Тази сутрин отново си спомних думите на Дони Дарко "Всеки умира в самота" (от едноименния филм), както е през последните няколко седмици. Със сигурност това е резултат от депресията която ме е налегнала и пак от нея е нежеланието ми да се виждам с никакви хора и в същото време неистовото желание за среща с някой. На път за работа минах отново през малката градинка опитваща се напразно да избегне хладната ръка на зимата - тревата е пожълтяла и изсъхнала, по високите стръкове унило висят паяжини покрити с блестящи капчици вода от утринната мъгла. В същата градинка има и една малка круша която от около седмица ме радва с топлите си есенни цветове на листата. Гледам планината през прозореца срещу мен - всеки път когато го направя тя е различна, точно като графиките които Хокусай е правил на Фиджи, липсва само пасторалния сюжет. Той е заменен от три умерено сиви блока и гъста плетеница от пътни артерии с безброй движещи се автомобили. Тъй като квартала е краен, броят на хората по улиците е ограничен до един-двама самотни минувачи бързащи нанякъде - най често това е някоя от двете автобусни спирки или пръснатите наоколо административни сгради. Слушах Браян Ино и неговата Music For Airports.

Небето днес е фантастично. Ноемврийско небе - прелюдия за оловно сивите зимни текстури и смъртната бледност. Планината е забулена в разпокъсани облаци приемащи най-различни форми, на моменти абстрактни, но странно познати и които обещават да се видим пак. може би когато завали първия сняг. Мисля че вече разбрах много за себе си, и самоунищожителните набези на които подлагам своя вътрешен мир могат да намалят интензитета си. Въпреки това присъщото ми спокойствие отказва да се завърне. За дума на деня избрах мистерия. Има нещо особено в начина по който облаците се докосват до върха на планината, образувайки гладък бяло-сив саван с проблясващи горни слоеве. В същото време по склона който е към мен се гонят слънчеви петна, разкривайки багрите на оцветените гори. над останалата част от тялото на планината виждам самостоятелни образувания подобни на изпарения, носейки ми асоциации с действащ вулкан. Природният хаос е прекрасен доколкото в него няма участие човешка ръка. Вече взех решение всеки ден (или тогава когато видя планината в по особена светлина) да определям дума която да стане водеща в моите разсъждения. Ще я разнищвам отвсякъде и ще се опитам да напиша всичко което идва в съзнанието ми с нейното споменаване. Засега това не ми се удава.

Чувствам че губя приятелите си един по един. Със сигурност е внушение, но все по-често се улавям че се опитвам да се затворя в собствен свят в който има вероятност да бъда щастлив (да, това не е сигурно), но който несъмнено няма да ми донесе нищо добро. Днес ще помоля всички хора с които ми е приятно да бъда по никакъв начин да не ме оставят да бъда сам със себе си. Предчувствам че въпреки отчаяното ми желание да не виждам никого, изолацията само ще усложни положението. От няколко дена се опитвам да внеса някакъв ред в мислите си, но не съм сигурен доколко се справям.

"непоносимата лекота на битието" - кундера (и в частност ницше) е адски прав. Опита ми да разбия човешкия живот на отделни дискретни структури май е на път да изпълни предназначението си - в живота на всеки може да се изолира такъв отрязък от време от който той може да се възстанови целия. Това е подобно на атомния строеж на веществото и въпреки че не мога да го докажа съм почти сигурен че го има. остава само да открия моята градивна единица. От известно време насам ми е много трудно с лекотата на живота. La dolce vita, доколкото го е имало се е превърнал в нещо като съществуване в работнически квартал на Манчестър през 50-те години.

"всеки сам търси щастието си" - това е... това е нещо което не мога да демитологизирам. Чувствам че е вярно в своята същност, но не мога да го приема. Склонен съм да му повярвам само в частта в която се отнася до любимият ми напоследък цитат "човек умира в самота". Ако приема че това е вярно, то тогава излиза че човек е щастлив само в смъртта, защото е сам.

:::the truth is out there:.:

Навярно е от точно заради есента, с депресивната и красота и оголващите се корони на дърветата, които скоро ще се превърнат в студени вени из които ще потече мразовитата кръв на зимата... в нашите също, като че ли... а приятелите... те са неугасващите огнища на лятото, които ще ни топлят, макар понякога и да ни изглеждат като мраморни камини в изоставена къща... но това е само защото ги гледаме през сивите очила на съзнанието си... зная го... или поне силно се надявам да знам.

благодаря

"Отчуждението се появява и в смисъла на това, че моето средство за съществуване е средство и на друг, че обектът на моето желание е недостижимо притежание на друг, че всяко нещо само по себе си е нещо друго." Маркс

:::the truth is out there:.:

Продължавай да разказваш.
Сега ще пробвам една картинка:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

mdaaa....

ima edna kniga, na koqto edva li ste popadali...:)
za vsichki , koito tyyrsqt pytqn , a ne vijdat, che sa na nego...
fragmenti...silni na mesta...

na men pyk mi e uiutno...v esennata mygla
i mi e zabavno da skacham v kupishtata ryjdivi lista v parka
i obicham da se sgushvam v paltoto si...:)

vsqka esen tuk se chetat ..esenni misli...:)
predi dve godini (mai:) , kogato serjantyt se podvizavashe po tezi mesta,
aurora prisystvashe osezatelno, borqna tykmo beshe izcheznala, a arkadashyt beshe svejar...ami po-optimistichni bqha skazaniqta:)

...togava...

:)
PoZdravi:)

Вече е тъмно и не мога да видя ясно планината срещу мен. Останал е само един заплашителен на вид силует, но аз съм сигурен че това е един добър великан. Странно, но писането започва да ми харесва и ме кара да се чувствам значително по-спокоен... това което търсим, не е това което намираме. Може би и аз съм намерил нещо, но ще го разбера след време, дотогава ми остават периодично връхлитащите ме душевни терзания, а сега, сега отивам в билкова и се надявам да намеря приятелите си там. Не искам да се прибера вкъщи и да остана пак сам с компютъра.
Намерих ги и чувствам че пак нещо недоизказано виси между нас. Подтискащо е, но затова пък повода за събирането е хубав... Това обаче не променя нещата, статуквото се запазва.

Днес думата ми за планината ще е униние. Самата дума предразполага към нещо тъжно и протяжно, усамотено и отчаяно. Дори планината се опитва да скрие лицето си в пухкави кълбета дим и да остане насаме замалко. Навън вятъра носи върху шибащи струи малки капчици дъжд, а градския транспорт е по-ужасен отвсякога. Винаги когато завали хората които дотогава не са го използвали тръгват да пътуват. Наблюдавах ги - мокри, някои още сънени, други тъжни и апатични, натъпкани в малката метална кутия. И аз съм един от тях, но освен да наблюдавам другите винаги заставам така че да съм близо до прозореца. Пейзажа, доста ърбън на моменти преминава пред очите ми абстрактно пречупен през малките капки по стъклото. Отивам пак на работа.

"Външните белези на приятелството са и самата същност на приятелството. Те са достатъчни да го създават." Интересно, до голяма степен съм склонен да се съглася с това, макар че ми се иска да открия в приятелството нещо по дълбоко от външно изражение. Духованата близост между два индивида несъмнено е по-важна от всеки външен белег на привличане. Ницше беше казал нещо по темата и което напълно отговаря на моята нагласа в момента. Цитирам по памет "преди да започнете да живеете с някого, задайте си въпроса дали ще намирате общи теми за разговор с него през следващите 30 години". Това е, мисля че формулирах (благодаря ти Е.) до голяма степен това което ме мъчи - имам неистово желание да общувам с някой...

:::the truth is out there:.:

Редактирано от chilko на 05.11.02 13:54.

ya-ya...

za Външните белези на приятелството са и самата същност на приятелството...
az si mislq, che te sa obratno roporcionalni (proshtavaite izkaza, no ot nqkolko sedmici s takiva strogi dumi si typcha glavata:) na zdravinata na vryzkata:)
razbirash li?

kolkoto e po-pokazno, lesno da se vidi s ochi...tolkova drugata-duhovnata -vrryzka e po-slaba:)

iskam d moga da tancuvam kato vyzrastnite:) zabelqzali li ste kak go pravqt te?
s malko dvijeniq, elegantno, dopir mejdu dve tela-samo ot ryce...
a mladite-vpiti edni v drugi:)
ednite gi svyrzvat godinite, obshtite spomeni i onova "oshte neshto" (vj reni kovacheva:), koeto e ustoichivo na vremeto
a drugite...(?)

"s nqkoi hora dori ne e nujno da si izmislqte obshti spomeni, no te se pridvijvat s kolela, a az imam karta za gradskiq transport"28.20.02

Права, както винаги!
Така си е, с някои хора човек се чувства добре, самото им присъствие действа така. Винаги има и "още нещо", а колкото до "здравината на връзката", човек няма как да я измери, на тоя фронт всичко е доста имагинерно и доверието е ключовата дума. Така че, драга хлима, продължавай да утешаваш просълзилите се младежи с дружеското то къ-къ-къ, а за колелото, не се притеснявай, то и без друго вече застудя, та ще се мъчим с градския транспорт, няма как.
Бъди здрава!