Спорът - малък философски фарс / Култура и изкуство / Литература

СПОРЪТ
Малък философски фарс

Ведър пролетен ден. В залятата от слънчева светлина горичка щеше да се състои СПОРЪТ.
Философите прииждаха.
Емпириците параноично и задъхано дотичваха един по един - всеки мъкнеше най-разнородни
джунджурии - колби, епруветки, маркучи, стъкларии, пинсети, пипети, мензури, лъжици, лъжички, ножове за масло, буркани, кофи, листи, салфетки, сандвичи с бекон /може би предполагаха интуитивно времетраенето на СПОРА, поради което се бяха запасили още с: ягодово сладко, банички, хлебчета, френско сирене, балканско кисело мляко, плодове, маслени сладки, бургундско вино, руска водка, чешка бира, абсент, коняци и други достойни за емпиричната им природа вещества/.
Рационалистите пристигнаха на цяла тълпа - никой не носеше нищо, освен разума си, още повече, че винаги разчитаха на емпириците за мъкненето на провизиите.
Двете групи стояха раздалечени една от друга, но това както винаги щеше да продължи до момента, в който някой рационалист не решеше, че все пак по-рационално може би е да удари една епруветка абсент за изчистване на съзнанието си.
Съдията все още го нямаше. Философите бяха малко объркани поради:
1. Незнанието си кой щеше да е днес съдия.
2. Дали има Бог или не.
3. Дали Франсис Бейкън пък не беше объркал коняка с някоя от тинктурите си /впрочем страхът им беше съвсем основателен/
Отвреме навреме двете враждуващи философски групи си хвърляха по някой убийствен поглед - колкото да поддържат напрежението. А иначе разговорите във всяка група доста трудно можеха да се нарекат чисто философски.
Темата на емпириците беше дали индуктивно може да се открие истинската природа на дъщерята на Йоркширския херцог /за по-малко просветените - колко опита и от кои точно философи да бъдат приложени тези опити, ще са необходими, за да се разбере изцяло и докрай световната загадка за истинската обиколка на талията на въпросната дама, а и не само този параметър/.
Рационалистите се въртяха около сложната проблема дали, след като притежаваха абсолютното
познание за игривата същност на дъщерята на Йоркширския херцог, ще могат да докажат в частност това си познание. А това си беше чиста дедукция.
В един момент емпириците явно осъзнаха, че няма да могат неекспериментално да разрешат сложния въпрос и единодушно взеха решение да пробват провизиите, които мъкнеха. Всички си наляха по нещо в колби, мензури, епруветки и вдигнаха шумна наздравица.
Това определено разгневи рационалистите, които за пореден път се замислиха дали пък разумът няма нужда отвреме навреме и от нещо по-сенсуалистко. Тогава Декарт най-неочаквано се провикна:
- COGITO, ERGO SUM!!!!!!!
- Тоя пък все това повтаря - измърмори един пийнал емпирик.
- Не вярвам в тези работи. - подметна саркастично Бейкън - Мисля, че най-важното, хм,
най-важното е…
- Хей, Бейкън, отдавна исках да те питам нещо важно - подшушна на ухото му Хюм.
- Казвай бързо. - Бейкън явно нервничеше. Винаги ставаше така, когато заговореше за философски работи.
- Ами, как да кажа, - започна несигурно Хюм, като побутна очилата си с рогови рамки, които
особено дразнеха Кант, който твърдеше, че тези очила или нямат диоптър, или пък имат, но
диоптърът беше нещо сбъркан, поради което Хюм " определено виждал ''Философските теми и предмети в такъв ракурс, който позволява по-нататъшни корекции" - Бейкън, да не си объркал пак там нещо коняка…, искам да кажа…, оная тинктура…, нали се сещаш…
Всички знаеха за параичността на Хюмовата природа - в общи линии Хюм живееше основно на
възприятия и френски коняк, поне откакто се беше преместил да живее във Франция. Добре поне, че тогава никой не бе чувал за Фройд, и слава богу, защото на Хюм щяха да му лепнат какви ли не комплекси поради сложните си взаимоотношения с баща си и нежеланието му да учи право.
- Не, не съм вземал никакви тинктури днес. - побърза да го успокои Бейкън, тъй като знаеше че
Хюм отново ще тръгне да го убеждава в истиността на идеити си, че нещата, с които имаме работа в познанието и опита, са непосредствено дадените ни впечатления и спомените за тях, като сигурно щеше саркастично да напомни за спомените.
- Добре, налей тогава малко коняк. - И Хюм протегна към Бейкън една елегантна колба - все пак си оставаше рафиниран британец, било то и шотландец.
Този момент на отслабване на дисциплината в групата на емпириците беше използван много умело от Декарт, който не пропусна отново да изреве:
- COGITO, ERGO SUM!!!!!!! И НИКОЙ ДА НЕ МЕ ПРЕКЪСВА!!!!!!!!!!!!
И емпирици, и рационалисти застинаха. В този момент никой нямаше желание да прекъсва Декарт, знаейки за страстта му към дуелите и за добрата му фехтовална техника.
Декарт тържествено огледа присъстващите и продължи в абсолютна тишина, прекъсвана от време на време от жуженето на някое насекомо или примляскването на някой емпирик. Като цяло обаче си беше доста тихо.
- И така, преди да дойде поредният съдия, който за пореден път ще е някой профан и Аз се
съмнявам, че ще разреши нашият вечен спор дали сетивата или разумът са методът за достигане до знанието и респективно - до науката, тоест истината. Като казах, че се съмнявам, това със
сигурност би трябвало да значи, че съм убеден в съществуването на нещото. Съмнявам се също така, че някой от присъстващите се съмнява във моето пристрастие към разума, мисленето… - Декарт спря за малко, явно се беше оплел в собственото си изречение и се усъмни леко, че няма да може да го довърши със същата сила и убеденост, с която го беше започнал.
- Сега ще каже : "Мисля, следователно съм субстанция мислене" - прошушна един дребен емпирик на ухото на един рационалист, който рационалист тихо се беше измъкнал иззад групата и беше направил сложен интелектуален напън за да достигне незабелязан от всички до бутилката бургундско, напъхано в една кошница.
- Е, както и да е. Да не се отпускаме във заплетени мисловни конструкции. Най-важното е, че щом мисля, следователно съм субстанцията мислене. - Тук Декарт си позволи да направи артистична пауза и да си придаде свръх замислен вид с лека доза съмнение в погледа, което той считаше за доста убедително по отношение на опонентите си. - И тъй като считам, че съдията на този така задълбочен СПОР може би ще закъснее, имате ли въпроси? Все пак, не трябва да забравяме, че във СПОРът се ражда истината, а нали за това сме се събрали? - Декарт предизвикателно погледна към полупияните и преяли емпирици.
- А как можете да докажете това? - извика един емпирик, попрекалил с абсента - От къде черпите познанието си?
- Във всеки случай не и от мензури. - Шумен смях разтърси горичката. Понякога дори Декарт
проявяваше двусмислено чувство за хумор. - Всъщност от математиката. Тя е изчистена от всякакъв сенсуализъм и материалност. Единствено на математиката човек може несъмнено да се опре, ако не иска да бъде подведен от лъжовността и изкривеността на сетивата си. Това е моят идеал за научност.
- Да, но… - замислено проговори Бейкън - без опит, без натрупване на сетивно познание е
невъзможна истинска научност. Отдавна ме преследва един образ. Представете си следното: според мен тези, които се занимаваха с науките, са били или емпирици, или догматици. Първите само събират и употребяват събраното, подобно на мравките; последните, които започват с разума, изплитат мрежи от себе си, като паяците. Пътят на пчелите минава по средата; те събират сок от цветята, от градините и полята, но го обработват и събират със собствени сили. Подобна е истинската работа на философията; тя не се уповава изцяло и дори главно на силата на ума, нито пък натрупва в паметта в непроменен вид предлагания от естествената история и механичните експерименти материал, а го изменя и преработва чрез ума. И така най-хубави надежди могат да се възлагат на по-тесния и по-здрав съюз на тия две способности /т.е. на опита и на разума/, които все още не са се обединили.
- Опитът, уважаеми Бейкън - уверено започна Декарт, сякаш се мъчеше да вразуми неразумно
дете - не може да бъде в никакъв случай достоверен. Ами погледнете например Хюм на какво е
заприличал след толкова опити. На моменти става дори смешен.
В този момент Хюм, който едва се държеше на крака, изгледа свирепо Декарт и му отправи една
непреводима шотландска реплика, която едва ли имаше нещо общо с философията и в частност с темата на настоящия СПОР. Най-вероятно си беше абсолютно субективна Хюмова оценка относно личността на Декарт.
- Но аз безусловно приемам днешното поведение на Хюм - миролюбиво продължи Декарт - и не за друго, а защото искам да продължа посоката на изложението си.
В основата на моите идеи, уважаеми Франсис, не може да стои нещо, в което да се съмнявам. Вие бихте ли живяли в къща с нестабилен и прогнил под? Едва ли. Ето защо считам, че в основата на моята мисловна система трябва да стои нещо несъмнено, постоянно и обективно. Аз съм устроен така, че се съмнявам във всичко - да кажем дори и в този СПОР. Не се съмнявам само във съмнението, тази отличителна и така прекрасна форма на мисленето, самообосноваващ се факт, за чието битие не е необходимо съществуването на нищо друго. И ето го моето определение за субстанция, за опора на нещата, за не-съмненост…
В този така вълнуващ момент се чуха бързи стъпки. Чуха се и два гласа някъде много наблизо до скупчилите се на поляната философи. Философите наостриха уши и след малко дори можеха да чуят по-ясно гласовете. Говореха мъж и дете.
След малко на поляната се появиха те двамата - единият определено познаваше философите, а и
те него. Позравиха се приятелски. Хюм се ухили и радостно извика:
- Хей, Сидхарта, какво те води насам?
- Ами водя ви съдията за днешния СПОР - рече кротко Сидхарта, който беше още и Гаутама, но за по-кратко всички му викаха Буда. Буда изтика детето пред себе си.
Безкрайно беше смайването на философите.
- Той ни се подиграва! - извика един рационалист.
- Напротив - спокойно продължи Буда. - не бих и помислил.
- И кое все пак е това дете, а, Сидхарта?
- Уилям Шекспир.
- Уилям Чий? Гаутама, а как това дете ще реши СПОРА?
- Ще ви прочете нещо. А вие сте умни мъже - ще решите сами.
В този момент в далечината се чу гръм - сякаш наближаваше буря. Философите неспокойно се
размърдаха. Декарт смутено промърмори:
- Хайде, чети, дете. Днес май всичко върви наопаки. Несъмнено.
И Уилям зачете:
- "Туй наше вечно "утре", "утре", "утре", пълзи от ден на ден с крачета ситни, дорде изгризе
сетната частица на срока ни. А всички наши "вчера" са светели по пътя на глупци към мухъла на гроба. Пф, угасвай свещице кратка! Тоз живот е само една нещастна движеща се сянка, актьор бездарен, който се явява, измъчва и изпъчва своя час на сцената и след това изчезва. История, разказана от луд, със много шум и бяс, в която няма ни капка смисъл…"
И когато малкият Уилям започна да чете последното изречение от своята присъда над философите, някъде там, в Австрия, един лекар сънуваше. Сънуваше и облаците на неговите сънища покриваха гората и обещаваха такава буря, за която бедните философи дори и не предполагаха. Ужасните облаци вече се събираха и не вещаеха нищо добро.