11.09.2001

Малкият Човек в Малкият Град пиеше кафе. Кафето беше отвратително на вкус защото нямаше мляко, а Малкият Човек си пиеше кафето винаги с мляко. Искаше му се да запали и цигара, но от една седмица не пушеше, защото живота бе дълъг и Малкият Човек искаше да го изживее до край, без да си съкращава умишлено пътя. Малкият Човек отпи малка глътка и се взря в малкото листче пред него на което бяха нахвърляни множество малки проблеми, които Малкият Човек трябваше да реши. Той въздъхна недоволно и погледна натам, където слънцето се беше надвесило над Малкият Град. Телевизора пред него показваше други малки хора, които си играеха с весело малко куче. Малкият Човек погледна към собственото си малко куче, което спеше под малкият диван, сведе отново поглед към малкото листче и се запита защо винаги всички малки проблеми се струпваха именно на неговата малка глава. Малкото огледало на малкият гардероб пробляскваше лениво и Малкият Човек хвърли бърз поглед към малкото си отражение..трябваше да свали някои и друг килограм от малката си фигура и да престане да яде малките калорични сандвичи и да пие вредните газирани напитки. Все още намусен Малкият Човек се пресегна към малкото дистанционно и започна да сменя каналите на малкият телевизор докато с другата ръка си рошеше косата и се чудеше дали малката му глава не оплешивява...

Някъде далеч, далеч на изток в един Голям Град в същата тази минута загинаха хиляди други Малки Хора. Заедно с тях загинаха хиляди малки мечти, изчезнаха хиляди малки проблеми, хиляди малки истории останаха без краи..Безброй малки неща останаха недовършени, а безброи мисли - недоисказани. Малки семейства останаха без деца, малки деца - без бащи, малки мъже - без жени. Малки хора бягаха по големите улици и в облаците прах блещукаха хиляди малки очи в които се четеше Голямата Болка. Малки коли се блъскаха една в друга, а въздуха преливаше от въпроси без отговор над които се извисяваше Големият Въпрос.

И така Голямата Мъка споходи Големият Град...

Малкият Човек видя всичко това с очите си. Малкият му мозък превърташе на празен ход и малките му мисли се блъскаха объркано една в друга надвиквайки се помежду си. Малкят Човек протегна малката си трепереща ръка и бръкна под малкят си креват /където си беше обещал да не бърка/, извади малка кутия и си запали малка цигара.
Стана от стола, погледна Голямото си красиво Куче и си помисли колко много се радва че го има..Прокара ръка през Буйната си Коса, хвърли разсеян поглед към отражението на Прекрастната си Фигура, отпи глътка от Превъзходното си Кафе и излезна от стаята, като пътьом изхвърли малкото листче с Малките си Проблеми в малкото кошче до вратата.

Слънцето продължаваше да виси безучастно над Малкият Град..

какво ли още трябва да стане, за да се замислим...

добро е, много ми харесва. значим проблем и си го разказал много вълнуващо.

единствената ми забележка е твърде честото повтаряне на думата "малък, малко". знам, че е оправдано и с цел да изпъкне контраста голям/малък, но все пак е малко дразнещо.

8 от 10 от мен :)))))

кристално чисто, ясно, добре поднесено, смислено, без излишъци, точно предадено
история без история, сюжет без сюжет
големия смисъл на живота на малките хора или малкия смисъл на големите неща
та както и да е, хареса ми
и ако не беше това повтаряне на "малко" и вариациите му щеше да загуби от чара си

The Last is gone, the Future is not here, the Present is illusion.

без съмнение ако "малко"-то го нямаше, щеше да загуби от чара си :)))
и все пак е дразнещо :)))
нямам никаква идея какво може да се направи по въпроса, съжалявам за парадокса в критиката ми

...на глас с подходяща интонация и може и да спре да те дразни:)

Мерси за отзивите:)

Всъщност това е началото на статия, ама тука нали литература се бистри, не журналистика, та реших да не прекалявам:)