Хари Потер литература ли е? / Култура и изкуство / Литература

БОЛНОТО КАНАРЧЕ

В една къщичка живееше дърводелецът мистър Джонс, неговият котарак Гримбъл и синьото канарче Ани. Те бяха много щастливи. По цял ден, докато мистър Джонс беше на работа, Гримбъл лежеше на стола в кухнята и дремеше, а Ани се люлееше напред и назад на люлката в своя кафез, оглеждаше се в огледалцето или пък кълвеше семенца. От време на време Гримбъл се събуждаше, протягаше се и поглеждаше към Ани, която все се люлееше напред и назад, а после отново заспиваше.
Един ден, като се събуди и погледна към кафеза, Гримбъл видя, че Ани не е на люлката. Тя стоеше свита в ъгълчето на кафеза и цялата беше покрита с малки червени петънца.
– Заклевам се в лапите и котенцата си, че Ани е болна от шарка! – каза Гримбъл. – Трябва да извикам бързо мистър Джонс, за да потърси лекар
Ала мистър Джонс работеше в една голяма фабрика на другия край на града, а Гримбъл не знаеше пътя. Ами сега какво да прави?
Той седна и като помисли малко, хрумна му една идея. Гримбъл беше много умен котарак. Той скочи на прозореца и оттам – право долу на моравата.
Беше прекрасна утрин, слънцето грееше и всички маргаритки разтваряха цветчетата си очички и гледаха към небето.
Гримбъл тръгна по тревата и замоли маргаритките:
– Бихте ли искали сега да си затворите цветчетата, както правите това вечер?
Маргаритките отговориха единодушно:
– Щом ти желаеш, дадено! – И затвориха цветчетата си.
Щом ги затвориха, и стана тъмно като нощ. Ала в съседната градина беше още ден. Тогава денят от съседната градина погледна над оградата и видя, че вече е нощ, затова побърза и той да затвори очи. Стана и там тъмно. А когато дните в другите градини видяха, че е станало тъмно, помислиха си, че вече е дошла нощта, стъмниха се и целият град потъна в мрак.
Часовникът на Градската кула, който току-що бе ударил единадесет часа, страшно се учуди и се почеса с една стрелка по главата.
“Сигурно съм изостанал! – помисли си той. – Вече се е стъмнило.” – И затрака така бързо, както никога през живота си, а след малко удари шест часа.
Когато надзирателят във фабриката, където работеше мистър Джонс, чу, че градският часовник удря шест часа, погледна през прозореца и видя, че е тъмно. Той реши, че вече е време работниците да си отиват, и пусна сирената. Работниците спряха работа, облякоха си палтата и си тръгнаха.
Мистър Джонс също се върна у дома си, видя червените петна по Ани и отиде бързо за лекар.
Лекарят пристигна веднага, щом чу, че Ани има червени петна.
– Да-а – промърмори той. – Струва ми се, това е лека форма на дребна шарка. Кажи тридесет и три!
– Тридесет и три – повтори мистър Джонс.
– Не вие, мистър Джонс – каза лекарят. – Ани да каже!
– Тридесет и три – избърбори Ани.
– Да, точно така, дребна шарка – потвърди лекарят. – Скоро ще се оправи. Няма нищо страшно.
Той предписа някакви лекарства на Ани и поръча на мистър Джонс да му се обади на другия ден.
– Дотогава – каза лекарят, - надявам се, че Гримбъл ще остане и ще се погрижи за нея.
– Разбира се – каза мистър Джонс. – Разбира се, че ще се грижи. Той е много добър котарак.
След няколко дни Ани оздравя и се залюля отново на своята люлка, а Гримбъл продължи да спи на стола. Чак привечер той се събуди, протегна се и пийна малко млекце. После скочи през прозореца и тръгна по моравата.
Вече се стъмваше и някои от маргаритките започнаха да затварят цветчетата си очички. Гримбъл беше много радостен, че Ани беше оздравяла, затова се настани на градинската ограда и замърка. А маргаритките затваряха една по една очички.

ВЪЛШЕБНОТО ДЪРВО

Слънцето огряваше дървото в дъното на градината, вятърът люлееше леко клоните, а листата му шумоляха:
“Щешшш, щешшш, щешшш...”
Това беше вълшебно дърво. Който застанеше под него и си пожелаеше нещо, желанието му начаса се изпълняваше.
В къщата, недалеч от дървото, живееше един дебел старец. Казваше се Уилям Кадъгън Смайт. Той имаше магазин за сапун в селото и никак не обичаше деца.
Веднък като стоеше под дървото, той каза:
– Ще ми се всички съседски момченца и момиченца да се махнат и да отидат на луната!
Едва изрече това и всички момченца и момиченца се намериха на луната. И понеже там беше много студено и пусто, някои от по-малките деца се разплакаха. Ала майките им не можеха да ги чуят и утешат, защото бяха много далече.
След като всички деца бяха отишли на луната, птичките престанаха да пеят на дървото. Тогава косът погледна надолу към мистър Смайт и рече:
– Ще ми се всички деца да се върнат тука!
А мистър Кадъгън Смайт каза:
– Не, ше ми се всички деца да останат на луната.
Косът повтори:
– Ще ми се всички деца да дойдат тук.
Децата се объркаха, просто не знаеха къде да отидат, на земята или на луната.
Мистър Смайт тропна с крак и каза:
– Ще ми се... – ала преди да успее да изрече нещо, косът го превари и каза:
– Ще ми се мистър Смайт да стане добър.
И мистър Смайт, тъкмо когато се канеше да каже: “Ще ми се всички деца да останат на луната”, изведнъж промени желанието си, почеса се по главата и каза:
– Ще ми се следобед всички деца да дойдат на закуска при мен. Ще ги черпя с кейк, портокалово желе и лимонада. И вместо сапун отсега нататък ще продавам сладкиши. И вече никому няма да позволя да ме нарича Уилям Кадъгън Смайт, а просто Бил Смайт. Ура! Ура! Ура!
И той се преметна три пъти презглава, а на дървото запяха всички птички. Слънцето грейна отново, вятърът залюля клоните на дървото, а листата зашепнаха:
“Щешшш, щешшш, щешшш...”

* * *

Знам какво е дете да поиска да получи книга за подарък, от личен опит.

Това по-горе е от книгата, с която се учих да чета. И книгата, която обичам повече от всички останали книги на този свят.

Направи експеримент: прочети на някое хлапе две случайно подбрани приказки от "Небивалици" и няколко станици от ХП. След това го попитай коя от двете книжки иска да продължиш да му четеш.

~~~~~~~~~~~