Разходка

В тишината на стаята някой влезе.
- Време е. - странно изрече.
Огледа се наоколо. Повдигна се. Болката изчезна.
- Почакай… искам да видя дъщеря си.
- Знам. Скоро ще дойде.
Свещта под иконата догаряше. Сълза от восък се стече надолу. Тихо падна върху задрямалата жена. Тя отвори очи стреснато, и потърка опарената ръка. Сънуваше, че двама души излизат. Отиде до леглото. Макар и в безсъзнание, мъжът още дишаше. Погали нежно лицето му.
Звук от ключове. Външната врата се отвори и някой нахълта. Усмихна се. "Сега ще захвърли обувките…" Чу се тихо шумолене и нечии боси стъпки. Винаги познаваше дъщеря си.
- Здравей! - прошепна от вратата на стаята. - Как е той?
Прегърна я. Ухаеше на здрач и на път.
- Откога…
- От няколко дни. Обадих ти се.., но не можах да ти кажа.
Седна в края на леглото. Погали косата му и стисна ръката.
- Дали… ни чува.
Мълчание. От гърдите му се изтръгна леко хриптене. Издъхна.
- Време е. - отново повтори странният непознат.
- А… те?
- Ще бъдат добре.
Двете жени стояха прегърнати в тишината на стаята.
- Мислех, че смъртта боли.
Непознатият се усмихна.
- Винаги ли… идваш ти, и…
- Не. Смъртта е човешко понятие.
- А… сега?!
- Сега… - усмивката му имаше особен чар - Сега си свободен.
Замълча.
- Но… не мога да им кажа, че ги обичам.
- Не би могъл. Не и в този момент.
- Може ли… да…
Поклати глава.
- Нека се поразходим…
Докосна го леко и се озоваха навън. Последните лъчи на слънцето докосваха върховете на дърветата.
- Мислех, че повече няма да виждам този свят.
- Сега можеш да възприемаш много повече. Погледни.
Отново го докосна и всичко се превърна в лъчиста енергия. Без да изгубва материалната си форма.
- Странно е… но и красиво.
- Това е твоята награда.
- Значи… и раят е човешка измислица?
Кимна.
- Ти живя интересен живот.
В миг света възвърна първоначалния си образ.
- Мога ли да…
Върнаха се в стаята. Там изнасяха трупа му.
- Намерението управлява духа ти.
- Как да вида…
Всичко отново се превърна в лъчиста енергия. Хората излъчваха особен блясък. Докосна дъщеря си. Прескочиха бели искри. Усещането бе невероятно.
- И те го усещат. Но не знаят какво е. Ела…
Озоваха се на голяма улица. Много хора вървяха напрегнато, всеки със своя проблем. Никой не ги виждаше.
- Ти успя да постигнеш особен баланс.
Не отговори.
- Малцина успяват. Но без семейство. И далеч от хорската суета.
Спря. Малко дете просеше. Спеше направо на земята, свило глава в ръце.
- Всеки следва съдбата си. Не търси отговори…
Отминаха.
- Какво да правя сега?!
Вдигна рамене.
- Това е твой избор.
Усмихна се обнадеждаващо, и се отдалечи. После изчезна.
Залута се сам по улицата. Накрая се умори, и отново се върна при тях. Къщата спеше притихнала. Приближи дъщеря си. Духът й не бе сам. Друго кълбо от енергия я обгръщаше. Тя сънуваше него. Насън го прегръщаше. Той също. Отлетяха. Само двамата, надалеч. Усмихна се. Отиде при жена си, и я погали нежно. Тя се обърна в съня си, и тихо промърмори "…какво правиш тук?!" Целуна я вместо отговор. Светлината в нея заблестя ярко. Прегърна я, и отлетяха.

това вече е нещо!!! поздравления!
разказчето носи някакво излъчване, усещане за дълбочина и проникновение. красиво е...
харесва ми...

stoj, ta gledaj

С малки изключение харесвам всичките ти разкази.
Необичайно голям е диапазонът, в който пишеш.
Този разказ ме развълнува особено, тъй като тематиката много ме интересува.
Какво мислиш за прераждането?

само ако знаех........

Naistina li vjarvasch,4e kogato umresch si svoboden?

може би....

е какво да ти кажа...изумена съм...невероятен си!!!