Re: До края на света (разказ) / Култура и изкуство / Литература

До края на света

Отивам на разходка в планината, за да не се напия тъпо и за да се полюбувам на един рядък вид сокол, който има гнездо горе в скалите. Соколът ловджия, както го наричат натуралистите, е любимец на много хора и особено на соколарите – богаташи, забавляващи се, ловувайки с обучени хищни птици и плащащи луди пари на бракониерите, които крадат малките от гнездата под ожесточените атаки на майката и след това ги обучават. Почти е изчезнал и двойката, която знам, е вероятно единствената на стотици километри. Не съм се похвалил на никого с нея, за да не достигне информацията до разбойниците, но това не значи, че те не са разбрали отнякъде и вече не са й светили маслото.
Соколът ловджия е геороично и едновременно елегантно пиле. Два пъти по-малък е от провъзгласения за цар на небесната шир скален орел, но е в състояние без усилия да го накара се прости с много от красивите си пера.
Във влака другият останал в купето пътник, похапвайки домашна пица, започва да ми говори за Вазов и за красивата му любовница от В. – родното му село, накъдето е тръгнал. Самият той я помнел - била хубава и като баба - починала на близо 100 години. Чудя се дали не говоря с неизвестен потомък на писателя, но само се усмихвам учтиво. Пита ме защо не съм си обул дълъг панталон - змиите били плъзнали измежду камъните по жегата. Няма да се свърши света с мен, отговарям наизуст. Човек трябва да се пази, завършва той малко преди влакът да спре на моята спирка.
Слизам, а почитателят на българската класика ми маха усмихнат от прозореца, довършвайки парчето пица. Над селото се издигат пет-шест стъпала от червено-пепеляви скали, покрити тук-таме с храсталаци, а високо горе над последната рехава махала, се издига варовиков масив. Зад него е краят на света - километри пустиня с отровни змии, непроходими полета от бодливи храсти, нажежени камъни и тотална липса на пътеки и вода. Там никой вече не ходи, нито си пасе козите. Точно там някъде е гнездото на ловджията, който обича да тормози грамадните като петли гарвани и да наказва още по-големите орли за прекалената им гордост.
Вървя по черния или по-скоро червен път и правя първата пауза до един марсов пейзаж от бъдещето. 20-метров ръждясал електрически стълб се издига над ръждивите камъни, между които не расте нищо. Високо горе, от реите на стълба започват черни, изпънати жици, дебели колкото кутре и изчезват някъде зад мен… Слънцето вече е стоплило водата ми, която пия между тютюневия дим, който инхалирам в разтворените от натоварването алвеоли, от което започва да ми се вие леко свят. С такава вода няма да стигна надалеч.
Долу селото имитира живот в горещината. Шумът на реката се чува и човек очаква от него да изплува тежкия тътен на поредния, минаващ транзитно товарен влак… От това че, ако ти стане прекалено горещо, не можеш дори да се изкъпеш в реката заради мръсотията, топлият ден става още по-тежък.
Тръгвам отново, а насреща ми, нарамил коса се задава един от онези симпатични самотни типове, на които не им пука кой знае колко пуловера, от това че са самотници. Нарича ме носталгично комсомолец и ме пита накъде така. Прикрито му казвам, че диря диви ягоди, а той усложливо ми обяснява къде да хвана тайната пътека, която всъщност добре знам и която ще ме изведе на съответната вълшебна полянка с повече ягоди, отколкото трева. Или казано в духа на сексуалната революция strawberry field for ever, макар че днес точно ми се иска да си държа очите отворени...
Уж му благодаря и продължавам.
След две или три от стъпалата, които са направени не за джуджета като нас, а като за огромен великан, стигам до друг човек, който седи на вече тъмно-червените камъни и наглежда козите си встрани и надолу от пътя. Спирам при него и започваме раздумка. Казвам му, че съм си забравил вода и че вероятно жаждата ще ме спре да стигна до там, до където искам. Описва ми надве-натри как да стигна до единствената чешма в района, но усещам, че сам няма да мога да я намеря. Пита накъде съм тръгнал. Казвам му нещо за грабливи птици. Гераците вече отдавна ги няма, нищо не е както преди, хората напуснаха и тръгнаха по гурбет, казва. Може би трябва да си сложи очила, защото с гераци е пълно, си мисля, но като цяло нямам какво да му отговоря – собственият ми брат замина преди седмица за Чикаго…
Едното му око е отекло (медицинските ми познания не стигат, за да му дам полезен съвет), а с другото око ме гледа едновременно хитро и добродушно. Разказва ми как преди години докторите му казали в болницата в Р., че има рак на стомаха и няма да преживее и 40 дена, а се оказало само язва. За да го разсмея, му издавам тайното мото на новите хора с бели престилки – “Парите или живота!”. Отново ме поглежда хитро и казва, че когато жена ти умре, свършва половината свят, а когато умреш и ти – свършва и целият свят. Струва ми се, че това е забележително философско заключение, защото единственото сигурно доказателство, че света съществува е фактът, че ние го възприемаме, а с нас си отива и то. Пита ме какво работя и аз му отговарям, че съм искал да стана лекар, но сега бачкам като преводач. Ако една работа не ти доставя удоволствие, ще я зарежеш, казва, а докато работиш, ще си добре, допълня и така докрая на света, завършва усмихнат. Сбогуваме се, а в ума ми изниква популярна песен от едно време и дори си запявам думите, които помня. Прочувствено и много вътрешно, така че ръцете и краката ми настръхват, макар че песента по-скоро ме разсмива:
“Ние сме на всеки километър!
И така – до края на света!..."
Мисля, че краят на света е горе някъде зад белите камъни горе и това беше последният комунист по пътя. Зад билото няма дори и капиталисти. Някой ден ще се заселя там...
По пътя ме настигат псувните на младеж на кон, който се заканва на цариградската майка на добичето. Правя връзка с прословутата неверност на цариградските съпруги, които вечер приспивали половинките си със специална отвара и излизали по чужди мъже. Препуска с коня си по наклона, по който едва пълзя и го запира до мен. Пита дали не съм иманяр и ми обещава ме да изведе до чешмата, но на мен не ми се нравят такъв тип хора. Чувствам като енергиен вампир или по-скоро като смешник, зависи от гледната точка – от онези, с които трябва да си сложиш стъклен похлупак, само да се усмихваш и в никакъв случай да не се самоизтъкваш или пък да каваш нещо, което може да се изтълкува като неприятелско. Питам го какви хора са идвали напоследък тук и той ми разправя за група от пет-шест души и една женска, така казва, с джип, които катерили белите скали и после пили ракийка с него. Не се чувствам много добре от тази новина, но се опитвам да не мисля, че това са били непременно бракониери. Завежда ме до неоткриваемата иначе чешма със студена вода, накрая на махаличката и се разделяме приятелски.
Продължавам освежен нагоре, но от соколите не виждам и следа, а зад мен се чуват самодоволните кръкания на четири гарвана. Кацат на една поляна, а аз ги наблюдавам с бинокъла, който е прекалено стар, за да върши работа и който отдавна трябваше да шитна на някой антиквар.
До това място да съм видял соколите четири-пет пъти, ако всичко беше наред. От едно дърво по-нагоре излита орел, който нормално не би се навъртал тук. Бракониерите са обрали гнездото, вече съм почти сигурен, а старите птици са се пръснали надалеч.
Сядам на една поляна с безброй планински цветя, странни, едри скакалци, които ми напомнят зелени рицари, дебели земни пчели, обикалящи от цвят на цвят, ята нахални мухи, за които аз съм само добитък, а чувството не е на радостно сливане с природата, а по-скоро на дълбока несъвместимост с нея. “Save the planet, kill yourself.”, спомням си основният лозунг на една екстравагантна американска секта с двайсет члена, но и да се гръмна, това няма да върне соколите…
Хвърлям прощален поглед на голямата пустош и тръгвам надолу. Спускам се по пътя, а под мен се чуват виковете и псувните на някакви хора. Два километра по-надолу те ме настигат, натоварили уазката си до пръсване със сено. Тя слиза съвсем малко по-бързо от мен, пърпорейки почти нежно и със скърцаща спирачка. Спирам, за да ги пусна пред мен с тайната надежда да ме качат, но двамата червеноврати не ме поглеждат. Само единият се почесва зад ушите, където не го сърби.
В селото сядам в гаровото заведение и си поръчвам нещо леко за консумация, за да си възвърна малко непукизма и ироничния поглед. Някакъв мургав човек с чанта пълна с инструменти ме пита кога идва влака за Р., а аз по инерция му казвам кога е влака за София. После съумявам да се поправя и го насочвам кой да пита. След като се ориентира, сяда на масата ми, успява да измуфти една цигара и преди да задреме, заключва, че животът е тежък, но и на два яки да ни въртят, пак ще издеяним. Чудя се какво имат да кажат соколите, останали без пиленца, по въпроса и ставам да се поразтъпча малко по перона.
Има още половин час до влака. Пред гарата чакат вероятно същия влак трима младежи – две момчета и една девойка. Момичето е красиво, макар че сигурно е студентка. Разбирам, че по-пълното момче е от П., а другите двама са гаджета и са му били на гости. Хвърлям изкусителни погледи на момичето, а тя не остава безразлична към моята особа при все, че е заобиколена от двама кавалери. Минавам точно покрай тях и питам човека на пейката пред гарата, колко е часа. Чувам момичето да подхвърля шеговито “Колку `са?”. Литка ме, струва ми се...
Продължаваме да разменяме погледи, а приятелят й явно не се ласкае, защото процежда презрително “Авантаджия!”. Започвам да гледам леко злобно в неопределена посока и почти съжалявам, че не съм осъществен авантаджия - щях само да я погледна с усмивка, казваща небрежно “Що се излагаш с тоя, бе?”...
Влакът идва, седалките в купетата миришат на немити от Великден мъжки тела и лепнат, а през зацапаното стъкло виждам, че търпеливият човек от моята маса вече спи дълбоко...