Толкова, толкова малко съм искала от живота и дори това малко ми бе отказано - няколко слънчеви лъча, къшей покой с къшей тишина, да не ми тежи твърде много знанието, че съществувам.
А това, което имах ми се взимаше и разграбваше, но не едно по едно, а винаги наведнъж, неочаквано, непрекъснато и ми се оставяше накрая единствено онази безпомощност преди да дойде примирението, последвано от отчаянието. И утехата, че и това е все пак някакво притежание. Че не е самота…
И бях имана не веднъж, за да продължа да нямам всеки път.
И отнемах собствения си живот не веднъж, за да не ми го отнеме друг и все се оказваше безсмислено- вече някой ме бе изпреварил, вече някой ми го бе отнел- живота. Един труп не умира два пъти, а аз умирах непрекъснато, за да умра накрая пак и пак, и пак… И ПАК.
Исках, исках да избягам и го правех непрекъснато, винаги от околните, но никога не успявах от себе си. А имах нужда просто от някого до себе си и имах нужда да се нямам самата аз, за да спра да чувствам безполезността на живота си. И не веднъж, и за кой ли път оставах сама, когато мълчах, за да не извикам от болката, когато си тръгваха от мен. Не исках да спирам никого, за да не го обрека на себе си, защото нямах правото да го сторя. Оставах сама и сама си тръгвах от всеки, за да го съхраня и запазя от себе си, защото нямах силите да го защитя, защото нямах дори правото на обяснение. Отнемах си го сама, защото то щеше да върне всеки, който си бе тръгнал. А после с отчаяние, разкъсано на последните си пърченца, се молех този някой да се върне отново при мен, без обяснението, което му дължах и не му давах. А после знаех, с отчаяние убиващо със заключителни удари, че и на това няма да имам право и на което право нямам. И въпреки това се молех да се върне онзи, който вече си бе тръгнал. И никой не се върна, защото никой не знаеше защо трябваше да го накарам да си отиде.
И накрая всеки се върна, защото всеки бе разбрал защо трябваше да се върне - за да остане, за да не ме оставя повече сама. НО вече нямаше при кого, защото вече ме нямаше, осъзнала поредното си безсмислено съществувание, на което бях сложила край. Сама! И всичко, което имах бе именно този КРАЙ! Всичко, което съм имала и съм била! И съм!

Защо предчувствам, че ако пусна Apart на Lacrimosa, ефекта ще бъде пълен?

Или може би Gloomy Sunday на Bjork?

Но е най-добре, ти да кажеш като автор

мдаа, наистина :) понякога самосъжалението и самоунищожението е много по удобно и лесно от това да се опиташ да се промениш по някакъв начин...

Мда, а понякога няма нищо по-лесно от това да правиш констатации за неща, които не си преживял, поне в мислите си.
Аз я разбирам, без да съм го преживял в действителност.

Прав си ветре,зависи как ти оттърва - може да се чувстваш ограбен, а може и да си щастлив, че си се раздавал и всеки притежава част от теб. Всъщност това е най-важно нали. Така поне нещо си правил и някъде частици продължава да ги има и след теб.

Защото ти би го написал, докато слушаш Apart на Lacrimosa или Gloomy Sunday на Bjork. ЗАЩОТО тогава текстът за теб няма да звучи като чужд патос, който някой чете през рамо. Защото единствено тогава моите думи са и твои. Едва тогава те са нещо повече от текст.

Не, не е НАЙ-ЛЕСНО, защото болката те убива дотолкова осезаемо, че искаш да дойде един край след който да не последва нищо повече. Независимо какво е то. Не е и УДОБНО, защото не е извинение.
Защото колкото и да се променяш, ти не променяш обстоятелствата, които и сам създаваш, но и те създават.
Тук няма самосъжаление, но има непрекъсната повтаряемост на ЗАГУБИ, а липсите се чувстват непрекъснато. А когато ВСИЧКО се превърне в липса, идва просто едно НИЩО.
Колкото до самоунищожението, то идва, когато не трябва, не искаш и не можеш да унищожиш околните. Това не те прави жертва, а просто не превръща и околните в такива.

Академия

не знам дали авторката го е преживяла или само героинята й е такава, аз определено съм го преживял и го преживявам и в момента (без да го преживям излишно, разбира се), така че в случая ти си човекът, който прави констатации без да е подготвен

да и това също - въпрос на гледна точка.

но най вече нещата не са толкова еднопластови, това е най външния слой, практическия аспект на действителността "аз искам, а тях ги няма". а зад този външен слой стоят още много много причино-следствени връзки, които не са никак приятни, ако човек реши да порови в себе си.

самосъжалението и обвинението на другите са удобни защото ти спестяват мъчителната борба да промениш вътрешните си пластове :)

иначе за раздаването - малко преиграно и егоистично ми изглежда. нали знаеш, че хората се чувстват много по добре, когато помагат, отколкото когато на тях им помагат? една приятелка преди време ми каза, че Буда се преструвал на просяк няколко години, за да позволи на хората да му направят добро...


от теб косите от мен вятъра :)
поздрави :)

какво от това като те убива болката? ако примерно индианците те мъчат на кола на мъченията за да издадеш любимия си или къде се крият децата ти пак ли ще избереш лесния, удобния край?

всеки го боли, ти какво си мислиш, че си само ти ли?

когато наистина се промениш, се променят и обстоятелствата, повярвай ми. говоря ти от личен опит. обстоятелствата са само отражение на нас самите.

за да загубиш нещо, трябва преди това да си го имал. ето и един от най слабите пунктове в твоя светоглед - не можеш да "имаш" един човек. не можеш да приемеш един приятел, гадже, любим за даденост. трябва всеки ден, всеки час да се бориш за него. най вече със себе си трябва да се бориш :)

липсата не е причинена от външни фактори, липсата е нещо вътре в теб, просто външните фактори имат съзнание, мисли, интуиция, чувства, усещания - те виждат липсата ти и бягат от теб, защото се страхуват или защото се чувстват подтиснати или по други причини.

както и да е, да не се хабя да обяснявам повече - както казах образът на героинята е много добре представен :))

виж ако ти се идентифицираш с героинята, е друг въпрос - имам много какво да ти кажа, но едва ли ще ме чуеш, защото човек никога не чува другите, освен когато думите им са просто ехо на собствените мисли.