|
Казваха й, че е с много изразителни очи. Винаги държеше тъмните очила в жабката на колата. Те бяха големи и черни. Gsm-ма й звънна. Започна да рови в чантата си. Гримовете се изсипаха на седалката. Докато вдигне мобилния, от човека, който я търсеше беше останал само номера. Изпусна го. Апарата падна на земята и тя продължи пътя си. Пропътува половината страна, за да се установи и пак не си намери място. Държеше волана с една ръка и, а колата правеше зиг загообразни движения от отегчение. С дяснятя ръка отвори жабката и с типичното за нея рязко движение извади очилата и си ги сложи. Искаше да отиде в някое метро и да напише разказа си. Никога не й провървя в писането, но тя си драскаше от време на време по нещо толкова безмислено, какъвто беше и живота й. Това я прaвеше щастлива.
Отне й страшно много време, за да се махне от всички хора, които я зaдушаваха - обикновената човешка драма, но пак не беше свободна. Отново и отново се чуваше с Пол, а Италия й напомняше за една упоритост и страст, които бяха трудно преодолими. А Пол...тези разговори по телефона...съобщенията на секретаря явно никога нямаше да свършат - дори и тук.
Резервира стая в хотела и се просна на леглото. Сети се за продължението на този разказ и за разговора по телефона.
* * *
Виеше като простреляно куче. Тя слушаше приятеля си по телефона и си водеше записки за новия разказ, който започна още същата вечер.
Докато Пол крещеше истерично от другото страна, тя с отмерени движения нанасяше гланц като очертаваше красивите си устни. Чудеше се кога ли ще спре.
- Ало - треперещият глас на Пол.
- Ще затворя. Обади ми се след десет минути като се успокоиш.
- Миличка, недей!
- Ще затворя телефона. Разбра ли ме.
- Миличка, моля те!
...мълчание...
- Майната му!
- Какво?
- Майната му!
- На кое?
- На всичко.
- Пол още подсмърчаше от отсрещната страна....въздишка, втора
- Дай да говорим за нещо друго, че не си чусвам лицето.
- Какво?!
- Още колко имаш да пишеш за вестника?
- Сега не се занимавам с това. Успокои ли се малко?
- Малко. - въздишка...насилено изхилване..
- Какво?
- Нищо миличка. Гледам да се разсея по някакъв начин. Не мога да разбера плаче ли ми се или ми се смее.
...мълчание...
- Както и да е.
- Какво ще правиш?
- Не ми пука. Нямам представа. Докато чаках таксито, снегът ме наваля и някакъв ме иззяпа и аз - "к'во бе, не си ли виждал дядо Коледа?" Тоя се ухили и ме подмина.
През цялото време тя мълчеше и записваше разговора.
- Миличка, искаш ли като сме заедно да си направим тиква?
- Може.
- Миличка, кажи нещо.
- Няма какво. Ти трябва да говориш. Ефира е твой.
Писна й да пише. Сега тя мълчеше, а Пол от време на време казваше по някоя дума. Сега трябваше да напечата това и да го принтира, но страшно много й се ходеше до тоалетната. Всичко друго можеше да почака.
Отпи глътка от горещото кафе. Искаше да свърши телефонния разговор. Пол се захили.
- Знаеш ли кои дни се почива?
- Аз почивам до 7-ми - 8-ми януари.
- Колко е часа?
- 02:06.
Кога ли ще свърши този разговор...?!
- Трябва да взема утре някакви пари от някой. Ало?
- Аз.
- Тук си значи.
- Да.
- Искам да си поговоря още с теб и да легна да спя.
- Ами лягай. Дай да свъшваме и лягай.
- Миличка!
...мълчание...пукане...прекъсна.
- Ало?
- Тук съм.
- Искам те!
- Аха.
- Въобще не ти пука.
- Дам. Мисля си за това колко си тъп и, че нищо не мога да направя по въпроса.
- Знам миличка.
...мълчание...
- Какво ще правим на Нова Година?
- Не знам.
- Миличка?
- Искаш ли да ти дам джезве за кафето?
- Да. Ама кога?
- Утре?
- Добре.
- Лека нощ.
- Лека нощ миличка. Обичам те!
- Аха. Чао.
Събра си багажа и пак потегли.
* * *
Той беше навсякъде с нея. Женски му работи. Маниюристката я слушаше, а тя си говореше с всеки, който си даваше поне малко зор и се правеше на учтив. Разказваше на Пол за човека, който толкова много обича. Всеки ден и всяка минута, когато бяха заедно. Пол вече си мислеше, че този мъж го преследва. Дори не знаеше името му, но това че тя през вечер плачеше заради него, го караше да се чувства жалък и ненужен. И все пак тя беше с него, с Пол, а не с другия. Гледаше я как се облича и как се съблича. Ходеше с нея дори до тоалетната. Култ към личността? Страшно много обичаше мензиса й, а тя бе развила непоносимо отвращение към мъжкия полов орган. Искаше да прави секс само с жени. Мъжете я привличаха чисто интелектуално. Искаше само с него, но не можеше да го има. Женски му работи.
* * *
Неоновата реклама светеше право в очите й. Доставяше й удоволствие да тренира погледа си.
* * *
Една вечер се прибираше у тях и вървеше бавно в ритъма на музиката от уокмена й. Една кола спря до нея и един едър и гологлав пръч я извика. Реши да преодолее отвращението си към пениса или да го затвърди. Не й пукаше от нищо вече. Той я помисли да курва. Тя нямаше нищо против. Качи се в колата и отиде в апартамента му, изчука я, както, когато беше малка, взе парите и даже се почувства добре.
* * *
- Искам карамел.
- Да слушаш?
- Да ям. Преди малко пишках.
- Искам да съм с теб следващия път.
- Бррррррр. Студено ми е.
- Какво миличка? Аз съм много лош. Кефи ме как миришеш. Страшно апетитно. Ахххх..обичам те.
- Ще ти затворя телефона.
- Ако стана деведесет кила пак ли ще ме обичаш?
- Ти луд ли си? Искам до отида при аборигените в Австралия.
- Защо?
- Ами струват ми се печени. Искаш ли да чуеш как започва разказа ми?
* * *
Прибра се у тях, събра си багажа, сложи си очилата и замина. Вече й беше безразлично. Отиде до първото метро и започна да пише.
* * *
- Ало. . .
- Музиката по радиото ме отчайва.
- Пусни си нещо друго. Какво правиш?
- Не знам. Пиша разказ. Говорих с един човек. Не го познавам.
- Кога?
- По IRC.
- Къде?
- Преди два дни. Разплаках се.
- Защо?
- Разказах му за прителя ми. Нали знаеш, този, за който редовно ме слушаш. Плаках от щастие.
- Къде?
- Бях в клуба и после един турчин ме изпрати до нас.
- Миличка! Нали ти казах..
- Май ми е хвърлил око.
- Кой?!
- Турчина. Ама е мого смешен. Всички са много смешни. Чакай да си сипя вода.
- Обичам те!
- Аха. Та за какво ти говорих?
- За турчина. Пази се от него.
- Ама моля ти се, не съм малко дете.
- Яла ли си нещо?
- Не.
- Колко дни вече?
- Три.
- Миличка, нали съм ти казал нещо. Не можеш да пиеш хапчетата без да ядеш.
- Вчера бях в безсъзнание 2 минути. Знаеш ли, искам да се махна. Само говоря с хората и им слушам проблемите. Днес един ми разказа как е разрязал ръката на приятелката си. Много живописно беше.
- Наистина?
- Да. После ме покани у тях и ми подари ножа.
- А приятелката му?
- Ами върнала се на училище. След няколко дни пак ще си видят. Мислиш ли, че си заслужава да пиша за това?
- Не знам. Както решиш. А ножа сега къде е?
- Беля си портокал с него. Хайде в три часа в "Джаза".
- Ами ще се опитам да дойда.
- Добре. Защо му казват така като не пускат никакъв джаз… Трябва да се обличам. Чао.
- Чао.
* * *
Изкъпа се и си сложи очилата. Не се чустваше особено добре. Коремът я болеше. Обади се на една приятелка.
* * *
- Здрасти. Какво правиш?
- Здравей. Ми..нищо особено.
- За утре какво ще се разберем? 12:30 у нас?
- Ами става.
- Как ти е сърцето мила?
- Бие още. Хехе.
- Хехе. Чао тогава. До утре.
- Чао утре ще се видим.
* * *
Батерията на лаптопа свърши. Затвори го и се качи горе до колата си. Щеше да изчака да се зареди, за да отиде до следващото метро. Сложи си очилата и замина.
* * *
- Това което ти казах днес беше наистина сериозно.
- Кое?
- Че искам да се ожениш за мен.
- Ама ти сериозно ли?
- Ами хъни ти като станеш на 26 примерно, аз тогава ще бъда на 31 близо и тогава ще се оженим. Много го искам миличка, много.
- Ти си луд бе!
- Знам. Аз съм сигурен, че съм си намерил човека, който обичам.
- На мен за пръв път ми правят предложение.
- Наистина?
- Е не де, ама истинско…
- Разбираш ли, всеки ден като те виждам все повече и повече те обичам.
- Докато станем на 30 може да съм ти омръзнала.
- Мила, просто се побърквам по теб. Страх ме е, че ти можеш да ме зарежеш.
- Дай да говорим за нещо друго, че това е много. . .такаа. . .
- Ама аз наистина ти го казвам.
* * *
Беше полудяла. 4:30am. Ушите й пулсираха и тя не можеше да заспи. Коремът й беше свит на топка. През 1 секунда набираше телефона на Пол, но не можеше да се свърже. Даваше напрекъснато заето. Беше в интернет. Защо точно, когато най-много й трябва, не може да се свърже с него. Ето пак учестеното дишане на телефона. Вече не чуваше нищо. Притеснението я погълна и заслепи. Спеше й се, а не можеше. Беше превъзбудена. Не обичаше да бездейства, беше обречена на това. Хората около нея я притискаха. Парите я притискаха. Туп - туптуп. Туп - туптуп. Туп - туптуп. Ще пробва да накара Пол да се сети за нея от разстояние и да освободи проклетия телефон. Туп - туптуп. Това не можеше да спре. Пулсът й беше учестен.
Пак заето. Мамка му! Целият й организъм я предаваше. Даже оргазмите не бяха до край, защото тя не искаше да ги доведе до там. Просто дълги или кратки, но изпълнени с ибухваща енергия, изяждаща партньора й. Сега, в това състояние не можеше да си позволи да има любовница. Щеше да я убие със силата на страстта и сдържаните си импулси. Тит-тит-тит. Ужасен звук! Ами ако беше извършила убииство и се нуждаеше на секундата от Пол, за да прикрие уликите?! Пак трябваше да се оправя сама. Отново беше до телефона дявол да го вземе. Щеше да му звъни докато не й се доспи. Напоследък изпитваше нуждата да е с него. Ту го мразеше и й идешe да го убие, ту го обичаше до полуда. След страхотния секс тази вечер, а и той каза, че му е харесал много, се нуждаеше пак от него. Обезумя. Очите й се затваряха, но не можеше да заспи. Казваха й че има изразителни очи, но вече със сенки от недоспиване под тях. Не знаеше какво да прави с живота си. А даже да беше решила, се чудеше как да го каже на близките си. Всичко отново и отново опираше до пари. Ще им каже. Да утре ще им каже за Италия.
Пак посегна към червения телефон - заето.
В главата и звучеше Lenny Kravitz, ушите й пулсираха, телефона туткаше. ..сън..умира за сън.. .още един опит - 05:00. Трябваше да става рано.
Туп - Туптуп. Туп - Туптуп.
Тит - тит - тит - тит - тит…
* * *
Противопоказания и нежелателни лекарствени реакции - Уморяемост, световъртеж, депресия, главоболие. Да не се приема с парацетамол и алкохол. Може да намали скоростта на реакция.
* * *
5 хапчета и 2 парацетамола плюс чаша вода. Пльосна се да спи с дънките и бялата тениска.
* * *
- Миличка, не знам дали при теб е така, но винаги, когато говоря с теб по телефона или ближа слушалката или я целувам.
* * *
Днес се разплака докато беше с него. Разплака се от щастие, че го има. За пъв път от толкова време тя осъзна, че въпреки всичките му неостатъци, той беше това, от което се нуждаеше. Той беше готов да убие някой заради нея. Всъщност не се разплака. Просто очите й се насълзиха, но беше толкова прекрасно. Телефонът - отново той, а каква ненавист изпитваше навремето към него.
* * *
Всичко започва да се превръща в сценарий.
* * *
- Нали съм ти казала, че ако имаш някакви проблеми, няма да правим такива неща?!
- Миличка, казал съм ти нещо…
- И аз.
- И аз.
- И аз.
- Хъни!
* * *
- Как си миличка, ти?
- Добре. Прави ми се нещо сего, но не знам какво.
- И на мен. Аз знам. Лиже ми се.
* * *
1984 - Джордж Оруел. Тя четеше докато той я лижеше. По телевизията даваха някакви сумисти. Не си беше и помисляла, че може да пусне това, докато Пол ближеше дупето й. Беше . . .ами беше просто нещо ново и нищо необикновенно. Не можеше да разбере как тези сумисти бяха сексуално задоволени и кои ли жени ще се захванат с такива типове изобщо?! Горките момичета! Ами ако тия тлъстаци страдаха от маниакалното желание да са отгоре по време на половото сношение. Някак й се струваше неподходящо да използва друг израз за секса между тези индивиди и другите, които го правят с тях. Просто потъваш в плът. Като желе от анимационните филмчета са. Имаше чувствто, че само да ги изръчкаш леко с показалеца и те ще се разтресат. Един от тях дори приличаше на съседката й!
* * *
- Миличка, направо съм луднал по теб! Направо не знам!
- Да миличко. И аз те обичам.
* * *
Искаше й се да продължи разказа си, но не можеше. Нещо непрекъснато й убягваше и това я убиваше.Чуваше дишането му в телефона, дългите среднощни разговори - понякога влажни, а понякога мълчаливи. Искаше да му разкаже за най-перверзните си желания. Обичаше да слуша за разходките, които Пол искаше да направи по тялото й.
Болеше я глава. В празната стая бяха останали само две чаши пълни с нищо. Можеше да я видиш как с уморена плавна походка отнася бутилката от бяло вино до кофата. Останаха само чашите.
* * *
На този разказ му липсваше нещо основно. . . може би визитките и поканите от всички места където е била.
Преди известно време си беше харесала жена, но онази беше прекалено скована. Търсенето й можеше просто ей така да престане. Всички бяха или прекалено отворени и се престараваха да се харесат на другите, а останалите - досатъчо невзрачни, за да я отблъснат. Едните прекалено злобни, типичната женска злоба, която на моменти е до толкова комична, че ти иде да убиеш участничките в представлението, а другите - прекалено тихи и свенливи, които в даден момент избиваха комплекси и ставаха като горната част представителки на женския род. Ето това не можеше да разбере! Защо, когато хората не знаят какви са и кои са стигат до такива смешни и грозни крайности - май това беше гена на човеците…?!
"Една пеперуда до мен долетяот източен вятър довяна. . . . и тихо заплака за мен, за моите пръсти УБИЙЦИ!" Поредната безсънна сутрин. Тази песен трабваше да я спре скоро, защото имаше чувството, че се е превърнала в пеперуда. Нова Генерация - почти никой не си спомняше за тях. Беше зарибила няколко приятели, но само това.
* * *
Заслужаваше ли си да пише за Нова Година…ами просто беше прекрасно. . .Заслужаваше ли си да пише за времето прекарано с Пол. . .въпреки всичките проблеми- просто беше прекрасно. А за сестра си - щеше да я види това лято. Магията, която си беше направила, да не се влюбва никога повече, не действа много дълго. Срокът й на годност беше около година и половина. Май пак трябваше да си направи, но този път много по-дълготрайна, защото така не можеше да продължава.
Обичате ли българска музика…? Има толкова красиви песни, за които почти никой не е чувал.
* * *
Разговорите постепено намаляха. Той я обичаше. Тя него…също. Но просто и се спеше маниакално много. Почти изостави приятелите си.Разкара всички и всичко и остана сама. Толкова сама и й беше толкова добре…някъде след септември…Нещата в нея напираха да бъдат написани. Трябваше да престане да смесва живота на сестра й с нейния…нейните мисли и действия се преплитаха с местонахождението на милата и сестричка. Ето защо разказът трябваше някога да свърши. И щом като пише това значи е свършил. Трябваше да го прочете още веднъж…и да направи още нещо - да отиде на последната среща със себе си. Да напише на себе си последното, но този път наистина последното писмо и да отиде някъде да се накрещи. А след това - просто да продължи да живее. През цялото време пишеше за себе си, защото не се осмеляваше да пише за другите. Драскаше си някакви редове слагаше ги на страницата си и пак драскаше, осъзнавайки безмислието на всичко това. Искаше да пише за хората, които най-много обича, но не знаеше дали те го искат. Вече не правеше нищо през главата на някой. После се получаваха някакви страшни усложнения от това. Последната среща със себе си…?! Ами и тя не разбра защо съдбата си направи толкова тъпа шега. Аз ти принадлежа…ти също ми принадлежиш…егоистично на пръв поглед - . . . .!
---------------------------------------------------------------------------------------------------------
Express yourself, don't repress yourself
Шансът не съществува, има само талант!
|
