглото и от косата ми капеше вода, докато се борех да оправя дишането си. Изчаках десетина минути, прочистих гърлото си и набрах телефона на Мартин. Оставих го да звънне седемнадесет пъти, после прекъснах и набрах 150, за да пратя линейка на адреса му.
Вероятно беше започнал да се наслаждава на подаръка ми още докато се биех с неговите феликси. Изпратих му най-стария сън на света, но Мартин се хвана. Невъзможно е да им устоиш - прекрасните демони в човешки образ, които идват в съня на мъжете и изсмукват силите им, докато ги убият. Има ги в речника, на "сукубус".
Протегнах се. После смених чаршафите, помотах се из пустия апартамент и реших да подремна.

той е болен, нали?

------------------------
Слушай беззвучието...

Париж студен и суров се събужда, ярко слънце по лимонените улици. Влага в сърцевината на топлите хлебчета, жабешко зелен абсент, утринен тамян ухажва въздуха. Ухажорът се надига от леглото на жената на любовника на неговата жена, домакинята със забрадени коси е вече на крак, държи в ръцете си шише оцетна киселина. В Родо Ивон и Мадлен гледат да пооправят разрошената си красота, чупят златни зъби в коравите кифли, устата им пожълтяла от яйчен крем. Покрай тях се точат лицата на Парисовци, бабаитски бакенбарди, конкистадори на женски сърца.

* * *

Казват - лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката - като жилите -
със възрастта се подува.

Времето е проверка
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.





* * *

От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева -
и една пчела -
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига -
мечтата стига.





* * *

Ниско небе - подли облаци.
Една снежинка все кръжи
над коловоза до обора -
и води спор да продължи.

Тесният вятър се оплаква,
че го преследват и гнетят.
Природата е като хората -
не е с корона всеки път.





* * *

Аз обитавам Вероятността -
по-хубава къща от Прозата.
Със по-многобройни врати -
и по-широки прозорци.
Тук стаите са като кедри -
през листата им не се вижда.
И отгоре - вечни тавани
небето съзижда.
Гостите са най-красивите -
а работата ми е тая -
да разперя тесните си ръце -
и да прибера рая.



Емили Дикинсън

Дайчовото хоро

Кой бе Дайчо, незнайния момък,
дето остави своето име -
през времената до днес да се помни,
през вековете до днес да го има?

Дайчо живее и ще живее -
Дайчовото сърце хорото люшка,
ако е момък - вятър повее,
ако е девойка - свие вихрушка.

То е походка на млада жетварка,
що ситно ситни рано ранила,
то е скок на овчар пред овчарка -
в гори тилилейски мома - самовила.

То е замах на косач в ливада,
от росен звездел откос що мята,
то е сърцето на всички млади,
дето живеят с дъха на земята.

То е стъпка на млад хайдутин,
дето му царство горе в Балкана,
дето пашата, люто налютен,
всякак се мъчи жив да го хване.

Какъв бе Дайчо хайдутин -
девет лета хайдутувал,
девет паши е объркал,
та го е хванал десети.
Тръгнали Дайчо да бесят
в Търново срещу конака,
дошел пашата да види
какъв е тоя хайдутин,
дето раята разбуни,
дето агите обърка,
дето султана налюти.
Дигнаха черно бесило
под две дървета, два дъба,
пашата дума на Дайчо:
- Дайчо ле, върли хайдутин,
искаш ли прошка от мене,
от мене или от султана?
- Не искам прошка от никой!
Прошка да ми е гората,
гората и планината,
дето и трева погазих,
дето и клони покърших,
дето и вода кървавих,
а да ми, пашо, повикат
Еленко, млад кавалджия,
хоро да ми посвири
моето хоро хайдушко
пред смъртта да си потропна,
с живота да се разделя ...

Стъпвай-пристъпвай, Дайчо хайдутин, чевръсто,
няма ръцете си как да поставиш на кръста,
няма нозете си как да разставиш широко,
няма главата си как да изправиш високо.
Тежки синджири ти дърпат, Дайчо, нозете -
дето са бродили девет години в Балкана,
ситни синджири ти стягат, Дайчо, ръцете,
дето са стискали здравата пушка - отмяна,
тънки конопци ти дърпат през шия главата,
дето е гледала волни орли в небесата.

Стъпи-пристъпи Дайчо войвода хайдушки -
вятър повее, листе на дъбе разлюшка,
свие-извие, тежки синджири подзвекат -
сърцето играе, дори когато е вързан човекът,
рипне юнакът, тропне, синджирите гръмнат -
трепне мегданът, хвърли искри калдъръмът.

- Я отвържете нозете на Дайчо юнака! -
глас се обади ясен и строг от конака.

Усетили в миг свободата нозете хайдушки
свиха-извиха, понесе се вихър-вихрушка,
рипне хайдутинът, тропне чевръст, непокорен -
буря планинска, дъб ще изкърти из корен,
но Дайчо не може юнашки ръце да размаха -
стяга го в китката дребен синджир, сиромаха.

- Как ви, заптии проклети, трае сърцето
юнак да играе с дребен синджир на ръцете?

Размаха юнакът ръцете, плесна, повтори -
силни криле на орел го понасят нагоре,
нагоре дето се тъмен тъмнее Балкана,
тъмен тъмнее към самодивска поляна ...
Свири Еленко, ситни свирнята хайдушка
не изтрая пашата, гръмна към облака с пушка.

- Чуйте, заптии, всичките ще ви избия!
Скоро свалете въжето от юнашката шия,
скоро махнете от тука туй черно бесило,
не ви ли стресна гяурската твърдост и сила?
Който и преди смъртта си тъй тропа хорото,
нему са малко на тоя свят дори два живота.

Разкажи, мой стих и песен моя,
как е играл Дайчо пред бесило,
та хорото му дори до днеска
пази свойта красота и сила.

Нека помнят младите, да знаят,
да го предадат от внук на внука,
че роденото в труда, в борбата,
то е песен, мъдрост и поука,

че дорде от горе, от Балкана
стария хайдушки вятър вее,
българските стъпки и напеви
ще живеят, горо, ще живеят ...

Ноевият ковчег е построен от аматьор, а "Титаник" - от професионалисти.

При УЧИТЕЛЯ Джошу дошъл нов монах с думите:
— Току-що влязох в братството и бързам да науча първия принцип на Дзен. Моля да ми го кажете.
Джошу запитал:
— Изяде ли си Вечерята?
Той отговорил:
— Изядох я.
Джошу казал:
— Е, тогава измий паницата си.


***


Джошу запитал един монах, които за първи път бил дошъл в залата на храма:
— Виждал ли съм те тук преди?
Монахът отговорил:
— Не, учителю.
— Тогава заповядай чаша чай — казал Джошу.
После се обърнал кьм друг монах:
— Виждал ли съм те тук преди?
— О, да, учителю, неведнъж — отговорил той.
— Тогава заповядай чаша чай — отговорил Джошу.
По-късно настоятелят на храма запитал Джошу:
— Как така все им предлагате чай, каквото и да Ви отговорят?
На това Джошу извикал:
— Настоятелю, още ли си тук?
— Разбира се, учителю — отвърнал той.
— Тогава заповядай чаша чай —казал Джошу.


***


Банкеи кротко поучавал своите последователи, когато проповедта му била прекъсната от свещеник от сектата Шиншу, който вярвал в чудеса и мислел, че спасението идва от повтарянето на свещените слова.
Банкеи не могъл да продължи беседата си и попитал свещеника какво има да каже.
— Основателят на моята религия — похвалил се свещеникът, — застанал на единия бряг на реката с четчица за писане в ръка. Ученикът му застанал на другия бряг с лист хартия. И през реката, по въздуха, основателят изписал сбещеното име Амида върху листа. Можете ли Вие да извършите такова чудо?
— Не — казал Банкеи. —Аз умея да правя само малки чудеса. Например, когато съм гладен, ям; когато съм жаден, пия; когато съм обиден, прощавам.


***


Кокуши извикал на помощника си:
—Ошин!
Ошин отговорил:
— Да.
Кокуши извикал пак:
— Ошин!
Ошин отново отговорил:
—Да.
Кокуши извикал трети път:
— Ошин!
И Ошин пак отговорил:
— Да.
Кокуши казал:
— Извини ме, че толкова пъти виках името ти. Но всъщност ти трябваше да ми се извиниш!


***


Учителят Рьокан живеел в бедна колиба в планината. Една лунна нощ той се прибрал в къщи и заварил крадец, който търсел какво да задигне.
Но Рьокан бил отшелник и нищо не притежавал.
— Клети приятелю — казал той на крадеца. — Изминал си толкова дълъг път, а не намери нищо. Не ми се ще да си идеш с празни ръце. Моля те, вземи дрехите ми!
И Рьокан се съблякъл и подал дрехите си на крадеца.
— Клетникът — рекъл голият Рьокан, когато непридирчивият крадец си отишъл. — Да можех да му подаря тази чудна луна!


има още

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

[IF]

If you can keep your head when all about you
Are losing theirs and blaming it on you,
If you can trust yourself when all men doubt you
But make allowance for their doubting too,
If you can wait and not be tired by waiting,
Or being lied about, don't deal in lies,
Or being hated, don't give way to hating,
And yet don't look too good, nor talk too wise:

If you can dream--and not make dreams your master,
If you can think--and not make thoughts your aim;
If you can meet with Triumph and Disaster
And treat those two impostors just the same;
If you can bear to hear the truth you've spoken
Twisted by knaves to make a trap for fools,
Or watch the things you gave your life to, broken,
And stoop and build 'em up with worn-out tools:

If you can make one heap of all your winnings
And risk it all on one turn of pitch-and-toss,
And lose, and start again at your beginnings
And never breath a word about your loss;
If you can force your heart and nerve and sinew
To serve your turn long after they are gone,
And so hold on when there is nothing in you
Except the Will which says to them: "Hold on!"

If you can talk with crowds and keep your virtue,
Or walk with kings--nor lose the common touch,
If neither foes nor loving friends can hurt you;
If all men count with you, but none too much,
If you can fill the unforgiving minute
With sixty seconds' worth of distance run,
Yours is the Earth and everything that's in it,
And--which is more--you'll be a Man, my son!

--Rudyard Kipling

1, 1, 2, 3, 5, 8, 13...

Дядовата ръкавичка


Тръгнал дядо за Златица,
изгубил си ръкавица.
Там играла на поляна
Малка мишчица Гризана,
ръкавичката видяла
и на топличко се свряла.


Ей го мокър и подплашен
тича Зайо от горица.
Спира го на пътя прашен
дядовата ръкавица.

- Кой на топло там се гуши?
пита Зайо дългоуши...
- Аз съм мъничка Гризана.
Кой си ти, та страх ме хвана?
- аз съм Зайо Средногорски,
крия се от думи хорски -
каза Зайо боязливо
и попита предпазливо:

- В тая топла ръкавица
мир дали ще да намери
мойта, плахата душица?

- Влез, самичка ми е скучно! -
рече Гризла благозвучно.
Подир малко иде Лиса.
(То без нея що ли бива?)
Насред пътя се курдиса
и лукаво се подсмива.

- Кой е в тая ръкавичка? -
пита хитрата кумичка.
- Мишка мъничка гризлива
тук на топло си почива,
Зайо-байо Средногорски,
скрит от лоши думи хорски.
Ами ваша милост кой е
и защо ни безпокои!

- Аз съм златната лисица
и желая да се стопля
в вашта чудна ръкавица.

- Влез, макар че сме мнозина,
но нали ни си роднина!


Тръгна Вълчо от гората
по работа към селата.
Спира той на пътя прашен -
гладен, настървен и страшен.
Ръкавичката съглежда,
да подуши се навежда,
но усеща я, че шава
и запитва той тогава:

- Чия уплашена душица
крий се в тая ръкавица?
- Тук на топло си почива
мишка мъничка гризлива,
Зайо-байо Средногорски,
скрит от лоши думи хорски,
още нашата кумица,
златокожата лисица.
ами ваша милост кой е
и защо ни безпокои?

- Аз съм Вълчо от Балкана,
гост желая да ви стана...

- Влез, макар че сме мнозина,
но нали си ни роднина!


Подир малко всички сещат
цяла земя разлюляна -
иде рошава Мецана,
в ръкавицата надникна
и юнашки се провикна:

- Чия уплашена душица
крий се в тая ръкавица?

- Тук на топло си почива
мишка мъничка гризлива,
Зайо-байо Средногорски,
скрит от лоши думи хорски,
още нашата кумица,
златокожата лисица,
Кумчо-вълчо от балкана,
гост на нашата покана.
Ами ваша милост кой е
и за що ни безпокои?

- Аз съм рошава Мецана,
гост желая да ви стана.

- Влез, макар че сме мнозина,
но нали си ни роднина!


Събрали се те другарски,
разположили се царски
и ръкавичката на друма
и отворили си дума...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от ДeбeлorъзHинджa на 28.10.05 20:38.

и после дядото се върнал с една сопа...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

стига, де! нарочно го цензурирах! виж как животните си живеят в мир и благоденствие, хортувайки си на топло в ръкавичката. що ти е сопа? пък и това не е място за чат, айде къш

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

престъпление-наказание.
и никакъв чат. правилно!:)

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Това е едно от любимите ми...ина4е идеята с тази тема не ме кефи, в крайна сметка щом сме тук се предполага 4е сме 4ели тези букварни нещица.

Не 4е наскоро един младеж , говорихме си ала-бала и стана дума за "Кралица Марго" и пи4а като ми заби "Това е филм, не е книга"

Моето любимо от Богомил Райнов още го няма. Може би, някой път, като имам време за писане, но не знам дали ще го покажа.
Идеята с тази тема - тя си има автор, що ме занимаваш мене?
Моята идея е, че темата трябва да стои на първа страница. Буквар, читанка, христоматия - наричай го както си искаш, аз точно това си правя. Набор от любими, стари, проверени през времето неща, които да си чета и по-малко да говоря.

"Такава ми е природата" - казал Скорпионът ...

Сърце, сърце, смири се клето,
от зло предчувствие обзето
защо тревожно биеш ти?
Съдбата даде ли ти нещо
та днес настръхнала зловещо
да може да го похити?

Животът ли? Ех, той един е
и ти не искаш да премине
без диря някаква в света.
Но колко пъти си унило
изстивало към всичко мило
и пожелавало смъртта?

"Такава ми е природата" - казал Скорпионът ...

Не идвай в паметта ми, съжали ме!
Не ме облъчвай с гибелни очи.
Дори на сън да шепна твойто име
ти не откликвай
и не ме мъчи!

Дори когато те зова на помощ!
Не идвай, не прекрачвай моя праг.
От теб да няма багра, звук и полъх
да няма светлина,
да няма мрак.

Бъди добър, не идвай в мойта памет!
Не обещавай дъжд на знойна степ.
Когато всички пътища ме мамят -
да няма път към теб,
да няма път към теб!

"Такава ми е природата" - казал Скорпионът ...

Майстора и Маргарита


Глава 1.
Никога не разговаряйте с непознати



Един пролетен ден, в часа на небивало горещ залез, в Москва, на Патриаршите езера, се появиха двама граждани. Първият, със сивкав летен костюм, беше нисък, охранен, плешив, твърде приличната си шапка с вгънато дъно носеше в ръка, а на грижливо избръснатото му лице бяха кацнали очила със свръхестествена големина и черна рогова рамка. Вторият, широкоплещест младеж с буйна червеникава коса и килнат на тила кариран каскет, носеше спортна риза, смачкан бял панталон и черни платнени обувки.
Първият беше самият Михаил Александрович Берлиоз, председател на управителния съвет на едно от най-големите московски литературни обединения, наричано съкратено МАССОЛИТ, и редактор на реномирано литературно списание, а неговият млад спътник - поетът Иван Николаевич Понирьов, известен с псевдонима Бездомни.
Като се озоваха под сянката на едва раззеленилите се липи, писателите се втурнаха най-напред към шареното павилионче с надпис "Бира и безалкохолни напитки".
Да, трябва да отбележим първото странно нещо в тази страшна майска привечер. Не само край павилиончето, но и по цялата алея, успоредна на улица "Малая Бронная", нямаше жива душа. В този час, когато човек сякаш нямаше вече сили да диша, когато слънцето, нажежило Москва, потъваше в суха мъгла някъде отвъд Садовое кольцо, никой не беше излязъл под липите, никой не беше седнал на пейка, алеята беше пуста.
- Моля, газирана вода - поръча Берлиоз.
- Няма - отговори жената от павилиончето и, кой знае защо, се докачи.
- Бира има ли? - с дрезгав глас се осведоми Бездомни.
- Бирата я карат по-късно - отговори жената.
- А какво имате? - попита Берлиоз.
- Кайсиев сок, но топъл - каза жената.
- Добре, дайте, дайте, дайте!...
Кайсиевият сок вдигна обилна жълта пяна и наоколо замириса на бръснарница. Литераторите го изпиха и веднага се разхълцаха, платиха и седнаха на една пейка с лице към езерцето и с гръб към Бронная.
И тогава се случи второто странно нещо, но то засягаше само Берлиоз. Той изведнъж спря да хълца, сърцето му изтупка, потъна за миг някъде, после се върна, но със забодена в него тъпа игла. Освен това го обзе неоснователен, но толкова силен страх, че му се дощя веднага да избяга презглава от Патриаршите езера. Берлиоз жално се озърна - не проумяваше какво го бе уплашило. Той побледня, избърса си челото с кърпа и си помисли: "Какво става с мен? Такова нещо не ми се е @случвало... Май сърцето... Преуморен съм. Ще трябва, изглежда, да зарежа всичко по дяволите и да замина за Кисловодск..."
И в същия миг знойният въздух се сгъсти пред него и от този въздух се изтъка прозрачен гражданин, който изглеждаше много странно. Върху малката главичка - жокейско каскетче, сакото му карирано, възкъсичко, и то прозрачно... Гражданинът беше над два метра висок, но тесен в раменете и кльощав, а физиономията му, моля да забележите, беше подигравателна.
Животът на Берлиоз се подреждаше така, че той не беше свикнал с необичайни явления. Затова пребледня още повече, опули се и си каза объркан: "Не може да бъде!..."
Но, уви, можеше, и длъгнестият гражданин, през който прозираше, се полюшваше пред него наляво-надясно, без да докосва земята.
Такъв ужас обзе Берлиоз, че той затвори очи. А когато ги отвори, видя, че всичко е свършило, привидението се е стопило, карираният е изчезнал, а и тъпата игла беше изскочила от сърцето му.
- Уф, дявол да го вземе! - възкликна редакторът. - Знаеш ли, Иване, за малко не получих сега слънчев удар от тая жега! Дори имах нещо като халюцинация - той понечи да се усмихне, но в очите му още подскачаше тревога и ръцете му трепереха.
Постепенно се успокои, повя си с кърпата, изрече доста бодро: "И тъй..." - и подхвана пак, лекцията си, прекъсната, докато изпие кайсиевия сок.
Както се разбра по-късно, лекцията му беше за Иисус Христос. Защото редакторът беше поръчал на поета за следващата книжка на списанието голяма антирелигиозна поема. Иван Николаевич беше написал поемата, и то в много кратък срок, но за съжаление на редактора тя никак не се хареса. Бездомни беше обрисувал главното действуващо лице в поемата, тоест Иисус, с много тъмни краски, но въпреки това, според редактора, се налагаше да пише цялата поема наново. И сега редакторът изнасяше нещо като лекция за Иисус, за да изтъкне основната грешка на поета. Трудно беше да се каже на какво именно се дължеше неуспехът на Иван Николаевич - дали на изобразителната сила на неговия талант, или на факта, че беше абсолютно неосведомен по въпроса, с който се беше захванал, - но той беше изобразил Иисус като реално съществувала, макар и непривлекателна личност. А Берлиоз искаше да докаже на поета, че най-важното е не какъв е бил Иисус, добър или лош, а това, че този Иисус като личност изобщо никога не е съществувал и всички истории за него са чисто и просто измислица, най-обикновен мит.
Трябва да отбележим, че редакторът беше начетен човек и в своите обяснения много умело се позоваваше на древните историци, например на прочутия Филон Александрийски или на блестящо образования Йосиф Флавий, които нито дума не споменават за съществуването на Иисус. Проявявайки солидна ерудиция, Михаил Александрович осведоми поета между другото, че мястото в книга петнайсета, глава 44-а, в прочутите Тацитови "Анали", където се говори за разпъването на Иисус, е чисто и просто по-късна добавка.
Поетът, за когото всичко, което чуваше от редактора, беше ново, внимателно слушаше Михаил Александрович, вперил в него будните си зелени очи, и само нарядко изхълцваше и проклинаше шепнешком кайсиевия сок.
- Няма нито една източна религия - говореше Берлиоз, - в която някоя непорочна дева да не е родила бог. Християните и те, без да измислят нещо ново, са създали по същия начин своя Иисус, който в действителност никога не е съществувал. Тъкмо на това трябва най-вече да се облегне ...
Високият тенор на Берлиоз кънтеше в пустата алея и колкото повече навлизаше Михаил Александрович в тези дебри, в които без риск да си строши главата можеше да навлезе само много образован човек, толкова повече интересни и полезни неща научаваше поетът и за благия египетски бог Озирис, син на Небето и Земята, и за финикийския бог Тамуз, и за Мардук, и дори за по-неизвестния страшен бог Уицлипуцли, дълбоко почитан някога от ацтеките в Мексико.
И тъкмо когато Михаил Александрович разказваше на поета как ацтеките ваели от тесто фигурки на Уицлипуцли, в алеята се появи първият човек.
Впоследствие, когато, откровено казано, беше вече късно, разни учреждения представиха доклади с описанието на този човек. Съпоставянето им не може да не предизвика учудване. Така в първия се твърди, че човекът бил нисък, със златни зъби и куцал с десния крак. Във втория - че човекът бил огромен на ръст, коронките му били от платина и куцал с левия крак. Третият съобщава лаконично, че особени белези нямал.
Налага се да признаем, че нито едно от тези сведения не струва.
Преди всичко: описаният изобщо не куцаше, не беше и нисък, нито пък огромен, ами просто висок. Що се отнася до зъбите му, от лявата страна коронките му бяха платинени а от дясната - златни. Носеше скъп сив костюм и чуждестранни обувки същия цвят. Сивата му барета беше накривена предизвикателно над ухото, под мишница носеше бастун с черна дръжка, изваяна като глава на пудел. Изглеждаше над четирийсетте. Устата му - малко крива. Добре обръснат. Тъмнокос. Дясното му око черно, а лявото, кой знае защо, зелено. Веждите черни, но едната по-висока от другата. С една дума, чужденец.
Когато мина край пейката, на която се бяха разположили редакторът и поетът, чужденецът хвърли поглед към тях, спря се и изведнъж седна на съседната пейка, на две крачки от приятелите.
"Германец" - каза си Берлиоз.
"Англичанин - помисли си Бездомни, - брей, как не му е горещо с тия ръкавици."
А чужденецът огледа високите къщи, обградили в квадрат езерцето, и стана ясно, че вижда това място за пръв път и че то го е заинтересувало.
Той спря поглед на горните етажи, отразили в заблестелите си прозорци начупеното слънце, което напускаше завинаги Михаил Александрович, после го премести по-надолу, където прозорците вече здрачно тъмнееха, усмихна се снизходително на нещо, присви очи, сложи ръце върху дръжката на бастуна, а брадичката си върху ръцете.
- Ти, Иване - говореше Берлиоз, - много хубаво и сатирично си описал например раждането на Иисус, сина божи, но работата е там, че още преди Иисус са били родени редица синове божии, като, да речем, фригийският Атис, накъсо казано, нито един от тях никога не се е раждал, нито е съществувал, включително Иисус, и ти вместо раждането му или, да речем, поклонението на влъхвите, трябва да опишеш нелепите слухове за това раждане. Иначе от творбата ти излиза, че той наистина се е род!...
В този миг Бездомни задържа дъх, да спре хълцането, което ужасно го мъчеше, но само изхълца още по - мъчително и по-силно и в същия момент Берлиоз млъкна, защото чужденецът изведнъж стана и се запъти към писателите.
Те го погледнаха учудени.
- Моля да ме извините - заговори приближилият се с чуждестранен акцент, но без да изопачава думите, - че без да се познаваме, си позволявам..., но темата на вашия научен разговор е толкова интересна, че...
Той си свали учтиво баретата и на приятелите не оставаше нищо друго, освен да станат и да се поклонят.
"Не, по-скоро е французин..." - реши Берлиоз.
"Поляк..." - реши Бездомни.
Трябва да добавим, че още с първите си думи чужденецът направи на поета отвратително впечатление, а на Берлиоз по-скоро му хареса, тоест не че му хареса, ами, как да се изразим... заинтригува го, да речем.
- Ще ми позволите ли да поседна? - учтиво попита чужденецът и приятелите някак неволно се дръпнаха един от друг, а чужденецът пъргаво се настани между тях и веднага се намеси в разговора.
- Ако не греша, вие благоволихте да кажете, че Иисус изобщо не е съществувал на този свят, нали? - попита чужденецът, обръщайки към Берлиоз зеленото си ляво око.
- Не, не грешите - учтиво отвърна Берлиоз, - тъкмо това казах.
- Ах, колко интересно! - възкликна чужденецът.
"Какво, по дяволите, иска този?" - помисли си Бездомни и се намръщи.
- А вие бяхте съгласен с вашия събеседник? - осведоми се непознатият и се обърна надясно към Бездомни.
- Хиляда на сто! - потвърди поетът. Той обичаше да се изразява цветисто и образно.
- Изумително! - възкликна неканеният събеседник, после, кой знае защо, се озърна крадешком, приглуши плътния си глас и каза: - Извинете за нахалството, но, доколкото разбрах, вие на всичкото отгоре не вярвате в бога? - Погледът му стана уплашен и той добави: - Кълна се, никому няма да кажа!
- Да, ние не вярваме в бога! - отвърна Берлиоз, леко усмихнат на уплахата на чуждестранния гост. - Но това може да се говори съвсем открито.
Чужденецът се облегна на пейката и почти изквича от любопитство:
- Вие сте атеисти?!
- Да, ние сме атеисти - отвърна с усмивка Берлиоз, а Бездомни си каза сърдито: "Откъде ни се лепна тоя чуждестранен гъсок!"
- Ах, каква прелест! - възкликна странният чужденец и взе да върти глава и да гледа ту единия литератор, ту другия.
- В нашата страна атеизмът не учудва никого - каза с дипломатическа учтивост Берлиоз, - преобладаващата част от нашето население съзнателно и отдавна е престанало да вярва на приказките за бога.
Тогава чужденецът направи следния номер: стана, стисна ръка на изумения редактор и каза:
- Позволете, да ви благодаря от все сърце!
- Но за какво му благодарите? - запремига Бездомни.
- За това изключително важно сведение, което за пътешественик като мен е безкрайно интересно - обясни задграничният чудак и вдигна многозначително пръст.
Важното сведение изглежда наистина бе направило на пътешественика силно впечатление, защото той погледна уплашено към къщите, като че ли се опасяваше да не види на всеки прозорец - по един атеист.
"Не, не е англичанин..." - помисли си Берлиоз, а Бездомни си каза: "Къде ли е изпраскал така руския, много интересно!" - и пак се намръщи.
- Но позволете да ви запитам - заговори отново чуждестранният гост след кратък тревожен размисъл, - какво да правим тогава с доказателствата за съществуванието божие, а те, както е известно, са тъкмо пет на брой?
- Уви! - отвърна със съжаление Берлиоз. - Но всички тези доказателства не струват пукната пара и човечеството отдавна ги е предало в архива. Та съгласете се, че в областта на разума не може да има никакво доказателство за съществуването на бога.
- Браво! - извика чужденецът. - Браво! Вие повторихте изцяло мисълта на неспокойния старец Имануил по този въпрос. Но куриозното е, че след като обори напълно и петте доказателства, той, сякаш за да се надсмее на самия себе си, изгради свое собствено шесто доказателство.
- Доказателството на Кант - възрази с тънка усмивка образованият редактор - също е неубедително. И не случайно Шилер казва, че Кантовите разсъждения по този въпрос могат да задоволят само роби, а Щраус просто се подиграва на това доказателство.
Берлиоз говореше и същевременно си мислеше: "Но кой е той? И откъде знае толкова добре руски?"
- Тоя Кант за подобни доказателства може ли да го приберат за две-три годинки в Соловки! - изтърси съвсем неочаквано Иван Николаевич.
- Иване! - пошепна сконфузен Берлиоз.
Но предложението Кант да бъде изпратен в Соловки не само не шокира чужденеца, но дори го накара да изпадне във възторг.
- Точно така, точно така - възкликна той и лявото му зелено око, обърнато към Берлиоз, заблестя. - Точно там му е мястото! Нали му казах тогава на закуска: "Ще прощавате, професоре, но сте измислили нещо много нескопосно. То може и да е умно, но е страшно объркано. Ще ви се смеят."
Берлиоз се опули. "На закуска... На Кант? ... Какви ги дрънка?" - помисли си той.
- Да - продължи чужденецът, без да се смущава от учудването на Берлиоз, и се обърна към поета, - но да бъде изпратен в Соловки е невъзможно поради простата причина, че са минали повече от сто години, откакто се намира на едно място, къде-къде по-далечно от Соловки, и да бъде измъкнат оттам е абсолютно невъзможно, уверявам ви.
- Много жалко! - обади се заядливият поет.
- И аз съжалявам - съгласи се неизвестният, святкайки с око, и продължи: - Но ме тревожи следният въпрос: щом няма бог, пита се кой тогава ръководи живота человечески и изобщо целия ред на тази земя?
- Човекът сам си го ръководи - сърдито побърза да отговори Бездомни на този, да си признаем, не твърде ясен въпрос.
- Извинете - меко възрази непознатият, - но за да ръководиш, е необходимо все пак да разполагаш с точен план за известен, що-годе продължителен срок от време. Затова позволете да ви запитам: как може човекът да ръководи нещо, щом не само е лишен от възможността да си предначертае план, та макар и за смехотворно кратък срок - да речем, за около хиляда години, но не може да бъде сигурен дори в собствения си утрешен ден? И наистина - сега неизвестният се обърна към Берлиоз, - представете си, че вие например започнете да ръководите, да се разпореждате и с други хора, и със себе си и, как да кажа, тъкмо ви се услади, и хоп - изведнъж... хм... хм... саркома на белия дроб... - При тези думи чужденецът сладко се усмихна, като че ли мисълта за саркома на белия дроб му достави удоволствие - да, саркома... - примижал като котарак, повтори той звучната дума - и тогава - край на вашето ръководене! Вече не ви интересува ничия съдба освен собствената. Роднините почват да ви лъжат. Вие усещате, че става нещо лошо и хуквате по учени доктори, после по шарлатани, случва се дори и по врачки. Сам разбирате, че както първото и второто, така и третото е съвсем безсмислено. Всичко завършва трагично: онзи, който доскоро е смятал, че нещо ръководи, изведнъж се озовава легнал неподвижно в дървен сандък, околните разбират, че от лежащия вече няма никаква полза, и го изгарят в пещта. Случва се и по-лошо: човек тъкмо се накани да замине за Кисловодск - чужденецът стрелна с присвити очи Берлиоз, - на пръв поглед нищо и никаква работа, но и това не може - изведнъж, кой знае защо, вземе, че се подхлъзне и го прегази трамвай! Нима ще кажете, че той самият се е разпоредил така със себе си? Не е ли по-правилно да се мисли, че се е разпоредил съвсем друг? - и непознатият се разсмя някак странно.
Берлиоз слушаше с напрегнато внимание неприятния разказ за саркомата и за трамвая и го заглождиха тревожни мисли. "Той не е чужденец! Той не е чужденец! - мислеше Берлиоз. - Той е безкрайно странен субект... но, моля ви се, кой е той?"
- Пуши ви се, както разбирам? - неочаквано се обърна неизвестният към Бездомни. - Какви предпочитате?
- Да не би да носите различни? - мрачно попита поетът, който си беше свършил цигарите.
- Какви предпочитате? - повтори неизвестният.
- Е, да речем, "Наша марка" - злобно отвърна Бездомни.
Непознатият тутакси извади от джоба си табакера и я поднесе на Бездомни.
- "Наша марка".
Редакторът и поетът бяха поразени не толкова от факта, че в табакерата цигарите бяха именно "Наша марка", колкото от самата табакера. Тя беше огромна, от висока проба злато и при отварянето върху капака й заискри със синьо-бял блясък брилянтен триъгълник.
Този път литераторите прецениха различно: Берлиоз: "Не, чужденец е!", а Бездомни: "Виж го ти дявола!"
Поетът и собственикът на табакерата запушиха, а непушачът Берлиоз отказа.
"Ще трябва да му възразя така - реши Берлиоз. - Да, човекът е смъртен, безспорно. Но работата е там, че..."
Но той не успя да произнесе тия думи, защото заговори чужденецът:
- Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното! И изобщо не може да каже дори какво ще прави същата вечер.
"Каква абсурдна постановка на въпроса!..." - ядоса се Берлиоз и възрази:
- Е не, това е вече пресилено. На мен например ми е, общо взето, ясно какво ще правя тази вечер. Разбира се, ако на Бронная върху главата ми не се стовари някоя тухла...
- Вижте какво - прекъсна го авторитетно непознатият, - разбира се, никаква тухла няма да се стовари ни в клин, ни в ръкав върху ничия глава. Уверявам ви, че тя изобщо не ви заплашва. Вие ще умрете от друга смърт.
- Може би знаете от каква именно? - с напълно обяснима ирония се осведоми Берлиоз, като се остави да бъде въвлечен в някакъв наистина нелеп разговор. - И навярно ще ми го кажете?
- На драго сърце - отвърна непознатият. Той измери Берлиоз с поглед, като че ли му взимаше мярка за костюм, и процеди през зъби нещо като: "Едно, две... Меркурий във втори дом... Луната си е отишла... шест - нещастие... вечер - седем..." - после високо и радостно заяви: - Ще ви отрежат главата!
Бездомни диво и злобно се облещи срещу непознатия, а Берлиоз попита с кисела усмивка:
- А кой именно ще ми я отреже? Врагове? Интервенти?
- А, не - отвърна събеседникът, - една рускиня, комсомолка.
- Хм... - измуча Берлиоз, ядосан от шегата на непознатия, - това, прощавайте, е малко вероятно.
- Аз също моля да бъда извинен - отвърна чужденецът, - но е така. Да, исках да попитам какво щяхте да правите тази вечер, ако не е тайна?
- Не, не е. Най-напред ще се отбия в къщи на Садовая, а после, в десет часа вечерта, в МАССОЛИТ ще се състои заседание, което аз ще председателствувам.
- Не, това е невъзможно. - твърдо възрази чужденецът.
- Защо така?
- Затова, защото - отговори чужденецът и погледна с присвити очи към небето, където, предусетили вечерния хлад, безшумно сновяха черни птици, - защото Анушка вече е купила олиото и не само го е купила, но и го е разляла. Тъй че заседанието няма да се състои.
Тогава под липите настъпи, разбира се, мълчание.
- Извинете - поде след малко Берлиоз, като поглеждаше към дрънкащия дивотии чужденец, - какво общо има с това някакво олио... и коя е тази Анушка?
- Аз ще ви кажа какво общо има олиото - намеси се изведнъж Бездомни, решил явно да обяви на неканения събеседник война. - Не ви ли се е случвало, гражданино, да влизате в лудница?
- Иване!... - тихо възкликна Михаил Александрович.
Но чужденецът не се обиди ни най-малко и много весело се разсмя.
- Но да, разбира се, бил съм, и то неведнъж! - възкликна той със смях, но без да откъсва от поета око, в което нямаше смях, - Къде ли не съм бил! Жалко само, че не намерих време да попитам професора какво значи шизофрения. Тъй че вие си го попитайте, Иван Николаевич!
- Откъде знаете името ми?
- Но моля ви, Иван Николаевич, та кой не ви знае? - Чужденецът извади от джоба си излезлия миналия ден брой на "Литературная газета" и Иван Николаевич видя на първа страница портрета си, а под него своите собствени стихотворения. Но това доказателство за слава и популярност, което вчера така беше зарадвало поета, сега хич не го зарадва.
- Извинете - каза той и лицето му помрачня, - не бихте ли ни оставили за минутка? Искам да кажа на приятеля си няколко думи.
- О, с удоволствие! - възкликна неизвестният. - Тук под липите е толкова хубаво, пък и за никъде не бързам.
- Виж какво, Миша - зашепна поетът, след като дръпна Берлиоз встрани, - той не е никакъв турист, ами е шпионин. Руски емигрант, който се е промъкнал тук. Кажи му да си покаже документите, докато не е офейкал...
- Така ли мислиш? - прошепна разтревожен Берлиоз и си каза: - "Има право..."
- Повярвай ми - изхриптя в ухото му поетът, - преструва се на глупак, за да изкопчи нещо; Чуваш ли го как говори руски - шепнеше поетът, но поглеждаше с едно око към чужденеца, да не би да избяга, - да го хванем, докато не е духнал...
И поетът задърпа за ръка Берлиоз към пейката.
Непознатият не седеше, а беше застанал до нея и държеше в ръцете си книжка с тъмносива подвързия, плътен плик от луксозна хартия и визитна картичка.
- Моля да ме извините, че в разгара на спора забравих да ви се представя. Ето моята визитна картичка, паспорта ми и поканата да дойда в Москва за консултация - каза солидно неизвестният, като гледаше проницателно двамата литератори.
Те се смутиха. "Всичко е чул, по дяволите..," - помисли си Берлиоз и с учтив жест даде да се разбере, че представянето на документите е излишно. Докато чужденецът ги навираше на редактора, поетът успя да прочете върху визитната картичка напечатаната с чуждестранни букви дума "професор" и началната буква на презимето му - дубъл "ве".
- Много ми е приятно - смутено мънкаше в това време редакторът и чужденецът прибра документите в джоба си.
По такъв начин отношенията бяха възстановени и тримата седнаха отново на пейката.
- Поканен сте като консултант, професоре? - попита Берлиоз.
- Да, като консултант.
- Германец ли сте? - осведоми се Бездомни.
- Аз ли?... - повтори въпроса професорът и изведнъж се замисли. - Да, май че съм германец... - каза той.
- Много добре говорите руски - отбеляза Бездомни.
- О, аз изобщо съм полиглот и владея много езици - отвърна професорът.
- Какъв сте по специалност? - полюбопитствува Берлиоз.
- Специалист съм по черна магия.
"А сега де!..." - мерна се в ума на Михаил Александрович.
- И... и сте поканен във връзка с тази специалност? - заекна той.
- Да, във връзка с нея съм поканен - потвърди професорът и обясни: - Във вашата държавна библиотека са открити оригинални ръкописи на чернокнижника Херберт Аврилакски от десети век. Та трябва да ги разчета. Аз съм единственият специалист в целия свят.
- А-а! Вие сте историк? - с голямо облекчение и уважение попита Берлиоз.
- Да, историк съм - потвърди ученият и добави съвсем неуместно: - Тази вечер на Патриаршите езера ще стане една интересна история!
И отново безкрайно се учудиха и редакторът, и поетът, а професорът им направи знак да се приближат до него и когато те се наведоха, прошепна:
- Имайте предвид, че Иисус е съществувал.
- Вижте какво, професоре - отвърна с непринудена усмивка Берлиоз, - ние уважаваме големите ви познания, но по този въпрос сме на друго становище.
- Няма нужда от никакви становища - отвърна странният професор, - просто той е съществувал, и толкова.
- Но нали трябва да има някакво доказателство... - отвори уста Берлиоз.
- И от доказателства няма нужда - отговори професорът и заприказва тихо, а акцентът му, кой знае защо, изчезна: - Много просто - в бяло наметало...



останалото в електронен вид -

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

МИЛИЦИОНЕРСКИ ПРОТОКОЛ



За нас ли казват, че сме пили много?
Лъжа е, бога ми, кажи, Серьога!
Щом водката не е от дървесина,
какво са пет бутилки за двамина?

Изпихме втората на крак - юнаци!
Но бяхме трезви като кукуряци.
След туй... под гъбка в детската площадка,
след туй... до свойта точка стигнах, братко!

На гладно пих от гърлото проклето
и ме изцъкли като джам шишето.
Съвсем навреме ни прибра колата
с по седемстотин грама във гърлата.

Насилие, признавам, проявихме
към някакъв другар - попрекалихме:
случайно му разбихме очилата,
но не във нас, в портвайна е вината.

Пък и другарят пръв ни предизвика:
разкарайте се, махайте се, вика.
Да се разкарам, бях готов, обаче
не се разкарах - скарах му се, значи.

Сега непротоколно позволете
да кажа - зная школските завети! -
такива сам животът удря строго.
Съгласни сме, нали? Кажи, Серьога!

Ще изтрезнее той и ще ви каже:
животът... нека той да ни накаже.
Пуснете ни, по леко ще ви бъде,
животът и без туй ще ни осъди.

Не гледайте Серьожа, че ви кима,
съобразява той - свой модус има.
Туй, че мълчи, е само от вълнение,
от осъзнаване и просветление.

Пуснете ни, домът ни ще проплаче...
В Медведка - аз, той - в Химки ще се влачи,
За автобуси вече няма време,
метрото спи, такси не ще ни вземе.

Все пак е мило - тук ни уважават,
та гледай как ни возят, настаняват.
И утре не петел със зов петлишки,
сержант ще ни събуди - по човешки.

Не ще потеглим с музика оттука.
Скрих рубла - ще оправим махмурлука.
Все пак ни чака труден път! За бога,
спи бедни мой приятелю, Серьога!



Превод: Иван Станев





НЕГО ГО НЯМА СЛЕД БОЯ



Нещо не е наред... Уж е ден като ден:

пак шуми и лесът, и прибоя,

пак небето е синьо високо над мен...

Само него го няма след боя



Не разбирам сега кой бе прав между нас

в оня спор до среднощ, неспокоен.

Днес за пръв път ми липсва познатия глас,

днес, когато го няма след боя



Той мълчеше без такт, и не пееше в такт,

беше странен на спора развоя,

той ме будеше рано, още по мрак,

а го няма от вчера след боя.



Не че просто съм сам, но сега виждам аз:

бе живота му вплетен в моя.

Сякаш вятър задуха във огъня с бяс,

откакто съм сам след боя.



Призори пролетта се изплъзна от плен -

аз погрешка извиках в покоя:

"Братче, дай по цигара!" Но млъкнах смутен...

Него вече го няма след боя.



Нашите мъртви не ще ни оставят в беда,

нашите паднали са часовои.

Този лес под небето е сякаш вода -

свети син на дърветата строя.



Бе землянката даже широка за нас,

нашето време течеше двойно...

Всичко днес за един е. Но чувствам се аз,

сякаш мене ме няма след боя.



Превод: Владимир Левчев



СРЕЩА



В ресторанта висят, накачени
тук-там,
мечки три, богатири, велможи...
Сам на маса е седнал
един капитан.
- Тука може ли? - питам го.
- Може.

- На, пуши!
- Извинете, не пуша "Казбек".
- Дай си чаша. Ще пиеш тогава.
Докато донесат, пий това
бе, човек...
Ха наздраве!
Наздраве ли? Става.

- Е, добре! - рече той, вече
доста пиян, -
както виждам, за водка си годен.
А видял ли си някога дот или танк?
А в атака - така - да си ходил?

Помня боя при при Курск, старшина бях тогаз...
Що беля през главата ми мина!
Много нещо видял и препатил съм аз,
за да бъде животът ти мирен!

За баща ми попита. Разпсува се, че
съм негодник. Развика се диво:
- Ей, за твоя живот се съсипах, момче,
а пък ти, гад такъв, го пропиваш!

Пушка, пушка за тебе, и в боя сега!
А ти къркаш тук с мене безсрамно!
...Аз седях, сякаш стиснат от Курска дъга -
там е бил старшина капитанът.

Той съвсем се оля. Стихна нашият спор.
Но си спомням, преди да престанем,
аз обидих го. Казах му: - Няма майор
да си никога ти, капитане!


Превод от руски: Бойко Ламбовски

Булат Окуджава



* * *



Ваше благородие, госпожа разлука,
мне с тобою холодно, вот какая штука.
Письмецо в конверте
погоди - не рви...
Не везет мне в смерти,
повезет в любви.

Ваше благородие, госпожа чужбина,
жарко обнимала ты, да мало любила.
В шелковые сети
постой - не лови...
Не везет мне в смерти,
повезет в любви.


Ваше благородие, госпожа удача,
для кого ты добрая, а кому иначе.
Девять граммов в сердце
постой - не зови...
Не везет мне в смерти,
повезет в любви.

Ваше благородие, госпожа победа,
значит, моя песенка до конца не спета!
Перестаньте, черти,
клясться на крови...
Не везет мне в смерти,
повезет в любви.

1967

...Да не си ядосан? Ноздрите ти се разшириха! Мисля,че ти виждам мозъка!...

из " Наръчник по саморъчни убийства"

" Есен е, значи е следобед. Есените започват следобед. Следобедите са есенно време. Слънцето се уморява от непрестанно слънцестоене и се приготвя за зимата. Зимата е вечна привечер. Пролетта е разсъмване. Лятото си е бял ден.

След като разпределям старателно сезоните, мога да се ориентирам във времето. Моето време. Ето, денят угасва, значи есента си отива и наближава осемнадесетият час, а с него и зимата. Още една зима в денонощието.

Пуша. Не мога винаги да пуша. Когато мъжът си е вкъщи, нямам права. Аз съм омъжена жена. Принадлежа на някой. Всъщност, принадлежа на всеки, освен на себе си. Душата на омъжените жени прилича на холандско сирене. Тялото на омъжените жени - нива на баир. Чувам как собственикът върви и псува тази крива нива. Нивите на баир изискват усилия. Всеки мрази усилията. И кривата нива се псува. Чувам я. Уморени есенни псувни. ... "



"... Първата среща със страха е незабравима. Не го познаваш, той те спира на улицата и те улавя за ръката. И после, без да те предупреди, те вкарва в някакво свое измерение - в друго време. Не се разбирам с времето от дете. То винаги бърза за някъде. Аз не бързам. Изпреварваш ли времето, винаги става нещо лошо... На масата има попара с прясно мляко. Значи пак съм малка. Изяждам попарата и тръгвам за училище. Никой не ме изпраща. Близките не ми казват "Довиждане". Това не ме учудва. Тъмно е. Хората по улиците не ме поглеждат, но тъмното обяснява много неща. Стигам до прашното място с тополите и тогава усещам, че нещо не е наред. Водата от чешмата не тече. Застинала е. Дърветата се надвесват над мене. Имат много ръце с тънки и дълги пръсти. Опитват се да ме пощипят по дебелите бузи. Тъмно е и съм сама. Тичам към училище, дори забелязвам, че мъкна противната кожена чанта с едната дръжка. Тя успява да ме ритне по глезените, но не спирам да тичам, защото трябва да оцелея. Виждам главния вход и се втурвам към него. Там вече ме очакват. Розите, подредени в редици, се раздвижват и разпълзяват към мене, преплитат бодливи израстъци. Искат да ме прободат в сърцето, да ми бръкнат в окото. Телефончетата се вият неистово да докопат врата ми. Изобщо не искам да разбера какво става. Летя към спасителния циментов двор и се моля сутрешната гимнастика да не е започнала, защото ще ме накажат, на всичко отгоре, да марширувам сама след часовете. Не е започнала никаква гимнастика. Стоя сама в средата на огромен квадрат. Цветът му се променя от сиво към блатнокафяво. Иска да ме погълне. Памучните чорапи се свличат по краката и засилват усещането, че потъвам. Искам да викам, но гласът ми е останал назад. Крие се. Искам да бягам. Не мога да помръдна, сякаш съм вкаменена. През двора преминава улична котка с размери на тигър. Ходи спокойно и се оглежда. Пребледнявам, ставам прозрачна и тигърът не ме забелязва. Не ме ЗАБЕЛЯЗВА! Чувам тропането на стотици мравешки крака. Ще ме оглозгат гигантски мравки. Какво мога да очаквам повече? О, има какво! Образцово четириетажно училище, кръстено на името на геройски загинал партизанин, ме ГЛЕДА! ... "


"... Искаш ли да избягаме?

Къде?

Където падне зарчето.

Добре.

Искаш ли да избягаме в … Банско?

Искам. ...."


Ето и електронната книга на Мария Станкова:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Лудите! Лудите! Те да са живи!
текст: Ина Григорова

След като скочиш, единствената ти мисъл е - Господи, как ми се чука. Мокра съм. Няма ли някой да ме занесе - защото не можеш да ходиш - до храстите, да ме освободи от прангите на дрехите и да ми го вкара? Това обаче е десертът. Пътят дотам е стръмен. Може да се каже дори - отвесен.

Както повечето страшни неща в живота ми, и това започна от желанието да покажа на света каква страшна пичка съм, как от нищо не ме е страх, колко съм куул. Алкохолът и приятният събеседник подвеждат. От дума на дума обещаваш пред огромно количество скептично настроени хора, че ще скочиш с ластично въже, кво му плащаш. След две седмици събеседникът от клуб Адреналин се обажда и казва готово, вдругиден организираме скокове от Аспаруховия мост. И тук се включва химическата месомелачка на страха.
Ентусиазмът от времето на обещаването се е изродил в нещо като достойнство с треперещи колене - може би защото, съвсем по Мърфи и останалите, през това време иначе скучният ти живот се е постарал да ти даде няколко нишана, че може и да се спазарите някакси. Че не е нужно да го изгубиш, за да го оцениш, и други такива крайности.
Трудно е обаче да бъдеш себе си, когато искаш да си Себе си. Уговаряме се; на мен, разбира се, ми идва точно същата вечер, но път назад няма, има тампони. Тръгваме за Варна в два през нощта. Необичайният за тръгване накъдето и да било час, престъпно пълната луна и идеята колко сме велики свършват своето - навиваме се страхотно. Аз говоря неща като - нали, кво толкова, скокче като слънце, избиваш комплекси, развиваш характер, разтоварваш си психиката, ала-бала. По пътя спираме на Витиня, за да ни покаже единият - ще му викам Културиста - къде още може да се скача. Паркираме на моста, което е забранено, обаче недоказуемо. Витиня. В момент на халюцинация виждам как орли разнасят костите ми. За да си строят гнезда от ново поколение - такива със скелети на бънджи-джъмпъри за гредоред. Облян от лунна светлина каньон, където нищо не привлича, но за сметка на това всичко отблъсква... Рязко осъзнаваш, че пътят към ада е постлан с желанието да направиш впечатление. И като си помисля, че всичко тръгна от едно момче в тъмното ми минало, което се влюби в дебело мургаво момиче с големи цици вместо в мен, и оттам се комплексирах, и сега пред кого се доказвам, да се еба в тъпата глава.
Продължаваме. Все по-мълчаливо. С всеки кимлометър към Варна стомахът ми става все по-малък и по-твърд, а някъде към Търново вече имам над диафрагмата орех с тежестта на малка необитаема планета. Когато почва да се съмва, слизаме от колата да се поразтъпчем. Имам острото чувство, че за последен път гледам изгрева. Господи, това земното въртене е много красиво нещо. Доплаква ми се. Искам цял живот да седя тихичко на някоя пейка и да се науча да оценявам малките неща - пикаещи кученца, вятърът в полата ми. Но първо трябва да почна да нося пола. Айде, че ми се скача, казвам на глас.
Прекрасното на този спорт му е че нищо не правиш. Не се искат дълги тренировки и мускулно напрежение. Обясняват ти - което прави Културиста, докато пътуваме - че риск няма, че летенето с парапланер (което вече съм правила) е много по-опасно, защото можело някакво завихряне във въздушните слоеве да ти затвори парашута. Направо съм си навита. Един вид. Настаняваме се в хотела, пием кафе, от което абсолютно нямам нужда, и без това сънят няма намерение да оборва нищо и никого. Кафето ме превръща в леко некоординирана хилеща се тиква, знаете синдрома на сутрешната истерия, когато цяла нощ не си спал. Когато стигаме Аспаруховия мост, вече е ранен следобед. Въжетата са приготвени и някой небрежно пита, айде, кой е пръв. Аз отдавна съм заявила, че съм първа, обаче приличното на заспала змия въже не е пробвано този ден. Обясняват ми, че можело да поеме статична тежест, равна на десет пъти човешката динамична, която е три пъти статичната такава, което ще рече, че за да го скъсат, трябва са му се увисят трийсетина човека, или шейсет Ини. Ми аз откъде да знам добре ли са вързали това най-здраво въже на света за самия мост и дали няма да се откърти парапета, и да ми се падне глуха акула... Нямате представа какви доводи може да намери разумът в теб, колкото и да се мъчиш да бъдеш герой.

Сянката на моста пада точно там, където трябва да скачаме. От малка най-мразя черна вода. Знам, че не трябва да се стига до водата, иначе все едно си удряш главата в цимент, но все пак друго е да е приветливо, спретнати вълнички със слънце в бретончетата да ти викат ела да си играйкаме. На ти сега, Григорова, черна вода за вдъхновение. Всичко това обаче се развива вътре в мен. Иначе съм стомана и тук-там бетон - външно даже дъвка дъвча, за да не се вижда, че ми тракат зъбите. Репликите ми са от рода на ебаси колко е красиво, айде да скочим и без въже и такива разни шегички.
Приближаваме към групичката с яркожълти гащиризони - нещо като униформа на клуба - и изведнъж виждам човек с гипсиран крак, който явно е по-горе в йерархията, защото обяснява на другите какво да правят с въжетата. Подпира си крака на четирикрака табуретка с тапицерия от винено-черен пепит. Никога няма да забравя тази табуретка. Нали не БЕШЕ опасно бе, питам. Ама той от друго, обяснява ми Културиста - делтапланерът му загубил хоризонтална скорост. Къде съм тръгнала, тия са луди, викам си. Шефът на Адреналин гипсиран до оная си работа и аз му се оставям да ми дава тон в живота. Тогава ми подават Декларацията. Трябва да я подпиша преди скока. Там пише, че съзнавам опасността от получаване на травми, в това число и тежки, че не съм регистрирана в психодиспансера и нямам проблеми със сърцето. Чакайте, викам. Аз НЕ СЪЗНАВАМ опасността да получа травми, помогнете ми да я съзная. Не бе, казват ми, това е формалност, нищо не може да ти стане. Добре, кажете ми поне една травмичка, която може да сполети съзнаващото ми тяло. Ми, докато падаш, въжето да те настигне и да те удари. Аха. Вдигнах леко края на въжето - тоест, опитах се. Не искам да ме удря въжето. Няма, ако скочиш, както ти кажем. От кво е направено, че тежи толкова, питам. От хиляди ластичета като това на бикините ти - отговарят ми. Хубаво сравнение. Не бих скочила на ластиче от бикините си. Но от друга страна, Кубрат е казал нещо по този повод. Дебел колкото прасеца ми наръч ластичета за бикини. Едва ли се късат лесно. Вярвам си. После търся химикалка, за да подпиша Декларацията, после търся твърдо място, където да подпра листа, после търся в паметта си как ми беше подписът. Актът на подписване на Такава Декларация е най-зловещото нещо, което може да те сполети. Подписваш се, че си съгласен да те няма вече. Все едно казваш на Господ, сори, ти беше дотук, оттук нататък мога и сама да се оправям. Ад. Подписвам се с повече чупки от обикновено. За пореден път няма път назад.
Културиста и едно друго русичко момче, което при определена светлина и музика би могло да мине за Кърт Кобейн, започват да ми връзват краката. Стягат ти през прасците нещо, което наричат гети, а през тялото - сбруя. "Стягат" е силна дума, защото непрекъснато имаш чувството, че всичко ти е голямо и при един ЕВЕНТУАЛЕН скок ще се изуеш от всякакви предохранителни мерки. И без това от нервите по пътя сигурно съм свалила три килограма, и имам чувството, че съм ги свалила точно от местата, където е хубаво да опирам в екипировката, все пак.
Изведнъж изпитвам един такъв свръхчовешки прилив на любов към ближния. Питам Кобейна в краката си може ли да го галя по косата, докато ме връзва. Пулсът ми сигурно е 180, а не правя нищо - просто стоя и се оставям разни хора да ме оплитат като в доста странен садо-мазо филм, където кой знае защо всички са облечени. Галя момчето, което връзва краката ми и си мисля, боже, дали ще е много неприлично да го целуна, ама с език и дълбоко. През мозъка ми бавно си проправя път едно болезнено съжаление за всички казани и показани не-та, с които съм отказала на части от света ласките си.
Стоя си права, шегувам се, галя хора по главите и съм в безсъзнание. Много хора идват и пипат по мен да проверят дали съм вързана добре, но по едно време шефът се развиква да престанат, а на мен ми е толкова хубаво, това са едни предсмъртни докосвания. Шефът ще провери сам. Проверява. Готова си. Гледам тъпо. Нищо не виждам.
Десетина души ми помагат да се кача на парапета. Никога не съм знаела, че имам толкова ръце. И не ги пускам. Ние сега няма да скачаме, казват. Пускам ги. Изправям се.
Парапетът е широк две мои педи. Светът, макар и далече долу, изглежда прекрасен, искам да не умирам още. Сега разбирам защо в някаква статия четох, че бънджито е по-скоро психически, отколкото физически спорт. Трябва да РЕШИШ. Решението да скочиш може да се вземе по няколко начина. Единият вариант е да навиеш окуражителите да ти броят - от 10 до нула. Обаче нулата идва и не скачаш. Другият вариант е да помолиш някой да те бутне. И като го видиш да се приближава, лукаво протегнал ръце за тласък, нещо в теб се обръща и му изкрещяваш: Убиец! Ще ти се присънвам цял живот! - и той се спича.
Няма да те бутаме, казва ми Културиста, нали знаеш, че самоубийците умират от инфаркт, преди да са се размазали на паважа.
Не го знаех. Можеха да ми го кажат, преди да тръгна за Варна.
Трети вариант - вариантът, който аз избрах. Стоиш си прав на ръба на моста и чакаш да ти се завие свят... Първа изненада. Човек очаква, че като стъпи на нещо толкова високо и толкова на края на малкия му свят, ще трябва да се държи за ръцете на помагачите, за да не падне. Нищо такова. Тялото е непоклатима каменна статуя на желанието за живот. Поглеждаш надолу и в теб забичват канадска две чувства - едното е непреодолимото желание да скочиш, бездната те хипнотизира и увлича. Другото е страхът. Не че няма да скочиш, а че ще вземеш да скочиш, защото толкова ти харесва. Пълен блокаж. Айде, няма ли поне вятърът в някакъв свой благороден порив да ме блъсне в гърба. Изневиделица, разбира се. Квото ще да стане, само да не се налага аз да скачам. Обаче няма благороден вятър. Стоиш и си сам, най-самият на света. Трябва да го направиш ти. Трябва да се самоубиеш вътре в себе си. Това, че има въже, изобщо не ти помага като аргумент. Ти не го усещаш това въже - то се опъва на петата секунда. Четири много дълги секунди умираш.
Стоя горе и чакам да падна, и разбирам, че трябва да скоча. Навеждам се напред, но нищо не става - тялото се натиска назад. Инстиктът за самосъхранение е по-силен от някакви рационални решения. Вестибуларният ти апарат води собствен живот. Някаква сила прекъсва мозъчния импулс по пътя му към мускула и няма кой да даде командата на краката ти да се отлепят. Не можеш да скочиш със съзнанието, че скачаш. Трябва да се излъжеш, съзнателно да се заблудиш, че припваш от тротоара на улицата или нещо такова. Долу е черната вода, от която те побиват тръпки. Пред теб обаче е хоризонтът с корабите и товарните кранове, Варна и нейните трудови хора. Съсредоточавам се върху хоризонта. Представям си, че ще разперя ръце и ще полетя ако не нагоре, то поне много далеч напред. Представям си падането като дълга леко наклонена линия, изтеглена между мен и хоризонта. Перспективата за вертикален скок изобщо не съществува като опция - помислиш ли за нея, няма да тръгнеш. А хората чакат - и други са си платили 30-те долара. И искат да им покажеш, че е хубаво.
Някой връща ли се оттук, питам, някой отказва ли се, вече вързан?
Искам да ми кажат не, обаче ми казват да, много хора се отказват оттук. И така, както съм си полуизвърната назад, и си говоря с момчетата, се хвърлям, без още да съм погледнала колко страшно е надолу. Викам си, абе, що не подскокна мъничко. И пропадам. В този момент ти иде да изкрещиш: Еби си майката, живот! И с жеста си точно това правиш. Демонстрираш, че можеш и без живота, че ще се оправиш някакси. Но ужасът от падането изпарява цинизма. В следващия миг ужасно те е яд на себе си. Имаш чувството, че си си имал доверие, а си се предал. Измамил си се. Всяка клетка крещи, мамка му, какво направих! Гледам напред и усещам абсолютно физически как въздухът с небивала досега плътност минава покрай мен със свистене и се качва бързо нагоре, и ме е страх, че там, където отивам, няма да е останал никакъв. Виждам го как се цепи на струйки през пръстите ми - не знам възможна ли е кондензация при скорост 30 метра в секунда, но светът между пръстите ми се размазва като при мараня. И няма край. После изведнъж ръцете ти се опъват адски силно нагоре, и се мъчиш да си ги дръпнеш, да си ги събереш, но някой иска да ги откъсне от теб. Ръцете последни спират да падат. Разбираш, че падането е престанало едва когато видиш моста да се приближава към тебе със страшна скорост и си казваш, ебати, преживях падането, обаче сега ще се хласна в моста и ще се размажа. Преживяваш и моста, защото аха да се удариш и той пак започва да се отдалечава и вече само си пружинираш - и тогава идва еуфорията. Направил си го. Колко е готиноооо - крещя - и чувам как хората на моста и те горките си поемат дъх и почват да ми ръкопляскат и да свиркат като на концерт. Естествено, това събужда актрисата в мен и почвам да издавам всякакви звуци на възхищение и еуфория, което вече си ми е истинското състояние, но нещо трябва да те отключи - нали знаете, някои жени цял живот свършват беззвучно, например. Когато въжето се успокои, започват да те спускат с друго, статично, привързано към еластичното и така изминаваш пътя до лутащата се точица във водата, която се явява лодка с готов да те поеме човек. Викам на момчето долу - ще ме гушкаш ли, като сляза? Защото толкова искаш някой да те прегърне. Толкова ти се чука, че всички мъже са красиви, силни, и миришат на нещо, на което си забравил името, но много искаш да го помиришеш пак. Не помня какво отговаря момчето, ще ме гушка ли, няма ли, но то на висящ на косъм човек можеш ли му каза "не"? Когато ме спускат на неговото ниво, ми виква да го прегърна през врата и ме обръща така, че да легна в него в лодката. Най-стабилната гумена лодка на света. Най-силният мъж в живота ми. Мечтата на всяка жена - да е слаба и вързана и някой да я вземе на ръце и да я развърже. Бавно и знаейки какво прави, успокояващо. Навежда се напред, където принципно съм аз, и започва да разхлабва гетите ми. Диша в пазвата ми. Смъртоносно. Целувам го по врата - дълго и беззвучно - просто допирам устни и стоя така, докато не осъзнавам какво правя. Че най-вероятно одървям човека, от който зависи да разкопчае хилядите карабинери по тялото ми и да не ме цопне в морето със стоте кила снаряжение, които въпреки великолепната ми амалгама от бруст, кроул и обикновена кучешка ще ме удавят както съм си в еуфория.
Завежда ме до брега, слизам и танцувам някакъв танц на радостта, наричам нещата с малките им имена, благославям естествената химия на телата, такива неща.
Обаче не съм същата. Когато се отделиш от парапета, нещо в теб се къса. Направил си САМ най-страшното нещо в живота си, без да те бият по главата, без дори да е решаващо за човечеството или тебе самия, ей така - от гъзария. Прескочил си Бариерата. Преодолял си най-тежкото нещо на този свят - свободния избор. Втурнал си се срещу инстинкта си и си го скъсал като тигър хартиен обръч. От този момент нататък си друг. Самоубиваш се, и като оживееш, нямаш нищо общо с човека в паспорта си. Прещракал си. Прекрачил си прага на разумното. Започваш да изпитваш странно и непреодолимо влечение към всичко, което носи жълта табелка с черепче и кости и което кара сърцето ти да прескочи няколко такта. Червеното на светофара е знак да вървиш. Табелата "Опасност от лавини" те кара да почнеш да ръкопляскаш.
Усетиш ли веднъж кик-а от това да преодолееш страховете си, няма лесно да спреш да го търсиш. Адреналинът също е наркотик, защого когато тръгне да си отива от тялото ти, опиянението направо ти маха главата. Когато се качих обратно на моста, ми връчиха грамота, която гласи: гражданинът на република България в пълно съзнание презря обществените норми на поведение и извърши...
Непоправимото. Говорих с хора, които скачат за N-ти път. И тях ги е страх. Претръпване не може да има. Винаги го има атавистичният страх за живота ти и неговото преодоляване носи удоволствие.
Айде, честито, казаха ми. Добре дошла сред лудите.
Това добре, но няма ли някой да ме занесе в храстите, все пак?

...Да не си ядосан? Ноздрите ти се разшириха! Мисля,че ти виждам мозъка!...

Позволи ми да мисля за тебе ...



Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого -
съществувай!


И си спомняй за мене понякога.

Hit the road Jack and don't come back no more, no more, no more, no more ...

Редактирано от jojo-mojo на 23.11.05 17:18.

Последната неделя на лятото


Сърни и кози будуваха в ниското,
от ярост и студ оградите белеха,
далече високо вятър нечут
жестоко и тайно времето мелеше.

Сънено свиреха ситни сита,
цъфтяха в копаните хлябове бели,
но гладни мълчаха
балканските бедни села.
Като кост ги задави
тази последна неделя.

Пускам ви края, вие си прочетете началото

*******
Тук свършва моят разказ за теб, Георг Хених.

От деня, в който се разделихме, измина четвърт век. Аз вече не съм инфант. Чаках те да дойдеш, както обеща, но ти не дойде.

Не дойде нито в онези последни вечери на късната есен, нито след това. В стаята ми пълзят сенки, но твоята не е между тях.

Въпреки това аз съм сигурен: не си ме забравил.

Но аз бях забравил кой съм! Георг Хених, стани! Отговори ми - каква е съдбата на онези неща, които създаваме с най-голяма любов - единствените, които сме в състояние да създадем?

Занаятът ли е по-голям от живота, или животът - от занаята?

Защо на света има хора, които обиждат и унижават майсторите?

Спомняш ли си онзи бюфет? - той продължава да седи в къщи и да жълтее, и огромната му сянка пада върху мен, особено когато дойде вечер и настъпи царството на сенките. Тя ме захлупва, разраства се, стига до прозореца, просва се навън на улицата, върви по-нататък - стоп! смърт!

Бедността е насилие, мрак, подлост, безчестие,
Кое ни прави алчни, зли и безсърдечни?
Кое ни унизява и принизява?

Цар Саул, обзет от меланхолия, свири на арфа.
Цар Давид, който победи Голиат, посяга към гуслата.
Цар Соломон вади тръстикова пръчица и пише: всичко е суета.
А мен - какво ме чака мен?
Растат инфантите, тежко им.


Защото в онзи ден, когато не намерих гроба ти и не прочетох върху никой кръст твоето име, аз се досетих какво е станало. Мъглата се вдигна пред очите ми и видях - ето, пада вечерта, а в далечината, от една точка в небето започва да се вдига пушилка звезден прах; от нея излиза конник, който бясно препуска: - точката наедрява все повече и повече и ти виждаш, че към теб препуска брат ти Антон. Вее се черната грива на коня, огън изпускат ноздрите му, а ушите ти долавят звук: Антон тръби със своята валдхорна.

Стягай се!
Тръгвай!
Очакват те!

И докато конят танцува пред теб, а брат ти държи с една ръка юздите, ти ставаш от кушетката на старческия дом, слагаш под мишница цигулката, разкършваш тяло и вече не си онзи гном от улица "Волов", който познавах, а младият, едър и синеок мъж, който дошъл в началото на този век в България, за да намери ученици...

- Отново ли тръгваш? Не си и взе поука? - крещи зад гърба ти бедняшкият хор, но ти дори не се обръщаш, само се усмихваш и се мяташ на коня, зад гърба на брат си.

Накъде препускате? - пътят се вие високо в небето, блести яспис и рубин, седем свещника греят и осветяват вратата на дома, в който живее господ.

Ето я огромната небесна зала и там са събрани всички: ангелите и серафимите, Боженка, Йосиф и Антон, Стамен и Вража, Йорде и Манолчо, Вангел с въжето на шията. Лудата по комбинезон и с едната гърда навън, божият син и майка му - всички те молят да сложиш най-после инструмента в ръцете на този грубиян и да му предадеш първия урок по виола д'аморе, защото той има нужда от това. Никакъв творец не е! Претупал е света за някакви си шест дни и е допуснал най-отвратителни грешки.

Научи го на гами и арпеджи, на всички минорни и мажорни тризвучия на любовта, скъсай го от работа! Всеки ден! Все едно имаш неук пред себе си.

А аз - ще робувам в моето царство на занаята и може би някой ден ще стана майстор. Тогава - тогава ще седна и ще напиша една последна книга. И знаеш ли каква ще бъде тя? - най-обикновен буквар.

Няма да му направим живота лек! Не трябва майсторите да търпят невежество и грубост!

Георг Хених, ти, който си на небето!

Цар Виктор говори!

Аз не бързам, но ти не забравяй какво си ми обещал. Ще чакам да пристигнеш някоя вечер с небесната каляска - ти там сигурно си на почит и уважение, -тогава дръпни юздите пред някогашния публичен дом, спри конете и извикай:

- Майстор тръгва! Време няма! Господ моли - книга не забравя!

Тогава ще седна от дясната ти страна, ние ще препуснем с всички сили към небесата, около нас ще гърми и трещи, ще святка и ще проблясва, а ние с теб ще викаме, колкото ни стига гласът:

- Свещено, свещено, свещено е изкуството, което бе, което е и което ще бъде!

Алилуя!
Алилуя!
Алилуя!

OWING THE TIGER ONE
I’m waiting for you on a bench in the park
Which used to be a zoo when I was a child
Ghosts of animals still roaming the lawns
The rock garden scarred by the polar bear’s claws
The air abristle with horny wars of independence
Apparitions of monkeys hijacking baby-carriages
Distorting the smiles of the next generation
And scaring brainless whole shipments of moms
And as I sit thinking of all this
For a moment I think I hear your footsteps
I turn my head and I spot a giant dog
Raising a leg to mark territories
Previously very much out of its reach
How would the rhino have reacted to that?
I don’t think it would have healed so fast
do you?
And then the next noise it’s you
And I toy with the thought
That had I not moved the beast
To the cage of the unconscious
You wouldn’t be prancing around so cheerfully
All over my life now

There's only so much you can learn in one place.The more that I wait, the more time that I waste

Миналата седмица пейнкилърът Райчев каза да изхвърлим баба Илийца барабар с кола и да го забодем на Вазов за сметка на Пасков.
На последния, признавам, симпатизирам за доста неща.
Ще опиташ ли цитат от актуалната му книга?

Е сега - това е тема само за текстовете!
Бих опитала, ако пуснеш тук.
Кой е този Райчев?
Вазов не мож го изхвърли, но определено
може да се помисли за нови автори в учебниците...

Именно, защото е за текстове, затова ти предложих да го направиш. Последният роман на Виктор Пасков се казва "Аутопсия на една любов" или нещо такова. Бих извадил цитат от него, но дадох книгата някъде. Ако не си я чела, след ден-два ще пусна част от нея. След другите му книги не мога да повярвам, че си е позволил да напише подобно нещо.


Андрей Райчев - социолог, политолог и т.н.

Толкова ли е зле?
Мислех да си я купувам
Райчев ми е леко "ведомствен" политолог

ПС. Бе дай да не коментораме баш у тая тема - тя нали си е само за текстове

ЗА ТЕБЕ ХОРАТА ГОВОРЯТ

Текст: Иван Ненков
Изпълнява: Тони Димитрова

Отдавна хората говорят,
че ти си тъмен летен облак.
Прииждаш бързо и отминаваш
и после сто беди след теб оставяш.
Прииждаш бързо и отминаваш
и после сто беди след теб оставяш.

Но да повярвам не, не мога,
аз виждам слънце в твоя поглед.
С лъчи от нежност ти все ме галиш
и страсти огнени във мене палиш.
С лъчи от нежност ти все ме галиш
и страсти огнени във мене палиш.

И още хората говорят,
че ти напомняш дъжд пороен.
Заливаш крехки треви зелени,
погубваш всекиго, най-много мене.
Заливаш крехки треви зелени,
погубваш всекиго, най-много мене.

Да вярвам в думи не, не искам,
за мене ти си си ручей бистър!
Пред тебе само аз коленича
отпивам светлина и те обичам…
Пред тебе само аз коленича
отпивам светлина и те обичам…






ПРИЯТЕЛСКО
Камелия Кондова

Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта-
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още ? Уморен си...
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш " влязох в релси ".
Отдавна, както казваш " няма празно ".
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо !

Защото, всъщност искам да се любим...

ФИНДЛИ

Р.Бърнс

- Кой хлопа в този късен час?
- Аз хлопам- каза Финдли
- Върви си! Всички спят у нас.
- Не всички- каза Финдли
- Не зная как си се решил?
- Реших се- каза Финдли
- Ти май си нещо наумил?
- Май нещо- каза Финдли
- При тебе , ако дойда вън...?
- Ела, де- каза Финдли
- Нощта ще минеме без сън.
- Ще минем- каза финдли
- При мене ,ако дойдеш,току виж...
- Да дойда- каза Финдли
- До утре ти ще престоиш...
- До утре- каза Финдли
- Веднъж да минеш моя праг...
- Да мина - каза Финдли
- И утре знам ще тропаш пак.
- Ще тропам- каза Финдли
- Ще ти отворя,ала чуй...
- Отваряй- каза Финдли
- Ни дума никому за туй...
- Ни дума - каза Финдли.

THE BELLS

I
Hear the sledges with the bells-
Silver bells!
What a world of merriment their melody foretells!
How they tinkle, tinkle, tinkle,
In the icy air of night!
While the stars that oversprinkle
All the heavens, seem to twinkle
With a crystalline delight;
Keeping time, time, time,
In a sort of Runic rhyme,
To the tintinnabulation that so musically wells
From the bells, bells, bells, bells,
Bells, bells, bells-
From the jingling and the tinkling of the bells.

II
Hear the mellow wedding bells,
Golden bells!
What a world of happiness their harmony foretells!
Through the balmy air of night
How they ring out their delight!
From the molten-golden notes,
And an in tune,
What a liquid ditty floats
To the turtle-dove that listens, while she gloats
On the moon!
Oh, from out the sounding cells,
What a gush of euphony voluminously wells!
How it swells!
How it dwells
On the Future! how it tells
Of the rapture that impels
To the swinging and the ringing
Of the bells, bells, bells,
Of the bells, bells, bells,bells,
Bells, bells, bells-
To the rhyming and the chiming of the bells!

III
Hear the loud alarum bells-
Brazen bells!
What a tale of terror, now, their turbulency tells!
In the startled ear of night
How they scream out their affright!
Too much horrified to speak,
They can only shriek, shriek,
Out of tune,
In a clamorous appealing to the mercy of the fire,
In a mad expostulation with the deaf and frantic fire,
Leaping higher, higher, higher,
With a desperate desire,
And a resolute endeavor,
Now–now to sit or never,
By the side of the pale-faced moon.
Oh, the bells, bells, bells!
What a tale their terror tells
Of Despair!
How they clang, and clash, and roar!
What a horror they outpour
On the bosom of the palpitating air!
Yet the ear it fully knows,
By the twanging,
And the clanging,
How the danger ebbs and flows:
Yet the ear distinctly tells,
In the jangling,
And the wrangling,
How the danger sinks and swells,
By the sinking or the swelling in the anger of the bells-
Of the bells-
Of the bells, bells, bells,bells,
Bells, bells, bells-
In the clamor and the clangor of the bells!

IV
Hear the tolling of the bells-
Iron Bells!
What a world of solemn thought their monody compels!
In the silence of the night,
How we shiver with affright
At the melancholy menace of their tone!
For every sound that floats
From the rust within their throats
Is a groan.
And the people–ah, the people-
They that dwell up in the steeple,
All Alone
And who, tolling, tolling, tolling,
In that muffled monotone,
Feel a glory in so rolling
On the human heart a stone-
They are neither man nor woman-
They are neither brute nor human-
They are Ghouls:
And their king it is who tolls;
And he rolls, rolls, rolls,
Rolls
A paean from the bells!
And his merry bosom swells
With the paean of the bells!
And he dances, and he yells;
Keeping time, time, time,
In a sort of Runic rhyme,
To the paean of the bells-
Of the bells:
Keeping time, time, time,
In a sort of Runic rhyme,
To the throbbing of the bells-
Of the bells, bells, bells-
To the sobbing of the bells;
Keeping time, time, time,
As he knells, knells, knells,
In a happy Runic rhyme,
To the rolling of the bells-
Of the bells, bells, bells:
To the tolling of the bells,
Of the bells, bells, bells, bells-
Bells, bells, bells-
To the moaning and the groaning of the bells.

Дъщеря на Албион

Превод Христо Радевски

Пред къщата на помешчика Грябов спря прекрасна каляска с гумени шини, с дебел кочияш и с кадифено седалище. От каляската изскочи околийският предводител на дворянството Фьодор Андреич Отцов. В преддверието го срещна съненият слуга.
- Господарите в къщи ли са? - попита предводителят.
- Съвсем не. Господарката и децата отидоха на гости, а господарят с мамзел гувернантката ловят риба. От сутринта още.
Отцов постоя, помисли и тръгна към реката да дири Грябов. Намери го на около два километра от къщи, като се приближи до реката. Когато погледна надолу от стръмния бряг и видя Грябов, Отцов прихна да се смее... Грябов, едър, дебел човек с много голяма глава, седеше на пясъка, скръстил под себе си по турски крака, и ловеше риба с въдица. Шапката му беше на тила, връзката му се изметнала настрана. До него стоеше висока, тънка англичанка с изпъкнали рачешки очи и голям птичи нос, който приличаше повече на кука, отколкото на нос. Облечена беше с бяла муселинова рокля, през която ясно прозираха сухите й жълти плещи. На златния й колан висеше златно часовниче. И тя ловеше риба с въдица. Около двамата цареше мъртва тишина. И двамата бяха неподвижни, като реката, върху която плаваха въдичарските им тапи.
- Желание страстно, но участ горчива! - засмя се Отцов. - Здравей, Иван Кузмич!
- А... ти ли си? - попита Грябов, без да откъсва очи от водата. - Пристигна ли?
- Както виждаш... А ти все още с тия свои глупости се занимаваш! Не си отвикнал още?
- Къде, по дяволите... Цял ден ловя, от сутринта... Някак не върви днес. Нищо не хванах нито аз, нито този караконджо. Седим, седим и никакъв дявол! Просто да се скъсаш от яд!
- Я се остави! Върви да пием водка!
- Почакай... Може да хванем нещо. Привечер рибата повече кълве... Седя, брат, тука от сутринта! Такава скука, че не мога да ти я опиша. Кой ме дявол караше да се захващам с този лов! Зная, че е глупост, а седя! Седя като подлец някакъв, като каторжник и гледам водата, като глупак някакъв! На коситба трябва да ида, а аз риба ловя. Вчера в Хапониево преосвещеният служи, а аз не отидох, тука седях ей с тази чига... с тази вещица...
- Но... ти побъркан ли си? - попита Отцов и засрамено погледна англичанката. - Ругаеш пред дама... и то нея...
- Да върви по дяволите! Все едно, бъкел не разбира руски. Ако щеш, я хвали, ако щеш, я ругай - все едно й е на нея! Погледни й носа! Само от носа й ще ти припадне! Седим по цял ден заедно и нито дума! Стои като плашило и пули зъркелите си във водата.
Англичанката се прозина, смени червея и хвърли въдицата.
- Истински ми е чудно, брат! - продължаваше Грябов. - Живее, глупачката, в Русия десет години, и нито дума не знае руски... Отиде някое наше аристократче у тях и бързо се научи по тяхному да дърдори, а те... дявол ги знае! Ти погледни носа й! Носа й погледни!
- Е, престани де... Неудобно е... Какво си се заял с жената?
- Тя не е жена, а мома... За женихи навярно мечтае, дяволската му кукла. И мирише на някакъв гнилоч... Намразил съм я, брат! Не мога да я гледам равнодушно! Като ми се опули с тия очища, целият се изкривя, като да съм си блъснал лакътя о перилата. И тя обича да лови риба. Погледни: лови и свещенодействува! С презрение гледа на всичко... Стои, мискинката, и съзнава, че е човек и че, значи, е цар на природата. А знаеш ли как се казва? Уилка Чарлзовна Тфайс! Пфу!... Не можеш го и изговори!
Англичанката, като чу името си, бавно изви нос към Грябов и го измери с презрителен поглед. От Грябов дигна очи към Отцов и обля и него с презрение. И всичко това мълчаливо, важно и бавно.
- Видя ли? - попита Грябов със смях. - На ви, значи на вас! Ах ти, караконджо! Зарад децата си само държа този тритон. Да не бяха децата, и на десет километра до имението си не бих я допуснал... Носът й също като на ястреб... А талията! Тази кукла ми прилича на дълъг гвоздей. Да го вземеш, знаеш, че да го забиеш в земята. Чакай... Струва ми се, че на моята въдица кълве...
Грябов скочи и вдигна пръчката. Конецът се опъна ... Грябов дръпна още веднъж, но не извади въдицата.
- Закачила се е! - каза той и се намръщи. - За камък навярно... Дявол да го вземе...
На лицето му се изписа страдание. Като въздишаше, мърдайки неспокойно и мърморейки проклятия, той почна да дърпа влакното. Дърпането до нищо не доведе. Грябов побледня.
- Жалко! Във водата трябва да влизам.
- Я остави!
- Не може... Привечер хубаво се лови... Гледай ти каква беля, прости, господи! Трябва да влизам във водата. Трябва! А пък да знаеш как не ми се съблича. Англичанката трябва да разкарам... Неудобно е пред нея да се събличам. Все пак дама е!
Грябов хвърли шапката и връзката си.
- Мис... ъ-ъ-ъ... - обърна се той към англичанката. - Мис Тфайс! Же вупри* (* Моля ви... (от фр. - je vous prie)). Е, как да й кажа? Е, как да ти кажа, за да разбереш? Слушайте... натам! Натам идете! Чуваш ли?
Мис Тфайс обля Грябов с презрение и издаде носов звук.
- Какво? Не разбирате ли? Махай се оттука, ти казват! Трябва да се събличам, дяволска кукло! Нататък иди! Нататък!
Грябов дръпна мис за ръкава, посочи й храстите и клекна: върви, значи, зад храстите и се скрий там ... Англичанката, движейки енергично веждите си, бързо изговори дълго английско изречение. Помешчиците прихнаха да се смеят.
- Пръв път в живота си чувам гласа й... Няма какво да се каже, гласче! Не разбира! Е, какво да я правя?
- Зарежи! Да вървим да пийнем водка!
Не може, сега трябва да се лови... Вечер... Е, какво ще кажеш? Гледай ти беля! Ще трябва да се събличам пред нея...
Грябов съблече сюртука и жилетката си и седна на пясъка да си събува обущата.
- Слушай, Иван Кузмич - каза предводителят, като се смееше в шепата си. - Това вече, приятелю, е подигравка, гавра.
- Никой не я моли да не разбира. Това им е за урок на чужденците!
Грябов събу обущата, панталоните, съблече си бельото и се намери в адамов костюм. Отцов се хвана за корема. Той се зачерви от смях и от срам. Англичанката замърда вежди и замига с очи... По жълтото й лице пробягна надменна, презрителна усмивка.
- Трябва да се поохладя - каза Грябов, като се тупаше по бедрата. - Кажи ми, моля ти се, Фьодор Андреич, защо всяко лято се изривам по гърдите?
- Но влизай по-скоро във водата или се покрий с нещо! Животно!
- И да беше се засрамила поне, мръсницата! - каза Грябов, като влизаше във водата и се кръстеше. - Брр ... студена вода... Гледай я как си мърда веждите! Не се маха... Над тълпата стои! Хе-хе-хе... И за хора не ни смята!
Като влезе до колене във водата и се изправи с целия си грамаден ръст, той намигна и каза:
- Това, брат, не й е Англия!
Мис Тфайс хладнокръвно смени червея, прозина се и хвърли въдицата. Отцов се обърна настрана. Грябов откачи кукичката, гмурна се и със сумтене излезе из водата. След две минути той седеше вече на пясъка и пак ловеше риба.

1883

Антон П. Чехов

Разкази 1880-1886



ЗАРАДИ ЯБЪЛЧИЦИТЕ

Превод Лиляна Минкова

Между Понт Евксински и Соловки, на съответния градус дължина и ширина, върху собствения си чернозем обитава открай време помешчичето Трифон Семьонович. Фамилното име на Трифон Семьонович е дълго като думата "естествоизпитател" и произлиза от много звучна латинска дума, означаваща една от многобройните човешки добродетели. Десетините чернозем, които той притежава, наброяват 3000. Имението му, защото е имение, а той е помешчик, е заложено и се продава. Продажбата му е почнала по времето, когато Трифон Семьонович още не е бил плешив, влачи се и до ден-днешен и поради лековерието на банката и гъвкавостта на Трифон Семьонович напредва невероятно бавно. Тази банка все някой ден ще фалира, защото Трифон Семьонович, подобно на себеподобните, чието име е легион, рублите е прибрал, но лихви не плаща, а и да плаща от време на време, плаща с такива церемонии, с каквито добрите хора дават копейчица за бог да прости и за изграждането на храм. Ако този свят не беше този свят и наричаше нещата с истинските им имена, Трифон Семьонович нямаше да го наричат Трифон Семьонович, ами другояче; щяха да го наричат така, както наричат по начало конете и кравите. Откровено казано, Трифон Семьонович си е истинско говедо. Приканвам го сам да се съгласи. Ако тази покана стигне до него (той преглежда от време на време "Стрекоза"), навярно няма да се разсърди, защото е човек с разбиране, и ще се съгласи напълно с мен, а, току-виж, ми отпуснал великодушно наесен и десетина антоновски ябълчици, задето не съм бялнал на свет предългото му фамилно име, а съм се ограничил този път със собственото му име и презимето. Няма да се залавям да описвам всички добродетели на Трифон Семьонович: това е дълга работа. За да побереш целия Трифон Семьонович с ръцете и краката, трябва да седнеш да пишеш поне толкова време, колкото е седял Евгений Сю над своя дебел и дълъг "Скитник Евреин". Няма да споменавам нито за шмекериите му, когато играе преферанс, нито за неговата политика, по силата на която той не плаща нито дълговете си, нито лихвите, нито за шегите, които си прави със свещеника и с дякона, нито за разходките му на кон през селото в костюм от времето на Каин и Авел, ще се огранича само с една сцена, характеризираща отношението му към хората, за възхвала на които неговият тричетвъртивековен опит е съчинил следната скоропоговорка: "Селячета, чудачета, простачета, магарета - биха ги на "магаре"." През едно прекрасно във всяко отношение утро (беше в края на лятото) Трифон Семьонович се разхождаше по дългите и по късите алеи на своята разкошна градина. Всичко, което вдъхновява господа поетите, беше пръснато наоколо му с щедра ръка в огромно количество и сякаш говореше и пееше: "На, взимай, човече! Наслаждавай се, докато не е дошла есента!" Но Трифон Семьонович не се наслаждаваше, защото далеч не е поет, пък и тъкмо това утро душата му особено жадно вкусваше хладен сън, както правеше винаги, когато господарят й имаше чувството, че е загубил. Зад Трифон Семьонович шествуваше неговият верен волнонаемен Карпушка, дядка на около шестдесет години, и се озърташе наляво и надясно. Този Карпушка с добродетелите си едва ли не превъзхождаше самия Трифон Семьонович. Той великолепно лъска ботуши, още по-хубаво беси излишните кучета, краде всички и всичко и неподражаемо шпионира. Цялото село го нарича "опричник"* (* човек от специалната войска на руския цар Иван IV, Грозни, силна опора на неговата власт. Синоним на много жесток човек. - Б. пр.), както го е кръстил сполучливо писарят. Рядко минава ден селяните и съседите да не се оплачат на Трифон Семьонович от нравите и обичаите на Карпушка; но тези оплаквания отиват на вятъра, защото Карпушка е незаменим в стопанството на Трифон Семьонович. Трифон Семьонович, когато отива на разходка, винаги взима със себе си своя верен Карп: хем е по-безопасно, хем е по-приятно. Карпушка носи в себе си неизчерпаем извор на какви ли не измишльотини, остроумия, вицове и притежава неспособността да мълчи. Той непрекъснато разказва нещо и мълчи само когато слуша нещо интересно. През описваното утро той вървеше след своя господар и му разказваше дълга история за някакви двама гимназисти с бели каскети, които яздели с пушки покрай градината и умолявали него, Карпушка, да ги пусне в градината да половуват, как тези двама гимназисти го съблазнявали с петдесет копейки и как той, знаейки много добре кому служи, отхвърлил с негодувание петдесетте копейки и насъскал срещу гимназистите Каштан и Сивко. Като приключи с тази случка, той взе да изобразява с ярки краски възмутителния начин на живот на селския фелдшер, но изображението не му се удаде, защото от гъсталака ябълки и круши до ушите на Карпушка стигна подозрително шумолене. Като чу шумоленето, Карпушка сдържа езика си, наостри уши и взе да се вслушва. Като се убеди, че наистина се чува шум и че този шум е подозрителен, той дръпна господаря си за пеша и полетя като стрела в посока на шума. Предчувствувайки скандалче, Трифон Семьонович трепна, заситни със старческите си крачета и затича подир Карпушка. Имаше защо да тича... В края на градината, под стара клонеста ябълка, стоеше селска мома и дъвчеше; до нея пълзеше на колене млад, широкоплещест момък и събираше по земята окапалите от вятъра ябълки; зелените хвърляше в храстите, а зрелите поднасяше любовно върху широка сива длан на своята Дулцинея. Дулцинеята явно не се страхуваше за стомаха си и ядеше ябълките една след друга и с голям апетит, а момъкът пълзеше и събираше, съвсем забравил себе си, и мислеше единствено за Дулцинеята.
- Че откъсни от дървото де! - подкокоросваше го шепнешком момата.
- Страх ме е.
- От какво те е страх?! Опричникът сигур е в кръчмата ...
Момъкът се изправи, подскочи, откъсна от дървото една ябълка и я подаде на момата. Но момъкът и неговата мома, както в древността Адам и Ева, нямаха късмет с тая ябълчица. Момата едва бе отхапала едно парченце и бе подала това парченце на момъка, двамата едва бяха усетили върху езиците си острата киселина и лицата им се разкривиха, после се източиха, пребледняха... не защото ябълката беше кисела, а защото видяха пред себе си строгата физиономия на Трифон Семьонович и злорадо ухилената муцунка на Карпушка.
- Здравейте, гълъбчета! - приближи се до тях Трифон Семьонович. - Какво, ябълчици ли си хапвате? Да не би случайно да съм ви попречил?
Момъкът свали шапка и сведе глава. Момата заразглежда престилката си.
- Е, как си със здравето, Григорий? - обърна се Трифон Семьонович към момъка. - Как върви животът ти, момче?
- Аз само една - измърмори момъкът, - и то от земята.
- Тъй, ами твоето здраве как е, миличка? - попита Трифон Семьонович момата.
Момата още по-усърдно заоглежда престилката си.
- Ами сватба още ли не сте вдигали?
- Още не сме... Ма ние, господарю, честна дума, само едно, че и то... ей тъй...
- Добре де, добре. Юнак. Знаеш ли да четеш?
- Не... Ама истина, господарю, ние само едно, и то от земята.
- Да четеш, не знаеш, а да крадеш, знаеш. Е, и това не е лошо. Няма да ти натежат знания на гърба. Ами отдавна ли си почнал да крадеш?
- Че пък да не съм крал случайно?
- Ами твоята мила годеница - обърна се към момата Карпушка - защо се е замислила така жално? Или нещо не я обичаш много, а?
- Мълчи, Карп! - каза Трифон Семьонович. - Хайде, Григорий, разкажи ни една приказка...
Григорий се поокашля и се усмихна.
- Аз, господарю, приказки не знам - каза той. - Да не са ми изтрябвали случайно вашите ябълки? Като река, мога да си купя.
- Много се радвам, моето момче, че имаш много пари. Е, хайде, разкажи ни някоя приказка. Аз ще послушам, Карп ще послуша, ей на, и твоята годеница-хубавица ще послуша. Не се срамувай, бъди по-смел! Душата на крадеца трябва да бъде смела. Нали, приятелю мой?
И Трифон Семьонович впери своите ехидни очи в заловения момък... По челото на момъка изби пот.
- Вие, господарю, по-добре го накарайте да изпее песен. Къде може тоя глупак приказки да разказва? - издрънча Карпушка с гадничкото си тенорче.
- Мълчи, Карп, нека първо разкаже приказка. Хайде, моето момче, разказвай де!
- Не знам.
- Нима не знаеш? А да крадеш, знаеш? Как гласи осмата заповед?
- Какво сте ме заразпитвали? Че отде да зная? Ама тъй де, господарю, ний само едно ябълче изядохме, и то от земята...
- Разправяй приказка!
Карпушка почна да къса коприва. Момъкът много добре знаеше за какво се приготвяше тази коприва. Трифон Семьонович, подобно на нему подобните, прекрасно раздава сам правосъдие. Крадец той или затваря за едно денонощие в мазето, или го нашибва с коприва, или го пуска да си върви, само че преди това го съблича гол... Това е ново за вас, нали? Но има хора и места, за които е обичайно и старо като каруца. Григорий погледна изкосо копривата, поколеба се, поизкашля се и почна не да разказва приказка, ами да меле приказка. Като пъшкаше, потеше се, кашляше и се секнеше непрекъснато, той заразказва как едно време руските богатири пребивали от бой дъртите магьосници и се женели за хубавиците. Трифон Семьонович стоеше, слушаше и не сваляше поглед от разказвача.
- Стига! - каза той, когато момъкът накрая вече съвсем се оплете и задрънка врели-некипели. - Чудесно разказваш, но крадеш още по-добре. Ей ти, хубавице... - обърна се той към момата - хайде ти сега кажи "Отче наш"!
Хубавицата се изчерви и съвсем тихо, като едва дишаше, издекламира "Отче наш".
- Ами как гласи осмата заповед?
- Ама вие да не мислите, че много сме взели? - отговори момъкът и отчаяно махна с ръка. - На, честен кръст, като не вярвате!...
- Лошо е, мили мои, че не знаете заповедите. Ще трябва да ви накажем. Хубавице, той ли те научи да крадеш? Че защо мълчиш, херувимче? Трябва да отговориш. Казвай де! Мълчиш? Мълчанието е знак за съгласие. Хайде, хубавице, набий своя красавец, задето те е научил да крадеш!
- Няма - прошепна момата.
- Понабий го малко. Глупаците трябва да се наказват. Понабий го, душке моя! Не искаш? Е, тогава ще заповядам Карп и на Матвей малко да те... с коприва... Не искаш?
- Няма.
- Карп, ела тук!
Момата в един миг изтича до момъка и му удари шамар. Момъкът се усмихна най-глупаво и заплака.
- Браво, хубавице! Ами я го дръпни за косъмчетата!
Хайде де, душке моя! Не искаш? Карп, ела тук!
Момата хвана годеника си за косата.
- Не го хващай, така по го боли! Поскуби го!
Момата заскуба. Карпушка полудя от възторг, превиваше се и се тресеше от смях.
- Стига - каза Трифон Семьонович. - Благодаря ти, душке, че наказа злото. Хайде сега - обърна се той към момъка - понатупай ти твоята невяста... Първо тя теб, пък сега ти нея..
- Измисляте ги едни, господарю, тъй де... Защо ще я бия?
- Как защо? Че тя нали те би? И ти я набий! Ще й бъде от полза. Не искаш? Напразно. Карп, викни Матвей!
Момъкът плю, изпъшка, стисна в юмрук плитката на своята годеница и почна да наказва злото. Докато наказваше злото, той, без сам да забележи, изпадна в екстаз, увлече се и забрави, че бие не Трифон Семьонович, а своята годеница. Момата занарежда. Той дълго я би. Не зная как щеше да завърши цялата тази история, ако иззад храстите не беше изскочило хубавичкото момиченце на Трифон Семьонович, Сашенка.
- Татенце, ела да пиеш чай! - извика Сашенка и като видя какъв номер е скроил баща й, звънко се разсмя.
- Стига! - каза Трифон Семьонович. - Сега можете да си вървите, гълъбчета. Довиждане! За сватбата ще ви пратя ябълчици.
И Трифон Семьонович ниско се поклони на наказаните.
Момъкът и момата се пооправиха и си тръгнаха. Момъкът пое надясно, а момата наляво и... до ден-днешен повече не са се срещали. А да не беше се появила Сашенка, момъкът и момата, току-виж, опитали и копривата... Ето как се забавлява на стари години Трифон Семьонович. Неговото мило семейство не е по-долу от него. Щерките му имат навик на гости с "по-долен чин" да зашиват за шапките глави лук, а на пияни гости с такъв чин да пишат по гърбовете с тебешир с големи букви : "мъгаре" и "глупак". А синчето му, Митя, подпоручик от запаса, една зима надмина и баща си: заедно с Карпушка намаза с катран портата на едно бившо войниче, защото войничето не поискало да подари на Митя вълче и защото това войниче насъсквало уж дъщерите си срещу меденките и бонбоните на господин подпоручика от запаса...
Върви, че наричай след това Трифон Семьонович Трифон Семьонович!
1880


Радост

Превод Желязка Купенова

Беше дванадесет часът през нощта. Митя Кулдаров, възбуден, разчорлен, се втурна в квартирата на своите родители и бързо заснова от стая в стая. Родителите му вече се готвеха да си лягат. Сестра му лежеше в леглото и дочиташе последната страничка на един роман. Братята му гимназисти спяха.
- Откъде идваш? - учудиха се родителите му. - Какво става с тебе?
- Ох, не питайте! Никак не съм очаквал! Не, никак не съм очаквал! Това ... това дори е невероятно!
Митя почна да се смее и седна в едно кресло, защото нямаше сили да се държи на краката си от щастие.
- Това е невероятно! Вие не можете да си представите! Погледнете!
Сестрата скокна от леглото и като се наметна с одеялото, отиде при брат си. Гимназистите се събудиха.
- Какво ти е? Така си пребледнял!
- Това е от радост, майко! Та сега ме знае цяла Русия! Цяла! По-рано само вие знаехте, че на този свят съществува колежкият регистратор Дмитрий Кулдаров, а сега цяла Русия знае това! Майко! О, господи!
Митя скочи, разтича се из всички стаи и пак седна.
- Но какво се е случило? Говори разбрано!
- Вие живеете като диви зверове, вестници не четете, не обръщате никакво внимание на съобщенията, а във вестниците има толкова забележителни работи! Случи се нещо и веднага става известно, нищо не може да се скрие! Как съм щастлив! О, господи! Нали само за знаменитите хора се пише във вестниците, а ето че взели, та и за мен писали!
- Какво думаш? Къде?
Таткото пребледня. Майката погледна иконата и се прекръсти. Гимназистите скочиха и както си бяха, само по къси нощни ризи, се приближиха до своя по-голям брат.
- Да, моля ви се! За мен писали! Сега цяла Русия ме знае! Вие, майко, запазете този брой за спомен! Ще го четем понякога. Погледнете!
Митя измъкна от джоба си един вестник, подаде го на баща си и посочи с пръст мястото, заградено със син молив.
- Четете!
Бащата сложи очилата си. - Четете де!
Майката пак погледна иконата и се прекръсти. Таткото се изкашля и почна да чете:
- "На 29 декември, в 11 часа вечерта, колежкият регистратор Дмитрий Кулдаров...
- Виждате ли, виждате ли? По-нататък!
- ... колежкият регистратор Дмитрий Кулдаров на излизане от бирарията, която се намира на Малая Бронная, в къщата на Козихин, в нетрезво състояние...
- Аз със Семьон Петрович ... Всичко е описано най-подробно! Продължавайте! По-нататък! Слушайте!
- ... в нетрезво състояние се подхлъзнал и паднал под коня на спрелия тук файтонджия Иван Дротов, от село Дурикиная, Юхновска околия. Изплашеният кон прескочил Кулдаров и повлякъл шейната през него с намиращия се в нея московски търговец от втора гилдия Степан Луков, полетял по улицата и бил спрян от дворниците. Кулдаров, който отначало се намирал в безсъзнание, бил отведен в полицейския участък и освидетелствуван от лекар. Ударът, който получил в тила...
- То е от стръката на шейната, татко. По-нататък! По-нататък четете!
- ... който получил в тила, е отнесен към леките. За станалото е съставен протокол. На пострадалия е дадена медицинска помощ ..."
- Казаха да си мокря тила със студена вода. Прочетохте ли? А? Това е то! Сега из цяла Русия се носи! Дайте го тук!
Митя грабна вестника, сгъна го и го пъхна в джоба си.
- Ще изтичам до Макарови, да им го покажа ... Трябва още и Иваницкини да го покажа, на Наталия Ивановна, на Анисим Василич... Ще изтичам! Довиждане!
Митя нахлупи фуражката си с кокарда и тържествуващ и радостен, изтича на улицата.
1883


Тържеството на победителя
Разказ на един колежки регистратор в оставка

Превод Рачо Стоянов

На сирни петък всички отидохме на блини у Алексей Иванич Козулин. Вие не познавате Козулин; за вас може би той е нищожество, нула, но за хора като нас, които не хвърчат високо в облаците, той е велик, всемогъщ и високомъдър. Отидоха у него всички, които бяха, така да се каже, негово подножие. Отидох и аз с баща ми.
Блините бяха толкова великолепни, че не мога го изрази, уважаеми господине: мекички, рохкавички, зачервенички. Вземеш един, дявол да го вземе, потопиш го в горещо масло, изядеш го, а друг сам ти се тика в устата. Като детайли, орнаменти и коментарии имаше: сметана, пресен хайвер, сьомга, настърган кашкавал. Вина и водки - цяло море. След блините ядохме чорба от есетра, а след чорбата - яребици със сос. Така се натъпкахме, че баща ми скришом си разкопча копчето на корема и за да не забележат неговия либерализъм, покри се с кърпата. Алексей Иванич, като наш началник, комуто е позволено всичко, си разкопча жилетката и ризата. След обяда, без да ставаме от трапезата, с позволение на началството запушихме пури и започнахме разговори. Ние слушахме, а негово превъзходителство Алексей Иванич говореше. Сюжетчетата бяха повече хумористични, като за през Сирница ... Началникът разказваше и явно искаше да мине за остроумен. Не зная каза ли той нещо смешно, помня само, че баща ми ме ръгаше всяка минута в ребрата и ми казваше:
- Смей се!
Аз си отварях широко устата и се смеех. Веднъж дори пищях в смеха си така, че обърнах внимание на всички.
- Тъй, тъй! - зашепна баща ми. - Браво! Той те гледа и се смее... Това е добре; може наистина да те назначи помощник-книговодител!
- Да-а - каза между другото Козулин, нашият началник, като пухтеше и дишаше тежко, - Сега блини ядем, най-пресен хайвер употребяваме, жена белотела галим, А дъщерите ми са такива хубавици, че не само вашата смирена компания, но дори князе и графове се заглеждат в тях и въздишат. А квартирата ни? Хе-хе-хе!... Ето, това е то! Не роптайте, не се оплаквайте и вие, докато не доживеете до края... Всичко става, всякакви промени стават... Ти си сега, да речем, нищожество, нула, прашинка, стафидка... но кой може да знае. Може да дойде време... и такова... да пипнеш съдбата човешка за перчема! Всичко се случва!
Алексей Иванич помълча, поклати глава и продължи:
- А по-рано, по-рано какво беше! А? Боже мой! На паметта си да не повярва човек. Без обуща, със скъсани панталонки, със страх и трепет... Понякога за една рубла две седмици работиш. Па няма и да ти я дадат тая рубла, не! А ще я смачкат и ще ти я хвърлят в лицето: плюскай! И всеки може да те стъпче, да те убоде, да те фрасне по главата... Всеки може да те срами... Отиваш на доклад, виждаш, че до вратата седи кученце. Приближаваш се до това кученце и му вземаш лапичката, здрависваш се. Сиреч, извинете, че минах покрай вас. Добро ви утро! А кученцето срещу тебе: ррр! ... Вратарят те блъсне с лакътя си, а ти: "Извинете, Иван Потапич, нямам дребни!" Но най-много съм се напатил и най-много гаври съм понесъл ей от тоя чироз опушен, ей от тоя... крокодил! От тоя там, смирения, от Курицин!
И Алексей Иванич посочи мъничко, прегърбено старче, което седеше до баща ми. Старчето мигаше с уморените си очички и с отвращение пушеше пура. Обикновено то никога не пуши, но когато началството му предлага пура, смята, че е неприлично да откаже. Като видя насочения към него пръст, то страшно се смути и почна да се върти на стола си.
- Много изтърпях аз благодарение на тоя тук, смирения! - продължи Козулин. - Най-напред, в началото, при него ме поставиха. Доведоха ме при него смиреничък, сивичък, нищожничък и ме сложиха да работя на неговата маса. И започна той да ме яде. Всяка дума - остър нож, всеки поглед - куршум в гърдите. Сега се държи като червейче, като просяк, но по-рано какво беше! Нептун! Небеса разверзеся! Дълго ме терза той. Аз и му пишех, и пирожки ходех да му купувам, и перата му подострях, и старата му тъща водех по театрите. Вършех всичко, което му беше угодно. Научих се да смъркам емфие! Нда... И всичко все за него... Не може, казвах си, трябва да има винаги при мене табакера, в случай че поиска. Курицин, помниш ли? Дохожда веднъж при него моята покойна майка и го моли, старицата, да пусне синчето й, мене сиреч, за два дни при леля си за едно наследство. Че като се нахвърли върху нея, като опули ония очи, като кресна: "Че твоят син е ленивец, че твоят син е дармоед, какво гледаш, глупачке!... Под съд ще иде" - дума. Отиде си старицата в къщи и легна, разболя се от уплаха, едва не умря тогава. ..
Алексей Иванич изтри очите си с кърпичка и изпи наведнъж цяла чаша вино.
- Канеше се да ме жени за дъщеря си, но аз в това време... за щастие се разболях от треска, половин година лежах в болницата. Ето какво беше по-рано. Ето как живеехме! А сега? Пфу! А сега аз... аз съм над него... Той води тъща ми по театри, той ми подава табакерата и ето сега пуши пура. Хе-хе-хе!... Аз му посипвам живота с пиперец... пиперец! Курицин!
- Какво ще заповядате? - попита Курицин и се изправи мирно.
- Представи трагедията!
- Слушам!
Курицин се изправи, намръщи се, вдигна ръка нагоре, сбърчи лице и пропя с пресипнал, разтреперен глас:
- Умри, вероломнице! За кррръв съм жаден!
Ние попадахме от смях.
- Курицин, изяж ето това парче хляб с пиперец! Ситият Курицин взе голямо парче ръжен хляб, посипа го с пипер и го изяде при общ смях.
- Всякакви промени стават - продължи Козулин. - Седни, Курицин! Когато станем, ще изпееш нещо... Тогава ти, а сега аз... Да... А старицата си умря... Да...
Козулин стана и политна...
- А пък аз - ни гък, защото бях мъничък, сивичък ... Варвари... Затова пък сега аз... Хе- хе-хе ... Я ти там! Ти, без мустаците, на тебе говорят!
И Козулин посочи към баща ми.
- Тичай около масата и пей като петел!
Баща ми се усмихна, изчерви се от удоволствие и заситни около масата. Аз след него.
- Ку- ку-ригу! - запяхме и двамата и затичахме по-бързо.
Аз тичах и си мислех:
"Ще стана помощник-книговодител!"
1883


Смъртта на чиновника

Превод Желязка Купенова

Една прекрасна вечер не по-малко прекрасният екзекутор* (* дребен чиновник, изпълняващ длъжността завеждащ домакинство на учреждение. - Б. пр.) Иван Дмитрич Червяков седеше на стола си на втория ред и гледаше с бинокъл "Корневилските камбани". Гледаше и се чувствуваше на върха на блаженството. Но изведнъж... В разказите често се среща това "но изведнъж". Авторите са прави: животът е пълен с изненади! Но изведнъж лицето му се смръщи, очите му се опулиха, дишането му спря... той махна бинокъла от очите си, наведе се и ... апчхи! Кихна, както виждате. Никъде и никому не е забранено да киха. Кихат и селяни, и полицейски началници, а понякога дори и тайни съветници. Всички кихат. Червяков никак не се сконфузи, избърса се с кърпичката си и като вежлив човек се огледа наоколо: дали не е обезпокоил някого със своето кихане? Но тук вече трябваше да се сконфузи. Той видя, че старчето, което седеше пред него на първия ред, грижливо избърсваше голата си глава и шията си с ръкавицата и нещо мърмореше. Червяков позна в старчето статския генерал Бризжалов, който служеше под ведомството на пътищата и съобщенията.
"Опръскал съм го! - помисли си Червяков. - Не е мой началник, чужд е, но все пак е неудобно. Трябва да му се извиня."
Червяков се изкашля, наведе се с цялото си тяло напред и зашепна на ухото на генерала:
- Извинете, ваше-ство, опръсках ви... аз внезапно...
- Нищо, нищо...
- За бога, извинете. Аз нали ... аз, без да искам!
- Ах седнете, моля ви се! Оставете ме да слушам!
Червяков се сконфузи, усмихна се глупаво и започна да гледа към сцената. Гледаше той, но блаженство повече не чувствуваше. Взе да го измъчва безпокойство. През време на антракта се приближи до Бризжалов, позавъртя се около него и като надви плахостта си, измърмори:
- Аз ви опръсках, ваше-ство... Простете... аз нали... не че...
- Ах, стига... Аз вече забравих, а вие все за това! - каза генералът и нетърпеливо мръдна долната си устна.
"Забравил, а в очите му ехидство - помисли Червяков като поглеждаше подозрително генерала. - И да говори не иска. Би трябвало да му обясня, че съвсем не съм искал... че това е природен закон, а то ще вземе да си помисли, че съм искал да плюна. Сега и да не помисли, после ще помисли!..."
Като се върна в къщи, Червяков разказа на жена си за своето невежество. Жена му, както му се стори, се отнесе много лекомислено към случилото се; тя само се изплаши, а после, като разбра, че Бризжалов е "чужд", се успокои.
- Все пак иди, извини се - каза тя. - Ще си помисли, че не знаеш да се държиш в общество!
- Тъкмо там е работата! Извинявах му се, но той някак странно... Нито една свястна дума не каза. Пък и нямаше кога да разговаряме.
На другия ден Червяков облече новия си вицмундир, подстрига се и тръгна за Бризжалов да му обясни... Влизайки в приемната на генерала, той видя там много просители, а между просителите - и самия генерал, който вече бе почнал приемането на прошенията. Като изслуша няколко просители, генералът вдигна очи и към Червяков.
- Вчера в "Аркадия", ако си спомняте, ваше-ство - започна да докладва екзекуторът, - аз кихнах и... без да искам, ви опръсках... Изв...
- Какви глупости... Бог знае що! Вие какво обичате? - обърна се генералът към следващия просител.
"Не иска да говори! - помисли си Червяков, пребледнявайки. - Сърди се, значи... Не, това не бива да се остави така... Ще му обясня..."
Когато генералът свърши разговора с последния просител и се запъти към вътрешните стаи, Червяков тръгна след него и замърмори;
- Ваше-ство! Ако се осмелявам да безпокоя ваше-ство то е именно от чувство, мога да кажа, на разкаяние!. Не нарочно, благоволете да знаете!
Генералът направи кисела физиономия и махна с ръка.
- Но вие просто се подигравате с мен, господине! - каза той, изчезвайки зад вратата.
"Какви ти подигравки? - помисли Червяков. - Тук няма никакви подигравки! Генерал, а не може да разбере! Щом е така, няма повече да се извинявам на този фанфарон! Да върви по дяволите! Ще му напиша писмо, а няма вече да ходя! Ей богу, няма!
Така мислеше Червяков, като си отиваше в къщи. Писмо на генерала не написа. Мисли, мисли и не можа да измисли това писмо. Наложи се да отиде на другия ден лично да му обясни.
- Вчера идвах да безпокоя ваше-ство - замърмори той, когато генералът спря на него въпросителен поглед, - не за да ви се подигравам, както вие благоволихте да кажете. Извинявах ви се за това, че като кихнах, ви опръсках. .. а да ви се подигравам, не съм и помислял. Смея ли да се подигравам! Ако ние вземем да се подиграваме, то тогава, значи, никакво уважение към високите особи... не ще има...
- Вън! - ревна изведнъж посинелият и разтреперал се генерал.
- К-какво? - попита шепнешком Червяков, примирайки от ужас.
- Вън! - повтори генералът и тропна с крак.
В корема на Червяков нещо се скъса. Без да вижда и без да чува нещо, той запристъпя заднишком към вратата, излезе на улицата и се потътра... Като пристигна машинално в къщи, без да си свали вицмундира, той легна на дивана и ... умря.
1883


Дебелият и тънкият

Превод Христо Радевски

На една гара по Николаевската железопътна линия се срещнаха двама приятели: единият дебел, другият тънък. Дебелият току-що беше обядвал на гарата и устните му, покрити с мазнина, лъщяха като зрели вишни. Той миришеше на херес и фльор д'оранж. Тънкият пък току-що беше слязъл от влака и беше натоварен с куфари, вързопи и кутии. Той миришеше на сухоежбина и на утайка от кафе. Иззад гърба му надничаше мършава женица с дълга брадичка - жена му, и висок гимназист с присвито око - синът му.
- Порфирий! - извика дебелият, като видя тънкия. - Ти ли си? Гълъбчето ми! Колко години не сме се виждали!
- Господи! - смая се тънкият. - Миша! Приятелю от детинство! Откъде се взе?
Приятелите трикратно се целунаха и устремиха един към друг пълни със сълзи очи. И двамата бяха приятно зашеметени.
- Мили мой! - почна тънкият след целуването. - Виж, това не очаквах! Виж ти изненада! Е, я ме погледни хубавичко! Същият хубавец, какъвто си беше! Същият гиздавец и конте! Ах, господи боже! Е, ти? Богат ли си? Женен ли си? Аз вече съм женен, както виждаш... Ето това е моята жена, Луиза, родена Ванценбах... лютеранка... А това е моят син Нафанаил, ученик в III клас. Този, Нафаня, е мой приятел от детинство! В гимназията заедно учихме!
Нафанаил помисли малко и свали шапката си.
- В гимназията заедно учихме! - продължаваше тънкият. - Помниш ли как те ядосвахме? Наричахме те Херострат, защото прогори с цигара стипендиантската си книжка, а мене наричаха Ефиалт, защото обичах да доноснича. Хо-хо... Деца бяхме! Не бой се, Нафаня! Ела по-близо до него... А това е жена ми, родена Ванценбах... лютеранка.
Нафанаил помисли малко и се скри зад гърба на баща си.
- Е, как живееш, приятелю? - попита дебелият, като гледаше възторжено приятеля си. - Служиш ли някъде? Получи ли някакъв чин?
- Служа, мили мой! Колежки асесор съм вече втора година и орден "Станислав" имам. Заплатата е малка... ех, нищо! Жена ми дава уроци по музика, а аз частно правя дървени кутии за цигари. Отлични кутии! По рубла парчето ги продавам. Който вземе десет парчета и повече, на него, разбираш ли, правя отстъпка. Поминуваме как да е. Служих, знаеш, в департамента, а сега тука съм преместен началник на отделение под същото ведомство... Тука ще служа. Е, ами ти? Навярно вече статски? А?
- Не, мили мой, карай по-нагоре - каза дебелият. - Аз вече до таен съветник дослужих... Две звезди имам.
Тънкият изведнъж пребледня, вкамени се, но скоро лицето му се изкриви на всички страни от широка усмивка; сякаш от лицето и очите му се посипаха искри. Самият той се сви, прегърби се, стана още по-тънък... Куфарите му, вързопите и кутийките и те се свиха, нагънаха се... Дългата брадичка на жена му още повече се удължи; Нафанаил се изпъна като войник и закопча всичките копчета на мундира си...
- Аз, ваше превъзходителство... Много ми е приятно! Приятел, може да се каже, от детинство и изведнъж сте се издигнали до такъв велможа! Хи-хи.
- Е, стига! - намръщи се дебелият. - Защо този тон? Ние с тебе сме приятели от детинство - защо това чинопочитание!
- Моля ви се... Какво приказвате... - захихика тънкият, като се сви още повече. - Милостивото внимание на ваше превъзходителство... Един вид като животворна влага... Ето това, ваше превъзходителство, е моят син Нафанаил... жена ми Луиза, лютеранка, тъй да се каже...
Дебелият искаше да възрази нещо, но върху лицето на тънкия беше изписано толкова благоговение, сладост и почтителна киселина, че на тайния съветник му се повдигна. Той се отвърна от тънкия и му подаде ръка за сбогуване.
Тънкият стисна трите му пръста, ниско се поклони и захихика като китаец: "Хи-хи-хи." Жена му се усмихна. Нафанаил удари ток и си изтърва фуражката. И тримата бяха приятно зашеметени.
1883

Редактирано от a з на 26.01.06 22:19.

Оплаквателна книга

Превод Катя Койчева

Стои тя, тази книга, в специална направена за нея кантонерка на гарата. Ключът от кантонерката "се намира на съхранение у стражаря на гарата", но всъщност няма нужда от никакъв ключ, понеже кантонерката е всякога отключена. Разтваряйте книгата и четете:
"Уважаеми господине! Изпробване на писеца?!"
Отдолу е нарисувана муцунка с дълъг нос и рогчета. Под муцунката е написано:
"Ти си картина, аз - портрет, ти си гадина, аз - човек. Аз съм твоята мутра."
"Като наближавах тая гара и гледах природата през прозореца, фръкна ми шапката. И. Ярмонкин"
"Не зная кой написал е това, а аз, глупакът, го чета."
"Оставил спомен за себе си началникът на бюро жалби Коловроев."
"Изказвам пред началството оплакването си от кондуктора Кучкин заради грубото му държане по отношение на жена ми. Жена ми не вдигаше никакъв шум, а напротив - стараеше се всичко да бъде тихо. А също така и спрямо стражаря Клятвин който ме хвана грубо за рамото. Живея в имението на Андрей Иванович Ишчеев който знае моето поведение. Служещ в канцеларията Самолучшев"
"Никандров е социалист!"
"Намирайки се под прясното впечатление от възмутителната постъпка ... (задраскано). Минавайки през тази гара, аз бях възмутен до дъното на душата си от следното ... (задраскано). Пред очите ми се разигра следното възмутително произшествие, което рисува с ярки краски нашите железопътни нрави ... (по-нататък е задраскано всичко освен подписа). Алексей Зулиев, ученик от 7-и клас в Курската гимназия"
"Докато чаках тръгването на влака, разглеждах физиономията на началник гарата и останах много недоволен от нея. Съобщавам това по линията. Жизнерадостен летовник"
" Зная кой е писал това. Писал го е М. Д."
"Господа! Телцовски е мошеник на карти!"
"Жената на стражаря ходи вчера с бюфетчията Костка оттатък реката. Желаем им всичко най-хубаво. Горе главата, стражарю!"
"Минавайки през гарата и бидейки гладен с мисъл какво да похапна не можах да намеря постна храна. Дякон Духов"
"Плюскай, каквото ти дават..."
"Който намери кожена табакера нека да я предаде в касата на Андрей Егорич."
"Тъй като ме изгонват от службата, че уж съм пиянствувал, заявявам, че всички вие сте мошеници и крадци. Телеграфистът Козмодемянски"
"Кичете се с добродетел."
"Катенка, обичам ви безумно!"
"Моля в оплаквателната книга да не се пишат странични неща. За началник гарата Иванов 7-и"
"Макар и седми, ти си глупак."
1884


Албум

Превод Христо Радевски

Титулярният съветник Кратеров, мършав и тънък, като адмиралтейската игла, излезе напред и като се обърна към Жмихов, каза:
- Ваше превъзходителство! Движими и трогнати от дън душа от вашето дългогодишно началничество и бащински грижи...
- В продължение на повече от цели десет години - подсказа Закусин.
- В продължение на повече от цели десет години, ние вашите подчинени, в днешния знаменателен за нас... туй... ден поднасяме на ваше превъзходителство, в знак на нашето уважение и дълбока благодарност, този албум с нашите портрети и желаем в продължение на вашия знаменателен живот, щото още дълго-дълго, до самата си смърт, да не ни оставяте...
- Без своите бащински наставления по пътя на правдата и прогреса ... - добави Закусин, като изтри мигом избилата пот от челото си; очевидно много му се искаше да говори и по всяка вероятност имаше готова реч. - И да се развява - завърши той - вашият стяг още дълго-дълго върху попрището на гения, на труда и на общественото самосъзнание!
По лявата набръчкана буза на Жмихов пропълзя сълза.
- Господа - каза той с разтреперан глас, - аз не съм очаквал, никак не съм мислил, че вие ще празнувате моя скромен юбилей... Аз съм трогнат... дори... твърде... Тази минута аз няма да забравя до гроба и вярвайте ми... вярвайте ми, приятели, че никой не ви желае така доброто, както аз... Пък и да е имало нещо, то е било пак за ваша полза...
Жмихов, действителният статски съветник, се целуна с титулярния съветник Кратеров, който не очакваше такава чест, та побледня от възторг. След това началникът направи с ръка жест, който означаваше, че не може да говори от вълнение, и заплака, сякаш не му подаряваха скъпия албум, а, обратно, отнемаха му го... После, като се поуспокои малко и каза още няколко прочувствени думи и като даде на всички да стиснат ръката му, той, при гръмките радостни викове, слезе долу, седна в каретата си и изпратен с благословии, замина. Като седеше в каретата, почувствува в гърдите си наплив от непознати досега радостни чувства и още веднъж заплака.
Дома го очакваха нови радости... Там неговото семейство, приятелите и познатите му устроиха такива овации, че му се стори да е принесъл наистина твърде много полза на отечеството и че ако го нямаше на света, за отечеството може би щеше да бъде много лошо. Юбилейният обяд се състоя изключително от тостове, речи, прегръдки и сълзи. С една дума, Жмихов никак не очакваше, че неговите заслуги ще бъдат взети тъй присърце.
- Господа - каза той преди десерта, - преди два часа аз бях удовлетворен за всички онези страдания, които се налага да преживее човек, който служи, тъй да се каже, не на формата, не на буквата, а на дълга. През цялото време на моята служба аз винаги държах за принципа: не публиката за нас, а ние за публиката. И днес аз получих висша награда! Моите подчинени ми поднесоха албум... Ето! Аз съм трогнат.
Празничните физиономии се наведоха над албума и почнаха да го разглеждат.
- А албумът е хубавичък! - каза дъщерята на Жмихов, Оля. - Мисля, че струва към петдесет рубли. О, каква прелест! Татенце, я ми дай ти този албум. Чуваш ли? Аз ще го скрия... Такъв хубавичък.
След обяд Оличка занесе албума в своята стая и го заключи в масата си. На другия ден тя извади от него чиновниците и ги захвърли на пода, а вместо тях постави своите пансионерски приятелки, формените вицмундири отстъпиха мястото си на белите пелеринки. Коля, синчето на негово превъзходителство, събра чиновниците и боядиса дрехите им с червена боя. На безмустачните нарисува зелени мустаци, а на голобрадите - кафяви бради. Когато вече нямаше какво да боядисва, той изряза от картичките човечета, прободе им очите с топлийка и почна да играе на войничета. Като изряза титулярния съветник Кратеров, той го закрепи на една кутийка от кибрит и в такъв вид го занесе в кабинета на баща си.
- Татко, паметник! Виж!
Жмихов се разсмя, наведе се и в умиление смукна бузичката на Коля.
- Хайде, иди, немирнико, покажи го на мама. Нека и мама да го види.

1884


Вълнение на умовете
Из летописа на един град

Превод Христо Радевски

Земята представляваше пъкъл. Следобедното слънце печеше с такова усърдие, че дори Реомюр, който висеше в кабинета на акцизния, се обърка: стигна до 35,8° и нерешително спря... От хората се лееше пот като от измъчени коне и така си и засъхваше върху тях: мързеше ги да я изтриват.
По главния пазарен площад с къщи с плътно затворени капаци вървяха двама души: касиерът Почешихин и ходатаят (той е и отдавнашен кореспондент на "Син отечества") Оптимов. И двамата вървяха и по случай горещината мълчаха. На Оптимов се искаше да осъди управата за праха и нечистотията на пазарния площад, но като знаеше миролюбивия нрав и умереното направление на спътника си, мълчеше.
По средата на площада Почешихин изведнъж се спря и почна да гледа към небето.
- Какво гледате, Евпъл Серапионич?
- Скорци прелетяха. Гледам къде ще кацнат. Цял облак! Ако, да речем, гръмнеш с пушка и ако после ги събереш... и ако... В градината на отца протойерея кацнаха!
- Ни най-малко, Евпъл Серапионич. Не у отца протойерея, а у отца дякона Вратоадов. Ако гръмнеш оттука, нищо няма да убиеш. Сачмите са дребни и докато долетят, ще отслабнат. Па и поразмислете си, защо да се убиват? Птицата за ягодите е вредна, това е вярно, но все пак е твар, живо нещо. Скорецът, да речем, пее... А за какво пее той, пита се. За хвала пее. Всичко живо да хвали господа. Ох, не! Струва ми се, у отца протойерея кацнаха! Край беседващите безшумно минаха три стари богомолки с торби и обути с цървули. Като погледнаха въпросително Почешихин и Оптимов, които, кой знае защо, се вглеждаха в къщата на отца протойерея, те отминаха тихо, но като се отдалечиха малко, спряха се и още веднъж погледнаха приятелите, а после и те почнаха да гледат към къщата на отца протойерея.
- Да, вие казахте истината, у отца протойерея кацнаха - продължи Оптимов. - Неговата вишня сега е узряла и ей ги полетели да кълват.
Из протопоповата портичка излезе самият отец протойерей Восмистишиев и с него псалтът Евстигней. Като видя насоченото към него внимание и без да разбира какво така гледат хората, той се спря и заедно с псалта почна също да гледа нагоре, за да разбере.
- Отец Паисий навярно на треба отива - каза Почешихин. - Бог да му помага!
В пространството между приятелите и отца протойерея минаха току-що изкъпалите се в реката фабрични работници на търговеца Пуров. Като видяха отца Паисия, който беше напрегнал вниманието си към небесната вис, и богомолките, които стояха неподвижно и също гледаха нагоре, те се спряха и почнаха да гледат по същата посока. Същото направи и момченцето, което водеше слепия просяк, и селянинът, който носеше, за да го хвърли на площада, каче с развалена селда.
- Трябва да се предполага, че се е случило нещо - каза Почешихин. - Дали не е пожар? Но не, не се вижда дим! Ей, Кузма! - извика той на спрелия се селянин. - Какво има там?
Селянинът отвърна нещо, но Почешихин и Оптимов нищо не чуха. Пред дюкяните отвред се показаха сънливи продавачи. Бояджиите, които мажеха брашнарския магазин на търговеца Фертикулин, оставиха стълбите си и се присъединиха към работниците. Пожарникарят, който с боси крака описваше кръгове върху пожарната кула, се спря и като погледа малко, слезе долу. Кулата осиротя. Това се стори подозрително.
- Дали няма пожар някъде? Ама не се блъскайте! Мръсен дявол!
- Къде виждате пожар! Какъв пожар? Господа, разотивайте се! Молим ви най-човешки!
- Сигурно вътре се е запалило!
- Човешки моли, а сам блъска с ръце. Не махайте с ръце! Макар и да сте господин началник, но нямате никакво пълно право да давате воля на ръцете си!
- По мазола ме настъпи! Да те смачкат дано!
- Кого смачкаха? Момчета, човек смачкаха!
- Защо е тази тълпа? Какво има?
- Човек смачкаха, ваше висблаородие!
- Къде? Рразотивайте се! Господа, моля ви най-човешки! Най-човешки те молят, дръвнико!
- Селяните блъскай, но благородните не смей да пипаш! Не се докосвай!
- Та хора ли са това? Разбират ли те, дяволите проклети, от блага дума? Сидоров, я избягай да доведеш Аким Данилич! По-бързо! Господа, лошо ви чака! Ще дойде Аким Данилич и ще си изпатите. И ти ли си тука, Парфьон?! И отгоре на това и слепец, свят човек! Нищо не вижда, а и той тука, където и всички, не се подчинява! Смирнов, запиши Парфьон!
- Слушам! И Пуровите ли ще заповядате да запиша? Ей този на, с подутата буза - той е от Пуровите!
- Пуровите не записвай засега... Пуров утре има имен ден!
Скорците се дигнаха на тъмен облак над градината на отца протойерея, но Почешихин и Оптимов вече не ги виждаха; те стояха и все гледаха нагоре, мъчеха се да разберат защо се е събрала такава тълпа и накъде гледа тя. Показа се Аким Данилич. Като дъвчеше нещо и си изтриваше устните, той изрева и се вряза в тълпата:
- Пожаррникарите, приготви се! Рразотивайте се! Господин Оптимов, разотивайте се, че ще го загазите! Вместо да пишете из вестниците разни критики срещу порядъчните хора, по-добре е сам да се стараете да се държите по-съществено! На добро вестниците няма да ви научат!
- Моля не засягайте печата! - пламна Оптимов. - Аз съм литератор и няма да ви позволя да засягате печата, макар по граждански дълг да ви почитам като баща и благодетел!
- Пожарникарите, лискай!
- Вода няма, ваше високоблагородие!
- Не рразговаряй! Отивайте за вода! Живооо!
- Няма с какво да отидем, ваше високоблагородие. Майорът отиде с пожарникарските коне да изпраща леля си!
- Разотивайте се! Отстъпвай назад, дяволи те взели... Получи ли си го? Я го запиши, дявола!
- Молива съм си загубил, ваше високоблаородие! Тълпата все повече и повече се увеличаваше... Бог знае до какви размери би порасла, ако в кръчмата на Грешкин не бяха намислили да изпитат получения тия дни от Москва орган. Като чу "Стрелочка", тълпата ахна и се юрна към кръчмата. И никой не узна за какво се беше събрал тоя народ, а Оптимов и Почешихин бяха вече забравили за скорците, истинските виновници за произшествието. След един час градът бе вече неподвижен и тих, и виждаше се само един-единствен човек - това беше пожарникарят, който ходеше по кулата...
Същия ден вечерта Аким Данилич седеше в бакалницата на Фертикулин, пиеше лимонада-газьос с коняк и пишеше: "Освен официалното съобщение смея да добавя, ваше-ство, и от себе си известна прибавка. Бащице наш и благодетелю! Именно само с молитвите на вашата добродетелна съпруга, живееща в досторадушната вила близо до нашия град, работата не дойде до крайни предели! Толкова понесох аз през този ден, че не мога го и описа. Разпоредителността на Крушенски и на майора от пожарната Портупеев не намират подходящо название. Гордея се с тези достойни слуги на отечеството! А пък аз направих всичко, което може да направи един слаб човек, който освен доброто на ближния нищо друго не желае, и сега, седейки сред домашното свое огнище, благодаря със сълзи на Оня, който не допусна да стане кръвопролитие. Виновните, поради липса на улики, седят за сега затворени, но мисля след една седмица да ги пусна. Нарушиха заповедта от невежество!"
1884

Изпит за чин

Превод Христо Радевски

- Учителят по география Галкин ми има зъб и, вярвайте ми, при него аз няма да си издържа изпита днес - казваше, като нервно потриваше ръце и се потеше, приемачът от X пощенски клон Ефим Захарич Фендриков, побелял брадат човек с почтена плешивина и солиден корем. - Няма да издържа... Това е като две и две четири... А е озлобен срещу мене съвсем за нищо. Идва веднъж при мене с препоръчано писмо и се промъква през всички, та аз, разбирате ли, да приема най-напред неговото писмо, а после другите там. Така не бива... Макар да е от образована класа, все пак пази реда и чакай. Направих му прилична бележка. "Чакайте, казвам, реда си, уважаеми господине." Той кипна и оттогава е въстанал срещу мене яко Саул. На синчето ми Егорушка единица туря, а за мене разпространява разни названия из града. Минавам аз, моля ви се, веднъж край кръчмата на Кухтин, а той се показа с билярдната щека през прозореца и вика в пияно състояние да го чуят по целия площад: "Господа, вижте: една бракувана марка минава!"
Учителят по руски език Пивомедов, който стоеше в чакалнята на X околийско училище заедно с Фендриков и снизходително пушеше от неговите цигари, подигна рамене и го успокои:
- Не се вълнувайте. Не е имало случай да сме късали хора като вас на изпитите. Проформа!
Фендриков се успокои, но не за дълго. През чакалнята мина Галкин, млад човек с рядка, сякаш проскубана брадичка, с панталони от дебел ленен плат и нов син фрак. Той строго погледна Фендриков и отмина нататък.
След това се разнесе слух, че инспекторът пристига.
Фендриков изтръпна и почна да очаква с онзи страх, който е така добре известен на всички подсъдими или които се явяват за първи път на изпит. През чакалнята изтича на улицата титулярният надзирател от околийското училище Хамов. След него тичаше да посрещне инспектора учителят по вероучение Змиежалов с калимавка и нагръден кръст. Натам бързаха и другите учители. Инспекторът на народните училища Ахахов високо поздрави, изрази недоволството си от праха и влезе в училището. След пет минути пристъпиха към изпитите.
Изпитаха двамата попски синове за селски учители. Единият издържа, а другият не издържа. Пропадналият се изсекна в червената си кърпичка, постоя малко, помисли и си отиде. Изпитаха двама доброволци от трети разред. След това удари часът на Фендриков...
- Вие де служите? - се обърна към него инспекторът.
- Приемач съм в тукашния пощенски клон, ваше високородие - продума той, като се изпъчи и се мъчеше да скрие от публиката треперенето на ръцете си. - Прослужил съм двадесет и една години, ваше високородие, а сега поискаха сведения за представянето ми в чин колежки регистратор, за което се и осмелявам да се подложа на изпит за първи клас.
- Така-а... - Пишете диктовката.
Пивомедов стана, изкашля се и почна да диктува с плътен, пронизителен бас, като се мъчеше да улови изпитвания на думите, които се пишат не така, както се изговарят: "нема по-хубаво нещо от пресното млеко, когато си жаден" и пр.
Но както и да шмекеруваше хитроумният Пивомедов, диктовката излезе сполучлива. Бъдещият колежки регистратор направи малко грешки, макар и да наблягаше повече на красотата на буквите, отколкото на граматиката. В думата "необикновено" той написа две "н", думата "нещо" написа "нешто", а с думите "ново поприще" предизвика усмивка у инспектора, тъй като написа "ново подприще", но това не са груби грешки.
- Диктовката е удовлетворителна - каза инспекторът.
- Осмелявам се да осведомя ваше високородие - каза ободреният Фендриков, като поглеждаше изпод вежди своя враг Галкин, - осмелявам се да ви доложа, че геометрия съм учил по книгата на Давидов, отчасти я учих от племенника си Варсонофий, който си идва през ваканцията от Троице-Сергиевската семинария, която се нарича и Вифанска. И планиметрия учих, и стереометрия... всичко каквото трябва...
- Стереометрия по програмата не се предвижда.
- Не се ли предвижда? А аз един месец седях над нея... Колко жалко! - въздъхна Фендриков.
- Но да оставим засега геометрията. Да се обърнем към науката, която вие, като чиновник по пощенското ведомство, вероятно обичате. Географията - науката на пощенци.
Всички учители почтително се усмихнаха. Фендриков не беше съгласен с това, че географията е наука на пощенци (за това никъде не беше написано ни в пощенските правилници, ни в окръжните), но от почит каза: "Точно така." Той нервно се окашля и с ужас почна да очаква въпроси. Неговият враг Галкин се облегна на стола и без да го гледа, попита проточено:
- Е... кажете ми, какво е управлението в Турция?
- То се знае какво... Турско...
- Хм!... Турско... Това е разтегливо понятие. Там управлението е конституционно. А кои притоци на Ганг знаете?
- Аз съм учил географията на Смирнов и, извинявайте, не съм я изучил много ясно... Ганг, това е река, която тече в Индия... тази река се влива в океана.
- Аз не ви питам това. Какви притоци има Ганг? Не знаете ли? А де тече Аракс? И това ли не знаете? Странно ... В коя губерния е Житомир?
- Посока осемнадесет, място сто двадесет и едно. Върху челото на Фендриков изби студена пот. Той замига и направи такова гълтателно движение, сякаш си глътна езика.
- Като пред истински бог, ваше високородие - замърмори той. - Дори отец протойереят може да потвърди... Двадесет и една години съм служил и сега това е най-скъпото, което... До живот ще се моля на бога...
- Добре, да оставим географията. Какво сте приготвили от аритметиката?
- И аритметиката не много ясно... Дори отец протойереят може да потвърди... До живот ще се моля на бога... От сами Покров Богородичен се уча, уча се и... нищо не излиза... Остарял съм вече за умственост... Бъдете така милостиви, ваше високородие, накарайте ме вечно на бога да се моля за вас.
Върху миглите на Фендриков се появиха сълзи.
- Служих честно и безпорочно... Говея всяка година ... Дори отец протойереят може да потвърди... Бъдете великодушни, ваше високородие.
- Нищо ли не сте приготвили?
- Всичко съм приготвил, моля ви се, но нищо не разбирам... Скоро ще навърша шестдесетте, ваше високородие, къде мога вече да догоня науката? Бъдете милостиви!
- Вече и шапка с кокарда си поръча ... - каза протойереят Змиежалов и се усмихна.
- Добре, идете си!... - рече инспекторът.
След половин час Фендриков отиваше с учителите в кръчмата на Кухтин да пие чай и тържествуваше. Лицето му сияеше, в очите му светеше щастие, но постоянното почесване по тила показваше, че го измъчва някаква мисъл.
- Колко жалко! - мърмореше той. - Гледай ти каква глупост от моя страна!
- Но какво има? - попита Пивомедов.
- Защо учих стереометрията, щом като я няма в програмата? Та цял месец над нея, подлата, седях. Колко жалко!
1884


Хирургия

Превод Желязка Купенова

Земска болница. Поради отсъствието на доктора, заминал да се жени, болните приема фелдшерът Курятин, дебел човек на около четиридесет години, с износен копринен жакет и изтъркани панталони от трико. На лицето му е изписано чувство на дълг и удоволствие. Между показалеца и средния пръст на лявата му ръка - пура, разпръскваща зловоние.
В приемната влиза псалтът Вонмигласов, висок, набит старик с кафяво расо и с широк кожен пояс. Дясното му око е с перде и полузатворено, на носа му има брадавица, която отдалече прилича на голяма муха. Една секунда псалтът търси с очи икона и като не намира такава, кръсти се пред бутилката с карболов разтвор, после изважда от червената си кърпа просфора и с поклон я слага пред фелдшера.
- А-а-а-а... моите почитания! - прозява се фелдшерът. - Какво ще обичате?
- Честит празник, Сергей Кузмич... Аз при ваша милост... Истинно и правдиво е казано в псалтира, с извинение: "Питие мое с плачем растворях"* (* Питието си със сълзи примесвах - (църк.-слав.)). Седнахме оня ден със старата да пием чай и - нищичко, ни капчица, ни трошица можеш да сложиш в уста - лягай и мри... Сръбнеш мъничко - и без сили оставам! А освен това, дето в самия зъб, но и цялата тая страна... Просто щрака, ама просто щрака! В ухото блъска, с извинение, като че ли забиваш в него гвоздей или друг някой предмет: буквално пронизва, ама буквално пронизва! Согрешихом и беззаконновахом... Студними бо окалях душу грехми и в лености житие мое иждих* (* Грешен бях и отстъпвах от законите на църквата... Със срамни грехове помрачих душата си и в леност живях. (църк-слав.)) ... За греховете, Сергей Кузмич, за греховете! Отец йереят след литургия ме упреква: "Пелтек и гъгнив си станал, Ефим. Пееш, а нищо не ти се разбира." Къде ще пееш, сами отсъдете, като не можеш устата си да отвориш, цял подут, с извинение, и неспал цялата нощ...
- Мда... Седнете... Отворете си устата!
Вонмигласов сяда и отваря уста.
Курятин се мръщи, гледа в устата и сред пожълтелите от времето и тютюна зъби забелязва един зъб, на който зее дупка.
- Отец дяконът каза водка с хрян да му слагам - не помогна. Гликерия Анисимовна, господ здраве да й дава, ми даде да вържа на ръката си конче от Атонската планина и каза зъба с топло мляко да плакна, а аз, да си призная, кончето надянах, а по отношение на млякото не изпълних: от бога се боя, пост е...
- Предразсъдък... (Пауза.) Трябва да се извади, Ефим Михеич!
- Вие по-добре знаете, Сергей Кузмич. Затова сте се и учили, да разбирате от тази работа, кое да се извади, а кое с капки или с нещо друго... Затова сте вие, благодетели, и поставени, господ здраве да ви дава, ние денем и, нощем за вас, родни бащи... докато сме живи...
- Дребна работа - скромничи фелдшерът, като отива до шкафа и се рови в инструментите. - Хирургията е дребна работа. Тук всичко е навик, твърда ръка... Нищо особено... Оня ден също както и вие пристига в болницата помешчикът Александър Иванич Египетски... И той със зъб... Човек образован, за всичко разпитва, от всичко се интересува, как е, що е. Ръката ми стиска, по име и презиме ми говори... Седем години в Петербург е живял, всички професори е обиколил... Дълго с него тук... В името на бога моли: "Извадете ми го, Сергей Кузмич!" Защо пък да не го извадя? Може да се извади. Само трябва да разбираш, без разбиране не може... Има различни зъби. Едни ще извадиш с клещи, други с козе краче, трети с ключ* (* медицински инструменти за вадене на зъби)... Според случая.
Фелдшерът взема козето краче, гледа го въпросително минута, после го оставя и взема клещите.
- Хайде, отворете устата си по-широко... - казва той, като пристъпва с клещите към псалта. - Ех, сега ще го... такова... На бърза ръка... Само венецът да се среже малко... тракция да се направи по вертикалната ос... и готово... (срязва венеца) и готово...
- Благодетели наши... На нас, глупците, и на ум не ни идва, а вас господ е просветил...
- Не говорете, като ви е отворена устата... Този лесно ще се извади, но се случват понякога само коренчета... Този - на бърза ръка... (Намества клещите.) Чакайте, не се дърпайте... Не мърдайте... За миг... (Прави тракция.) Главното е да се хване по-дълбоко (тегли)... да не се счупи коронката. ..
- Майчице... Света Богородичке... Ввв...
- Не така... не така... как да го извадя? Не хващайте с ръце! Пуснете ми ръцете! (Тегли.) Ей сега... Ето, ето... Ами че не е лесна работа...
- Бащи... покровители... (Вика.) Ангели! Ох-ох-ох... Дърпай де, дърпай! Докога ще го теглиш!
- Тая работа... хирургията... Изведнъж не може... Ето, ето...
Вонмигласов вдига колене до лакти, мърда с пръсти, изпулва очи, диша на пресекулки. На зачервеното му лице избива пот, а в очите сълзи. Курятин сумти, тъпче на едно място пред псалта и тегли... Минава мъчителна половин минута - и клещите се изплъзват от зъба. Псалтът скача и бърка с пръсти в устата. В устата напипва зъба на старото му място.
- Измъкна го! - казва той с плачевен и в същото време подигравателен глас. - На оня свят да те помъкнат така дано! Благодарим покорно! Като не умееш да вадиш, не се хващай! Чернее ми пред очите...
- А ти защо хващаш с ръце? - сърди се фелдшерът. - Аз тегля, а ти ми буташ ръката и дрънкаш разни глупости... Глупак!
- Ти си глупак!
- Ти мислиш, селяндурино, че е лесно да се вади зъб? Я се опитай ти де! Това не ти е да се качиш на камбанарията и да удариш камбаната! (Имитира го.) "Не умееш, не умееш!" Бре, че многознайник се извъди! Я го виж ти... На господин Египетски, Александър Иванич, вадих, а той нищо, нито дума... Къде по-изтънчен от теб, а не хващаше с ръце... Седни! Седни, на тебе казвам!
- Чернее ми пред очите... Остави ме да си поема дъх... Ох! (Сяда.) Само не тегли толкова дълго, а вади! Не тегли, а вади... Изведнъж!
- Учи учения! Ама че необразован народ, господи! Можеш да пощурееш от ей такива! Отвори уста!... (Намества клещите.) Хирургията, брат, не е шега... Това не ти е да четеш на клироса... (Прави тракция.) Не се дърпай... Зъбът, както личи, е стар, дълбоко е пуснал корени... (Тегли.) Не мърдай... Така... така. .. Не мърдай... Хайде, хайде... (Чува се хрущящ звук.) Така си и знаех!
Вонмигласов седи минута неподвижно, като безчувствен. Той е замаян... Очите му гледат тъпо в пространството, а на бледото му лице е избила пот.
- Трябваше, може би с козето краче!... - мърмори фелдшерът. - Ама че работа!
Като идва на себе си, псалтът пъхва пръсти в уста и на мястото на болния зъб намира два стърчащи края.
- Келяв дявол... - проговаря той. - Поставили ви тук, душевадци, за да ни морите!
- Скарай ми се отгоре на всичко... - мърмори фелдшерът, слагайки клещите в шкафа. - Невежа... Малко са те гощавали в семинарията с брезови пръчки... Господин Египетски, Александър Иванич, седем години в Петербург е живял... образованост... само костюмът му над сто рубли струва... и пак не се караше. А ти пък много си важен. Нищо не ти е, няма да пукнеш!
Псалтът си прибира от масата просфората и като придържа бузата си с ръка, тръгва към дома си...
1884


Хамелеон

Превод Желязка Купенова

През пазарния площад минава полицейският надзирател Очумелов с нов шинел и с вързопче в ръка. След него крачи червенокос стражар с решето, напълнено догоре с конфискувано френско грозде. Наоколо е тихо... На площада няма жива душа... Отворените врати на дюкянчетата и кръчмите гледат унило божия свят като гладни гърла; наоколо им няма дори просяци.
- И хапеш, проклетнико? - чува изведнъж Очумелов. - Деца, не го пускайте! Сега не може така да се хапе! Дръж! А... а!
Чува се кучешко скимтене. Очумелов поглежда натам, вижда: откъм склада за дърва на търговеца Пичугин бяга куче, като подскача на три крака и се оглежда. След него тича човек с басмена колосана риза и разкопчана жилетка. Той бяга след него и подал тялото си напред, пада на земята и хваща кучето за задните крака. Чува се наново кучешко скимтене и вик: "Не го пускай!"От дюкянчетата се показват сънни физиономии и скоро около склада за Дърва, сякаш изникнала от земята, се събира тълпа.
- Май че има безредие, ваше благородие!... - казва стражарят.
Очумелов прави полуобръщане наляво и крачи към навалицата. До вратата на склада той вижда гореописания човек с разкопчаната жилетка, който е вдигнал нагоре дясната си ръка и показва на тълпата окървавения си пръст. На полупияното му лице като че ли е написано: "Ще те науча аз тебе, негоднико!", а и самият пръст има вид на знака на победата. В този човек Очумелов познава златаря Хрюкин. Посред тълпата, разкрачил предни крака и треперейки с цялото си тяло, клечи на земята виновникът за скандала - малко бяло кученце с остра муцунка и жълто петно на гърба. В сълзящите му очи има израз на мъка и ужас.
- Какво става тук? - пита Очумелов, вмъквайки се в тълпата. - Защо сте се събрали тук? Какво си вдигнал така пръста?... Кой викаше?
- Вървя си аз, ваше благородие, никого не закачам... - започва Хрюкин, като кашля в шепата си. - За дърва с Митрий Митрич - и изведнъж този подлец, кой го знае защо, ме захапа за пръста... Извинете, аз съм човек работещ... Моята работа е деликатна. Нека ми платят, защото - този пръст може би седмица няма да го помръдна... Това, ваше благородие, и в закона го няма - от някакви си животни да теглим... Ако всеки започне да хапе, по-добре хич да не живеем на тоя свят...
- Хм!... Добре... - казва Очумелов строго, като кашля и мърда вежди. - Добре... Чие е кучето? Аз няма да оставя тази работа тъй! Ще ви кажа как се пуска куче! Време е да се обърне внимание на подобни господа, които не желаят да се подчиняват на нарежданията! Като му дръпнат една глоба, ще го науча аз, мръсника, какво значи куче и прочие скитащи животни! Ще му дам да се разбере!... - Елдирин - обръща се надзирателят към стражаря, - научи чие е това куче и състави протокол! А кучето да се застреля. Незабавно! Трябва да е бясно... Чие е това куче, питам!
- На генерал Жигалов, чини ми се! - казва някой от тълпата.
- На генерал Жигалов? Хм!... Елдирин, я ми съблечи шинела... Страшна горещина! На дъжд гледа май... Едно само не разбирам: как е могло да те ухапе? - обръща се Очумелов към Хрюкин. - Къде може да стигне до пръста ти? Я какво е мъничко, а ти какъв си пехливанин! Сигурно си разчоплил пръста с гвоздей, а след това ти дошло на ум да оскубеш стопанина му. Зная те аз тебе! Познавам ви всичките, дяволи!
- Той, ваше благородие, цигара в муцуната му пъхаше, за смях, а то - да не е глупаво, и хам... Заядлив човек е, ваше благородие!
- Лъжеш,, кьорчо! Като не си видял, тогава защо лъжеш? Негово благородие е умен господин и разбира кой лъже, а кой правичката казва... А ако аз лъжа, тогава нека съдия отсъди. В закона там е казано... Днес всички са равни... Аз самият имам брат стражар... ако искате да знаете...
- Не разсъждавай!
- Не, това не е генералско... - дълбокомислено забелязва стражарят. - Генералът няма такива кучета. Неговите са повечето хрътки...
- Ти това сигурно ли го знаеш?
- Сигурно, ваше благородие...
- И аз го зная. Кучетата на генерала са скъпи, породисти, а това дявол знае какво е! Нито козината му, нито видът му... само една подлост... И такова куче да държат?! Имате ли ум? Нека видят такова куче в Петербург или в Москва, знаете ли какво става? Никакъв закон няма да ти гледат, ами направо куршум! Ти, Хрюкин, си пострадал и не оставяй така тая работа ... Трябва да му видиш сметката! Да-да...
- А може да е и генералско... - мисли гласно стражарят. - На муцуната му не е написано... Оня ден видях едно такова в двора му.
- То се знае, генералско е! - казва глас от тълпата.
- Хм!... Елдирин, я ми наметни, брат, шинела... Нещо вятър подухна... Студено ми е. Ще го отведеш при генерала и ще питаш там. Ще кажеш, че аз съм го намерил и го изпращам... И кажи да не го пускат на улицата... Може да е скъпо, а ако всяка свиня започне да му тика цигари в носа, съвсем лесно може да се повреди! Кучето е нежно създание... А ти, дръвнико, свали тая ръка! Няма какво да показваш тоя глупав пръст! Сам си виновен!.
- Готвачът на генерала иде, него ще попитаме... Ей, Прохор! Я ела тука, драги! Виж това куче... Ваше ли е?
- Ама че го каза! Никога не сме имали такива!
- Няма какво да питаме повече - казва Очумелов. - Безстопанствено е! Какво ще говорим повече... Щом казах, че е безстопанствено, значи, такова е... Да се застреля и туй то.
- Това не е наше - продължава Прохор. - Това е на брата на генерала, който пристигна оня ден. Нашият не е по хрътките. Брат му оби...
- Та брат му, значи, е пристигнал? Владимир Иванич? - пита Очумелов и по цялото му лице се разлива усмивка на умиление. - Боже, гледай ти! А пък аз да не зная! На гости ли е дошъл?
- На гости...
- Боже, гледай ти... Домъчняло му е за братчето... А пък аз да не зная! Значи, това кученце е негово? Много се радвам... Вземи го... Кученцето си го бива... Пъргаво такова... Хам този за пръста! Ха-ха-ха... Ей, защо трепериш? Ррр... рр... сърди се, дяволчето... паленце такова...
Прохор вика кучето и тръгва с него от склада за дърва ... Тълпата се смее на Хрюкин.
- Ще те пипна аз тебе! - заканва му се Очумелов и загръщайки се в шинела си, продължава своя път по пазарния площад.
1884


Винт

Превод Катя Койчева

Една неприятна есенна нощ Андрей Степанович Пересолин се връщаше от театър. Той седеше в екипажа и мислеше за ползата, която би имало от театрите, ако в тях се даваха пиеси с нравствено съдържание. Когато минаваше покрай управлението, престана да мисли за ползата и загледа прозорците на сградата, в която, да се изразим с езика на поетите и капитаните на кораби, държеше кормилото. Двата прозореца на стаята за дежурни бяха ярко осветени.
"Нима досега се мотаят с отчета? - помисли си Пересолин. - Четирима глупаци са там и досега още да не свършат! Не е чудно хората да кажат, че и нощем не им давам мира. Ще ида да ги подканя..."
- Спри, Гурий!
Той слезе от екипажа и тръгна към управлението. Главният вход бе заключен, но задният, който имаше само едно повредено резе, зееше широко отворен. Пересолин се възползува от това и след около минута стоеше вече пред вратата на стаята за дежурни. Вратата беше открехната и като погледна през нея, той видя нещо необикновено. Около масата, затрупана с големи счетоводни листове, под светлината на две лампи седяха четирима чиновници и играеха на карти. Съсредоточени, неподвижни, със зеленикави от абажурите лица, те приличаха на приказни гномове или, не дай боже, на фалшификатори на пари... Още по-голяма тайнственост им придаваше тяхната игра. Ако се съди по действията им и по картоиграческите термини, които от време на време изричаха високо, това бе винт; а ако се съди по всичко, което чу Пересолин, тази игра не можеше да се нарече нито винт, нито изобщо игра на карти. Това беше нещо нечувано, странно и тайнствено... В чиновниците Пересолин позна Серафим Звиздулин, Степан Кулакевич, Еремей Недоехов и Иван Писулин.
- Как излизаш бе, дяволе холандски - ядоса се Звиздулин и впи яростен поглед в своя партньор vis-a-vis* (* насреща (фр.)). - Така ли се излиза? Тъкмо имах Дорофеев и още един, Шепельов и жена му и Стьопка Ерлаков, а ти хвърляш Кофейкин. И сега останахме без две! Тъпчо, трябваше да хвърлиш Поганкин!
- Е, и какво щеше да стане тогава? - наежи се партньорът му. - Щях да изляза с Поганкин, а Иван Андреич има Пересолин.
"Моето име нещо намесиха... - сви рамене Пересолин. - Не разбирам!"
Писулин раздаде отново и чиновниците продължиха:
- Държавна банка...
- Две - казьонна палата...
- Без коз...
- Играеш без коз? Хм!... Губернско управление - две... Като ще се мре, да се мре, дявол да го вземе! Миналия път с народната просвета останах без една, сега с губернското управление ще се накисна. Поврага!
- Малък шлем на народната просвета!
- Не разбирам! - прошепна Пересолин.
- Излизам със статски... Хвърляй, Ваня, някой титуляшка или губернски.
- За какво ни е титуляшка? Ние и с Пересолин ще бием...
- А пък ние на твоя Пересолин един в зъбите... в зъбите... Ние имаме Рибников. Ще останете без три! Давайте Пересолевица! Няма какво да я криете под маншета, хубостницата!
"Жена ми подкачиха... - рече си Пересолин. - Не разбирам."
И като не искаше да остава повече в недоумение, той разтвори вратата и влезе в стаята. Да беше се показал пред чиновниците самият дявол с рога и с опашка, не би ги слисал и уплашил така, както ги уплаши и слиса техният началник. Да бе се явил пред тях починалият миналата година екзекутор, да бе им заговорил с гробовен глас: "Следвайте ме, сатани, в място, отредено за мошениците", и да ги бе лъхнал с мъртвешки хлад, нямаше да пребледнеят така, както пребледняха, когато видяха Пересолин. На Недоехов от уплаха дори му потече кръв от носа, а на Кулакевич дясното му ухо защрака и вратовръзката му сама се развърза. Чиновниците хвърлиха картите, бавно станаха, спогледаха се и устремиха очи към земята. Една минута в стаята цареше тишина...
- Добре преписвате отчета! - започна Пересолин. - Сега разбирам защо толкова обичате да се занимавате с него... Какво правехте сега?...
- Ние само за малко, ваше-ство... - пошепна Звиздулин. - Снимки разглеждахме... Почивахме си...
Пересолин се приближи до масата и бавно вдигна рамене. На масата имаше не карти, а снимки с обикновен формат, отлепени от картона и залепени върху карти за игра. Снимките бяха много. Като ги разглеждаше, Пересолин видя себе си, жена си, много свои подчинени, познати...
- Каква глупост!... Та как играете така?
- Това не сме го измислили ние, ваше-ство... Пази боже... Ние само, за да опитаме...
- Я обясни, Звиздулин! Как играехте? Аз всичко видях и чух, като ме бихте с Рибников... Хайде де, какво се двоумиш? Няма да те изям! Разправяй!
Звиздулин продължаваше да се стеснява и страхува. Най-после, когато Пересолин взе да се ядосва, да пухти и да се зачервява от нетърпение, той се подчини. Събра снимките, размеси ги, нареди ги на масата и почна да обяснява.
- Всяка снимка, ваше-ство, както и всяка карта, си има свои същност... значение. Както в тестето, така и тук има петдесет и две карти и четири цвята ... Чиновниците от казьонната палата са купи, от губернското управление - спатии, служителите от ведомството на народната просвета - кари, а пики ще бъде клонът на държавната банка. Тъй... Действителните статски съветници при нас са аса, статските съветници - попове, съпругите на лицата от четвърти и пети клас - дами, колежките съветници - валета, надворните съветници - десетки и така нататък. Аз например - ето моята снимка - съм тройка, понеже като губернски секретар...
- Виж ти... Аз, значи, съм асо?
- Спатия, ако позволите, а нейно превъзходителство е Дама...
- Хм!... Оригинално... Я да изиграем една партия! Да видя...
Пересолин съблече палтото си и с недоверчива усмивка седна до масата. Чиновниците също седнаха по негова заповед и играта започна...
Прислужникът Назар, който дойде в седем часа сутринта да измете стаята, остана смаян. Картината, която видя, когато влезе с четката, бе така поразителна, че той я помни дори и тогава, когато пиян лежи в несвяст. Пересолин, блед, сънлив и разчорлен, стоеше пред Недоехов, държеше го за копчето и му говореше:
- Ама разбери, че не можеше да хвърлиш Шепельов, като знаеш, че имам себе си и още трима. Звиздулин има Рибников и жена му, трима гимназиални учители и моята жена, Кулакевич - банкови служители и трима дребни от губернското управление. Трябваше да хвърлиш Кришкин! Не гледай, че излизат с казьонната палата! Те са хитри!
- Аз, ваше-ство, хвърлих титулярния, защото мислех, че имат действителен.
- Е-хе, приятелю, ами че така не бива да се мисли! Това не е игра! Така играят само тъпите. Разсъждавай!... Когато Кулакевич сложи придворния от губернското управление, ти трябваше да хвърлиш Иван Иванович Гренландски, понеже знаеше, че той държи Наталия Димитриевна, себе си и Егор Егорич... Ти провали всичко! Сега ще ти докажа. Седнете, господа, ще изиграем още една партия!
И като отпратиха смаяния Назар, чиновниците седнаха и продължиха играта.
1884


Маската

Превод Катя Койчева

В X-ския обществен клуб даваха с благотворителна цел бал с маски или както го наричаха местните госпожици, балпарей.
Беше дванадесет часът през нощта. Нетанцуващите интелигенти без маски - петима души - седяха около голямата маса в читалнята и забили носове и бради във вестниците, четяха, дремеха и както се бе изразил местният кореспондент на столични вестници, твърде либерален господин - "мислеха".
От общата зала долитаха звуците на кадрила "Вюшка". Покрай вратата непрекъснато претичваха лакеи, като тропаха силно с крака и дрънкаха съдове. Но в самата читалня цареше дълбока тишина.
- Тук май ще е по-удобно! - чу се изведнъж нисък, глух глас, който сякаш излизаше от печката. - Хайде тук! Тук, деца!
Вратата се отвори и в читалнята влезе дебел, набит мъж, облечен като кочияш, с шапка с паунови пера и с маска. По петите му влязоха две дами с маски и лакей с поднос. На подноса имаше голяма тумбеста бутилка с ликьор, две-три шишета червено вино и няколко чаши.
- Тук! Тук ще бъде и по-хладно - каза мъжът. - Сложи таблата на масата... Сядайте, мамзели! Же ву при а ла тримонтран! А вие, господа, се посместете... няма как сега!
Мъжът се олюля и смете с ръка от масата няколко списания.
- Сложи тук! А вие, господа читатели, се посместете; не е време сега за вестници и политика... Махайте ги!
- Бих ви помолил по-тихо - каза един от интелигентите, като погледна маската през очилата си. - Тук е читалня, а не бюфет... Тук не е място за пиене.
- Защо да не е? Негли масата се клати или таванът може да падне? Чудно! Но... няма време за приказки! Махайте вестниците... Почели сте малко, стига ви толкоз; и без това сте много умни, пък и ще си развалите очите, а най-важно - аз не искам и туй то.
Лакеят сложи подноса на масата, метна кърпата през лакът и застана до вратата. Дамите веднага се заловиха за червеното.
- Ама как може да има такива умни хора, че вестниците да им са по-интересни от тези напитки - започна мъжът с пауновите пера, като си наливаше ликьор. - Но според мене вие, уважаеми господа, обичате вестниците затова, защото нямате с какво да пиете. Вярно ли казвам? Ха-ха!... Четат! Е, и какво пише там? Господинът с очилата! Вие за какви факти четете? Ха-ха! Я се остави! Стига се превзема! По-добре пий!
Мъжът с пауновите пера се понадигна и дръпна вестника от ръцете на господина с очилата. Той пребледня, после почервеня и погледна учудено другите интелигенти, а те - него.
- Прекалявате, уважаеми господине! - избухна той. - Вие превръщате читалнята в кръчма, позволявате си да своеволничите, да дърпате вестниците от ръцете! Не ще позволя! Вие не знаете с кого имате работа, уважаеми господине! Аз съм директорът на банката Жестяков!...
- Пет пари не давам, че си Жестяков! А твоят вестник ето какво заслужава... Мъжът вдигна вестника и го накъса на парчета.
- Господа, но какво е това? - избъбра Жестяков втрещен. - Това е странно, това... това дори е невъобразимо...
- Господинът се разсърди - засмя се мъжът. - Тю бре, уплаших се! Чак краката ми се разтрепераха. Вижте какво, уважаеми господа! Шегата настрана, не ми се приказва с вас... Понеже искам да остана тук сам с мамзелите и искам да си направя тук удоволствието, моля да не се противопоставяте и да излезете... Молим! Господин Белебухин, пръждосай се по дяволите! Какво си нацупи мутрата? Казвам ти да излезеш - излизай, и толкова! Бързо, че инак не отговарям - не е чудно да изядеш боя!
- Тоест как тъй? - попита касиерът на съдилището за сираци Белебухин, като се зачерви и сви рамене. - Дори не разбирам... Някакъв нахалник нахълтва тук и... изведнъж такива работи!
- Каква е тази дума нахалник? - кресна ядосан мъжът с пауновите пера и тупна с юмрук по масата, така че чашите върху подноса подскочиха. - На кого приказваш ти? Да не мислиш, че като съм с маска, можеш да ми говориш всякакви думи? Какво се пенявиш толкова! Излизай, като ти казвам! Директорът на банката, омитай се, докато не е станало късно! Всички се махайте, нито един синковец да не остане тук! Хайде, пръждосвайте се!
- Абе сега ще видим! - каза Жестяков, на когото от вълнение дори очилата се изпотиха. - Ще ви науча аз вас! Ей, я повикай тук дежурния старшина!
След малко влезе дребничък червенокос старшина с небесносиня лентичка на ревера, запъхтян от танците.
- Моля, излезте! - започна той. - Тук не е място за пиене! Заповядайте в бюфета!
- Ти пък отде изникна? - попита мъжът с маската. - Да не съм те викал?
- Моля, не ми говорете на "ти" и благоволете да излезете!
- Виж какво, мили човече: давам ти една минута срок... Тъй като си старшина и важна личност, вземи изведи под ръка тези шарлатани. На моите мамзели не им е приятно тук да има чужд човек... Стесняват се, а аз искам срещу парите си те да бъдат в натурален вид.
- Изглежда, този самозабравен тип не разбира, че не се намира в обор! - викна Жестяков. - Повикайте тук Евстрат Спиридонич!
- Евстрат Спиридонич! - понесе се из клуба. - Къде е Евстрат Спиридонич?
Евстрат Спиридонич, старец с полицейски мундир, не закъсня да дойде.
- Моля, излезте оттук! - изхъхри той, като опули страшните си очи и замърда боядисаните си мустаци.
- Бре, че ме уплаши! - каза мъжът и се разкикоти от удоволствие. - Честна дума - уплаши ме! Какви страшилища имало, бога ми! Мустаци като на котарак, облещил очи... Хе-хе-хе!
- Моля без разсъждения! - кресна с все сила Евстрат Спиридонич и се разтрепера. - Излез вън! Ще заповядам да те изхвърлят!
В читалнята се вдигна невъобразим шум. Евстрат Спиридонич, червен като рак, крещеше и тропаше с крака. Жестяков крещеше. Белебухин крещеше. Крещяха всички интелигенти, но ниският, плътен, глух бас на мъжа с маската заглушаваше гласовете на всички. Поради общата бъркотия танците спряха и хората заприиждаха от залата към читалнята.
За по-голяма внушителност Евстрат Спиридонич извика всички стражари, които се намираха в клуба, и седна да пише протокол.
- Пиши, пиши - каза маската и тикна пръст под перото му. - Какво ще стане сега с мене, клетия? Горкият аз, отидох си! Защо ме погубвате мене, злочестника? Ха-ха! Е какво? Готов ли е протоколът? Подписаха ли го всички? Хайде сега гледайте!... Едно... две... три!
Мъжът стана, изпъна се цял и смъкна маската си. Като откри пияното си лице и огледа всички, любувайки се на ефекта, той се тръшна в креслото и се закикоти радостно. И наистина направи необикновено впечатление. Интелигентите се спогледаха безпомощно и пребледняха, някои се почесаха по вратовете. Евстрат Спиридонич хлъцна като човек, който неволно е извършил голяма глупост.
Всички познаха в раздорника местния милионер и фабрикант Пятигоров, почетен гражданин по рождение, известен със своите скандали, с благотворителността си и както неведнъж бе изтъквано в местния вестник - със своята любов към просветата.
- Е какво, ще се махнете ли, или няма да се махнете? - попита Пятигоров след едноминутно мълчание.
Интелигентите мълчаливо, без да обелят зъб, излязоха на пръсти от читалнята и Пятигоров заключи след тях вратата.
- Ама ти си знаел, че е Пятигоров! - шушнеше дрезгаво малко по-късно Евстрат Спиридонич и разтърсваше за рамото лакея, който бе занесъл виното в читалнята. - Защо мълча?
- Не бяха заръчали да кажа!
- Не бяха заръчали да кажеш... Като те тикна в затвора за един месец, калпазанино, тогава ще видиш "не бяха заръчали да кажа". Вън! Но пък и вас си ви бива, господа - обърна се той към интелигентите. - Бунт дигнахте! Не можахте да излезете от читалнята за десет минутки! Ама сега сърбайте, каквото сте дробили. Ех, господа, господа. Не обичам, бога ми!
Интелигентите тръгнаха из клуба омърлушени, разстроени, виновни, като си шепнеха и сякаш предчувстваха нещо лошо... Жените и дъщерите им, научили, че Пятигоров е "обиден" и сърдит, се умълчаха и взеха да се разотиват. Танците спряха.
В два часа от читалнята излезе Пятигоров; беше пиян и залиташе. Влезе в залата, седна до оркестъра и задряма под звуците на музиката, после тъжно обори глава и захърка.
- Не свирете! - замахаха старшините на музикантите - Шшт!... Егор Нилич спи...
- Няма ли да заповядате да ви изпратим в къщи, Егор Нилич? - попита Белебухин, като се наведе до ухото на милионера.
Пятигоров изви устни така, сякаш искаше да духне муха от бузата си.
- Няма ли да заповядате да ви изпратим в къщи - повтори Белебухин, - или да кажем да ви докарат калясчицата?
- А? Кое? Ти... кво искаш?
- Да ви изпратя в къщи, ако обичате... Време е да нанкате...
- В къ-къщи искам... Из-зпрати ме!
Белебухин светна от удоволствие и почна да вдига Пятигоров. Притичаха и другите интелигенти, с приятни усмивки изправиха почетния гражданин по рождение и внимателно го поведоха към каляската.
- Ама само един артист, един талант може така да баламоса цяло общество - весело каза Жестяков, като му помагаше да се качи. - Аз съм просто изумен, Егор Нилич! И досега се заливам от смях... Ха-ха... А пък ние се пеним, разправяме се! Ха-ха! Вярвате ли, и на театър никога не съм се смял така... Страшен комизъм! Докато съм жив, ще помня тази рядка вечер!
След като изпратиха Пятигоров, интелигентите се развеселиха и успокоиха.
- Ръка ми подаде за сбогом - каза Жестяков много доволен. - Значи, няма нищо, не се сърди...
- Дано! - въздъхна Евстрат Спиридонич. - Негодник, подъл човек е, но нали е благодетел!... Не може!...
1884


Стриди

Превод Ангел Каралийчев

Не трябва много да напрягам паметта си, за да си припомня всички подробности на дъжделивия есенен здрач, когато стоя с баща си на една от многолюдните московски улици и чувствам как постепенно ме завладява странна болест. Болка нямам никаква, ала нозете ми се подкосяват, думите засядат в гърлото, главата безсилно се наклонява встрани... По всичко личи, че ей сега ще трябва да падна и да изгубя съзнание.
Ако попаднех през тези минути в болницата, докторите би трябвало да напишат върху моята табелка: Fames* (* глад) - болест, която не се среща в медицинските учебници.
До мене на тротоара стои родният ми баща с износено лятно палто и плетена шапчица, от която се подава бяло парче вата. На краката му - големи, тежки галоши. Суетният човек, от страх хората да не видят, че носи галоши на бос крак, е навлякъл стари кончови до коленете си.
Този беден, глупавичък чудак, когото обичам толкова по-силно, колкото по-скъсано и по-нечисто става неговото лятно контешко палто, преди пет месеца пристигна в столицата да търси писмена работа. Цели пет месеца той се мота из града, моли за работа и едва сега се реши да излезе на улицата да проси милостиня...
Срещу нас има голяма триетажна къща със синя табела: "Кръчма". Главата ми е леко отметната назад и встрани и аз, без да ща, гледам нагоре осветените прозорци на кръчмата. По прозорците се мяркат човешки фигури. Вижда се дясната страна на латерната, две цветни картини, висещи лампи... Като се взирам в един от прозорците, виждам някакво белеещо се петно. Петното е неподвижно и с правилните си очертания рязко се отделя от общия, тъмнокафяв фон. Напрягам зрението си и различавам бяла стенна табелка. На нея е написано нещо, но какво именно - не се вижда...
Половин час аз не откъсвам очи от табелката. Тя привлича с белотата си моите очи и сякаш хипнотизира мозъка ми. Аз се мъча да я прочета, но усилията ми са напразни.
Най-сетне странната болест се проявява с пълна сила.
Шумът на екипажите почва да ми се струва като гръм, в уличната воня различавам хиляди миризми, очите ми виждат ослепителни мълнии в кръчмарските лампи и уличните фенери. Моите пет сетива са напрегнати и поемат впечатления свръх мярката. Почвам да виждам онова, което не виждах по-рано.
- "Стриди"... - прочетох аз на табелката.
Чудна дума! Прекарал съм на тая земя точно осем години и три месеца, но нито веднъж не съм чувал тази дума. Какво ли означава? Дали не е презимето на кръчмаря? Но нали надписите с имената се окачват по вратите, а не по стените!
- Тате, какво значи стриди? - питам аз с пресипнал глас, като се мъча да обърна лицето си към баща ми.
Баща ми не чува. Той се взира в движението на тълпата и съпровожда с очи всеки минувач... По очите му виждам, че иска нещо да каже на минувачите, но съдбоносната дума като тежка гира тегне върху треперещите му устни и не може да се откъсне. Той дори пристъпи след един минувач и го побутна за ръкава, но когато оня се обърна, той каза "извинете", силно се смути и се стъписа назад.
- Тате, какво значи стриди? - повтарям аз.
- То е едно такова животно... Живее в морето... Мигом си представям това непознато морско животно. Трябва да е нещо средно между риба и рак. Понеже е морско, от него приготвят, разбира се, много вкусна, гореща рибена чорба с благоуханен пипер и дафинов лист, възкисела супа с хрущялчета, сос от раци, желирано с хрян... Живо си представям как донасят от пазара това животно, бързо го очистват, бързо го мушкат в гърнето... бързо, бързо, защото на всички им се яде... ужасно им се яде! От кухнята излиза миризма на печена риба и на супа от раци. усещам как тази миризма гъделичка небцето ми, ноздрите ми, как завладява постепенно цялото ми тяло. Кръчмата, баща ми, белият надпис, ръкавите ми - всичко има същата миризма, толкова силно мирише, че аз почвам да дъвча. Дъвча и правя глътки, сякаш наистина в устата ми се намира парче от това морско животно...
Краката ми се подгъват от насладата, която изпитвам и за да не падна, хващам баща си за ръкава и се притискам до мокрото му лятно палто. Баща ми трепери и се свива. Студено му е...
- Тате, стридите постни ли са или блажни? - питам аз.
- Те се ядат живи... - казва баща ми. - Те имат черупки както костенурките, но... с две половинки!
Вкусният дъх мигом престава да гъделичка тялото ми, илюзията изчезва... Сега вече всичко разбирам!
- Каква мръсотия - шепна аз, - каква мръсотия! Значи, такива са стридите! Представям си животно, подобно на жабата. Жаба, която стои в черупка, гледа оттам с големи блестящи очи и движи отвратителните си челюсти. Представям си как донасят от пазара това животно с черупка, с щипки, с блестящи очи и лигава кожа... Децата до едно се скриват, а готвачката, като се мръщи от отвращение, хваща животното за щипката, поставя го в чинията и го отнася в трапезарията. Големите го вземат и ядат... Ядат го живо, с очите, със зъбите, с лапичките! А то пищи и се мъчи да ги ухапе по устните...
Аз се мръщя, но... но защо зъбите ми почват да дъвчат? Животното е гадно, отвратително, страшно, но аз го ям, ям го лакомо, страхувайки се да не разбера вкуса и миризмата му. Едно животно е изядено, аз вече виждам блестящите очи на второ, трето... Изяждам и тях... Най-сетне изяждам салфетката, чинията, татковите галоши, белия надпис... Ям всичко, което ми попадне пред очите, защото усещам, че само от яденето ще мине болестта ми. Стридите гледат страшно с очи, те са отвратителни, аз треперя, като мисля за тях, но аз искам да ям! Да ям!
- Дайте стриди! Дайте ми стриди! - изтръгва се вик от гърдите ми и аз протягам напред ръце.
- Помогнете, господа! - чувам в същото време тихия, задавен глас на баща ми. - Срамно е да прося, но боже мой! - нямам сили!
- Дайте стриди! - викам аз и дърпам баща си за палтото.
- Та ти ядеш стриди? Такъв мъничък? - чувам до себе си смях.
Пред нас стоят двама господа с цилиндри и със смях ме гледат в очите.
- Ти, хлапенце, ядеш стриди? Наистина ли? Това е интересно! Как ги ядеш?
Помня как нечия силна ръка ме повлече към осветената кръчма. След една минута около мене се събира тълпа хора и ме гледа с любопитство и смях. Аз седя до масата и ям нещо плъзгаво, солено, с дъх на влага и плесен. Ям лакомо, без да дъвча, без да гледам и да мисля какво ям. Струва ми се, че ако погледна, непременно ще видя блестящите очи, щипки и остри зъби...
Изведнъж почвам да дъвча нещо твърдо. Чува се хрущене.
- Ха-ха! Той яде черупките! - смее се тълпата.- Глупаче, това не е за ядене!
След това си спомням страшна жажда. Лежа в постелята си и не мога да заспя от киселини в стомаха и от странен вкус, който усещам в горещото си гърло. Баща ми крачи от единия ъгъл до другия и размахва ръце.
- Аз, изглежда, съм се простудил - мърмори той. - Нещо такова чувствувам в главата... Сякаш някой има вътре... А може би това е, защото не съм... такова ... не съм ял днес... Ама и аз наистина съм такъв един особен, глупав... Виждам, че ония господа плащат за стриди десет рубли, защо да не отида и да ги помоля Да ми дадат няколко... назаем? Сигурно щяха да ми Дадат...
На разсъмване аз заспивам и сънувам жаба с щипки, стои в черупка и си върти очите. Към пладне се събуждам от жажда и търся с очи баща си: той все още крачи и размахва ръце...
1884

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

У предводителшата

Превод Ангел Каралийчев

Всяка година на първи февруари, деня на свети мъченик Трифон, в имението на вдовицата на бившия околийски предводител Трифон Лвович Завзятов има необикновено оживление. Този ден вдовицата на предводителя, Любов Петровна, отслужва панихида за покойния виновник на събитието, а след панихидата - благодарствен молебен господу богу. На панихидата се събира цялата околия. Тук ще видите сегашния предводител Хрумов, председателя на земската управа Марфуткин, постоянния член Потрашков, двамата участъкови мирови съдии, изправникът* (* полицейски началник.) Кринолинов, двама пристави, земския доктор Дворнягин, който мирише на йодоформ, всички помешчици, големи и малки, и т. н. Общо се събират около петдесет души.
Точно в 12 часа през деня гостите, с изпънати лица, минават от стаите в салона. На пода има килими и стъпките са безшумни, но тържественият случай ги кара инстинктивно да стъпват на пръсти и да уравновесяват хода си с ръце. В салона всичко е готово. Отец Евмений, мъничко старче, с висока избеляла калимавка, облича черните си одежди. Дяконът Конкордиев, червен като рак и вече облечен безшумно прелистя требника и поставя в него книжки. На вратата, която води към вестибюла, псалтът Лука, издул силно бузите си и облещил очи, раздухва кадилницата. Салонът постепенно се изпълва със синкав, прозрачен дим и мирис на тамян. Народният учител Хеликонски, млад човек с нов, торбест сюртук и с едри пъпки на уплашеното му лице, разнася восъчни свещи върху сребърен поднос. Домакинята Любов Петровна стои отпред до масичката с житото и предварително закрива лицето си с кърпичка. Наоколо владее тишина, прекъсвана сегиз-тогиз от въздишки. Лицата на всички са обтегнати, тържествени...
Панихидата започва. От кадилницата струи син дим и трепти в полегатия слънчев лъч, запалените свещи тихо пращят. Пеенето, отначало рязко и оглушително, подир малко, след като певците полека-лека се приспособяват към акустическите условия на стаята, става тихо, стройно... Мотивите са все печални, тъжни... Гостите постепенно добиват меланхолично настроение и се замислят. В главите им идват мисли за краткостта на човешкия живот, за преходността, за хорската суета... Спомнят си за покойния Завзятов, пълен, червенобузест, който можеше да изпие на един дъх цяла бутилка шампанско и да разбие с челото си огледало. А когато запяват "Со святими упокой" и се чуват хълцанията на домакинята, гостите почват неспокойно да се местят от един крак на друг. По-чувствителните усещат сърбеж в гърлото и около клепките. Председателят на земската управа Марфуткин, за да заглуши неприятното чувство, се навежда към ухото на изправника и шепне:
- Вчера бях у Иван Фьодорич ... Пьотър Петрович изгуби голям шлем на без козове ... Бога ми ... Олга Андреевна дотолкова побесня, че от устата й падна изкуственият зъб.
Но ето запяват "Вечная памят". Хеликонски почтително събира свещите и панихидата свършва. След това настъпва минутна бъркотия, сменяване на одеждите и молебен. След молебена, докато отец Евмений се разсъблича, гостите потъркват ръце и кашлят, а домакинята разказва за добротата на покойния Трифон Лвович.
- Заповядайте, господа, на закуска! - завършва тя разказа си с въздишка.
Като се стараят да не се блъскат и да не си настъпват краката, гостите бързат към трапезарията... Там ги чака закуската. Тази закуска е толкова разкошна, че дяконът Конкордиев всяка година, като я погледне, се смята задължен да разтвори ръце, да поклати учудено глава и да каже:
- Свръхестествено! Това, отче Евмений, прилича не толкова на човешка храна, колкото на жертва, принесена на боговете.
Закуската наистина е необикновена. На масата има всичко, което могат да дадат флората и фауната, свръхестествено е само едно: на масата има всичко освен... спиртни питиета. Любов Петровна беше дала обет да не държи в къщи карти и спиртни питиета - две неща, които бяха погубили мъжа й. И на масата имаше само бутилки с оцет и зехтин, като че за присмех и наказание на закусващите, които до един бяха отчаяни пияници и гуляйджии.
- Яжте, господа! - подканя ги предводителшата. - Само ще ме извините - нямам водка... Не държа...
Гостите се приближават до масата и нерешително пристъпват към пирога. Но яденето не върви. В тракането на вилиците, в рязането, в дъвченето личи някаква леност, апатия ... Ясно е, че нещо не достига.
- Имам чувството, като че съм загубил нещо... - шепне единият мирови съдия на другия. - Същото чувство имах, когато жена ми забягна с инженера... Не мога да ям!
Марфуткин, преди да почне да яде, дълго рови в джобовете си и търси носната си кърпичка.
- Кърпичката ми е в шубата! А пък аз я търся тука - спомня си той гласно и тръгва към антрето, където са окачени шубите.
От антрето той се връща с блестящи очички и веднага с апетит се нахвърля на точеното.
- Комай не върви да нагъваш сухоежбина, а? - шепне той на отец Евмений. - Иди, отче, в антрето, там в моята шуба има една бутилка... Само гледай по-внимателно да не звъннеш бутилката!
Отец Евмений си спомня, че трябва да заръча нещо на Лука и ситни към антрето.
- Отче! Две думи... тайно! - догонва го Дворнягин..
- Каква шуба си купих, господа, случайно! - хвали се Хрумов. - Струва хиляда, а пък аз дадох... няма да повярвате... двеста и петдесет! Само толкова!
При всеки друг случай гостите биха посрещнали това съобщение равнодушно, но сега те изказват учудване и не вярват. Най-сетне всички се натрупват в антрето да видят шубата и я гледат дотогава, докато докторовият Микешка не изнася тайно от антрето пет празни бутилки ... Когато поднасят разварената есетра, Марфуткин си спомня, че е забравил табакерата си в шейната, и отива към конюшнята. За да не му е скучно сам, взема със себе си дякона, който тъкмо сега е решил да понагледа коня...
Вечерта същия ден Любов Петровна седи в своята стая и пише писмо на старата си петербургска приятелка:
"Днес, както и миналите години - пише тя между другото, - служихме панихида за покойния. На панихидата бяха всички мои съседи. Хора груби, прости, но какви сърца! Нагостих ги превъзходно, но, разбира се, както и в предишните години, спиртни питиета - нито капка. Откакто той умря от препиване, аз се заклех да установя трезвеност в нашата околия и с това да изкупя неговите грехове. Проповядването на трезвеността започнах от моя дом. Отец Евмений е във възторг от моето начинание и ми помага с думи и дела. Ах, ma chere* (* моя мила), да знаеш само как ме обичат моите мечоци! Председателят на земската управа Марфуткин след закуската се наведе над ръката ми, дълго я държа до устните си и като заклати смешно глава, заплака: чувства много, но думи няма! Отец Евмений, този чуден старчок, седна до мене и като ме гледаше сълзливо, дълго мотолеви нещо, като дете. Аз не му разбрах думите, но разбирам от искрено чувство. Изправникът, оня, красивият мъж, за когото ти писах, коленичи пред мене, искаше да ми прочете стихове, съчинени от него (той ни е поетът), но... нямаше сили... олюля се и падна... Този великан беше обхванат от истерика... Можеш да си представиш моя възторг! Не мина впрочем и без неприятности. Горкият председател на мировия съд Алаликин, един пълен и предразположен към апоплексия, се почувствува зле и лежа на дивана в безсъзнание два часа. Трябваше да го заливаме с вода... Благодарение на доктор Дворнягин, който донесе от своята аптека шише коняк и му намокри слепите очи, бързо доде на себе си и го отведоха..."
1885


Разговор на човек с куче

Превод Катя Койчева

Бе лунна, студена нощ. Алексей Иванич Романсов изтръска от ръкава си зеленото дяволче, внимателно отвори вратичката и влезе в двора.
- Човекът - философствуваше той, като заобикаляше помийната яма и пазеше равновесие - е прах, мираж, пепел... Павел Николаич е губернатор, ама и той е пепел. Неговото видимо величие е призрак, дим... Да духнеш веднъж и - отиде!
- Рррр... - достигна до ушите на философа.
Романсов погледна встрани и видя на две крачки от себе си огромен черен пес от породата на степните овчарски кучета, голям колкото цял вълк. Той стоеше до будката на портиера и подрънкваше веригата си. Романсов го погледна, помисли и по лицето му се изписа учудване. После вдигна рамене, поклати глава и се усмихна тъжно.
- Рррр... - повтори кучето.
- Нне разбирам! - разпери ръце Романсов. - Та ти... ти можеш да ръмжиш срещу човек? А? За пръв път в живота си чувам. Бога ми... А нима не знаеш, че човекът е венецът на творението? Виж ... Ще дойда по-близо... На, гледай... Нали аз съм човек? Как смяташ? Човек ли съм аз, или не съм човек? Казвай!
- Рррр... Бау!
- Лапата! - протегна Романсов ръка на кучето. - Ллапата! Не я давате? Не желаете? Ами няма нужда. Така и ще отбележим. А сега позволете да ви перна... От обич...
- Бау! Бау! Ррр... бау! Ауау!
- Аааа... хапеш? Много хубаво, добре. Така и ще запомним. Значи, пет пари не даваш, че човекът е венецът на творението... цар на животните? Значи, от това следва, че и Павел Николаич можеш да ухапеш? Така ли? Пред Павел Николаич всички се прекланят, а на тебе ти е все едно дали е той, или е друг предмет? Правилно ли те разбирам? Ааа... Следователно ти тогава си социалист? Чакай, отговори ми... Социалист ли си?
- Рррр... Бау! Бау!
- Чакай, недей да хапеш... За какво собствено говорех?... Ах, да, за пепелта. Да духнеш и - отиде! Пфф!... А за какво живеем, пита се? Раждаме се в майчини болки, ядем, пием, учим се, умираме... а за какво е всичко това? Пепел! Нищо не струва човекът! Ето ти си куче и нищо не разбираш, а да можеше... да надзърнеш в душата! Да можеше да вникнеш в психологията!
Романсов завъртя глава и плю.
- Мръсотия... Струва ти се, че аз, Романсов, колежки секретар... съм цар на природата... Имаш грешка! Аз съм търтей, рушветчия, лицемер!... Аз съм гад!
Алексей Иванич се тупна с юмрук по гърдите и заплака.
- Клеветник, доносчик ... Мислиш, Егорка Корнюшкин не го изхвърлиха зарад мене? Ами кой, позволете да ви попитам, завлече двеста рубли комитетски пари и набеди Сургучов? Мигар не бях аз? Гад, фарисей ... Юда! Подлизурка, подкупник... мръсник!
Романсов избърса с ръкав сълзите си и зарида.
- Хапи! Дръж! Никой никога разумна дума не ми е казал... Всички само в душата си ме смятат подлец, а открито освен похвали и усмивки - нищичко! Поне веднъж някой да ме цапардоса по мутрата и да ме нахока! Дръж, куче! Хапи! Ссръфай негодника! Плюскай предателя!
Романсов залитна и падна върху кучето.
- Така, точно така! Ръфай мутрището! Не ми е жал! Макар че боли, недей да ме щадиш. На, и по ръцете ме хапи! Аха, кръв тече! Така ти се пада, швабо! Така! Мерси, Жучка... или как те викат? Мерси... Дери и шубата. Няма значение, рушвет е... Продадох ближния си и със спечелените пари си купих шуба... И фуражката с кокардата също... Обаче за какво собствено говорех?... Трябва Да си отивам... Сбогом, кученце... дяволче...
- Рррр-
Романсов погали кучето и като му даде да го ухапе още веднъж по прасеца, загърна се с шубата и олюлявайки се, закрета към своята врата...
Когато се събуди на другия ден по пладне, Романсов видя нещо необикновено. Главата, ръцете и краката му бяха бинтовани. До кревата стояха разплаканата му съпруга и загриженият доктор.
1885


Летовници

Превод Катя Койчева

По перона на курортната гаричка напред- назад се разхождаше двойка наскоро оженени съпрузи. Той я държеше през кръста, а тя се гушеше до него - и двамата бяха щастливи. Иззад разпокъсаните облаци ги гледаше луната и се чумереше: навярно им завиждаше и я беше яд заради скучното й, никому ненужно девство. Неподвижният въздух бе силно наситен с дъх на люляк и дива череша. Някъде оттатък релсите крякаше дърдавец...
- Колко е хубаво, Саша, колко е хубаво! - каза жената. - Просто може да помислиш, че всичко туй е сън. Виж колко приветлива и мила изглежда тази горичка! Колко симпатични са тези важни, мълчаливи телеграфни стълбове! Те, Саша, оживяват пейзажа и говорят, че там някъде има хора... цивилизация... А нима не ти е приятно, когато вятърът едва донася до слуха ти шума на пристигащ влак?
- Да... Но колко горещи са ти ръцете! То е, защото се вълнуваш, Варя... Какво са ни приготвили днес за вечеря?
- Таратор и пиле... Пилето ще стигне за двама ни. От града ти донесоха сардели и сушено филе от риба.
Сякаш смръкнала енфие, луната се скри зад облак. Човешкото щастие й припомни за нейната самотност, за самотното й ложе отвъд гори и долини...
- Влакът иде! - каза Варя. - Колко е хубаво!
В далечината се появиха три огнени очи. На перона излезе началникът на гаричката. Тук-там по релсите заблещукаха сигнални светлини.
- Ще изпратим влака и ще се приберем - каза Саша и се прозина. - Хубаво си живеем ние с тебе, Варя, толкова хубаво, че дори не е за вярване!
Тъмното чудовище безшумно припълзя до перона и спря. В слабо осветените прозорци на вагоните се замяркаха сънливи лица, дамски шапки, рамене...
- Ах! Ах! - долетя от един вагон. - Варя излязла с мъжа си да ни посрещне! Ето ги! Варенка!... Варечка! Ах!
От вагона изскочиха две момичета и увиснаха на врата на Варя. Подир тях се показаха пълна, възрастна дама и висок, слаб господин с къси, бели бакенбарди, после двама гимназисти, натоварени с багаж, след гимназистите - гувернантка, след гувернантката - баба.
- А ето ни и нас, а ето ни и нас, приятелю! - започна господинът с бакенбардите, като стискаше ръката на Саша. - Сигурно ти е излязла душата да ни чакаш! Май си ругал чичо си, задето не идва! Коля, Костя, Нина, Фифа... деца! Целувайте братовчед си Саша! Всички сме ти дошли, цялата челяд, и за три-четирки дни. Надявам се, няма да ви притесним? Моля ти се, без церемонии.
Когато видяха чичо си със семейството му, съпрузите изпаднаха в ужас. Докато чичото приказваше и се целуваше, във въображението на Саша проблесна следната картина: той и жена му отстъпват на гостите трите си стаи, възглавниците, одеялата; филето, сарделите и тараторът се омитат за секунда, братовчедите късат цветята, разливат мастилото, дигат врява, лелката по цели дни разказва за болестта си (тения и болка под лъжичката) и за това, че по баща била баронеса фон Финтих...
И Саша гледаше вече с омраза младата си жена и й шепнеше:
- За тебе са дошли... дявол да ги вземе!
- Не, за тебе! - отвърна тя, бледа, също с омраза и с яд. - Не са мои, а твои роднини!
И като се обърна към гостите, каза с приветлива усмивка:
- Добре дошли!
Иззад облака пак изплува луната. Тя сякаш се усмихваше; сякаш й беше приятно, че няма роднини. А Саша изви глава, за да скрие от гостите сърдитото си, отчаяно лице, и каза, придавайки на гласа си радостна, благодушна нотка:
- Добре дошли! Добре дошли, скъпи гости!
1885


Симуланти

Превод Христо Радевски

Генералшата Марфа Петровна Печонкина или, както я наричат селяните, Печончиха, която вече десет години практикува в областта на хомеопатията, в един от майските вторници приема в кабинета си болни. На масата пред нея е хомеопатичната аптечка, лечебникът и сметките от хомеопатичната аптека. На стената в златни рамки под стъкло висят писмата на някакъв петербургски хомеопат, по мнението на Марфа Петровна твърде знаменит и дори велик, виси и портретът на отец Аристарх, комуто генералшата дължи своето спасение: отричането от зловредната алопатия и знанието на истината. В приемната седят и чакат пациенти, повечето селяни. Всички те, освен двама-трима, са боси, тъй като генералшата заповядва да оставят вонещите си обувки навън. Марфа Петровна е приела вече десет души и извиква единадесетия:
- Гаврила Грузд!
Вратата се отваря и вместо Гаврила Грузд в кабинета влиза Замухришин, генералшин съсед, помешчик от обеднелите, мъничко старче с кисели очички и с дворянска фуражка под мишницата. Той туря бастуна си в ъгъла, приближава се до генералшата и мълчаливо пада пред нея на едно коляно.
- Какво правите! Какво правите, Кузма Кузмич! - ужасява се генералшата, цяла пламнала. - За бога!
- Докато съм жив, няма да стана! - казва Замухришин, като се притиска към ръчицата й. - Нека всички видят моето коленопреклонение, ангел-пазителю наш, благодетелнице на рода человечески! Нека! Благодетелната фея, която ми дарува живота, която ми посочи истинския път и просвети мъдруването мое скептическо, пред нея съм съгласен да стоя не само на колене, но и в огъня, изцерителко наша чудесна, майко на сираците и вдовиците! Оздравях! Възкръснах, вълшебнице!
- Аз... аз много се радвам... - мърмори генералшата, като се зачервява от удоволствие. - Това е така приятно да се слуша... Седнете, моля ви се! А вие миналия вторник бяхте така тежко болен!
- Да, колко болен бях! Страх ме е и да си спомня! - казва Замухришин, като сяда. - Из всичките ми части и органи имаше ревматизъм. Осем години ме мъчи, място не си намирах... Ни денем, ни нощем, благодетелнице моя! Лекувах се и при доктори, и при професори в Казан ходих, и с минерални тини разни се лекувах, и вода пих, и какво ли още не опитах! Състоянието си пропилях, майчице-хубавице. Тези доктори освен вреда нищо друго не ми донесоха. Те вкараха болестта във вътрешността ми. За вкарване я вкараха, а да я изгонят - тяхната наука не достигна... Само парите обичат да вземат, разбойниците, а пък относно ползата на човечеството, какво ги е грижа. Предпише ти някаква си хиромантия, а ти пий. Душегубци, с една дума. Ако да не бяхте вие, ангеле наш, сега да съм в гроба! Отивам си от вас онзи вторник, гледам зрънцата, дето ми дадохте тогава, и си мисля: "Каква полза от тях? Къде ще могат да излекуват тези едва видими песъчинки моята грамадна застаряла болест?" Мисля си така аз невярващият и се усмихвам, а щом взех зрънцето - моментално! Сякаш не съм бил болен, изведнъж изчезна. Жената ме гледа с изпулени очи и не вярва: "Ама ти ли си това, Коля?" - "Аз, казвам." И паднахме ние с нея пред иконата на колене, и почнахме да се молим за ангела наш: "Прати й, господи, всичко, което ние само чувствуваме!"
Замухришин изтрива с ръкав очите си, става от стола и показва намерение да падне отново на едно коляно, но генералшата го спира и го туря на стола.
- Не на мене благодарете! - казва тя, цялата зачервена от вълнение и като гледа възторжено портрета на отец Аристарх. - Не на мене! Аз тук съм само послушно оръдие... Наистина чудеса! Застарял осемгодишен ревматизъм от едно зрънце скрофулозо!
- Три зрънца бяхте така добра да ми дадете. Едното от тях взех на обед - и моментално! Другото вечерта, а третото на другия ден - и оттогава вече нищо. Никъде не ме е боднало! А пък бях се приготвил вече да умирам, на сина си в Москва писах да си дойде! Мъдрост ви е дал на вас господ, изцерителко! Ето ме сега си ходя и сякаш съм в рая... Миналия вторник, когато дойдох при вас, куцах, а сега и зайци мога да гоня... И сто години мога да живея. Но една е бедата само - немотията ни. И здрав да си, за какво ти е здраве, като няма с какво да живееш? Нужда, по-лоша от болестта, ни съсипа... Да вземем например ей такава една работа... Сега е време да се сее овес, а как да го посееш, като няма семе? Ще купиш, а пари... знае се какви пари имаме ние...
- Аз ще ви дам овес, Кузма Кузмич... Седнете, седнете! Вие така ме зарадвахте, такова удоволствие ми направихте, че не вие, а аз трябва да ви благодаря!
- Радост наша сте вие! Толкова добра душа да създаде господ! Радвайте се, майчице, като гледате добрите си дела. А пък ние, грешните, няма и на какво да се порадваме... Ние сме хора дребни, малодушни, безполезни... нищожества... Само дето се наричаме дворяни, а в материален смисъл сме си същински селяни, дори и по-лошо... живеем в каменни къщи, а излиза само мираж, защото - покривът тече... Няма дъски с какво да си купим.
- Аз ще ви дам дъски, Кузма Кузмич.
Замухришин изпросва още крава, препоръчително писмо за дъщеря си, която смята да прати в институт и... трогнат от щедростта на генералшата, от наплив на чувства хълца, изкривява уста и бърка в джоба за кърпичката си... Генералшата вижда как заедно с кърпичката от джоба му излиза някаква червена книжка и безшумно пада на пода.
- Во веки веков няма да забравя... - бърбори той. - И на децата си ще поръчам да помнят, и на внуците си... от род в род... Ето, деца, онази, която ме спаси от гроба, която...
Като изпрати своя пациент, генералшата една минута с очи, пълни със сълзи, гледа отец Аристарх, после с ласкаещ, благоговеещ взор оглежда аптечката, книгите по лекуване, сметките, креслото, в което току-що седя човекът, кого го тя бе спасила от смърт, и погледът й пада върху изпуснатата от пациента хартийка. Генералшата подига хартийката, разгъва я, вижда в нея три зрънца, същите онези зрънца, които миналия вторник тя даде на Замухрищин.
- Това са същите... - недоумява тя. - Дори хартийката е същата... Той не я и разтворил дори! Но какво е вземал в такъв случай? Странно... Няма да седне да ме лъже...
И в душата на генералшата, за пръв път през нейната десетгодишна практика, се поражда съмнение... Тя извиква следващите болни и като говори с тях за болестите им, забелязва онова, което преди по незабележим начин се е промъквало покрай нейните уши. Болните, всички до един, сякаш са се наговорили, отначало я славословят за чудното изцеряване, възхищават се от нейната медицинска мъдрост, ругаят докторите алопати, а после, когато тя се зачерви от вълнение, пристъпват към излагане на своите нужди. Един иска земица за оран, друг дръвца, трети позволение да ходи на лов в нейните гори и т. н. Тя гледа широката благодушна физиономия на отец Аристарх, който й е открил истината и новата истина почва да смуче душата й. Истина нехубава, тежка...
Лукав е човекът!
1885


Налим

Превод Желязка Купенова

Лятна утрин. Вредом тишина; само щурче свири край брега и някъде плахо гука гугутка. По небето стоят неподвижно перести облаци, които приличат на разпилян сняг... До строящата се къпалня, под зелените клонки на върбалака се гмурка във водата дърводелецът Герасим, висок, слаб селяк, с червеникава къдрокоса глава и с лице, обрасло с косми. Той пухти, пъшка и мигайки често с очи, се мъчи да достигне нещо под корените на върбалака. Лицето му е обляно в пот. На няколко метра от Герасим, до шия във вода, стои дърводелецът Любим, млад, гърбав селяк с триъгълно лице и с тесни китайски очички. Както Герасим, така и Любим са само по ризи и долни гащи. И двамата са посинели от студ, защото стоят повече от час във водата...
- Бе ти какво току мушиш там с ръка? - вика гърбавият Любим, треперейки като от треска. - Тиква такава! Ти го дръж, дръж го проклетника, че ще избяга! Дръж, ти казвам!
- Няма да избяга... Къде ще иде? Заврял се е под дънера... - казва Герасим с пресипнал, глух бас, който излиза не от гърлото, а от дълбочината на корема. - Плъзгав е, дяволът, няма за какво да го хванеш.
- За хрилете дръж, за хрилете!
- А че не мога да напипам хрилете... Чакай, хванах го за нещо... За устната го хванах... Хапе, проклетникът!
- Не тегли за устната, не тегли - ще го изпуснеш! За хрилете го дръж, за хрилете! Пак почна да мушиш с ръката! Ама че тъп селяк, прости, царице небесна! Дръж!
- "Дръж" ... - повтаря Герасим. - Какъв заповедник се извъди... Ела ти го хвани, гърбав дяволе. Какво стоиш?
- Щях да го хвана, ако можеше... Ама къде мога с моята ниска фигура да стоя под брега? Там е дълбоко!
- Нищо, че е дълбоко... Плувешката... Гърбавият размахва ръце, доплува до Герасим и се хваща за клонките. Но още при първия опит да стъпи на краката си, цял потъва и започва да пуска мехури.
- Казах ти, че е дълбоко! - говори той, като върти сърдито очи. - На шията ти ли искаш да седна, а?
- Стъпи на някой чеп... Чепове има много... като стълба...
Гърбавият напипва с крак един чеп и като се хваща здраво изведнъж за няколко клонки, застава на него! Щом запазва равновесие и се укрепва на новата позиция, той се навежда и като се старае да не глътне вода, започва да шари с дясната си ръка между корените. Ръката му се заплита във водораслите, плъзга се по мъха на корените и се натъква на острите щипци на рак...
- Само ти липсваше тук, дяволе! - казва Любим и със злоба изхвърля рака на брега.
Най-после ръката му напипва ръката на Герасим, спуска се по нея и достига до нещо плъзгаво, студено.
- Ето го-о!... - усмихва се Любим. - Бива си го, проклетника... Я си разтвори пръстите, ей сегинка ще го... за хрилете... Чакай, не бутай с лакът... Ей сегинка ще го... сегинка... дай само да се хвана... Заврял се е дълбоко под корена, проклетникът, и няма за какво да го хванеш... Не мога да напипам главата му... Само един корем сякаш... Убий един комар на шията ми - жили ме. Ей сегинка... под хрилете му... Мини отстрани, бутай го, бутай! Мушни го с пръст!
Гърбавият, издул бузи, притаил дъх, опулва очи и както изглежда, вече пъха пръсти "под хрилете", но тук клонките, за които се държи с лявата си ръка, се отчупват, той изгубва равновесие - и цамбурва във водата! Като подплашени бягат от брега вълнисти кръгове, а на мястото на падането изскачат мехури. Гърбавият изплува, пръхти и се хваща за клонките.
- Ще вземеш да се удавиш, дяволе, че и за теб да отговарям!... - хрипти Герасим. - Излизай, махай се! Сам ще го измъкна!
Започва караница... А слънцето все пече и пече. Сенките стават по-къси и се скриват в самите себе си, като рога на охлюв... Високата трева, нагрята от слънцето, започва да изпуска силен, блудкаво меден мирис. Наближава пладне, а Герасим и Любим все още цапуркат под върбалака. Хрипливият бас и измръзналият писклив тенор непрестанно нарушават тишината на летния ден.
- Дърпай го за хрилете, дърпай! Чакай, аз ще го избутам! Бе къде ръгаш с юмрук? С пръст, а не с юмрук - мутра такава! Мини отстрани! Отляво мини, отляво, че вдясно има яма! Ще отидеш по дяволите! Тегли за устната!
Чува се плющене на камшик... По полегатия бряг лениво се влачи на водопой стадо, карано от говедаря Ефим. Говедарят, мършав едноок старец с изкривена уста, върви, навел глава, и гледа в краката си. Първи се приближават към водата овцете, след тях конете, а след конете кравите.
- Побутни го отдолу! - чува той гласа на Любим. - Пъхни си пръста! Глух ли си, дяволе? Тфу!
- Какво ловите, братлета? - вика Ефим.
- Налим! Не можем да го измъкнем! Под дънера се е наврял! Мини отстрани! Мини де!
Ефим втренчва за минута окото си в риболовците, после изува цървулите, слага торбичката на земята и съблича ризата си. Да хвърли гащите, няма търпение и като се прекръства и разперва за равновесие мършавите си мургави ръце, той нагазва с гащите във водата... Гази петдесетина крачки по тинестото дъно и след това започва да плува.
- Почакайте, момчета! - вика той. - Почакайте! Не го теглете напразно, ще го изпуснете. Тук трябва умение!...
Ефим се присъединява към дърводелците и тримата, като се блъскат един друг с лакти и колене, пухтят и ругаят, тъпчат на едно място... Гърбавият Любим се задавя и въздухът се оглася от остра конвулсивна кашлица.
- Къде е говедарят? - чува се вик от брега. - Ефиим! Говедарю! Къде си? Стадото влезе в градината! Изкарай го, изкарай го от градината! Чуваш ли? Къде се е дянал този стар разбойник!
Чуват се мъжки гласове, след това женски... Зад оградата на господарската градина се показва помешчикът Андрей Андреич с персийски халат и с вестник в ръка...
Той гледа въпросително по посока на виковете, които долитат откъм реката, и после бързо ситни към къпалнята...
- Какво става тук? Кой вика? - пита строго той, като вижда през клоните на върбалака трите мокри глави на риболовците. - Какво тършувате там?
- Ри... рибица ловим... - мърмори Ефим, без да повдигне глава.
- Ще ти дам аз на тебе една рибица! Стадото влязло в градината, а той рибица!... И кога ще бъде готова къпалнята, дяволи? Вече два дни работите, а какво сте свършили?
- Ще я... направим... - пъшка Герасим. - Лято голямо, ще имаш време, вашескородие, да се изкъпеш... Пфррр... Ами с налима, с налима не можем се оправи. Наврял се под дънера и като в дупка: ни насам, ни натам...
- Налим? - пита господарят и очите му лъсват. - Че измъквайте го по-скоро де!
- После ще дадеш половин рубла... за услугата... Ама пък един налим е, като твоята търговка... Струва си, вашескородие, половин рубла... за труда... Не го натискай, Любим, не го натискай, че ще го смажеш! Подпирай отдолу! Я дръпни корена нагоре, добри човече... какъв беше там? Нагоре, а не надолу, дяволе! Не шавайте с крака!
Минават пет минути, десет... Господарят губи търпение.
- Василий - вика той, като се обръща към имението. - Васка! Повикайте ми Василий!
Дотичва кочияшът Василий. Той дъвче нещо и тежко диша.
- Влизай във водата - заповядва му господарят. - Помогни им да извадят налима... Налима не могат да извадят!
Василий бързо се съблича и влиза във водата.
- Ей сегинка... - бърбори той. - Къде е налимът? Ей сегинка... Завчас!... Ти да беше се махнал, Ефим! Ти си стар човек, няма какво да се бъркаш, дето не ти е работа! Къде има налим тук? Ей сегинка ще го... Ето го! Пуснете ръце!
- Защо пуснете ръце? И ние знаем: пуснете ръце! Ами измъкни го!
- Къде ще го измъкнеш така? Трябва за главата!
- Това всеки го знае, глупако! Ама главата му е под дънера!
- Я не лай, че ще го загазиш! Мискинин!
- Пред господаря и такива думи... - бърбори Ефим. - Не ще го измъкнете вие, братлета! Вече твърде удобно заседна той тук!
- Почакайте, аз ей сега... - казва господарят и започва бързо да се съблича. - Четирима глупаци и не можете един налим да извадите!
След като се съблича и почаква малко да се охлади, Андрей Андреич влиза във водата. Но и неговата намеса не довежда до нищо.
- Трябва да се отреже дънерът! - решава накрая Любим. - Герасим, върви донеси брадва! Брадва дайте!
- Да не си отсечете пръстите! - казва господарят, когато се чуват под водата ударите на брадвата в дънера. - Ефим, махай се оттука! Чакайте, аз ще извадя налима... Вие, таквоз, недейте...
Дънерът е подсечен. Леко го пречупват и Андрей Андреич за голямо свое удоволствие усеща как пръстите му се вмъкват под хрилете на налима.
- Вадя го, братлета! Не се събирайте... чакайте... вадя го!
На повърхността се показва голямата глава на налима, след нея черно, дълго колкото аршин тяло. Налимът тежко върти опашка и се мъчи да се отскубне.
- Да имаш да вземаш... Няма го майстора, брат. Пипнахме ли те? Аха!
По лицата на всички се разлива медена усмивка. Минава минута в мълчаливо съзерцание.
- Знаменит налим! - бъбри Ефим, като се почесва под ключиците. - Има едно четири-пет кила...
- Н-да... - съгласява се господарят. - Пухти, пухти. Целият напира отвътре. А... ах!
Налимът изведнъж неочаквано прави рязко движение с опашката нагоре и риболовците чуват силен плясък. Всички разперват ръце, но вече е късно, налима - върви го гони.
1885

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Sylvia Plath - Mad Girl's Love Song

I shut my eyes and all the world drops dead;
I lift my lids and all is born again.
(I think I made you up inside my head.)

The stars go waltzing out in blue and red,
And arbitrary blackness gallops in:
I shut my eyes and all the world drops dead.

I dreamed that you bewitched me into bed
And sung me moon-struck, kissed me quite insane.
(I think I made you up inside my head.)

God topples from the sky, hell's fires fade:
Exit seraphim and Satan's men:
I shut my eyes and all the world drops dead.

I fancied you'd return the way you said,
But I grow old and I forget your name.
(I think I made you up inside my head.)

I should have loved a thunderbird instead;
At least when spring comes they roar back again.
I shut my eyes and all the world drops dead.
(I think I made you up inside my head.)

Не можах да го намеря преведено,
пък лично аз не се наемам да го преведа...
Все ще се оправите на руски, сметам аз

***
Балада о книжных детях

Сpедь оплывших свечей и вечеpних молитв,
Сpедь военных тpофеев и миpных костpов
Жили книжные дети, не знавшие битв,
Изнывая от мелких своих катастpоф.

Детям вечно досаден
Их возpаст и быт,-
И дpались мы до ссадин,
До смеpтных обид.
Hо одежды латали
Hам матеpи в сpок,
Мы же книги глотали,
Пьянея от стpок.

Липли волосы нам на вспотевшие лбы,
И сосало под ложечкой сладко от фpаз,
И кpужил наши головы запах боpьбы,
Со стpаниц пожелтевших слетая на нас.

И пытались постичь
Мы, не знавшие войн,
За воинственный клич
Пpинимавшие вой,
Тайну слова "пpиказ",
Hазначенье гpаниц,
Смысл атаки и лязг
Боевых колесниц.

А в кипящих котлах пpежних боен и смут
Столько пищи для маленьких наших мозгов!
Мы на pоли пpедателей, тpусов, иуд
В детских игpах своих назначали вpагов.

И злодея следам
Hе давали остыть,
И пpекpаснейших дам
Обещали любить,
И, дpузей успокоив
И ближних любя,
Мы на pоли геpоев
Вводили себя.

Только в гpезы нельзя насовсем убежать:
Кpаткий век у забав - столько боли вокpуг!
Постаpайся ладони у меpтвых pазжать
И оpужье пpинять из натpуженных pук.

Испытай, завладев
Еще теплым мечом
И доспехи надев,
Что почем, что почем!
Разбеpись, кто ты - тpус
Иль избpанник судьбы,
И попpобуй на вкус
Hастоящей боpьбы.

И когда pядом pухнет изpаненный дpуг,
И над пеpвой потеpей ты взвоешь, скоpбя,
И когда ты без кожи останешься вдpуг
Оттого, что убили его - не тебя,-

Ты поймешь, что узнал,
Отличил, отыскал
По оскалу забpал:
Это - смеpти оскал!
Ложь и зло - погляди,
Как их лица гpубы!
И всегда позади -
Воpонье и гpобы.

Если мяса с ножа
Ты не ел ни куска,
Если pуки сложа
Наблюдал свысока,
И в боpьбу не вступил
С подлецом, с палачом,-
Значит, в жизни ты был
Ни пpи чем, ни пpи чем!

Если, путь пpоpубая отцовским мечом,
Ты соленые слезы на ус намотал,
Если в жаpком бою испытал, что почем,-
Значит, нужные книги ты в детстве читал!

засега само тери пратчет.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите