- Четири, петдесет и една...Рестото ви... Следващият.

... Стъклени топчета, прозрачно потракват и се разсипват навсякъде без да променят с нещо хода на времето, или каквото и да е друго.

"Ако успея да го отворя..." - пазарското пликче шумоли между пръстите и послушно зейва.
Цигари, айрян, бутилка тъмна бира, мляко с ягоди, салфетки, крушка от 100W.
Навън тротоарът отплува назад заедно с магазина, уличния ъгъл... още осем крачки до Бъди.
"Ако този път не залае..."
Бъди спи на геврек до изтривалката на №70, увил привичните улични звуци около клепналите си уши в крехък кучи сън.
Ключът стърже в бравата, щрак и пак щрак.
Влиза тихо, сякаш се страхува да не събуди къщата в цялата й величествена жалка празнота.
"Ако..."
Малки победи, дребни печалби от нищожни залози.
Всъщност не залага нищо, освен несъществени разочарования, без никакво практическо покритие. Обратният резултат не очарова, няма същинска победа; просто си отдъхва и продължава нататък.
"Ако, когато завинтя новата крушка, лампата се окаже запалена..." Крушката светва в пръстите, зажумява за миг и се бори с лекото замайване върху масата със столчето отгоре й. После слиза, оставя всичко така и се прокрадва до леглото без да загаси онази лампа, без да докосва вратите през които минава.
Позволява на дрехите да се свлекат на пода, обувките остават най-отдолу в топлата купчинка.
Пъха се безшумно сред пластовете разбъркани завивки, възглавници, книжа; отдавна изстиналата грейка изпльоква тихо някъде из неразборията. Самотен звук.
Стиска силно очи.
После още по-силно, под клепачите зажужават цветни петна.
Светлината е звук.
Заслушва се в този звук, звукът на цветните светли петна под плътно затворените клепачи - абсолютна какафония?
Може би има някаква скрита подредба...
Представя си на какво е възможно да го оприличи.
Вероятно така е звучал светът точно когато е бил създаден, за да бъде място за живеене.
Каква ненужна мисъл...
Оня ден, вчера и утре.
Днес го няма, също както не беше налице вчера.
За утре още няма сведения.
Кръгло, прозрачно стъкло, многократно повторение на безсмислено изящни овални форми.

Грейката се е стоплила от тялото, безобиден температурен трансфер.
Клепачите вече лежат отпуснати над очите и тъмнината е тиха; така необременяваща.
И тогава:
Защо отиде там.
Знаеш къде.
Защо...
Така внезапно, сякаш гледа отстрани, отгоре и отвътре...

Силно осветена стая, силно звучи музика, тоновете на пианото се смесват с дълбок аромат на пачули, фино обработена кожа... зряло грозде, още светлина, още... Алкохол. Студена, чиста миризма на водка, още... Смолист дъх, някакси цветен, смесени студени и топли цветни петна.
Стиска очи, но звукът на цветовете го няма зад клепачите. Просто стиска очи.
Превъзмогва повдигането, труди се. Старае се да се преодолее, да се изтръгне от себе си... да се изгуби, избяга...
... Усеща натиска на глезените й върху раменете си, коприненогладките задни части на широко отворените й бедра подлудяват тялото му всеки път когато докосват тласкащите му слабини.
Тя помръдва китките си в дланите му, това го кара несъзнателно да отпусне хватката около тях. Ръцете му обгръщат главата й, той свежда лице към нея, върху челото й пада капка, беззвучно отваря невидима рана в кожата й.
Очите й се открехват невиждащи, разсеяни, като на човек пред когото преминава бърз влак без никой, когото да очаква да съзре вътре.
Устата й се разпукват и връхчетата на гладките й зъби надничат примамливо притегателно като късчета сладък хлъзгав лед през август.
Той облизва устните й, езикът му се плъзва по зъбите и потъва дълбоко; тя отвръща в яростна забрава.
Ръцете й се извиват, крайчетата на ноктите й оставят седефени електрически следи по раменете, хълбоците му. Бдрата й се разтварят още по-широко, тя се гмурка да се слее, да удави своята идентичност, докато той се стреми да докаже себе си.
Изражението върху лицето му е напрегнато, вглъбено, отнесено като на композитор или акордьор на пиана, а звукът на пиано в стаята е непоносимо, несъответстващо перфектен и чист; струи, пръски, искрящо светла пяна от стройни звуци, които обливат...
Тя се изтръгва от него, мигновено се свива в стегнат възел, после мускулите й изригват и го запокитват по гръб върху ненадейно опънатата покривка на леглото. Тя се стоварва мълниеносно, обгръща го с ръце, крака, връхчетата на гърдите й се възпламеняват по пътя си върху кожата му.
Устните й съскат сключени около члена му и пият ведно с неистовия танц на езика и зъбите й.
Той плъзва ръце по краката й от кръглите пети дотръпнещите й бедра и я притегля силно нагоре към лицето си.
Езикът му е хладен когато намира гладкото й влагалище и горещ когато пръстите му я разтварят докрай и обикаля бързо около щръкналия й клитор.
После устните му го захлупват плътни и меки, той стене задъхано и гали с огнения си език самото й същество.
Тя потъва в усещанията и го поема във вибриращото си гърло и още... и още...
Докато се размива разпартушинена на нищожни, непотребни дрипави парцалчета пепел.
Парченца гъсти сажди. Черни и горещи, все по-рехаво падащи, обособяват обемите, материалните граници на две чужди едно на друго съзнания в сплетените тела.

После цивилизоваността взема превес под формата на отворена кутия цигари и тихото привично "смак-смак" от запалката.
Тя залита леко извън пределите на съзнанието си и вътрешно се залавя като непохватен алпинист за тънката връвчица на нещо нелепо, въпрос: "Как е наименованието на екзоскелетните океански планктони, май бяха водорасли..."
Той просто диша.
За себе си.
Тя изпробва гласа си, без да се обръща към него по име. Нещо като:
"Намали светлината", или "Глен Гулд е прекрасен", или "Днес вторник ли е" - все едно.
Той казва: "Да."

После, в магазина: "Четири, петдесет и една..."
Несмъртоносен коктейл от тъмна бира, айрян, сметаново мляко с ягоди и салфетки с крушка.
Защо беше там...
Къде... Там...
Мимолетен любовник на отдавнашно бившата бъдеща съпруга, която понастоящем се храни със стъклени топчета.
Малки, кръгли прозрачни победи, ситни тържества от дребни залози, които не причиняват ничия загуба днес.

Днес го няма, без никому да е хрумвало да доказва това.

Направо се вряза като светъл лъч в този и без това отдавна замръкнал кът на нет-а.

И аз от снощи не мога да му се нарадвам.
Е тъй, както не ми дрее, се утрепах от спонтанни реакции.

Смело. Това е единствената дума, която ми хрумна. И нахално също. Нещо като грозно и красиво в едно. Но омайва.

Acropolis adieu

честно, не мислех за възможно ти да го напишеш тъкмо по този начин...
много е добро и все пак една дребна неточност: никога, ама никога изящното не може да бъде безсмислено, така поне чувствам аз...


"Днес го няма, също както не беше налице вчера"
...

Мдам, на хората нещо не им се пише напоследък...
Или пък им се пише, но много клубове, много нещо, нещата се пръскат и няма как да бъдат прочетени.

Това "на светличко да се изака" ... много опасна птица си, ей, мониторът ми пи кафе вместо мене : )))))

Не беше много... смело.
Искаше ми се да кажа как разните абсолютно различни по основание неща могат да бъдат съчетани в едно действие.
Двама души вършат едно нещо, но всъщност правят различни неща. И всъщност единият е въвлечен, няма значение кой...
Е, не с всичко е така, но понякога става.
Но и това не е най-важното. Кое е най-важното в този случай нямам представа... Може би даже не е случай. Направо като гледам не е.
Парче, отрязък, от дълга много пъти усуквана лента, панделка, нещо, което ветрите са вели дълго и никой не е имал конкретна полза от това.
Изглежда, че безсъзнателно съм тръгнала в някакви такива... експерименти, опити, вкусвания, да ги наречем.
Нещо като "какви на вкус биват бягствата?"
Ама и това не е точно така...
Важното е, че е до известна степен забавно, хм...
Ама наистина ли нахално? Не е нахално, защо да е?
Което пък... дали да не взема да направя опит "нахално...бягство" : )
И не е и красиво. Красивото пак и отново е наоколо, не в него... Но и грозно пък не е...
Ами не знам.
Но ми е интересно какво ми казвате и много внимавам в казаното, наистина.

Защо? Какво му е на аз и какво му е на този начин?
Понякога всичко може да бъде безсмислено, а по-точно - лишено от смисленост.
Например диатомеите, за които кой знае защо и твърде нелепо се сеща едното действащо лице в написаното горе.
Те са океански екзоскелетни водорасли, едноклетъчни са.Всяка от техните "черупки" е абсолютно различна от другите, също както всичките снежинки са различни. Формите им са съвършени и изящни, едни приличат на звезди, замъци, транни кълба, филигранно изрязани от изключително умел майстор... и тяхното изящество е ... безсмислено.
изкопаемите скелети на диатомеи се ползват за леярска пръст.
Т.е. те имат доста смисъл, тези скелетчета. Но изяществото им... никъде не е застъпено в този смисъл, нещо такова... Имат значение някакви други техни качесва.
Не, че има особено огромно значение за въртенето на земята, всичко това...
И, да, "Днес го няма, също както не беше налице вчера" . Стават понякога такива работи, не мислиш ли?

Не мога да разбера защо хората бягат от спонтанността си.
Спонтанност не е лоша дума, нито вредно понятие, какво сега : )

ми не си права, пък
изяществото има смисъл, дори само затова, че съществува
на мен ми става хубаво само като си представя изящна форма/готическа катедрала, примерно/, не е нужно дори да я виждам
а понякога си мисля, че изящно може да бъде дори грозното и страшното...
преди доста години наблюдавах под микроскоп подобни форми и съвсем точно разбирам за какво говориш, не че това има някакво "значение за въртенето на земята"
а останалото просто се случва