В стаята е толкова тъмно, че едва виждам очертанията на тялото й. Една Богиня се е излегнала на дивана. Пуши мълчаливо наргиле и мисли за аромата на тютюна. Ябълки – любимият й плод, обича го във всичките му метаморфози – розовите цветчета на ябълковото дърво, ябълков сладкиш с канела, ябълков чай, ябълково вино, ябълков шампоан....

Тя се премести при мен в началото на май. Премести не е точната дума, по-скоро започна да спи в дома ми всяка вечер. Обаждаше ми се малко преди да свърши работа и си определяхме среща някъде. Разхождахме се, водех я на гости на мои приятели, тя ме напиваше от време на време и танцувахме като обезумели по цяла нощ. Любехме се дълго – всеки път като за последно – с много страст, тъга и смях. Обичах корема й; тя обичаше ръцете ми, които слагах под главата й всяка вечер, за да спи спокойно. Често, в събота, се събуждахме по обяд и докато слънцето се скриеше пиехме вино в леглото, тя пишеше своите налудничави стихове, а аз свирех... тогава бях пълен с музика. Само в съботните дни бяхме заедно 24 часа. Тези дни винаги ми се струваха неистински, невъзможни, сякаш рисувани...
В една такава събота, докато правех кафето, Тя се втренчи в мен – усетих погледа й по тила си, и чух гласът й – по-уверен от всякога:
- Обичаш ли ме?
Вцепених се. Бяхме заедно, защото се договорихме да не обсъждаме чувствата си. Преди да я срещна не отдавах никакво значение на жестовете, погледа, недоизказаните думи, но след като я видях за първи път – пленителна, освободена, саможива и в същото време непоносимо самотна и уплашена, осъзнах колко катастрофално важно може да бъде нечие мълчаливо присъствие. Тя ме обсеби и затова ми се прииска да избягам, да забравя лицето й и шеметните танци... просто да си тръгна – сякаш нищо не е било..... Нали ги знаете пеперудите еднодневки, онези, които преследват фанатично дъха на светлината...? Те са красиви в своята обреченост и тъжни... много тъжни. Крилата им са тежки.. и нейните клепачи падаха тежко над очите, скриваха болката от самотата, но аз я видях.. Същата тази нощ мастурбирах в леглото си и единственото нещо, което ме измъчваше, бяха очите й. Заспах тъжен и омърсен от самота..., а Тя беше разгадала погледа ми, още преди аз да го бях осъзнал.
- Обичаш ли ме? – въпросът й отекваше в съзнанието ми и исках вместо отговор да я любя със страстта, с която я пожелах още първата вечер. Но знаех, че трябва да кажа нещо... нещо, което да се слее с тишината на нашето съществуване – заедно..., което да подсили магията и да стопи страховете и на двама ни. На мен се падна тежестта на истинското Начало, защото знаех, че ако кажа истината, после няма да имам сили да я потъпча...
Кафеварката изгори пръстите ми и аз тихо простенах от болка. Тя скочи от леглото – както си беше топла и гола – и захвана да целува ръцете ми, пръстите, пулсиращи от изгарянето. Стопяваше болката с езика си, изпиваше я, приемаше я в себе си и я разтваряше в очите си. Богинята на ябълките, изкушението и страха... Разбира се, че я обичах, но дали нямаше да я изгубя, ако й го кажа..?! Дали да не й отвърна със същия въпрос? Защото се страхувах, че Тя е с мен само, за да ми обясни света и някой ден ще си тръгне..., ще спусне тежките си клепачи и ще затвори тихо вратата след себе си.. с усмивка, която ми прощава всичко и ми пожелава щастие...


* ще има още.....*

Много ми хареса, ще си го разпечатам! Отдавна не съм чела в Литература тук, признавам, така че не в сравнение с писаните произведения тук, но от доста време не съм чела нещо толкова истинско, вярно, лесно за четене, в смисъл на - стилът ти се лее много лесно приемливо, докато го четеш. А бе страшно много ми хареса и е толкова, ама толкова вярно, по дяволите, като разсъждение, като история, не като граматика, ох, страшно!

Благодаря ти за това, което си написал.

В замяна ти препоръчвам да чуеш албума (ако не си го слушал вече) на KITARO. Не съм музикална фанатичка, интересува ме музиката и текста на песните, и мога само да кажа, че това е група сформирана от Джо Андерсън, мисля че така се казваше вокалистът на YES, и японски музиканти.
Излезе през 93 или 94, не помня...

Живеем мълчаливо вече цяла седмица. Аз така и не й отговорих. Тя не престана да идва вечер при мен, но нещата се промениха. Любим се мълчаливо, не разговаряме, само се прегръщаме силно преди сънищата да ни отнесат далече. Нощем се будя и я наблюдавам. Толкова е спокойна, далечна, свита в себе си и разтворена в нощта... обичам я. Тази мисъл не ми дава да спя. Ставам и започвам тихичко да свиря на пианото – песен за нея и нейните сънища. Разпалвам наргилето и знам, че Тя се буди от ябълковия аромат – усещам погледа й в тъмното, ноздрите на нослето й се разширяват и с наслада поглъщат дъхавия тютюн. Странно, но тази седмица я чувствам по-близка, страхът ми изчезна, но не знам защо не мога да заговоря... Гледам през прозорчето на капандурата клоните на липата и си мисля за ръцете й... Тя се надигна от леглото и дойде при мен:
- Посвири ми.
Ръцете ми се плъзнаха по клавишите на пианото и мелодията, която се разля, казваше всичко..., но понякога са нужни и думи – само страхливците мълчат, а аз не съм от тях. Пях каквото ми дойде на ум, разказвах й за себе си; за сънищата; за делничните мисли; за нейните тежки клепачи и нежни ръце; за дните, в които съм копнял да я видя; за прекрасните ни нощи заедно; за страховете си...
- Обичам те... – така завърших песента.
- Нека си дадем обет за мълчание. Нека проговорим едва тогава, когато нещо се счупи в някой от нас; когато утрото ни завари отегчени от ръката, на която спим...; нека не забравяме нищо и никога...
Така заживяхме в музика и мълчание....

Един ден, Тя затвори тихо вратата след себе си и остави аромат на ябълков цвят.... каза, че ще се върне... чакам я...

*това е краят... може би... *

Пишеш стрaхотно

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Моля, напиши и нещо друго...пак така хубаво...

страхът никога не изчезва и магията никога не се завръща...

така е, но ябълковото дърво дава плод всяка година и винаги можеш да разпалиш наргилето отново...

на теб случвало ли ти се е да си отидеш...?

Да. И от мен са си отивали. Единият винаги си отива. Не може да не си отиде.