От 2 месеца чета "Островът на предишния ден" и все още не съм я дочела.... Започнах я с голямо желание, защото "Името на розата" ми хареса, а и бях прочела много суперлативи за книгата. Известно е, 4е книгата е мозайка от много откъси от литературни произведения, цитати, от философски трактати, описания на картини и музикални произведения. Това възбуди голям интерес у мене, но останах разочарована .Усеща се липсата на цялостност, въпреки умело пришитите кръпки. На много малко места ми беше интересно, на повечето ми е скучно....Очаквах да науча много, но имам чувството, 4е книгата е писана самоцелно и за удоволствие на самия автор За да покаже той какъв голям ерудит е, а ние обикновените читатели, които не се занимаваме професионално с литература на средните векове се чувстваме глупаво...Ако сте чели тази книга, какво мислите за нея? Харесвате ли я? Мислите ли, 4е тези които я хвалят искрено я харесват?

Редактирано от Kia на 24.12.04 22:25.

По-скоро това ерудитство е изпитание за читателя и като такова - признание за неговата роля на съ-автор. Все пак самият Еко е професор по семиотика и се очаква да вкарва много текстови съставки, които да бъдат като кодове, а не - непосредствено дадени. Така сам се легитимира като автор, оставяйки достатъчно силна функция на интерпретацията - opera aperta.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

За мен проблемът не е в интерпретацията на текста. Всеки читател съобразно своя интелект и емоционалност възприема внушенията на автора по някакъв начин, един по - добре, друг по - зле. Проблемът за мен е в това, че използваните произведения са слабо, даже съвсем непознати за средностатистическия читател и това го лишава от емоцията да се досети от къде е взет даден цитат. Значи ли това, че книгата е писана само за много тесен кръг читатели?

Интерпретацията не е проблем, а е решение на текста. Т.е. затруднението на авторовата поза се приема и асимилира чрез облягането на личните вътрешни мотиви, които правят текста В читателя - трик е изборът на прекалено ерудитски и апокрифни извори на вдъхновение, защото първата елементарна реакция е на учудване и отблъскване. Но всъщност начинът на неалтернативно четене е в личната предпоставка.

Накратко - писането на Еко изисква съ-писане на читателя. В това е реалното време и поставяне на текста, неговата динамика и извънвремевост.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Четох я в гимназията и здравата ме озори книжката... Може би сега ще я разбера по-добре.

Стори ми се трудно смилаема.;)

Важи особено за Еко това. Не очаквайте от него директни внушения. Текста и контекста е оставен изцяло на читателя, но това не го прави елитарен и недостъпен, читаем само от ерудити, които познават източниците на скритите в текста цитати и препратки. Ако има нещо върху което той набляга в техниката на писане - това е усилване на този процес на съ-авторство до крайност. Най-лесно би било да изгради мозайката си от познати текстове - и за него и за читателя най-лесно. Но ако го направи, то процес на съавтворство няма да има. Творбата му ще е просто сборник от цитати и препратки. С какво би била от полза на читателя? С нищо не би обогатила и разширила кръгозора му. В друг план - Еко не поставя някакви нови морални и етични казуси в романите си - по-скоро дава нови отправни точки за подхождане към всеизвестни и изтъркани казуси. Разширява базата на която читателя да се опре. Ако проследите романите му във времето - тази техника на съграждане на текста започва в "Името на Розата", където, ползвайки ясни препратки към добре познати текстове (Конан Дойл) и вплитайки в тях слабо познати източници от епохата избрана за действието, преследва именно това. В "Махалото на Фуко" техниката е доведена до ново ниво - няма една препратка-база за изграждане на текста, негов скелет, в и около която да се вплетат други източници и препратки. Целия роман е изграден от препратки, без нито една да е водеща и определяща рамка на романа. И все пак - някои от тях доминират, като около тях автора развива действието и го довежда от началото до края. В "Острова от предишния ден" подхода е като че ли синтез на двата използвани в двата предходни романа - има една ясна препратка към чужд текст, която е основата на романа (Дефо). Но тя е дотолкова подтисната от останалите, че трудно може да е водеща, по-скоро е база, среда, в която Еко си дава пълна свобода на цитирането и препратките, без да ги подчинява на базовата. Така напълно "освобождава" читателя от необходимостта да следи някаква фабула и го кара да се съсредоточи изцяло върху контекста на текста - източници, препратки, идеи... Понякога дори и несвързани една с друга. Но целта не е да се води монолитно в текстово и като въздействие повествование. Целта е романа да се накара читателя активно да участва в изграждането му- като изобщо тук не се очаква някаква специална подготовка от негова страна, напротив - очаква се да изостави нормалното си понятие за романа, като форма, изградено от практиката му до сега. И мисля, че е постигната... И че Еко става все по-добър и по-добър в разчупването и отместването на границите на романа все по-напред и по-напред. Ако с "Името на розата" е искал просто да докаже, че романа не е мъртъв днес, то със следващите си книги и особено с тази - пренася романа в бъдещето.

А колкото до удоволствието от писането - задължително е писателя да изпитва удоволствие при писането. Ако му е скучно - то тази скука и досада при писането няма как да не се пренесат и върху читателя през текста писан с досада и скука. И обратното...

---
scribo, ergo sum

Мдам, вярно е, че отприщването на текста, неговото предоставяне на читателя, е най-вече модернистичен начин на литературно, а не стилистични трикове. Стилистичните трикове са единствено знаците на тази позиция, която е обмислена и единствена по рода си. В такъв смисъл Еко е носител на времето, на zeitgeist-а, т.е. той създава литературната конюнктура. Неговите образи са тела.

Нека направим разликата между удоволствие и афинитет. Писателят не трябва да е графоман (ей, сигнатурата! :)), не трябва да използва писането като възможност за губене на време, обаче самият дълг на писането изисква той да гледа отвъд отразителната роля на текста си, да извисява този текст и така да го проведжа като съ-битие в културното поле. Значи писането е дейност на страст и болка - поне писането като писане.

НЕ на автобана!!!

на 20тата страница се отказах :) прочети баудолино, по готина е. и Махалото на Фуко разбира се, ако не си го чела.


последните му книги са по самоцелни, наистина дразни за моменти стилът, името на розата е недостижима!

Аз не можах да я прочета. Не ми беше интересна. За мен най-сполучливите му книги досега са "Името на розата" и "Махалото на Фуко".

Константин, 16.06.1998
Зорница, 6.09.2002

Еко винаги посочва откъде е съответния откъс - не четеш ли бележките в края на книгата? "Островът" на места наистина може да отблъсне - заради термиините, свързани с корабоплаването от онова време. Казали са ти вече по-горе - Еко е семиотик, чети знаците, които ти е дал - огледалния образ на световете, алтер-егото на главния герой, възможността да се върнеш в своето вчера... Не ти ли е интересно да откриваш съответствията?