Re: niakolko texta / Култура и изкуство / Литература

НЯКОЙ, КОЙТО ИЗМИСЛЯ

В стаята бе светло. Вероятно същата светлина, която сънуват пилетата преди да се излюпят в нагретия инкубатор. Или илюзията за светлина в съзнанието на матроса, миг преди корпусът на подводницата да избухне в мозъчните му дълбини.... Стомахът на футуристичен библейски кит и яркият блясък на експлозията като ослепителна метафора на паранирвана – изхвърлен си в тъмнината на космическата несътвореност. Всъщност такава подводница не съществува.
Металът е мек като каучук. Кожа на чудовищно океанско мекотело... или пилешки ембрион, все още в състояние на земноводно.
Но да се върнем към стаята. Осветеното пространство бе творение на менталната светлина, идваща от никъде. Следователно и самата стая бе следствие на неочакваните мозъчни взаимовръзки, от които произлизаше усещането за нажежена подводница, взрив, птичи инкубатор.
Пространството на това условно помещение, поради същността на твореца си – мисловната светлина, можеше съвсем успешно да бъде описано и като гигантско щраусово яйце, чиято цяла черупка служи за абажур на нощната лампа на невидим великан, или като част от гигантска метафизична електрическа крушка, един вид перпетуум мобиле върху нощното шкафче на вселенския демиург и Създател.
След като си позволихме да заоблим контурите на стените, напълно естествено е да си помислим за по-дълбоките значения на техните форми. Съвсем безсрамно и произволно ще се позова на буквата “О”, на гласния звук “О” - не, че има някакво особено значение – но е добре то да бъде откроено сред милиардите други: елипса или кръг, прозявка, цветова гама на звуците ( Рембо, тоест поезия), слети в едно мъж и жена (илюзия или несъмнен факт на завършеност)... и всичко това в контекста на идващата отникъде светлина, с прикуса на очакването: инкубатор, майчина утроба (съзидание) или нацистки крематориум (смърт) , експлоадираща подводница, кашалот от сянка с огнени перки, дъх и зъби...
Буквата “О”, думи, мозъчни неврони, мисловни асоциации. От това щраусово яйце-абажур се излюпва една история, всъщност прекалено пресилено е да се каже, че е история. По-точно, условно предположение, според което стаята е особен тип енергийна субстанция, представа, даваща смисъл и завършеност на онова, което се е случило между двама души, които вероятно никога не са чували един за друг, но по някакво странно стечение на обстоятелствата, се оказват част от едно и също събитие или догадка...
Общото започва с факта, че и двамата записват на хартия по един свой, както им се струва, жизнено важен сън. Времевата разлика в сънуването е приблизително 37 години.
Преди да разкажа за сънищата, ще се позова на кратък откъс от непубликувано есе, чийто автор е мосю Льо Жер – слабо познат последовател на психоаналитичните главоблъсканици от края на 30-те години на миналия век. Освен това, около 40 годишен, със скромна лекарска практика в едно от предградията на Париж; ерген, за кратко ляв анархист, с очи като мътните води на Сена през пролетта (когато е замислен или е се приготвя да улови някой нов неведедом и неразтълкуван образ от несъзнаваното) и навика да сваля случайните жени в живота си с редовната фраза: “мадам, името ви звучи като тяло на нощ..” Разбира се, едва ли тази фраза е имала ключово значение за повдигането на метафоричните двери от дамско бельо и изправяне пред философската истина на освободената от фрустрации похот, но несъмнено е минавала за секси и необичайна. Притурка към общия фон на предизвикателност, надничаща от фрака и интелектуалните очила на собственика си.
Мосю Льо Жер е всъщност едно от действащите лица в тази история. Цитираното по-долу есе е било писано около 7 години след съдбовния сън, свързал го по неведом начин с далеч по-известната Клер Гол, муза и любовница на артистичния западноевропейски авагард от началото на 20 век. По това време (лятото на 1947 година) Льо Жер е вече убеден в безсмърието на душата и крои амбициозни планове да напише книга за символиката на тунела и бялата светлина в колективното несъзнавано на модерния западно-европеец, мисли за пътуване до Южна Америка и се е подложил на активна психотерапия за преодоляване на последиците от 8 месечния си престой в сюрреалистичния санаториум Аушвиц, където попада по грешка, но този факт не му попречва да изгуби 50 кг от теглото си и да преживее , както той твърди “ нуминозни, мистични видения”...

Трансцеденталната вулва (откъс от непубликувано есе)

Попадайки в дълбокия сън, картите се раздават – жартиери от лунна светлина, усмивка на позната жена, влак-древен дракон, крило на пегас и дирижабъл за напускане на тялото... Да играеш карти в този сън е като да плуваш в хипнотизираща светлина, море без дъно и повърхност, единственото изплуване е събуждането. Сънуващият не се страхува, защото знае, че е игра – самият живот е гениална игра, измислена от Създателя – дори смъртта е илюзия... но не си мислете, че попадайки в килията на гестапо, макар и съновидейно, вас няма да ви застрелят, не си мислете, че жената в есесовска униформа е Мария Магдалена, сега тя си е поръчала вашата условна плът за нощното забавление в увеселителния парк на приказките и преданията - братя Грим и техните шоколадови къщички са незначителни мисловни развлечения пред реалността на огнения поглед на лъвицата, от чийто оргазъм зависи живота ви...

Няколко години по-рано, авторът на предходния текст, докато нервно прелиства сутрешния вестник, мисли за отминалата нощ, в която го е споходил впечатляващ сън – логично последователен, а както по-късно се оказва , и почти пророчески. По стар навик Льо Жер решава да нахвърли щрихите му преди те да са избледнели напълно в светлината на пролетния ден, необикновен и с това, че се оказва един от многото дни на най-ужасяващата каспница в човешката история, Втората Световна Война. По това време, обаче, Хитлер е все още в началото на своя поход към Ламанша, Съветска Русия е основен търговски партньор и приятел на Германия, Полша е предателски поделена между солдати и есесовци, Америка се радва на излизането от Голямата депресия, а откачените японци доизмислят своята транс-азиатска империя. Но ето какво е записано на страница 3-та , в дневника на доктор Льо Жер ( по-късно мистериозно открит от любопитен наемател сред купища вехтории, струпани в таванска стаичка на улица “Сони”):
“Сънувах в утрото на 10 май 1940 год , че съм попаднал в нацистки следствен арест, ариийска вакханка, да я наречем кучката , в есесовски дрехи, играеше ролята на мой покровител – тогава все още не знаех, че железните гъсеници на германските танкове само след 3 седмици ще газят паветата на Шанз Елизе – беше просто кошмарен еротичен сън”...
И така, припомням, тези редове са записани, от френския лекар Льо Жер, който действително няколко години по-късно попада в трудовия санаториум Аушвиц, където експериментално се изработвали абажури за лампи и тоалетни сапуни от одрана човешка кожа (или както твърдели смахнатите нацистки копелета в бели престилки: “от еврейска козина”).
Но да се върнем на съня...
“Есесовката бе на не повече от 20 години. На фона на светлината, приглушено-златиста, която излъчваха стените на килията , сякаш облицовани със сияйната кожа на митичен слънчев кашалот, сред най-дълбоките океански дълбини на мисълта, жената в офицерска униформа често задоволяваше нагона си с мен и моя съкилийник. По-късно в съня осъзнах, че той , другият, всъщност съм отново аз – бе моят 10 години по-млад двойник. Не знаехме името на нашата покровителка и господарка, но бяхме наясно с жалкия факт , че зависим изцяло от нея. Всяка сутрин чувахме отвън ехото на залповете, поредните разстреляни. По някакъв необясним начин, тя съумяваше да скрие имената ни от регистрите на осъдените на смърт. Правеше го всяка сутрин, но ние съзирахме в огледалото на иначе приятното й лице - истината - тя търсеше нови любовници измежду пленниците. Досега бяхме оцелeли, защото имахме шанса да сме единствените... Не бих казал, че беше изключително красива, може би епитетът кучка донякъде й прилягаше, но несъмнено имаше нещо притегателно в нея. Въпреки камшика, който носеше, тя не сееше насилие, и се отдаваше безпрекословно на ласките ни. Понякога ми се струваше, че дори е влюбена в нас, но естествено това бе заблуда на размътените ни от дивия оргазъм и ужас мозъци. Не правехме нищо необичайно, просто всеки по отделно я любеше всяка сутрин преди разсъмване: бе по своему красиво, но и безизходно – всяка сутрин да се събуждаш преди разсъмване с мисълта , че си в бърлогата на Гестапо, че е може би последният ти ден, че тя най-накрая ще се отекчи и ще се увлече по някой друг като теб - обречен, на когото да подари месеци или дни неспокоен, но жадуван , живот... Моят двойник, юношата, и аз всяка нощ очаквахме утрото, което ще разреши загадката, ще изплува от мисловната светлина на тази тайна стая . И разсъждавахме почти на глас, както нелепо понякога ни налитат мисли насън: това ще е утрото, което изчерпва смисъла на всичко, крайната точка на просветлението, даото на източните философии, алфата и омегата на вселената. Това, разбира се, е възможно само на сън. Краят почти не го помня. Преди събуждането се оказах в друга или същата стая – със светлина, идваща от никъде и контури като гласния звук “О”, помислих си: след малко ще се излюпя като щраус, видях някаква жена, която пътуваше в огромно механчно влечуго, искаше да каже нещо извънредно важно, забрави го. Събудих се...”
Другият участник в тази история е далеч по-лаконичен и укончив. Под влияние на любовника си, прословутия поет Рилке, Клер Гол, тогава около 20 годишна, през лятото на 1913 година тайно от съпруга си ( също известен по това време млад литератор) предпиема пътуване до Залцбург. Интересното в нейната житейска история е, че доживява до 94 годишна възраст. Съвсем безцеремонно се изказва в спомените си за любовните качества на мнозина свои именити съвременници, които явно е пробвала в леглото. Споделя също с необяснима гордост, че всъщност изпитала за първи път оргазъм едва след 70-тия си юбилей.
По време на пътуването младата Клер Гол има ярък и запомнящ се сън, който по неведом начин я свързва с цитираните вече преживявания на доктор Льо Жер. Не е маловажен и фактът, че тя също притежавала усет към писането и съчиняването на истории. Но дори, ако приемем, че разказът й е полуизмислен и разкрасен, неговото публикуване става едва 50 години по-късно, и несъмнено оздачава, ако го съпоставим със записаното в дневника на парижкия лекар, носещо дата 10 май 1940 година. Следва историята на Клер Гол...
“Влакът от Виена за Залцбург се оказа огромен митологичен дракон. Всички пътници настръхнаха от ужас. Гарите се превърнаха в приказни кули , населявани от златисти ангели , които мятаха по вагоните стрели от ослепителна светлина. Тогава се появи Рилке. Беше облечен в старинни дрехи на венециански търговец. Каза ми, че главата на чудовището, доскоро “парен локомотив” - го изпратила да събира билетите на пътниците, за да се откупят и пристигнат невредими на местозначението си. Но когато той надникнал в огромната торба, в която пускал даваните му хартийки, установил, че неусетно се били превърнали в електрически крушки, наподобяващи щраусови яйца. После Рилке ме погледна тъжно и ме помоли да го последвам. Влязохме в обширно купе, по-скоро стая, със светлина, идваща от никъде. Рилке се доближи плътно до мен и тихо изрече Думата – онази, която изчерпваше целия свят... Стените на купето бяха във формата на гласния звук “О”. Помислих си, че сричките на тази дума поглъщат цялата вселена. Изтръпнах. Исках да си я спомня. Вече не можех. Останах да чакам. Бях сама в стаята с усещане за океанска дълбина. Видях за кратко силует на мъж, който се взираше в мен от другата страна на мисълта ми: в друго купе със същата светлина, бе измъчен от очакване , подобно на мен... Тогава се събудих.”
И разбира се, не си спомнила никога повече за Думата.
Ексцентрикът на мисълта, Бертранд Ръсел, в един от томовете си по история на философията говори за халюцинациите на някакъв свой приятел , който след смазващо надрусване с кокаин достигнал до усещането, че знае словото, което изчерпва целия смисъл на света. Написал го с неравен и грозноват почерк на един лист. И с учудване 48 часа по-късно, когато в трезво съзнание , прочел написаното, установил, че на хартията имало една неочаквана дума: нефт, или нещо подобно , толкова абсурдно , че всички транцедентални видения сякаш отишли на майната си...
През 1940 година Льо Жер описал съновидейното си очакване на утрин, която изглежда, изчерпвала цялата вселена. Както споменах, сънят му се оказал почти пророчески, имал щастието или нещастието да се убеди в мнимото или истинско безсмъртие на човешката душа при екстремални експериментални условия: реалното пребиваване в концентрационния лагер Аушвиц.
Клер Гол от своя страна през 1913 година, под влияние вероятно на модните поетични течения и любовните си връзки, писала за дума, чута насън, дума, изчерпваща смисъла на вселената. И в двете истории има повтарящи се мотиви, което в случая е по-скоро маловажно.
По-впечатляващо, според мен, е едно друго неангажиращо предположение. Дали и двамата, без съзнатено да знаят, не са един и същи човек, появил се паралено за кратко в сънищата им , отстояващи си времево на цели 37 години, и дали този човек не е разработил два алтернативни и сходни сюжета, търсейки сякаш за забавление отговора на сложна шахматна или друга загадка.
Те, Клер Гол и Льо Жер, както всички нас, са вероятно само временни роли, изпълнявани от едно и също лице в историите , измислени от него, за да се забавлява в необятната си вечност.

БОГ МАРДУК В ТВОРЧЕСТВОТО НА ИВАН ВАЗОВ

“Боримечката понесе на гръб жезъла на богинята Инанна,
а тя се помоли на всемогъщия Еа да донесе буря в гърлото на
тясната долина. Но Мардук използва коварна магия от стрити на
прах скорпиони, за да покровителства децата си, хората
почитащи високите кули с лунни сърпове. Имаше дълга битка
между децата на Иннана и тези на Мардук . Еа бе приспан в
самото начало – жезълът на Инанна предизвика краткотрайни
гръмотевици, докато огромните железни пръчки на хората
почитащи високите кули с лунни сърпове се ползваха с цялата сила
на гърма и светкавиците: опожариха много селища и убиха много
хора...
Безбройни като скакалци, лунните хора възвърнаха властта си.”

Безумно и безсмислено хрумване или гениално начинание е преднамереното смесване на две напълно различни исторически и културни реалности, като , например, това да пренапишеш “Под Игото” на дядо Вазов с езика на отломките от полуразгаданите глинени плочки, разказващи за деянията на древните шумерски богове... Не зная. Но през 1938 г. в София на бял свят се появява ръкопис, чиято амбициозна цел е била именно тази.
Останала непубликувана и вероятно завинаги забравена, въпросната ексцентрична филологическа приумица е била видяна от малцина посветени, които , за съжаление, не са успели да оценят навреме достойнствата й. Така странното творение на младия тогава асистент в Хайделбергския университет, Братан Стойчев, било преждевременно унищожено от автора си, който , от своя страна, напуска тоя свят също твърде рано.
Допреди стотина години се е смятало, че шумерският език е отдавна загубен и забравен в дълбините на времето. Но благодарение на факта, че клинописните плочки с космогонични митове били много популярни сред древните народи на Близкия Изток в продължение на почти две хилядолетия, един западен учен в началото на 20-ти век успява да преведе най-известния и най-стария епос от Междуречието “Енума елиш”, като използва сравнителен анализ между асирийската му и семитска версии и неразгадаемите клинописни знаци от оригиналната шумерска. От тогава, с разбираема условност, би могло да се твърди, че съвременната западна наука разполага с основните лингвистични ключове на езика, говорен от боговете Анунаки, тоест от шумерските праотци.
През 1911 година един германски студент на име Ото Волф публикува малка книжка, в която прави опит да обедини все още твърде смътните познания на съвременниците му за структурата на шумерската граматика и фонетика със символите на западната алхимия. Разбира се, не забравя да загатне и за предполагаемата арийска прародина на древните богове с дълги бради, появили се преди около 5 хилядолетия в земите между реките Тигър и Ефрат, споменава също и мистичната дума “Туле”... не след дълго се самоубива (според някои изследователи, под влияние на продължителната си хомосексуална си депресия).
Германоезичният баща на колективното несъзнавано, Карл Густав Юнг, през 1932 година, след като дълго се упражнявал във висш мисловен пилотаж относно неведомите значения на древните митове (някои го обвиняват в преднамерена и гениална спекулация, но това не променя факта на неговата гениалност и прозорливост) намесва в психоаналитичните си каламбури си и шумерския епос “Енума елиш” ( “Тавистокски лекции по аналитична психология”).
В Германия през 20-те години на миналия век са направени първите опити за систематизиране на предполагаемата шумерска граматика: и до днес мнозина светила в тази област на научното познание ползват богатите сбирки и публикации на университетските библиотеки в Тюрингия, Бранденбург и Саксония...
Затова не е случайно съвпадение фактът, че 32-годишният българин Братан Стойчев, възпитаник на едно от най-реномираните си за времето германски висши учебни заведения, попада по следите на древния шумерски език. Всъщност Братан завършва право по настояване на баща си, но дълбоко в себе си е силно заинтригуван от загадките на неизвестното минало. Като судент се запознава и скоро се сприятелява с Ханс Браушфиг, един от малцината европейци, владеещи до съвършенство тайната на клинописното писмо. Под негово влияние, в свободното си време заучава основите на шумерската фонетика и граматика. Дотук нищо необичайно – колцина са тези, който са се увличали от треторазредни весникарски писания в стил Индиана Джоунс и от нескопосаните журналистически подражания на “тайните доктрини” в духа на Елена Блатавска.
Но нещата не спрели на това ниво. Братан Стойчев, ако не бил почитател на тогавашния парижки авангард и не четял поезия за развлечение, то със сигурност бил човек, надарен с богата фантазия. Неясно защо и как, но постепенно в главата му се зародило странно намерение. Вероятно, ако бе приел начинанието си с необходимата конска доза сериозност и фанатизъм , и си бе направил труда да осъществи този си експеримент в конекста на френската, германската или английска литератури , не би било чудно днес, в световните енциклопедии, наред с Джойс, Елюар и Кафка, да четем и за Братан Стойчев... Уви, младият българин не страдал от нужния, в случая, бацил на творческа грандомания. Съзнавал възможните последствия от деянието си, но се заел да го направи в твърде тесните рамки на своите лични търсения , тоест като резултат от едно полутайно хоби. В родината си, България, както се очаквало, почти не срещнал разбиране. Малцината, които били посветени със странното му хрумване , го оценили като глупаво, безсмислено и... дори кощунствено.
Ексцентричната идея на асистента от Хайделбергския университет Братан Стойчев се състояла в следното... Той се запитал как ли ще звучи романът “Под игото” на Иван Вазов (една от емблематичните книги в българската литература), ако бъде умело вкаран в смисловите рамки на полупознатия шумерски език. Условието за това било - преднамерено да се постави ограничение върху всички понятия от бита на българското Възраждане през 19-ти век, тъй че те адекватно да бъдат трансформирани в заместители, използвани във въображаемото ежедневие на хора, населявали областите между реките Тигър и Ефрат преди повече от 4 хиляди години... За целта бил необходим изкусен превод на романа “Под игото” на шумерски език и доста фантазия, за да се изнамерят думи, назоваващи предмети, качества, действия и реалности, напълно естествени за дядо Вазов, но абсолютно непознати за жреците на боговете Анунаки.
Не е известно доколко успешно Братан Стойчев е постигнал набелязаната цел. Тези, които са видели част от творението му (защото ще се убедите по-нататък, че това бил само първият етап от ексцентричната идея) по-късно твърдели, че, например, “черешовото топче” на Боримечката било заменено с “жезъла на богинята Инанна” (шумерска богиня-покровителка на любовта и плодните дръвчета), “Клисура” с “гърлото на тясната долина” и прочие, като въображаемите им или истински цитати били съпрвождани почти винаги с необходимата доза интектуално презрение и възмущение пред паметта на нашите национални герои.
Подозирам, че преждевременните критици на Братан Стойчев са били стреснати от неочакваността и непредвидимостта на неговото хрумване. Още повече ги е оздачавала пълната липса на “очевиден смисъл” и твърде произволното , както те смятали, заиграване с историческите и културни особености, а в случая, и с емблематични национални светини, което прозирало от “нескопосания опит” да бъде преведен дядо Вазов на един мъртъв език, на понятията на една изгубена цивилизация... Предполагам, че критиките не биха били съвсем безпочвени, ако идеята на ексцентричния българин се е изчерпвала само с това.
Но през 1938 година младият асистент от Хайделбергския университет си поставил съвсем различна цел. Братан Стойчев с право изтъквал, че всъщност превеждането на Иван Вазов на шумерски език е равнозначно на написването на един нов роман: безумна смесица от древни митологии и събития, които се развиват на Балканите в края на 19-ти век. По-вероятно би било, казвал той, да се получи текст със съмнителни литературни качества, който, обаче, преведен отново на български език, би звучал доста загадъчно и фантастично.
Дали Братан Стойчев е успял да осъществи докрай идеята си е неизвестно...
Във всеки случай бих се радвал да прочета романа му.

НЕПИСАНА ТРИЛОГИЯ

Ти

Ще разлееш каната с мляко върху тялото й – черно и лъскаво, пропито с гъвкава нежност и ухание на препускаща в съня си антилопа. Ще ти се стори, че така се е родила утринта, че е било началото на всичко и за кой ли път отново ще се завръщаш в стаята, над ложето й, за да попиеш с поглед капките наслада, млечните следи и избиващата пот върху гладката й сладострастна кожа. За миг в тялото й ще откриеш снежната планина, скалите с мъховете и древните дървета, където някога си крачил преди самото Сътворение, безпаметен и мъдър, почти неразличим в диханието на блуждаещите ветрове.
Ще е тъмно в стаята. Косите й ще се увиват около хълбоците ти и ти ще си безсилен да мълчиш или да говориш , защото на прозореца ще се е отпечатала фигурата на древния ти Праотец : едно кълбо от забрава и мълчание. Неусетно ще си спомниш алхимията на всеки жест, мириса на борова смола, шума на ручеите, поклащането на тревите...
Тогава бедрата й ще се притворят, а навън стъпките на непознати хора ще ти напомнят за зората и ти с пръст ще очертаеш символичния й диск върху корема на любимата жена. Вулвата ще се изпълни със сладостен нектар, подобен на млякото, в което боговете къпят своите тела след дълъг и прекрасен пир.
Ще дочуеш нейното простенващо ридание, и завърнал се отново в самотата си, ще се отделиш от ложето, ще разтвориш прашната и празна книга, оставена на бюрото от някой друг, и ще напишеш :
“Една екваториална нощ се е сгушила н леглото ми. От отворената й уста белите съзвездия жадуват моя силует...”
Ще ти се прииска да говориш, да назовеш с трепет името й, но отваряйки устата си, ще осъзнаеш с ужас, че те няма, че си се изгубил безвъзвратно в тунела на собственото си мълчание.
От стените в стаята ще поникне млада пролетна трева. Ще дочуеш шепота на соковете й дълбоко в тялото си и така, хипнотизиран от зеления й цвят, ще се слееш с тъмното кълбо на неизвестния си Праотец, докато жената в ложето те наблюдава с искрена учуденост, а ти отлиташ през стените към безкрайното небе, към мрака на своята забравена отвъдност.
Някъде пред теб осанката на ягуара ще се прокрадва почти незабележима сред огромните скали, сред бягащите облаци и утринния сняг. Ще крачиш по следите му, опиянен от съвършените им очертания. Ще навлезеш сред дърветата. Неусетно стъпките пред теб ще се превърнат в отпечатъци на хищна птица, чиято фигура ще те очаква в края на пътеката... ще потънеш в празното пространство на изначалната безпаметност.
Когато всичко свърши, след дългото отсъствие, ще се завърнеш в залата с птиците, и тогава Главният Уредник на сбирките от лявото крило на Музея, усмихнат като божество, ще облече белия си фрак. Ще ти покаже златното колибри, фотографията на каменната птица и твоето собствено лице, отпечатано върху огледалния капак на верижния му часовник. После край вас ще изникнат крехките телца на девойките от обслужващия персонал. Техните тихи напявания , меките движения, с които копринените им кърпички докосват поставките на птиците, златният прашец, капещ от косите им и морскосините им изящни роби ще ви напомнят, че е вече почти полунощ и, обладани от тяхното очарование, ще потеглите към отдалечените галерии – като деца, отпили глътка от сладостен, но забранен сироп. Защото, в края на краищата, законите са неотменни в тази част на денонощието, когато от огромната раковина ще излезе подставеното лице на Директора, и разглеждайки запотените аквариуми с екзотични риби, уж случайно ще се обърне – точно в момента, в който девойките от обслужващия персонал навлизат смутено в сумрачното помещение на морските обитатели. Ще се разсмее преднамерено насила и с няколко скока ще се върне в раковината, след като вече е успял да изпълни чудноватия си трик – за секунди фините одежди на девойките ще се покрият с мънички миди, между бедрата си всяка от красавиците ще открие светеща перла, която ще постави на пода, и така от бистрите сълзи на морското дъно ще се образува великолепната фигура на Директора....
А вие сякаш предусетили невъзможното, достигайки залата с красивите сбирки от хербаризирани растения, ще заговорите почти на шега за стаята на Зместник-Главния Уредник, в която никой никога не е влизал, и чието местонахождение е всъщност неясно. Ще се появят едва забележими фрески по стените, вашите очи ще се взират дълго в тях, докато се загубите сред гъстълака от мисли, докато всеки по отделно се завърне там откъдето е дошъл, докато залата изчезне, и ти отново се окажеш в къщата при спящата красавица – твоята млада и гъвкава като змия негърка.

Дуарте

“Настоявам да се събудите, татко...” – каза Дуарте и ехото на гласа му продължи да се отразява няколко секунди в тежките и прашни завеси, покриващи стените на залата, в хилядолетния сумрак, царящ сред тази част на музея, за която само Дуарте и няколко негови довереници знаеха, че е почудо запазило се крило от древна резиденция, чиито династии в разгара на урежданите в своя чест тържества изчезвали незабелязано и оставяли след себе си смесица от чудати статуетки, изискани украшения и тайнствен сумрак... Увереността, с която Дуарте изричаше тази почти заклинателна формула по едно исъщо време на деня, неизменно и някак фанатично, го бе превърнала съвсем естествено във всемогъщ владетел на слабоизследваната и негостоприемна част от музея, където стените са сводести и направени от гранит, където властва усещането за абсолютна недоизказаност и дори господин Главният Директор се чувства напрегнато и неудобно, когато се налага да извърши своята ежемесечна обиколка, да инспектира изяществото и ненакърнимостта на колекциите и изрече тронното си слово, в чийто край неизменно ще се намери място за няколко възвишени и философски обосновани хули към предходниците, боговете и астролозите, замислили и построили това съоръжение.
На пода с тебешир бе нарисувана фигура на всеблаг и всеопрощаващ човек, за когото Дуарте твърдеше, че е далечна еманация на неговия баща, и неясно по стечението на какви обстоятелства, бе измислил или чул от някъде историята за тайния магнат, в чиято малка стаичка някъде под тези сводове се помещавала леярната , в която Той, Магнатът, сръчният му отец – отливаше статуетки на джуджета, феи и принцове, и после ги подреждаше в своите подземни складове, където техните бронзови фигури излъчвали бледа светлина, а Тои нощем слизал при тях и вдъхновено пишел великолепни, безумни и може би гениални трактати за своята тайна работилница, като междувпрочем твърдял, че отливал между нейните стени късчета от своята Покровителка – прекрасната богиня на луната...
В дъното на залата, сред саксии с редки праисторически видове папрат се издигаше мъничък обелиск, в чиято куха сърцевина Дуарте понякога долавяше ударите на бащиното сърце. Тогава тялото му се разтърсваше от радостни гърчове, от съседните галерии излизаха помощниците на Заместник-Главния Уредник, които в строги геометрични процесии по шестима донасяха три огромни алени платна и покриваха Дуарте с тях, докато той търсеше сред океана от звезди, сред нощните ветрове и тръпчивия вкус на съня изход от налудничавите и потресаващи сюжети, които хипотетично бе измислил или написал неговият баща. Накрая се вцепеняваше, а очите му, обхванати от прояснение, смътно опипваха с погледите си златистите дракони, които бяха избродирани от вътрешната страна на алените покривала.
Облечен в мундир от колониалната армия на Нейно Величество, Дуарте обичаше да кръстосва своите владения, отдаден на нежно съзерцание, разплитащ и преплитащ нишките на своите мними и истински мистерии, съпровождан от почти безплътния силует на красивата Лукреция – девойката, живееща в бистрия извор на една вечнозелена гора, и тихото съучастничество на пищните фрески с влюбени демони... В тези моменти лицето му се видоизменяше, очите му се изпълваха с безбрежност. Дуарте търсеше несметните съкровища, които хилядолетията бяха отредили за него, и винаги с фанатична увереност, подобна на тази, с която изговаряше неизменната си реплика, се добираше до поредната следа, до поредното потвърждение, както той смяташе, за нишката, която неговият баща спускаше, за да наставлява и води сина си към истинско просветление. Всеки път Дуарте откриваше различни неща, които подреждаше в любимата си ниша, по чиито стени бяха окачени хербарии с екзотични цикади и трансхималайски лечебни билки... Тъмнокожата Лукреция се навеждаше над момчешкия му силует, очите й галеха с любов косите му, а той сякаш неподозиращ нищо, подреждаще своята колекция от трофеи, създаваше, разрушаваше и отново неясно приемаше поредната комбинация от индуктивно-дедуктивни хипотези и конструкции.
Дуарте отдавна подозираше един от свитата на господин Главния Директор в тайно съучастничество, в дълбока и дори немислима конспирация - неговата прекрасна униформа, приличаща на дълго бяло расо или може би на нощница с малките сини звездички по нея, неговата дълга бяла брада и умното му, но някак напрегнато, недоброжелателно лице - показваха несъмнената връзка, несъмнения противоположен прототип на любимия баща, и това изпълваше Дуарте с неописуемо блаженство. Тази загадъчна личност не бе никой друг, а Заместник-Главният Уредник от лявото крило на музея, но тъй като Дуарте не виждаше нищо друго освен любимата Лукреция, любовните демони и нещата, които напомняха за баща му, съвсем естествено смътно долавяше единствено високия ранг и титлите на господин Главния Директор - всичко останало наоколо му изглеждаше еднотипно и равно като повърхността на локва, несмущавана от ветровете.
Близките довереници на Дуарте му бяха разказали, че един път на две години човекът със странната нощница влизал в източния фонтан със златисто-червени рибки, доплувал до голото мраморно тяло на богинята, от чиито зърна се стичали бистри струи вода и започвал да целува нозете й като си мърморил някаква тайна формула, после тялото му се сливало с нейното и никой не го виждал в продължение на месец. Дуарте често пъти се бе замислял над чутото, дори бе стигнал дотам да помоли тъмнокожата и грациозна Лукреция да изпише с изящния си калиграфски почерк тази мистериозна история върху обработен бананов лист, за да може съвсем буквално да постави разказаното от доверениците сред другите трофеи, да го подреди като в пасианс, да го свърже в нова, още по-немислима силогическа конструкция. Така, без въобще да подозира, Дуарте се бе превърнал в жива енциклопедия на човечеството, в истински адепт на бъдещото еволюционно развитие... В главата му се преплитаха умопомрачителни истории за психически революции, за пулсации на мозъчните вълни и ролята на физиологията при четенето на поезия - и във всичко - от археологическите разкопки до споровете за несъщестуващ вид орхидея в долините на Бутан, пътеводител бе любимият му баща, на когото преписваше всички свои открития и предположения. Така една сутрин, сред вечния сумрак на древната резиденция, Дуарте успя да проследи девойката от обслужващия персонал, която отговаряше за напояването на праисторическата папрат. Наблюдавайки сладостните движения на стегнатия й самодивски ханш, него го осени великолепното прозрение за това какво се бе случило в тялото на мраморната богиня след като Заместник-Главния Уредник от лявото крило на музея бе изчезнал, докосвайки го. Дуарте ясно видя баща си в стая с бели стени и таван, представляващ повърхността на чудно красиво прозрачно море. Таванът бе целият направен от вода и явно не се подчиняваше на законите на гравитацията. Когато Дуарте се вгледа в него, видя преминаващи пасажи от жълто-сини риби, видя светещи червени водорасли, видя мидички, раковини и играещи морски игли... Баща му се усмихна и обясни, че това море е всъщност недосегаемо, че то е почти като илюзия, защото при всеки опит да проникнеш в неговите дълбини, при всяко усилие да преминеш през водния таван се оказваш в друга такава бяла стая с главата надолу, чиято противоположна на пода стена е същото прозрачно море, към което така неистово си се стремял... Дуарте разбра, че може би Заместник-Главният Уредник бе попаднал в подобна ситуация - вероятно, прониквайки в мраморното тяло на богинята, винаги отново се е оказвал във фонтан с абсолютно същите рибки, в нозете на абсолютно същата богиня, нашепващ абсолютно същите магически формули. И така обезсилен се е завръщал отново в музея до следващия прилив на опустошителна любовна енергия.
От този момент нататък в стаята с белите стени Дуарте отиваше винаги, когато го осеняха вълните на разтърсващото просветление. И не след дълго той достигна до извода, че баща му в своите тайни трактати бе писал не толкова за леярната си, колкото за красивата цикада, която го посещавала нощем в сънищата му и му разказвала своите чудесни приказни истории - въз основа на тези алегорични легенди бащата на Дуарте бе открил тайната на Сътворнието и превръщението на формите, и бе изказал в една от своите книги гениалната мисъл за връзката между генетичния код на човека и разклоняващите се пътеки на неговото обществено-икономическо развитие. Иначе казано, според Дуарте, баща му бе прозрял тайния код на еволюцията, той бе предусетил неведомата зависимост между незнайната информация, заложена в хромозомните матрици и обществено-икономическите закономерности, които по своята същност били изменчиви и пряко свързани с човешката психика...
Така Дуарте съблюдаваше странния ход на своя живот, осенен от мисълта за баща си, влюбен безумно в своята тъмнокожа Лукреция, облечен понякога в мундир от колониалната армия на Нейно Величество, покриван от алени наметала, посещаван от своите довереници, откриващ оставените за него от хилядолетията съкровища, отдаден изцяло на своите трофеи и индуктивно-дедуктивните хиптези, произтичащи от тях.
Вечер (макар, че всъщност в древната резиденция това бе трудно да се определи) Дуарте галеше красивата Лукреция, нашепваше й нежни думи, а тя ласкаво му се усмихваше и после те, двамата, заспиваха - тя с глава върху пухената възглавница, а той - опрял слепоочието си върху прекрасното й коремче.

Аз

Огромните прозорци, гледащи към вътрешния двор, сред който са водопадът, белите камъчета и увивните растения с декоративни храсти; красивите мраморни колони, вратите от слонова кост, край всяка от които е застанала двойка влюбени богове - целите от злато, сенките на миниатюрните кипариси и саксиите, приличащи на амфори с антично вино - край тях стъпвам, опиянен от свежия въздух и късчето синьо небе, видимо единствено в тази част на музея. Достигам дъното на галерията, малката портичка се отваря, иззад нея се показва една крехка нимфа. Тя има в косите си теменужки и според мен се казва Лукреция. Сърцето ми бие до полуда. Лукреция бавно се отдалечава към вътрешността на музея, към колекциите с алпийски цветя и делвите с тъмен акациев мед. Там тя ще ме чака в сянката на огромна порцеланова ваза, украсена със синьо-бели планини и жълти есенни поля. Но сега още е рано. Аз съм в една от най-древните зали на музея , стените й са сводести и грапави, целите от гранит. В центъра се издига гигантско изсъхнало дърво, чиито корени са набраздили пода, стените и колоните като мрежи от чудовищни вени, в които сякаш е циркулирала кръвта на живата някога зала. До мен се приближава Уредникът, отговарящ по обслужването на изсъхналото дърво. Той е стар и мъдър, облечен в снежно-бели дрехи. Носи в ръцете си потъмнял папирус. Започва да чете тихо...
От разказа му разбирам, че някога това дърво е било вечнозелено, с много листа и птици в короната. Всяка нощ корените му се хранели със соковете на слънцето и на върха му се появявала ярко-светеща зелена звзда. Но веднъж, по невнимание, дървото погълнало Слънцето - в залата нахлули свирепи ветрове, листата му се оцветили в оранжево, червено и жълто и така, според папируса, се родила Есента. Слънцето отново изплувало на небосклона, а дървото изсъхнало и в един миг всичките му листа се отронили и полетели към пода. В тяхното въртеливо движение за кратко се образувала фигурата на Девицата с гълъбите. Била изваяна от оранжеви, жълти и червени листа, по ръцете й били накацали гълъби от меки слънчеви лъчи... Отдалечавам се и поемам към вестибюла на централното крило на музея. Там се помещава Учреждението на Директора... По пътя няколко помощник-служители по поддръжката на колекциите от далкоизточни чапли ми съобщават, че подставеното лице на Директора свири на арфа в предверието на тяхната зала и рецитира стихове из измислен от него епос, в който се загатва за някаква тайна стаичка, за бронзови джуджета, за съвършената симетрия на едно убийство и , не на последно място, за бъдещата ера на посткапитализма.
Приближавам се до диамантените покои на господин Главния Директор. В момента Той разговаря със своята камериерка. Неочаквано единият Му клепач се обездвижва. Диалогът с камериерката продължава. Другият клепач също се обездвижва. Камериерката Го поглежда смутено, но продължава да говори. В края на разговора им господин Главния Директор е почти жив труп, успява да раздвижи единствено устата си. Влизам и Му се представям. Устата Му се вкаменява.
Аз решавам да разгадая мистерията. Връщам се при моята възлюбена Лукреция, която ме чака сред колекциите от алпийски цветя и делвите с тъмен акациев мед. Целувам я нежно и поглеждам в очите й - в тях е написана истината: със своята арфа и стиховете от измисления си епос подставеното лице на Директора е успяло някак да промени симетрията в подредбата на сухите хербарии от южноалпийски билки. С всяко разместване по пътя на инициацията, той е съумял паралелно да обездвижи господин Главния Директор и може би да извърши преврат в своя полза. Аз бързо подреждам хербариите, връщам се при господин Главния Директор и, когато Той ме поглежда, осъзнавам промяната на чертите Му - пред мен е едно неясно и тъмно кълбо, което ме нарича Дуарте, и аз зная: това е моят баща...
Връщам се радостен в покоите на Лукреция. И успокоен, кротко заспивам върху коремчето й.

КОПРИНА

Върху тъмно-синята покривка на пода с формата на гигантска удавена от дъждовете пеперуда, върху светло-жълтите слънца, блестящи като бисери по тъмно-сините люспи на една стара, стара подводна жена, или иначе казано, върху красива покривка, оцветена в тъмно-синьо и нейните светло-жълти обли орнаменти се открояваше нечия непозната фигура, облечена в копринена сиво-зелена рокля. Бе полуизправена и около глезените й бяха наредени няколко сочни, кърваво червени гладиоли. Косите й на вълни се спускаха по нежните склонове на раменете и заострените, почти момичешки гърди изглеждаха като екзотични острови, като пищни магически корали в съкровищницата на нощния прилив.
Дълго я наблюдавах, опитвайки да си спомня лицето й, но неговите черти явно бяха без значение, защото, когато излязох изпод старинното, бронзово легло, разбрах, че имам пред себе си една красива млада жена, чието очарование се разливаше откъм някакъв потаен ъгъл в пространството. Бе абсолютно невъзможно да се определи каквото и да е в този хаос от усещания, с изключение на очевидния факт относно мястото, което заемаше нейната рокля в осезаемостта на всичко, чието присъствие бе несъмнено в този момент. Аз седнах на пода пред нея, тогава тялото й се изпъна и сред пламтящите цветове на моите въображаеми и истински потъвания в сиво-зелените въртопи на роклята й забелязах фина, дискретно красива гънка от коприна, една вълнообразна нежна неравност по повърхността на нейните любовно-влудяващи сиво-зелени оттенъци… Бавно и съсредоточено обходих с поглед очертанията на тази миниатюрна копринена планина, ала нейните граници ме затвориха безнадеждно в своето вцепеняващо очарование.
Всичко изведнъж се превърна в необяснимо потрепване, в мимолетно движение на докоснат от полъх мъчителна нежност есенен лист, и сред бялото пространство на тези трудно изтичащи секунди, сред нещата, по-скоро бягащи облаци и слънчева светлина, аз влязох в потрепването на този въображаем есенен свят, чиито истински цветове бяха алени като кръвта и сочни като свежи гладиоли, и тогава сред полупрозрачните хартиени стени на залата, в която се съхраняваха порцелановите риби, неволно станах свидетел на престъплението, което извърши придворният художник Акебоно, когато отвън, точно в полунощ, удари камбаната, стражите се смениха и императорът леко замаян влезе при любимите си млечно-бели украшения. Акебоно, приведен като пантера, се измъкна безшумно иззад няколко саксии с вишневи дървета, извади от кимоното си лъстящ сребърен нож и още преди императорът да е проронил и звук го промуши в гърдите, след това бавно избърса кинжала в дрехата на Негово Величество и с грижлива съсредоточеност го обезглави. Няколко минути по-късно мина покрай стражата на Вътрешните порти, олюлявайки се, с помътнял поглед, сякаш бе пиян. Кимоното му отпред бе неестествено издуто и вероятно най-вече тази бе причината, поради която фигурата му се стори твърде подозрителна на дежурния офицер от Гвардията на Негово Величество. Ала още преди да бъде запитан за каквото и да било, Акебоно се усмихна като зловеща бяла маска от театъра Но и обясни на висок глас, че от няколко часа Небесната Гейша се е вселила в него, и сега той носи в корема си Нейния божествен плод – разтвори кимоното си и оттам се поддаде окървавената глава на императора. Ужасените войници едва не се разбягаха, защото им се стори, че пред тях стои не човек, а някакъв подземен дух; единствен офицерът запази безизразността на лицето си и почти сам арестува убиеца на Негово Величество.
Нишката, в която се бяха строили войниците бе неравна и за миг наподоби нагънато сиво-зелено късче коприна, криволичещата траектория на падащ есенен лист, отронването на блестяща капчица роса от връхчето на леко наклонена тревичка, разпадането на препускащ бял облак върпу платното на обляното в слънчена светлина есенно небе. Фините, дискретно красиви склонове на копринената планина бяха основите на разтварящи се един след друг кръгове вода при хвърлянето на плоско камъче върху гладката повърхност на градинско езеро. Притворих очи и в мен нахлу очарованието на сухите жълти треви, на зелените храсти и синьото небе над тях. Сякаш слънцата се изкачваха – първо по люспите на Старицата, после в преддверието на сиво-зелените небеса, и накрая – потъващи в нежната нагънатост, от която пулсираше целият свят, и където жълтото се превръщаше в сухи треви , зеленото се разпадаше на синьо и златно, за да се получат храстите, небето, езерото.
Червеният лист докосна земята, вцепенението се стопи, Акебоно и окървавената глава на императора бяха потънали някъде, белият облак се скри зад хоризонта, слънцето засия още по-силно, капката роса се изпари, и аз стоях пред непознатата фигура, милвайки чертите й с една свежа, сочна, кърваво червена гладиола. Тогава забелязах отново вече почти изчезналата гънка върху сиво-зелената копринена рокля. Жената се извърна и запълзя тихо по пода, докато се скри под бронзовите орнаменти на старинното легло.
Когато реших да я последвам, направих равносметка на случилото се. Няколко секунди животът бе фина, дискретно красива гънка на копринена рокля, нежна нагънатост върху грациозното тяло на непознатата жена, нагънатост, която бе едновременно необяснимо потрепване на един есенен лист, убийството на влюбен в своите порцеланови риби император, разпадащ се бял облак, капка роса, сухи треви и водни кръгове, отпечатани върху повърхността на смълчано градинско езеро.