Възмутена съм! / Култура и изкуство / Литература

Всеки път, когато се връщам назад и си припомням запознанството ни усещам, че се поддавам на идеята за съдбовността. Сладката заблудата на влюбения да вижда в своята любов нещо изключително и неповторимо, сакрално. Спомням си по-ясно от всичко усещането, че това не може да бъде истина. Не може да се случва на мен.
Любовта никога не ме е връхлитала. Обикновено съм я постигала. Някой ме желае, това е трогателно, още по-трогателно, ако виждам, че е искрен и готов ако не на всичко, то на много....вече гледам на него с други очи, първите два или може би три месеца съм поласкана, чувствам се добре и "обгрижена".....после идва това, което наричам любов. Винаги има нещо, което не харесвам, или е грозноват или пък ароматът на кожата му не ми допада, мислим различно или пък е твърде земен...все неща, които загубват значение, щом се потопим в морето на близостта, в него няма въпроси.
Този път ме връхлетя. Връхлетя ме преди да съм го видяла и ме напусна седмица, след това. Сега знам, че е било влюбване, тогава беше просто усещане за нереалност. Нищо в него не ме дразнеше и това беше най-изумителното нещо, което се е случвало с мен. Повечето хора имат идея, за човека, когото биха искали да срещнат...той трябва да е рус или пък висок, тъмноок или широкоплещ, все едно, аз нямам образ, имам усещане. Усщеането за спокйствие и прикрито споделено желание, за студено питие, поднесено след тежък ден, в прохлада, за тиха музика и приглушена светлина. Да е тих отвън и бурен отвътре. Този беше такъв.
Удивително е колко далеч е стигнала природата в желанието си да ни чифтоса. Човек е способен да гради огромни илюзии, с една едничка цел, да намери вътрешно оправдание за това, което се нарича възпрозиводство. Твоето винаги е по-различно, изключително и уникално, другите може и да се събират случайно, но вие...не, съюзът ви е част от вселенския замисъл.
Докато аз размишлявам над хитростта на природата едно неразумно момиче рови в миналото на любимия си, знаейки много добре каква болка ще й донесе. Момичето не е глупаво, просто е още омагьосано, опитва се да си спомни, че знае много добре, че така не се прави, че всичко е един кръговрат и няма неповторими неща, но главата му е така замаяна от вълшебството, че продължава да се наранява, сякаш от инат. Сепва се от нещо до болка познато. Слувало ли ви се е да вървите по улицата и да видите роклята си, върху друга жена...в първия момент дори не разбирате какво се случва, позната шарка, много позната, после познавате роклята, роклята е същата, само тялото друго. И там, пред чуждата за мен жена той е също толкова романтичен и забавен, трогателно твърд в решението си, чува се същата музика, в същия полумрак.....по дяволите, как мразя да нямам илюзии.