Дано не е ставало дума за него, докато ме е нямало, защото не обичам повторенията. Но ако не (и дано да не) - ето първото негово нещо, което ме накара да се влюбя в този автор необратимо. Според мен, ето така трябва да се пише (да не се бърка с "ето, точно и само за това трябва да се пише" и, естествено, който не пише така няма смисъл да подражава). Ясно е, че съм силно пристрастна и дано да ви хареса, но ако не - можете да кажете защо:

Три истински истории
Първа истинска история
В която се разказва как Киро ходил да шъба.
Сега, веднъж Киро бил на някакъв купон в Надежда или Дружба, обаче не познавал никой и стоял само в кухнята с някакъв изолиран психопат. Обаче му писнало да седи с психопата и отишъл в хола, където се запознал с някаква крайно неопределена мацка, взели такси, не си спомня защо и накъде, Киро там нещо се сбил с таксиджията, но после му дал два лева и всичко се оправило, няма значение, обаче мацката, явно поради героизма му или просто така, изглежда се влюбила в Киро и го замъкнала в тях да се шъбат, и Киро, какъвто е лековат, по едно време се озовал как я шъба действително. И шъбат се те, нали, обаче имало една яростна и зла котка, която постоянно се хвърляла да дере Киро по петите и прасците, той шъба, тя го дере с неподозирана сила и злост като от Ада, и сега, съгласете се, Киро какво, да шъба ли, с котката ли да се бори...Както и да е, довърщили първия рунд криво-ляво и мацката отишла нещо там да се подмие или просто изпикае. Едва се захлопнала глухо вратата на спалнята, и Киро, като хванал котката, е сега ти таковах майката, просъскал в предутринния здрач Киро, и бой, бой, спукал я от бой, бил, надявам се, нейната мръсна глава в незастлания под, а също си представям как я въртял за опашката и я джасал о стени и постери на Джъстин Тимбърлейк и я млатил безмилостно о бели черчевета. Мацката се върнала, неподозираща за насилието, и повторно се отдала на разпаления Киро, който бил турил на лицето си усмивката на победил злодей. И пак я шъбал Киро, а котката този път седяла пребита и безмълвна, седи и а-ха да проговори на стопанката си и да й дума продума, мари стопанке, стига, не се шъбай с тоя изверг, знаеш ли колко зле ме преби. Обаче не смее да проговори, мамка й. Или смее, но не може, просто Киро така я е пребил, че не може да си каже името.
После Киро, било вече сутрин и новият ден изгрявал стихийно над столицата, отишъл гол в тоалетната по голяма нужда, вратата се отворила почти с шут, не, не била котката, добила чуводищни размери и дошла за разплата, историята е съвсем истинска и няма място за магически реализми, била бабата на момичето, която казала, о, извинете, след това отишла при момичето в кухнята и казала: една твоя приятелка ака в тоалетната, то хубаво че ака, ама защо гола. Това е.

Радослав Парушев, НИКОГАНЕБЪДИНЕЩАСТЕН

не ми харесва, защото е посредствено.

що се отнася до начина по който е написано - стил хибрид между буковски и уелш.

и изобщо не знам защо доста т.нар. съвр. творци (аз съм си общувал най вече с такива около набор 83-84) смятат, че всяка история се върти около 3 неща - секс (в случая шъбане, шото такъф е станdарта!), бой (bой) и съспенс (sъspenс).



ако има някаква дълбока метафорика в това, че котката не е котка, Киро не е Киро и "приятелката" в края е някакво магическо трансексуално отмъщение на котката, извинявам се - пропуснал съм каква точно е метафората :)


а на теб защо ти харесва?

В много от случаите има и кенеф.

Оня ден вървя, гледам си хорицата по улиците, а те - мацките преимуществено, облечени, сякаш са на кастинг за чалга клип. Та вървя си аз и си мисля - добре де какво толкоз като изпростяват хорицата може би пък това е бъдещето бак ту нейчър колкото по-природно и по-простичко толкоз по-добре я глей на тия кво им е нищо чудят се от кого да изкрънкат някой льовец за парцалки и боички и им е хубаво хубаво им е дееба и тяхната мама що ли не зема и аз да спра да мисля и само да си вървя и да ми е хубаво хубаво ех пролет се задава мамицата й и пролет

не ми дреме, че хората изпроставят.

дразня се, когато се опитват да ме "научат" как да ценя или харесвам простотията, щото разбираш ли тва било изкуство.

НО, наистина искам да чуя какво харесва гарсон в горното писание.

аз лично намирам следните плюсове:

1. късо е

2. неангажиращо е (т.е. може да се чете в тоалетната без да ти се пресече лайното от вълнение какво ще стане след това).

3. не съм си го купувал



иначе между нас казано,
копелеее, prолет иде, мамка му, деба, иде, деба, шибаните ptици, копеле, ша си дойдат, копеле и ще накацат по шибаните жици, мамка им, тия laстовиците (TM), абе ония, нали ги знаеш, дееба, и ако стреснеш некоя, дееба, тя ша побелее от страх и ще можеш да си пожелаеш после нещо, дееба, щот нали знаеш кво викат за белата laстовица (C), затва пожелай си некоя мацка копеле, шунда бръсната копеле и я скъсай от шибане, копеле, като за пролет!

Не е достатъчно изящно. Според мен би могло да бъде така:

Пролет иде копеле мамицата й шундава дееба и сичките лястовици и на тях в малките дупенца да го нафърфоля докат не им изскокнат очичките от зор ух на батя малките дупенца въртят ги въртят ги докат не ми кацнат на клона и ти ше ми кацнеш на клона кат го видиш какъв е чепат ама аз си искам малките катерички да им разпухя рунтавелките докат не се разфърчат мъзга и косми пролет иде копелееееееее яка ибня ша става

не ми хареса...защото "Понякога стоя и си мисля..понякога само стоя"..докато го четох бях в етапа на мисленето..преди време по повод на друг автор бях написала неща ,които обаче мога да синтезирам в няколко изречения и тук..което само показва ,поне за мен,че всички са почнали да гонят една и съща форма и използват едни и същи "похвати",ако мога въобще да ги нарека така-звучи много изкуствено и сякаш целенасочено е гонел ефекта на шок у читателя при сблъсъка с вулгарния му начин на изразяване(не особено успешно,мое мнение,и честно казано не ме остави с усещането за нещо въздействащо по какъвто и да било начин...може би аз "бъркам жанра",опитвайки се да открия там нещо ,което го няма...ако това са новите представители на т.н литература -стоп,благодаря!а може би просто този начин на писане е вече толкова преекспониран че е трудно да намериш нещо ново и оригинално,и все ти се струва че това вече си го чел...напоследък ми омръзна да чувам от хора,прочели по една книга в началното училище, изказвания като "много"як" писател е той "щото друса и псува ,че и пописва,копеле!" написаното не се отнася ни най малко за теб,вие ми се струвате доста интелигентни хора с добър литературен вкус..темата беше отворена всеки да сподели какво мисли,аз просто се възползвах

...pointless ventures, endless games...

Абе виждам, че сте неспокойни, но явно е от пролеттааа... но кво пък секс и писане, просто живота продължава :)

хм, веднъж да съм сто процента съгласна с някого

може би там и тогава друга съм била...

Вербален , имам пред вид...

Защо ми харесва Р. Парушев: заради две основни неща.
Първо, защото е жизнерадостен, което не означава непременно олигофренско хилене във всякакви ситуации. Кара ме да се усмихвам докато го чета и дори когато пише за сериозни неща не оставя в мен усещането за вселенска покруса и не извиква картината "нещастен човек се опитва да си пререже вените с нащърбено 3-милиметрово стъкло, край него - разхвърляни стари ЛИК-ове".
Второ, защото пише с лекота. Другото леко перо, с което неизменно го сравнявам (по-скоро противопоставям), е Б. Русев, но пък той понякога се увлича по позата на стилистичния експеримент и много му личи. Р. Парушев е непринуден и уверен в думите си разказвач, за мен рядко срещано и много ценено качество. Пропускам първото негово нещо, което прочетох, защото го намерих за малко натруфено, сякаш го е писал като за последно, но това за Киро просто ме грабна. В него има лекота на разказа и... да кажем по-неочакван поглед към една иначе не необичайна ситуация.
Разбира се, харесването/нехаресването са съвсем лични неща и много често зависят от момента, настроението, че и от графичното оформление на текста. Но всичко негово, прочетено и след тази "първа истинска история", продължава да ми харесва почти безусловно.