Re: “Иманяр”– АД. / Култура и изкуство / Литература

В зората на демокрацията
или “Иманяр”– АД.

Първа част

Язовир Доспат.

Отивам, значи, да прибера живарника и още на отиване ми стана лошо. Първо, колата беше почти килната на една страна. Под нея се беше образувала малка локвичка с преливащи оттенъци и специфичен мирис. Веднага се сетих, че не трябва да паля цигара, както си бях наумил. Бутнах цигарата зад ухото и бавно започнах да оглеждам обстановката. От прозореца на колата надничаше уплашената физиономия на Пинтата, а зад него две женски ръце помагаха на два женски крака да уцелят крачолите на дънки. Два метра по-надолу по склона, оттатък камъка, който беше спрял устрема на Шкодичката към водата, лежеше КАРТАТА...

--------------------------------------------------------------------------------

Поп Христо ни я даде след неколкодневен маратон с купешка гроздова, от която всички имахме киселини и чували под очите. Каза, че му била завещана от дядо му да я пази като зеницата на окото си. На четвъртия ден Ицо, вече така му викахме, не можа да си спомни за кое око точно е ставало въпрос и склони да ни я даде, но при изричното условие, че някой от нас веднага ще отиде за бира. Сашо Пинтата малко се поинати, но накрая отиде. Аз грижливо сгънах така трудно придобитата карта и я прибрах на сигурно място – в паспорта. След половин час Пинтата пристигна с две каси бира и две девойки на около 30 години, които му помагаха да ги носи. Бяха дъщерите на шефа на ловната дружинка, и двете бяха “софиянки” и много се радваха да ни видят, а на нас сърце не ни даде да ги върнем. Така останахме още два дена при попа.

Три дни по-късно, когато се събудих разбрах, че става нещо лошо. Някъде падах и нещо ми натискаше лявото ухо. Първото, което видях, беше една светкавица, но по болката познах, че тя идва някъде отвътре. Нямаше друг начин да разбера какво става и затова се опитах да си отворя лявото око. Не можах. Опитах с дясното и изведнъж се случиха много неща наведнъж... Първо разбрах, че не падам, а се возя в кола. После разбрах, че това, което ми натиска ухото е ченето на Пинтата, който се намира под мен, а отгоре ми има нечие тяло, което упорито се опитва да се задържи за косата ми. В същото време ме прониза страхотна болка в пикочния мехур и разбрах, че съм се събудил.

Казах “Добро утро”. Колата поднесе и се закова на място. Тялото, което беше върху мен не издържа на натоварването и с кичур коса се озова между задната седалка и облегалките на Шкодата. Беше професор Щерев, познат в академичните среди, като Щерьо Пушека. Тогава се сетих, че зад волана трябва да е четвъртият участник в експедицията, нашият гид, светлият лъч, показващ пътя на бедните ни заблудени души – Пешо. Той се беше обърнал с лице назаем назад и се пулеше, колкото му позволяваха очилата, тип Джон Ленън. Явно беше, че е много уплашен и в първия момент се обърнах да видя дали няма някоя мечка зад мен. Нямаше естествено, но Пешо не успяваше да си фокусира погледа съвсем и все гледаше някъде около мен. Аз нямах никакво желание да се обяснявам какво съм искал да кажа, когато се опитах да кажа “Добро утро” и побързах да изляза навън.

За да обясня защо това простичко действие се оказа доста трудно, се налага да кажа няколко общи приказки. Значи, колата беше същинска антика. Шкода-Октавия, модел 1960 г., с две врати. На предната дясна седалка имаше един разбъркан пъзел от лопати, кирки, въдици, една кофа, две раници и дори китара. Ние тримата по незнаен начин се бяхме оказали на задната седалка и леко напомняхме отворена консерва “Копърка”. Нямаше начин да няма начин да се излезе от колата, щом веднъж бяхме попаднали вътре. Накрая прегазих Пушека и успях.

Много пъти съм разказвал вица за най-голямото удоволствие на света, но тогава, докато пикаех, го усетих за пръв път в цялата му мощ. Когато свърших, Пешо вече гледаше почти норамално и загадъчно се усмихваше, отваряйки задния капак на колата. Щерьо Пушека се беше надвесил над предната дясна облегалка и се опитваше да драйфа извън колата. Аз седнах. Пешо, клатушкайки се, дойде при мен и с тържествен жест ми подаде една бира. Тогава се издрайфах и аз.

– Гоше, тука, зад завоя има чешма, – гузно каза Пешо.

– Ъъ-ъ, к’во? – попитах аз. Думите ужасно бавно изминаваха пътя от ушите навътре.

– Чешмичка, казвам, има. Тука на всеки километър има по една чешмичка. Също, като във филма, но са чешмички, – водачът ни явно искаше да разведри обстановката.

– Аха.

Успях някак да се домъкна до чешмата и в този миг разбрах, че в живота има и по-прекрасни неща от това да се изпикаеш. После дойде Щерьо и ме избута настрани. Не разбрах защо го направи. Чешмата имаше много чучури. След като се напих седнах на някаква древна пейка отстрани и си спомням, че се учудих как така никой не я е отмъкнал още. Слънцето припичаше и дразнеше очите. Облегнах се и ги затворих. Ей така, за малко.

Следващият път се събудих от нечленоразделното ръмжене на Пинтата. Леко му завидях, че е прескочил първото събуждане и ще му е по-лесно да се осъзнае, но после спрях да му завиждам. Горкия, за да се събуди чак сега трябва да е бил в доста по-лошо състояние от нас преди това. Всичкото, което можахме да разберем или може би да се досетим е, че му е лошо. Бяхме на някаква полянка до язовира. Пешо и Щерьо се бяха настанили около малък огън, над който беше закачена походната ни тенджерка с вода за чай. Както винаги димът се увиваше около Щерьо. Пинтата се запъти към храстите. Аз също излязох от колата и седнах на един камък до огъня, където се водеше обичайният разговор кой какво си спомня, че е направил другият. Почти чувах как се намества мозъка ми.

– Къде е водата? – беше Сашо.

– В багажника, – отвърна му Пешо и го погледна състрадателно. Сашо с бавни крачки се запъти към колата.

– Абе, к’во стана? Да не ни изгони попа? – в главата ми все още не всичко се беше наместило.

– Леле-е, само да не нагъне пак пиенето! – Пешо изобщо не ми обърна внимание, а гледаше загрижено към клатушкащият се към колата Сашо.

– Много ли е? – попита Щерьо.

– Повече отколкото можем да изпием.

Щерьо подозрително повдигна вежди:

– И защо го купи? Таман бяхме довършили предишното.

– Не съм, – кратко отвърна Пешо.

– Да не искаш да кажеш, че само се е наместило в багажника? – след тези думи Щерьо премести поглед върху мен, но аз само невинно поклатих глава. Вътре нещо издръкна.

– Попа го намести. Каза, че ако владиката види такова количество у тях ще го разпопи за четвърти път, – уточни Пешо. Наистина Ицето беше споменавал, че очаква височайшото посещение след седмица. Боже, наистина ли бе минала цяла седмица?! Дано не съм буйствал докато ни е изхвърлял.

Зад гърба си чух глухия звук, който съпровожда отключаването на този вид багажници и после вратата се затвори. В очите на Щерьо и Пешо се четеше напрежение, но и двамата предпочитаха да оставят другия да спре Пинтата. Така мигът отлетя. Зад мен се чу рязко вдишване и нещо тежко тупна на земята. Двамата ми събеседници скочиха и отлетяха нататък.

За да не останете с погрешно впечатление тук съм длъжен да отбележа колко свестен човек е Александър Карагеоргиев.. Подвеждащият прякор му излезе преди години, по време на симпозиум в едно китно балканско градче, където той се запозна с един ирландец. Джон имаше претенции да е голям пияч, а наш Сашко в пристъп на патриотизъм се беше зарекъл да го научи да мери питиетата в наши единици. Научи го. Накрая ирландецът се представяше като “Иваншоу”, но се закле, че повече никога няма да вкуси домашна гроздова в хоремаг с непознати. Освен това искрено се смя, когато Сашо му каза, че е обикновен шофьор на кмет. Тогава Александър Карагеоргиев стана Сашо Пинтата. А иначе той изобщо пиеше много рядко. Задочник девета година, можеше да не се сеща за алкохол в продължение на месеци. Лошото започваше, когато влезе във фаза или сесия. Сега изглежда беше във фаза.

Подложих едно клонче в огъня и се престраших да погледна през рамо. Очаквах да видя някаква борба около багажника, но бях изненадан. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Пинтата беше на земята, над него се бяха надвесили Пешо и Щерьо Пушека. После обаче забелязах, че те не се опитват да го удържат на земята, а го гледат загрижено и нещо си говорят. Това ме накара окончателно да изтрезнея и в миг се озовах до тях.

– Ще се оправи ли?

– Ще се оправи. – отсече Пешо.

Пинтата лежеше възнак; лявата му длан беше отпусната някъде върху сърцето, дясната беше заела форма, като на просещ човек, но с малко по-изпънати пръсти, сякаш миг преди Мислителят на Роден да си я лепне на челото (става въпрос за оригинала, модела – в произведението на скулптора позата е малко по-интелегентна); десният крак на нашият мислител не се виждаше, сигурно беше някъде под задните му части.

– Какво му е? – попитах.

Пушека си беше свалил якето и му правеше вятър.

– Делириум тременс, – замислено каза Пешо.

– Кой? – размърда се Пинтата.

– Делириум... – започна Пешо, после се усети. – Абе, човек, изкара ни акъла.

– Попа ли ме удари?! – Пинтата не се даваше лесно.

– Ти си поп. На, пий! – побързах да извадя водата от багажника преди да се е сблъскал повторно с изкушението. Той тежко премести поглед върху тубата с водата, но в очите му се появи живот.

– Не съм, – каза той и започна да пие на едри глътки.

Докато Пинтата жадно поглъщаше от живителната течност Пешо се пресегна през мен, рязко затвори багажника и ми хвърли убийствен поглед. Пинтата се задави. После дружно му помогнахме да си намери крака и го домъкнахме до огъня. Водата вече бълбукаше и Пешо пусна в нея някакви бурени. Не посмяхме да се обадим. Той още в казармата беше доказал, че ги чатка тия работи. Последните две учения ги карахме без старшината, защото всичките предишни той ги караше по различните трънки и само пращаше шофьора на ротния до близкото село за още тоалетна хартия. Накрая ротният не издържа да го бъзикат в селото и забрани на старшината да излиза на занятия. В крайна сметка старшината намаза най-много от тая работа, но и на нас ни стана по-лека службата.

Пинтата пийна малко чай и се мушна в колата да си доспива. Май мозъкът му услужливо беше изтрил гледката на препълнения багажник. Инстинкт за самосъхранение...

Слънцето клонеше към залез и ние нямахме никакво желание за нови подвизи. Опънахме палатката и преместихме Пинтата в нея. Той не каза нищо. Мисля, че и не усети.

--------------------------------------------------------------------------------

Следващото събуждане също няма да го забравя никога.

През нощта Пешо пръв се изнесе от палатката и зае мястото в колата. Аз трябваше да избирам дали да слушам хъркането на другите двама другари от една педя растояние или от по-далече. Избрах по-далечето. Намерих си относително равно местенце под някакво неиглолистно дърво и веднага откъртих. Чувалът ми бе номер едно и никакъв студ не ме плашеше. После дълго се чудих кой идиот е избрал тази полянка, но се оказа, че където и да бяхме отишли кравите пак щяха да ни намерят. Краварчетата в селото още преди десетина години били забелязали, че ако има някъде палатки, то в повечето случаи наоколо се навъртат и поразголени туристки, та за всеки случай винаги си проверявали. От този ден нататък не видяхме нито една крава наблизо, макар, че не разбрах дали е от липсата на нови палатки или заради олелията покрай съсипания ми чувал.

Мамка му, тогава разбрах, че наистина косата ти щръква ако я оближе крава. Водата в язовира беше ледена и не посмях да се топна в нея. Опитвах с какво ли не, докато накрая не открих идеалното средство за тая работа, но за това по-късно. Добре, че тогава Пешо се подаде от “Шкодилака” и ме спаси от пълно изяждане.

С триста зора отпъдихме кравите и обяснихме на пастирчето, че няма да караме баща му да плаща чувала ми, че сме само мъже, рибари, женомразци; че сред нас нито има жени, нито се очаква да проима и т. н. Както и да е – отървахме се леко. Момчето няколко пъти погледна към кирките и лопатите, но не успя да попита нищо. Откъм палатката се чуха две благословии. Първата беше особено дълга и засукана, по адрес на цялата женска рода на този дето вдига такъв шум по това време, а втората беше по-кратка и към автора на първата. Това окончателно убеди момчето, че не сме съвсем наред и наистина няма жени. Пожела ни всичко хубаво и повече не го видяхме.

С Пешо взехме тежко и отговорно решение – да скрием пиенето някъде, защото иначе никакво имане нямаше да намерим, най-много то нас да намери. Занесохме го зад близките дървета (наистина беше ужасно много) и го закопахме. Оставихме само една бутилка джин и един тоник. Пешо каза, че някъде в колата трябва да има и лимон от Великден. Джина скрихме под седалката и оставихме само тоника да се вижда. Номерът беше да предупредим Щерьо да не ни издаде.

До обяд бяхме заети със съвещание. Трябваше да уточним стратегията и тактиката на начинанието. Решихме аз и Пешо прилежно да се правим на рибари и по възможност да уловим нещо. Пинтата и Щерьо се наеха да открият мястото, където е закопано съкровището. Но! Първо трябваше да разшифроваме така наречената “карта”. В кавички, защото по нея нямаше почти никакви топографски ориентири. Имаше една, излизаща от хартията линия, под която пишеше нещо от рода на “...ГОЛ... ...ВОД...”; имаше също така четири дръвчета в единия край, едно по-голямо по- към средата; нещо, което смътно напомняше ручей, най-вече заради “ВАДАТА” и няколко завъртулки, които ще да бяха камъни или нещо подобно – надпис под тях нямаше. Всъщност това беше по-лесната част. След локализирането на въпросната местност идваше по-трудната част. Работата беше там, че на картата нямаше нито един знак, който да указва точното място. Нито нарисуван сандък, нито делва, нито чувал. Кръстче дори нямаше. Да не говорим за количество крачки по посока на луната точно в полунощ, в еди коя си нощ. Явно никой от четата на хайдут Вельо не беше чел “Островът на съкровищата”, защото нямаше дори кучешки скелет, ориентиран на север. Разбрахме се, че щом открием поляната, ще разчитаме на интуиция, дедукция и още няколко умни думички, за да се сетим къде е закопано имането.

Екип едно-конспиративен (аз и Пешо) си приготвихме по една въдица, тоест Пешо приготви и двете въдици, защото аз бъкел не разбирам от риболов и се отправихме към язовира. Екип две-секретен взеха кофата и тръгнаха “за боровинки”. Пешо им се скара, че в началото на юни боровинки няма да намерят и те след кратка препирня се съгласиха, че единият ще бере гъби, а другият е за дърва.

Този ден улових четири пъстърви и седем кротушки, но изпуснах несметно количество. Вървеше ми, като на бясно куче тоягите. Пешо само сменяше стръвта ми и се нервеше, че само аз вадя. След поредната изпусната риба Пешо побесня и каза, че повече никога няма да отиде с новобранец за риба, защото по не знам си кой закон рибата надушвала кьопавия (мен демек) и се нахранвала от неговата въдица, а истинският рибар (той) не получавал дори дребен стимул с поне едно клъвване. За риболова било много важно да те кълве нещо. Мен като малък ме беше нападал един петел. Казах това на Пешо, а той ме погледна учудено и си забели очите. Виждах, че много се нерви и реших да помогна:

– Абе, Пешо, защо не отидем до селото да вземем някой петел да те клъвне?

Пешо пак завъртя очи към небето и въдъхна тежко. Аз обаче го гледах настоятелно, твърдо решен да помогна с каквото мога. Пешо ме погледна още веднъж и рече:

– Два петела.

– С един не става ли?

– Ама ти сериозно ли?

– Че как?!

Той се удари по челото и започна да ме посвещава в рибарските тайни. Накратко, оказа се, че петел не вършел работа и ме изпрати в селото за кокошка. Каза, че непременно трябвало да е стара. Колкото по-стара – толкова по-добре. Колко е достатъчно стара? Поне десетгодишна. Още тогава заподозрях, че и той нищо не разбира от риболов. Къде се е чуло и видяло кокошка да доживее до такава почтена възраст. Той ме гледаше леко подхилен под мустак и сигурно очакваше, че ще се откажа да ходя чак до селото. Аз обаче гордо се обърнах и тръгнах.

Дано да ви е интересно!
Следва втора част:)

Това е само форум!

Всъщност той излезе прав. Така и не донесох кокошка, но не защото съм се отказал, а защото на половината път се сетих, че съм си забравил парите в лагера и се върнах...

Когато приближих лагера видях, че Пешо играе някаква аеробика по брега и му викнах, че се е побъркал. Той нещо изкрещя. Тоя човек има изумителната способност когато е възбуден да говори по-бързо отколкото може. В съчетание с въртящите се във всички посоки очи е малко плашеща гледка, но ние се познавахме отдавна. После видях, че водата пред него нещо се вълнува и помислих, че или е закачил Лох Неското чудовище, или е някоя голяма риба. Изплаших се не на шега и събитията отново започнаха да се случват бързо.

Изтичах до него и го хванах през кръста. В този момент Пешо изрева още по-силно, сигурно защото рибата беше дръпнала по-силно. Добре, че го бях хванал здраво, защото иначе щеше да падне във водата. Аз съм доста по-тежък от него и това много ни помогна. Рибата дърпаше навътре, ние навън. Рибата дърпаше още по-силно, но аз бях запънал много здраво. Това продължи около минута. По едно време постигнахме някакво равновесие и Пешо спря да вика. Погледнах го през изпотените си клепачи. Той ме гледаше с кръвясал поглед и заговори много тихо и ласкаво:

– Чукундур, пусни ме веднага защото ще те убия! – по тихия тембър разбрах, че не е на себе си. Току що му бях спасил живота, но това не беше достатъчно. Трябваше да се боря и за разсъдъка му.

Внимателно минах пред него. Пуснах го и за моя изненада той не тръгна към водата, а просто се подпря на вдигнатия си във въздуха крак. Без да го изпускам от поглед застанах между него и чудовището и загребнах с шепи вода, колкото можах. През това време Пешо беше започнал да позеленява и говореше съвсем тихо и несвързано за накаква лопата. Лиснах му водата в лицето... Той хвърли въдицата по мен. Не ме улучи защото тъкмо се навеждах за нова порция вода. Погледнах го и разбрах, че ме напада по смъртта в очите му. Клекнах още по-ниско и той цопна от другата ми страна. Тогава благоразумно побягнах.

Той не ме гони дълго. След по-малко от пет минути легна на тревата по гръб и започна да плаче. След още пет минути лекичко пристъпих към него. Той вече беше поутихнал и само лекичко похлипваше.

– Защо?!

– К’во?

– Защо го направи? – сигурно ме питаше защо съм го спасил.

– Нали сме приятели, – винаги съм си представял как казвам нещо такова след геройска постъпка, която е спасила живота на поне половината Титаник. Е, сега случаят не беше много сходен, поне в количествено отношение, но аз усетих, че въпреки това се изчервявам.

Той зарева отново.

Къде ли не търсих. В цялата кола не остана нито един неповдигнат парцал, но лимон не можах да открия. Накрая се примирих с тая мисъл и се запътих към Пешо само с джин и тоник. По пътя взех две канчета от огъня. Приялелят ми ме пргърна и остана така дълго време.

В живота на всеки човек има мигове, когато той се чувства истински щастлив и оценен. Аз седях с шишето джин в едната ръка и капачката в другата и не смеех да мръдна, за да не разваля магията. Не след дълго тя сама се развали, тъй като джина има доста специфична миризма. Пешо ме пусна, взе двете канчета и слезе около двайсетина крачки до водата, за да ги изплакне. Неговата въдица стърчеше от водата с макарата нагоре и леко се поклащаше. Той я погледна, но само махна с ръка. Върна се при мен и подложи канчетата за пълнене. Сипах по малко джин и го разредих обилно с тоник – все пак още не бяхме си свършили мисията и не биваше да тръгваме по наклонената плоскост. Пихме на екс и това още повече ни сближи. Пешо каза, че съм чиста и неопетнена душа и той ме обича, въпреки всичко. Моментът не беше подходящ за навлизане в подробности, затова не го попитах кое е “всичко”, а и не можех, защото в очите ми напираха тежки мъжки сълзи. Тръгнах да наливам отново от джина, но той явно вече беше дошъл на себе си, защото ме спря и наля само тоник в канчетата. В погледа му се четеше някаква дълбока мъдрост и смирение – малко приличаше на икона. Екип две-секретен развали идилията.

Александър Карагеоргиев псуваше като хамалин, размахвайки кофата в лявата си ръка. Пушека го подпираше отдясно, за да не стъпва на превързния си крак. Пинтата беше ранен. Щерьо каза, че това е прокоба и нищо няма да намерим. Никой не може да намери в тоя край дори фас, а Пинтата беше настъпал пирон. Каза също, че Пинтата е карък и няма да напуска лагера, за да не го отвлекат извънземни. После каза, че извънземните дори да го отвлекат ще го върнат сами, за да не им мрънка на главите. Пинтата се обиди и млъкна. Седнахме до огъня да пием чай.

Тогава дойдоха девойките. Пристигнаха с гръм и трясък, възседнали някакъв мотор с кош, по всяка вероятност останал още от германците. Жизнерадостното им чуруликане не предполагаше нищо добро за мисията ни. Щерьо се разля във всепоглъщаща усмивка и изприпка да ги посрещне. Имаше си приказка с по-голямата сестра и май смяташе да си я довършат. Погледът на Пешо придоби още по-иконски вид.

– Ей, рошльо, ела да ни помогнеш! – беше по-малката, Малинка, пухкаво розово същество със зелени очи. Пригладих си кравешката прическа и отидох.

Бяха донесли доста неща, предимно алкохол. Спогледахме се със Щерьо, после заедно погледнахме към огъня. Пинтата обясняваше на Пешо нещо, а последният се опитваше да си обърне очите в правилната посока – напред и навън. Мисля, че успя. Издърпахме момичетата настрани и се заехме да им обясняваме колко е опасно да пием сега алкохол. Не можехме да им кажем за истинската цел на експедицията ни, а те не можеха да възприемат тезата, че алкохолът пречи на риболова.

– Вие можете да си ловите риба колкото искате, а ние през това време ще ви сготвим нещо. Или искате да ни изгоните? – нацупи се Малинка.

– Как ще ви гоним, много ви се радваме даже, – Пушека беше намръщил вежди към мен, докато по-голямата сестра (така и не й запомних името) се опитваше да му отмъкне ухото. – Самоче алкохола трябва да го покрием засега.

– Момичета, а риба можете ли да готвите? – Щерьо се опитваше да замаже положението. – Че Гошо и Пешо цял ден ловят.

– Ама вие да не сте хванали вече?

– Хванахме, но е малко. Трябва ни кокошка.

– ??

– За рибата.

– Пфу-у, – намръщи се каката. – Кокошка с риба – звучи гадно.

Жени. Изобщо не мислех да им преподавам уроци по риболовство и затова не отговорих.

– Ще отида да донеса колкото има. – казах аз и се запътих към живарника.

Така се получи, че не го взех. Когато наближих водата реших, че е редно да прибера въдицата на Пешо, която още си стърчеше на същото място, но до другия ден можеше да потъне и върви я търси после. Нагазих във водата и дръпнах. Тя излезе меко от тинята и аз тръгнах към брега. По пътя обаче въдицата изведнъж оживя и изкочи от ръката ми. Аз в първия момент се стреснах, но после се сетих, че голямата риба не се е откъснала, а просто е кротувала досега. С един скок хванах пак въдицата и започнах да навивам. Не беше никак лесно. Някой беше забелязал борбата ми защото отгоре се чуха викове и някой се затича към мен. Това добиче явно беше бая голямо защото въдицата се огъваше почти на два ката.

– НЕ ДЪРПАЙ ПОВЕЧЕ!!! – Пешо бе някъде съвсем наблизо.

Леко завъртях глава и го видях на няколко крачки от мен с лопата в ръка и замъглен поглед. Хвърлих се настрани, за да избегна удара, но не пуснах въдицата. В краен сучай щях да я използвам за защита. Да, ама не! Пешо профуча покрай мен и нагази във водата. В лявата си ръка държеше кордата, а с дясната бе хванал лопатата, като копие и напредваше към вълните във водата. Чак сега разбрах за каква лопата е говорел преди това. Рибата по едно време спря да се дърпа. Пешо рязко замахна и заби лопатата във водата. После пак замахна и пак заби лопатата. Третият път кордата остана свободно да виси в ръката му. Той изрева, “като ранена в сърцето пантера” и се хвърли във водата да рови с ръце.

– Пешо, мани я, бе. Една риба, голяма работа, – отидох до него.

– Голяма, я! Как ще я махна? Такова нещо изпуска ли се?! Ей тука е някъде. Поне един път я ударих. – около нас бавно се разрастваше мътно петно от тиня и водорасли.

– Ще хванеш някоя бронхопневмония заради тая риба. – потупах го по рамото.

– Няма срашно. Малинка ще ме стопли – намигна ми той и продължи да рови. Реших, че няма да се откаже, докато не се вкочаняса и го оставих да търси. Тъкмо се обърнах да излизам навън и нещо бяло ми привлече погледа. Беше рибата, по-точно корема й. Наведох се и след две изплъзвания, накрая напипах някакъв ръб и я вдигнах над водата. Наистина беше голямо парче. Сигурно имаше към двайсе кила. Малинка каза, че нямала и десет. Жени...

Решихме да ядем риба на тенекия. Тенджерката и без това беше малка, а и нямахме олио. Пешо извади от колата една тенекия от сирене. Каза, че в нея си източвал маслото, но ако я обгорим хубаво няма да има проблеми. Пинтата се зае да я обгаря, а останалите мъже отидохме за дърва. Скоро щеше да се стъмни, а вечерта се очертаваше студена. Момичетата изпратихме с няколко пластмасови бутилки за вода. Каката се изплези на Щерьо и се засмя като ученичка, Малинка направи същото на общо основание.

Когато се върнахме, заварихме Пинтата да пее някаква току що съчинена песен за възхвала на момичетата, тяхният усет към вселената и най-вече към неговите потребности.

– Какво става, бе хора? – Пушека хем искаше да се скара на девойките, хем някак си, ако може, да не им се кара.

– Голям воин жаден! – провикна се Малинка и отпи.

– Ами, като се върнахме, той вече къркаше, – добави каката с поглед на младенец.

Пешо ме побутна:

– Гоше, давай да се включваме и ние, че тоя път може и да се натрови.

– Как ще се натрови, бе? Ти не гледай етикетите. Тая ракия тате я вари, а при него няма шест-пет.

По-късно разбрахме, че слабото звено не е ракията, а рибата. Или Пинтата не беше свършил нещо както трябва, или рибата беше от някаква особена порода и миришеше лошо. Впрочем, както и да е. Още преди да минем на вино никой не обръщаше внимание на миризмата.

Пинтата заспа до огъня по средата на веселбата, оставяйки Малинка на произвола на съдбата, по-точно на самотата. Ние с нея и Пешо така се бяхме разпяли, че изобщо не усетихме кога Пушека и каката се се усамотили в Шкодилака. Когато забелязахме липсата им с Пешо бяхме толкова напреднали в материала, че вече бяхме прескочили фазата, когато бихме налетяли на Малинка. Влечаха ни задълбочените философски разговори за живота, вселената и всичко останало, докато накрая не легнахме и тримата в палатката. Пинтата хъркаше някъде отвън и само Малинка се сети да го завие. Опита се да го събуди, но се отказа и се върна при нас.

На другата сутрин точно Пинтата ни изненада най-много. Кой би помислил, че кристалният родопски въдух може да има такова благотворно въздействие? Сашко стана пръв и когато ни събуди, огънят вече гореше, а отгоре му се поклащаше тенджерката.

– Хайде момчета! Работа ни чака.

Момчетата започнахме да протестираме, а Малинка се обърна на другата страна. Щерьо и каката обаче станаха и предадоха заверата. Наложи се да станем и ние.

Докато момичетата ходеха до гората да се облекчат и да се измият на чешмата, ние развихме по-нататъшния план за действие. Пинтата щеше да остне в лагера с болния си крак, а останалите щяхме да “търсим по-добри места за рибаруване”. Пешо искаше да остане наистина да полови риба, Щерьо искаше да остане да пощипе каката още малко, аз исках да остана да си доспя, но Пинтата беше непреклонен. След кратка реч за несметните богатаства, които ни чакаха, успя да ни надъха достатъчно, че да прекопаем половината Родопи. Накарахме момичетата да отидат до селото за някаква храна, тоалетна хартия и НИКАКЪВ АЛКОХОЛ. Покрай тенекията на Пешо от нашата хартия беше останал само картонът и това, последното май ги убеди. Срещата беше по обяд.

Ако ротният можеше отнякъде да ни види този ден... Вярно, че не бяхме с пълно бойно снаряжение и не се затичахме нито един път, но навъртяхме такъв километраж, че спокойно покривахме суворовския норматив за форсиране на планини. Какво са някакви хиляда метра до следващият завой, когато зад него може да ни очакват купища злато? Може ли някакъв жалък мазол да попречи на хода на историята?

Може! Един – не, но те бяха три. Когато слъцето се издигна високо и започна да припича, напомняйки ни, че е време за обяд, тръгнахме обратно към лагера. Два от мазолите бяха Щерьови, но Пешо с неговия пъшкаше много повече. Тъй като се влачехме като родопска песен, предложих да отида напред и да докарам колата. Пешо каза, че не си дава колата на никой, но аз съм гении и след обяд ще обикаляме с нея.

До палатката стигнахме с два мазола повече. И двата пешови. Седнахме да ядем. Момичетата не бяха намерили тоалетна хартия и казаха, че пак ще се върнат до селото. Дошли само, колкото да ни нахранят. Щерьо Пушека се разтече по камъните. Пинтата каза, че се е надявал след обяд да си има компания, че щял да пощурее сам и т.н., но му се размина. На тръгване им казахме да вземат също и бинтове. Те казаха, че не сме никакви рибари, да си седим в лагера и да си ловим рибата, която ни е под носа, вместо да гоним Михаля по другите вирове. Това последното го каза каката, а малката през това време беше заета да си навива долния ръб на полото и да розовее. Пешо го удари на мъжка чест и каза, че ако толкова много искат, като се върнат ще им даде въдиците да покажат какво могат. Те се фръцнаха и заминаха, а щерьовият поглед ми напомняше пешовия, от предния ден.

Тръгнахме с колата. На втория завой Щерьо каза, че е забравил картата. След дружеска размяна на комплименти решихме да не се връщаме. Пешо помнел всяка драскотинка по нея и не било проблем. Щерьо го попита за какво тогава му се е карал досега и продължи с комплиментите. Работата отиваше на зле. Още не бяхме намерили съкровището, а вече се карахме. Казах им го и те решиха да оставят спора за след пласирането на стоката.

И с колата не открихме нужното място. По едно време на Пешо навсякъде му се струваше, че това е мястото, но мислеше така само до следващия завой. После пак същото. Навсякъде слизахме и се оглеждахме, но все нещо не се връзваше. Или нямаше ручей, или камъни или още нещо. По едно време на Пушека му щукна, че като нищо може да сме на отсрещния бряг. Никой не можа да се сети дали на картата има някакъв намек за Север и Юг. Решихме да го обсъдим с Пинтата. На връщане им напомних, че отпуската ми свършва след два дена. Те казаха, че ако намерят имането след като аз съм си отишъл няма да ми намалят процента, и че си оставам пълноправен акционер в начинанието. Знаех си аз, че са свестни момчета. Също така чувствах, че няма да се откажат лесно.

Спукахме гума. Няма да ви кажа как се сменя гума без крик, само ще ви кажа, че изисква мнооого време. Тръгнахме от лагера по обяд, а се върнахме към девет и нещо. Бяхме прегладнели, измръзнали; ноктите ни бяха изпочупени; гърбовете и ръцете ни боляха ужасно, само мазолите вече не ги усещахме. И когато нещо не върви на добре, то наистина не върви на добре.

Отдалече си помислихме, че се е запалила гората или най-малкото палатката. Когато стигнахме обаче, заварихме нова изненада.

– Абе, това не го ли минахме снощи?

На мястото на спретнатия лагерен огън гореше същинска клада. Пинтата, без помен от болка в крака си, съблечен по долни гащи танцуваше някакъв дивашки танц. Двете невинни създания пееха и му партнираха по почти същото облекло. Около огъня бяха разхвърляни няколко празни бутилки, а китарата ми... О, Боже! Намираше се на по-малко от два метра от кладата. Изтичах (въпреки всички болки) да я измъкна настрани, но беше късно. Единствената здрава струна ме опари, а китарата беше толкова крива, че ставаше само за подпалки. Хвърлих я в огъня. Танцуващите приеха това, като част от купона и се развихриха още повече. Каката се нахвърли върху мен и започна да ме целува. Блъснах я настрани и се запътих към палатката. Изобщо не погледнах как ме гледа Щерьо. Беше ми все тая.

Това е само форум!