Уморено малък / Култура и изкуство / Литература

Уморено малък

Самотна сянка се промъкваше през пущинака. Горещ вятър носеше тук-там изсъхнали клони. Слънцето безлично разпукваше камъните, превръщайки ги в прах, носен от полъха. Тъмни облаци закриха светлината и самотната сянка безмълвно изчезна. Уморено тяло се отпусна тежко. Пръстите му стискаха конвулсивно парче смачкана хартия, докато безумните очи гледаха надалеч в безразличната празнина. Ръката потрепна и пръстите се разтвориха. Вятърът тихо зашептя, подхвана малкия лист, завъртя го и го захвърли върху прашните камъни. Очите отчаяно погледнаха празния лист. Хартията потрепваше като жива. Бавно се пресегна и я прибра до себе си. Изтощението го отнасяше. Всичко се стопи в неясна тъмнина и земята се раздвижи. Вятърът се усили. Облаците тичаха бясно по сивото небе. Придобиваха странни форми, сливайки се и разделяйки се. Някои се протягаха надолу към него, други изчезваха в необятното пространство. Равната пустинна земя се издигна и се заизвива неудържимо. Земята се гърчеше пред очите му. Накрая се разцепи и той потъна в дълбините й. Събуди се с вик. Очите му крещяха от ужас. Слънчев лъч проби тъмните облаци и освети бледото му хлътнало лице. Ръцете му трепереха. Дланите му бяха влажни, но пръстите не изпускаха листа. Надигна се и погледна нагоре. Облаците се разпръскавах. Болка... усещанията му бавно се възвръщаха. Повдигна ръката си. От нея се процеждаха ситни капки кръв. Една падна тихо. Върху листа остана алено петно. Взе острото камъче и прекара върха му през капката. Тънка червена линия се проточи и се смеси с прахта по листа. Вгледа се замислено. От плътта му продължаваха да се процеждат капки. Внимателно доближи камъчето до алената струйка. После докосна листа и изписа:

Скъпа...

Името се изгуби някъде в дебрите на съзнанието му. Продължи:

Странен сън. Паднах.

Прибра камъчето. Кръвта постепенно потъмня и засъхна. Внимателно сгъна хартията и се изправи. Трябваше да продължи. Краката му запристъпваха неуверено и стъпките нарушиха тишината. Ситни камъчета се ронеха. Слънцето отново грееше с пълната си сила. Светлината го притискаше и сякаш искаше да го смаже. Вятърът спря. Навсякъде ехтяха само стъпките му. Равномерно еднакви, една след друга. Безкрайно изпълваха видимата реалност, без начало и край. Не знаеше колко бе вървял. Земята неизменно се нижеше под краката му. Камъните се сменяха, но пустинята оставаше. Вървеше в унес. Ушите му странно бучаха. Спря до една скала и леко се строполи. Дълго време стоя така застинал, гледайки слънчевия диск. Лек полъх облъхна лицето му. Губеше се някъде между миналото и бъдещето, без да може да определи къде се намира. Бавно извади острото камъче и прободе ръката си. Болката извика стари усещания. Усмихна се. Разгъна хартията и започна отново да пише:

Не знам къде съм. Нито защо.
Знам само, че трябва да продължавам.

Изведнъж вятърът вдигна облак прах и го запокити в лицето му. Закри лицето си с ръка, но пясъка се сипеше отвсякъде. Завихри се около него и го заблъска в неизвестна посока. Отчаяно се опитваше да се изправи, но силата на стихията го подхвърляше като откъснато листо. Безпомощно се сви. Усети, че отново пропада. Пръстите му се вкопчиха в нещо твърдо. Изрониха скалата и продължи да пропада. Крещеше безвучно. Беше се свил до скалата, като малко дете. Нямаше вятър, но тъмните облаци се бяха върнали. Ръката му бе спряла да пише. Отново падна на сън. Уморено се огледа. Трябва да продължа, помисли си. Но накъде?! Прободе се отново.

Реалността изчезва.
Изгубих се.
Не знам посоката. Пътя изчезна.
Защо тръгнах?! Накъде?!

В далечината светли лъчи образуваха пелена. Затвори очи. Ситен пясък се завихряше тихо наблизо. Възприятията му се разпиляха в тишината. Малкото тяло се изгуби в огромната земя. Тъмна сянка обгърна всичко. Вятърът единствен безмълвно навяваше, и носеше листът в неизвестна посока.