Пътека от тъмнина се разстилаше пред мен, но аз навлезнах в тунела, образуван от сплетените клони на дърветата. Продължавах напред потънал в мисли за отдавна загубеното…И ето че отново изплува в съзнанието ми образът. Беше същият, но за пореден път различен. Просветна в мрака на съзнанието ми и успях отново да различа до болка познатите черти на лицето и`. Красиво лице, но сякаш…далечно. Смъртна бледост покриваше изящната кожа. Светлосини очи, които излъчваха необяснима тъга. Издължено лице и малка аристократична брадичка. Болезнено присвити устни…Не! Не си я спомнях така! Никога не съм я виждал толкова тъжна! Само огненочервената коса беше същата. Тя отново се спускаше свободно по раменете и`, отново грееше със същият онзи неповторим блясък, идващ сякаш от последните лъчи на залязващото слънце…
Спънах се в една издадена плоча от тротоара и тя изчезна. Кратък миг от вечността и вече я нямаше. Образ сред многото и единствен сред останалите. Огледах се и видях, че отново съм потънал сред сенките. Наоколо беше пусто и тихо. Нощната тъма беше обгърнала градските улици, въпреки слабата съпротива на уличните лампи, а аз имах още дълъг път да извървя, преди да се прибера.
Отново се замислих. И отново за нея. Питах се какво означава това видение, което ме преследваше от една седмица. И защо беше тъжна този път? Дали това не беше просто въображението ми, което е решило да си прави лоши шеги с мен? Не, не вярвах то да е способно на такъв ужасяващ реализъм. И все пак, коя беше тя?…
Продължавах да си задавам въпроси, на които не можех да си отговоря. Едно знаех със сигурност- тя ме привличаше към неизвестността, която олицетворяваше, и аз бях безсилен пред нейния магнетизъм. Обичах я по един странен и нов за мен начин. “А нима не е странно да си влюбен във видение?”- мисълта се понесе над океана на съзнанието ми и отново потъна дълбоко в него, заглушена от чувствата, които ме бяха обзели.
Смътно забелязах, че съм се отклонил от пътя и съм поел несъзнателно в друга посока. Но това беше без значение, защото в мига, в който затворих очите си тя отново беше там и отново ме гледаше с тъжния си, дълбок поглед. Тя за пореден път покори съзнанието ми и аз и` се възхищавах. По-истинска, по-красива и по-тъжна от всякога. Господарката на мислите ми. Не смеех да отворя очи, за да не би да я загубя завинаги, но чувствах болка заради нейната тъга и бих дал живота си само за една нейна усмивка. Видението трепна и се стопи. Но аз все още стоях неподвижен, със затворени очи и с плаха надежда.
- Вече можеш да отвориш очите си- беше тих и мелодичен женски глас. Но аз упорито стоях и не смеех да погледна.
- Тук съм и те чакам.
Този път бавно отворих очи. Странно, но мястото, където се намирах не ми изглеждаше познато, а градът беше малък и бях ходил навсякъде. Но бързо забравих тази подробност и различих сред сенките фигурата на момиче на около десетина крачки пред мен. Видях ясно само светлосините и` тъжни очи.
- Това ти ли си или сънувам?- не помръднах.
Без да продума тя се приближи бавно към мен, изплува от тъмнината и видях моето видение, което се беше превърнало в реалност. Познато, но за пореден път различно.
- Коя си ти?- въпросът несъзнателно ми се изплъзна и аз почти мигновенно го забравих и се потопих в нейната тъга.
Вместо да отговори тя се приближи още повече, студените и` устни леко докоснаха мойте и докато изпадах в безсъзнание видях нежната и` усмивка, която сякаш ме обгръщаше.
- Аз съм смъртта…- гласът идваше все по-отдалеч…

абе нещо не мога да си го представя добре този тротоар дето има дървета от двете страни та чак са си сплели клоните, че е и разкъртен явно, за да се спъваш по издадените плочи.

защо като си почнал да описваш видения не си ги описал по ясно? :)

още повече, че човек до когото крачи смъртта вижда всичко болезнено ярко, всеки образ се впива в съзнанието му, освен ако не е някакъв суициден депресант, но те пък се съсредоточват върху някакви си техни проблеми обикновено.

иначе ми харесва доста

поздрави, магло

Не знам как е във вашия град, но при нас има многобройни малки улички и на тротоарите от двете им страни има по един ред дървета така че клоните им се сплитат над улицата (не съм писал никаде, че дърветата се намират от двете страни на тротоара ) образува се много интересен ефект, сякаш си попаднал в тунел образуван от короните на дърветата.(моята улица е точно такава ) Сигурно там, където живееш, тротоарите са самото съвършенство.
Не съм описал виденията ясно, защото те все пак са си видения(според мен би трябвало да са като сън, а сънищата не са много ясни, е поне мойте не са)
Е вярно е, че много хора твърдят, че когато са умрели са видели целия си живот изключително ясно до последната подробност. Аз все още не съм умирал (е поне не си спомням ) и може би нямам основания да твърдя, че героят ми вижда ярко само смъртта преди да умре. Ама го твърдя най безсрамно щото това има нещо общо с темата на разказа ми.
Така и така съм почнал да пиша, ще ми кажеш ли какъв според теб е замисълът ми? Искам да разбера дали си личи основната тема според безпристрастните четатели.
И междо другото разкажи ми по-подробно кога си "крачил със смъртта"?
Ще ми бъде интересно да обсъдя разказа си с човек от мястото на събитието

Чети между редовете и каквото и да прочетеш ще е вярно!

много яко!

Въвеждаш в детайлите, без да ги натрапваш, но и като не допускаш в общата композиция "празни", "бели" петна. Обаче и без да отнемаш правото на всеки, който чете текста, да добавя от себе си усещания, собствени картини.
Чувството на търсене, на несигурност се долавя от всеки , който го чете, но и като нещо повече- не само, като рпеживяване на героя, но и като преживяване на самия себе си.
Хареса ми неочакваният край. Много произведения отегчават, когато знаеш предварително какво ще се случи, но този текст не е един от тях.
Само се питам, с какво ще ни изненадаш отново?

Поздрави!

За да си себе си, ти трябва да го искаш.
А когато си себе си, ти си всичко, което трябва да си.

Радвам се че съм те изненадал, защото предполагам, че трудно можеш да се впечатлиш, прав ли съм? Радвам се и че не отегчавам и не знам дали ще мога да ви изненадам с още нещо, но ще се постарая да не ви бъде безинтересно
, а според мен това е по-важно, защото така се печели читателя, а спечелиш ли дори един читател, може да си сигурен, че има поне един човек на земята, който те разбира.

Чети между редовете и каквото и да прочетеш ще е вярно!

Ще прозвучи глупаво - този постинг ми харесва доста повече от разказа по-горе. Наистина. Събери постингите си някъде и виж какво може да излезе от тях:)))

Да, прав си. Когато някой е наясно със себе си, той е наясно какво иска и търси. И когато го намери е едновременно изненадан (животът разочарова по-често, отколкото неразочарова), но и щастлив, впечатлен.
Но това не се отнася само до мен, нима това не е валидно и за теб? За всеки, който има свой собствен вкус, мнение.

и не знам дали ще мога да ви изненадам с още нещо, но ще се постарая да не ви бъде безинтересно
Пътят, който си заслужава да бъде минат, не минава по равни пътеки, понякога самият ти ще трябва да си ПЪТЕКА. Не винаги ще стигаш до мястото, където искаш или поне не толкова бързо, колкото си бил искал, но това не те ли кара всъщност да приемеш предизвикателството? ИСТИНСКОТО, което сам ще постигнеш, което ще е и твоята победа.
Затова...ПРЕДИЗВИКВАЙ!!!! ПРЕДИЗВИКВАЙ И СЕБЕ СИ И ОКОЛНИТЕ! ПРОВОКИРАЙ! ИСКАЙ ГО И ТИ ОТ ТЯХ!
Но всъщност....ти вече го правиш, нали?

И Още нещо. Не очаквай това, което пишеш ДНЕС да е еднакво по сила, усещане, по разбиране, по възприемане с това, което би написал УТРЕ. Не съпоставяй, не сравнявай творбите си. Всяка я разглеждай отделно- с плюсовете и минусите й.

За да си себе си, ти трябва да го искаш.
А когато си себе си, ти си всичко, което трябва да си.

Не мисля, че предложението ти звучи глупаво, както и знам, че едва ли би го предложил/а, ако в действителност бе такова.

Но, според мен, постингите на Магло може би попадат в конкретната ситуация, посочена от теб, защото когато един интелигентен човек има свободата да напише без притеснение това, което мисли- нещата стават по-естествено, по-импулсивно и самите те носят в себе си много повече живот.
Докато когато седнем, всеки от нас, да пишем есе, доклад и т.н., сякаш малко или много се стягаме, притесняваме се как ще прозвучи еди-кое-си, дали да не го заменим с друго и т.н., и т.н. Сковава се цялата мисъл и единственото, което може да не я сковава е във времето да я тренираме, да премахнем сковаността и статичността й.
По принцип за мен няма съвършенство, но самият стремеж към съвършенството ни помага да сме по-близо до него.

За да си себе си, ти трябва да го искаш.
А когато си себе си, ти си всичко, което трябва да си.