някога... / Култура и изкуство / Литература

Тя крачи бавно из тесните коридори на апартамента. Влиза и излиза от двете малки стаи и само стъпките й отброяват минутите. Тик-так. Тик-так...
Вече е на шейсет. Странно. Колко бързо мина времето от двайсет до шейсет. И колко бързо й показаха, че вече е ненужна.
На това общектво.
На шейсет.
Но все още се чувства млада. Някъде там. В дъното на душата си. Под дебелите пластове от разбити мечти и погубени надежди, за един по-добър живот.
Там, в дълбокото, тя все още е красива. По лицето й няма горчиви бръчки. В очите й няма разочарование. Само безкрайна надежда.
Усмивката й е все още истинска. Някога, преди четиредесет години. В друго време. И в друго прастранство, както й се струваше...
Изтекоха през пръстите й. Годините. Като пясък в разтворена шепа.
Събра огромна колекция от спомени. Но рядко ги отваря. Те са като ковчеже със съкровища. Красиви за гледане, но празни, без стойност. Не може да ги продаде, защото те не означават нищо. За никой друг.
Тик-так. Самотните й стъпки отброяват.
Но тя не мисли за миналото. Сега. Нито за настоящето. Нито за бъдещето.
Погледът й е неспокоен, като на дете, хванато в момента когато извършва своята пакост. Без да може да се оправдае. Или да каже истината.
Ръцете й са тревожни. Ту се скриват в джобовете на протрития пеньоар, ту изхвръкват навън, сякаш опарени от тайните, които се крият там. И се устремяват към лицето. Все още пъргавите пръсти оправят немирните кичури коса. Разтъркват без нужда очите, плъзват се по протежението на носа. Докосват замислено устата. И пак се скриват в джобовете. За да търсят тайните. Които не са там.
Уморена е. От своята часовникова разходка. В малката, двустайна крепост, където другите са я скрили от себе си. Завинаги. До края...
Стига до голямото двойно легло в хола. И сяда. На края. До прозореца. За да вижда крехкото пролетно небе, все още обрамчено от сиви буреносни облаци. Наследство от дългата и жестока зима.
Погледът й се устремява някъде нагоре, към слънцето. Забулва се. От нейните си облаци. Вътре. Но те не са буреносни. Там няма светкавици и гръмотевици. Само гъста, млечна мъгла. Нежна. Като допира на любима ръка, която премахва болката и тревогата от света. За да остане само усещането за красота.
Умът й се откъсва от небето и поема по своите си пътища. В тъмните лабиринти на непознатото за никой друг, усещане за себе си. Там, където завоите са плавни и предсказуеми. Спиралите не са стръмни. И бавно водят в тъмнината на знанието за нещо чуждо. И приятелско. Нещо, с което може да поговори. В тишината на безмълвието. Да се посмее, с онзи смях, който е забравила отдавна.
Там, вътре, в дълбокото, няма страх. Или отчаяние. Там нищо не я пъди и отблъсква. Там е желана. И ще й простят, когато неочаквоно се разсмее. Или си тръгне.
Там, където нищо не й напомня, че е ненужна, тогава когато иска да подари най-хубавото от себе си. На някой.
Там. В мястото, където няма време. Когато пространството се разтваря, за да я прегърне. И утеши.
В лудостта. Онази. Тихата. Която никой не забелязва.

Боли ме. Когато я виждам такава. Когато тя си отива от мен. За да може да се усмихва. За да бъде себе си. Със себе си. За да събере сили да ми се зарадва, когато пак ме види.
Зная, че там тя е щастлива. И истинска.
Но ме боли.
Мен.
Може би, защото й завиждам?

Когато я обичах. Някога.

Живота е палачинка... обръща се