|
Амфисбената се бореше със себе си. Усилията, които полагаше за да върви, бяха неизмерими, но въпреки това не можеше да помръдне. И двете и половини бяха еднакво убедени в правотата на пътя по който трябваше да поеме, и двете нямаше да отстъпят. Беше на края на силите си. Очите и започнаха да светят с болезнена светлина и тя направи първата си крачка. Остра болка премина през цялото и тяло и тя даде воля на гнева си. Въздухът запулсира. Беше се разделила.
-----------------------------------------
Рязко отворих очи. Бях плувнала в студена пот, дишането ми беше учестено. Прекарах ръка през косата си и се изправих. Загледах се в далечината. Слънцето скоро щеше да изгрее. Трябваше да продължа пътя си.
Ах, този път по който цял живот крача без да спирам и дори в съня си не мога да намеря покой. Напоследък все по-често ми се присънва двуглавата амфисбена и все по-често колебания се прокрадват в мислите ми. Страх ме е, наистина ме е страх, защото започвам да се отчайвам и да се чувствам безпомощна...като робиня. Все по-често започвам да мисля, че може и никога да не стигна края на този път, или че няма край...а така искам да го стигна. Винаги съм искала!
Тръгнах по пътеката, а листата шумоляха под краката ми. Заслушах се в монотонната им и втръснала ми песен. Но колкото и да беше странно, тя ме успокояваше, караше ме да се чувствам жива, спасяваше ме от болезнената, тъжна тишина. От двете ми страни се издигаха вековни дървета, които денем ме пазеха от жаркото слънце, а нощем пропускаха тънки снопове лунни лъчи, които галеха лицето ми. Вървях, жадно вперила поглед в хоризонта и се чудех дали ме зове, или пък ми се присмива, че съм тъй далече.
Много често си мисля за полета на птиците. Те също са устремени все напред и напред. Кoпнея да чуя песните им, да зърна пеперуда, да усетя вятъра в косите си, дъждовните капки по лицето си, росата, която мокри краката ми, а някъде пред мен като порта между два свята да се издига пъстроцветна дъга.
Ах, колко самотна се чувствам без жуженето на пчелите и щъкането на мравките.
Но къде ли са всички? Защо небето винаги е тъй ясно? Вече започвам да забравям как изглеждат облаците. Но помня, че някога бях казала, че няма нищо по-хубаво от изгрев с много пухени облаци, в които слънцето преплита свойте златни лъчи и им придава приказен, божествен вид. Дали всичко това не е било просто хубав сън, а може би съм мечтала? Но сърцето ми казва, че не е било нито сън, нито мечта, а сърцата не лъжат. Може би това е сън? Но колкото и да се щипя не се пробуждам. Толкова дълбоко ли съм заспала?
Погледът ми се прояснява и изтласквам тъжните си мисли назад. Слънцето бавно изплува в небето, обагряйки го с пастелни цветове - с каквито го обагря всеки ден от тръгването ми по пътя...цял живот.
Изведнъж спирам - за пръв път. В съзнанието ми изплува образа на амфисбената. Макар да са ме учили да не гледам назад, се обръщам. Привижда ми се, или пък не?! Пред мен, на хоризонта има второ изгряващо слънце досущ като това зад мен. Разбрах! Никога не съм виждала края, защото той е там откъдето започва началото. И аз съм го стигала и задминавала хиляди пъти, а така и не съм разбрала...до сега.
Затворих очи и вдишах дълбоко от така познатия ми въздух. Завъртях се в кръг и разперих ръцете си. Усмихнах се..за пръв път.
Високо над мен чух жужене, а на ръката ми кацна нещо..пеперуда! Лек полъх разпиля косите ми, а на челото ми падна дъждовна капка. Под краката ми пъплеха мравки, а някъде в далечината пееше птица.
Постепено всичко остана под мен. Боязливо отворих очи и видях други пътища, начала и краища.
Колко много време бях загубила, търсейки края на моя път. Но бях щастлива, защото малко от моя вид бяха успели да стигнат до този етап от развитието си, а още по-малко бяха успели да се отърват от проклятието, наречено вечен живот.
А някъде долу много далеч, някой скърбеше за мен, защото не знаеше, че края е и начало.
--------------------------------------------
Амфисбената падна на земята. Болката я повали, но не физическата, а душевната. Сега и двете и половини бяха готови да тръгнат в обратната посока, само и само да се съединят отново. Не можеха една без друга. Съединиха се. Змеят изчезна.
--------------------------------------------
Събудих се. Пак бях обляна в студена пот и по навик прекарах ръка през косата си. Слънцето тъкмо беше залязло. Огледах се в сферата, в която бях затворена. Не забелязах да съм променена, не че имаше особено значение...Вече бях смъртна и най - накрая щях да мога да се избавя от прокълнатия си живот. Най-на края щях да прегърна смъртта, която бях зовала толкова дълго докато не останех без глас. Хиляди години бях прекарала затворена в тази сфера и още не бях полудяла, но рано или късно това щеше да се случи. А гордостта не ми позволяваше да дам ръката си на този, който тъй отчаяно я искаше, но бе донесъл единствено страдание на рода ми. Страх ме бе, че волята ми ще се пречупи, че лудостта ще ме обземе и аз ще се отдам на това чудовище. Но сега след като вече имах власт над живота си, след като можех да се избавя от страданието и да отворя огромна рана в душата на поробителя ми, посягайки на живота си, нещо ме спираше. Не знаех какво, но знаех, че още не съм готова да умра.
Кръстосах ръце и започнах да вървя в кръг. Странни мисли се въртяха в главата ми. В съзнанието ми тъй ясно изплуваха картини в които изтезавах поробителя си. Изтръгвах му ноктите и рязах пръстите му, късах парчета от плътта му малко по малко, докато стигнех до кокал, одирах го и доближавах нагорещени предмети до очите му, гледайки с наслада как изтичат...
Разтърсих глава.
Това не съм аз! Никога не бих желала такива неща. Единственото което бях искала е да умра, но защо сега не бе така?
Заслушах се в сърцето си, то никога не ме бе лъгало и нямаше да ме излъже и този път. Мълчеше. Не го чух! Не биеше! Паникъосах се...за пръв път.Трябваше да посегна на живота си преди да е станало твърде късно, но може би вече беше. С усилие надигнах ръката си и извадих вената си, нужно бе само едно захапване. Усетих дъха си върху ръката ми и зъбите ми се впиха в нея. Целият ми живот мина като на лента за един едиствен миг. Спомних си щастливото детство и всички онези вълшебни мигове прекарани с добрия приятел, спомних си за разходките под звездите и дългите скитания из горите. Сетих се за огромната любов която изпитвах към всичко заобикалящо ме, как сърцето ми преливаше от щастие и мислех, че никога няма да пожелая смъртта. Обичах живота, тази искрица огнен прах, снежинка изгубила се в необаятните простори на времето свързваща изначалното с бъдещето, но сега бъдеще нямаше. Отпуснах захапката си и след малко пуснах ръката си да падне свободно до тялото. Живееше ми се, не исках да умра. Щях да му дам ръката си.
Отидох в центъра на сферата и отместих единствения предмет в нея-малко килимче. Разперих ръката си и треперейки я поставих на грапавата повърхност. Ледени тръпки преминаха през тялото ми.Отново постлах килимчето и зачаках, не ми оставаше нищо друго. Чувствах се щастлива-щях да живея. След малко сферата започна да се нагорещява, после да изстива, после пак се нагорещи и се пръсна. Пред мен стоеше той. Коленичих и възхитена от величието му прошепнах: "Господарю!"
А някъде дълбоко в мен нещо продължаваше да се бунтува и нададе писък, но скоро заглъхна. Една сълза се изтърколи от окото ми. Една сълза носеща в себе си безкрайна любов и неизмерима тъга, огорчение и отчаяние, болка и безсилие. Една сълза носеща спомена за същество успяло да освободи душата си, но не и тялото, една сълза съдържаща в себе си цялата вселена. Тази сълза бе първата.
Да погледнем на света лилаво
|
