...намръщи се...
...когато си отива, е силна, снежна...
...но красива...

Да и посветим ли стих и на нея?
Да я стоплим?...

ДА БЪДА ЗИМАТА

Снегът е бял като възглавница,
и чист, и светъл е като невинност,
луната като жълта раница,
звездите - чаша бяло вино.

Аз искам с виното им ледено
за първи път да се опаря,
луната още недогледала
на своя гръб да натоваря.

Аз искам огъня на устните
в снега нестоплян да удавя,
кристалите от твърдост вкусните,
под зъбите си да поставя.

Аз искам да изтръпна цялата -
на зимата да заприличам.
Да бъда зимата. Ала сърцето ми
да си остане на момиче.

Петя Дубарова

***
Снегът, на който
радвахме се двама,
и днес ли пак вали?

Башо

***
Леден вятър.
През разскъсаните шоджи
зимата се вижда.

Сокан

***
Тънък мирис
на свещ.
На прозореца - сняг

Идзен

***
В снега -
огледало на прах
се усмихва небето.

***
Зимна тъга.
Малка птичка
търси нещо сред високия праз.

***
Луна сред зимната горичка.
До самото сърце.
До самото сърце.

:)

Косата ми дзилена, очите ми редки

Зимата

Върху белите чаршафи
полагам тялото си.
Стая с легло
и прозорец от искряща захар.
Прекарвам поредната си светла нощ
в студ и тъмнина.

Очите ми срещат широкия бял таван
и се плъзгат по продължението му,
сапунени женски форми,
сенки на ръце сплетени на плитки,
змии в любовен период,
съновидения.

Бяла и студена планета.
Докато децата играят на двора
тъмните очертания на тялото
оформят моите мисли.
Стените излъчват бледо сияние,
въздишам,
благооден газ,
студена светлина.

Експериментирам със съня си.
През прозореца излизам
и се понасям по плътния тъмен въздух
с бяла пижама
и неопределено намерение:
лабиринт,
мъгла,
мираж,
плаж.

Стерилност и самота.
Търкам студената си кожа
в бледите длани на нощта.
Сънувам буден.
Губя се.
Мъглата се разпръсква
в една единствена посока
и аз се нося по бляскавото течение.

09.11.96

Карлос (псевдоним)

Тъкмо вече усещах приятното чувство за ново откритие - ето, има истински поети и сред днешните... И какво, то Петя Дубарова. Мисля си, каква душа ли е имало това момиче, какъв човек е било...

------------------------
Слушай беззвучието...

Безкрайна душа...нежна...истинска...ранима...

нали

------------------------
Слушай беззвучието...

ПРОЛЕТ
Повярвали в лудия смях на петлите,
в звъна на камбана с нестройно сърце,
взривяваме зимната броня на дните
с момичешки устни, с момчешки ръце.

Мокрее стопеният сняг по косите.
Красиви сме в джинсите от кадифе.
И чувствам как огън на кръгове скрит е
в очите ни с тежкия цвят на кафе.

Мостове, задрямали сфинксове, дюни...
Със наш седемнайсетгодишен размах
възсядаме, будим... Но кой ли целуна
косите ми светли от слънце и прах?

Дали ме докосват по светлото чело
смутените устни на дръзко момче?
А може би просто задъхана радост
в косите ми блика, в кръвта ми тече

Петя Дубарова

неееееее! не искам зимата!

хъш хъш! да си върви зимата!


(Петя Дубарова ми е една от 2-3мата поети, които харесвам)

да преизпълним следващата духовна петилетка за три години!

Спокойно!...Зимата ще си отиде...неизбежно е...
Но какво пък ни пречи да и посветим малко време,малко стихове...
Ще я стоплим...ще се стопи...и ще си отиде...