- Господин Капитан автомат АК5213 боен празен, готов за преглед! – машинално избълваха устата на редник Чучумишев.
Строени сме на плаца. Застъпваме караул и както си му е реда в такива случаи, провежда проверка на външния вид, както на боеца така и на оръжието. С две думи разиграва се добре отиграно и ежедневно репетирано театро.
Точно до мен е Мъдреца - още известен в околностите на Казичене като Цигуларя. След Мъдреца е Белката, който с двете си ръце сглобява /разглобява/ камион. Подир него идеше ред на Таралежа – той пък се слави с туй, че в околността няма равен с комбайна, а…
- …боен празен готов за преглед!!! – ме стресна с вика си Белката, а аз съм значително притеснен, но ей богу не се сещам от какво точно. По челото ми е избила пот, леко ми прилошава , а отгоре на всичко…а да! Не мога да се сетя номера на скапания автомат!
7913 ли беше…
9713 ли??
Не май беше…абе 13 със сигурно имаше – това е сигурно!
Като се замислих и съвсем се обърках, а колкото повече мислех толкова по нелепи ми се струваха цифрите и някак…чужди по своему. Времето напредва. Таралежа започна да рецитира, а капитана надзърташе, присвил едно си око в дулото на автомата.
Все пак е 7913…
Или не, май 7813!
Дамуготура в номера баш!!! За пръв път ми се случва, честно… Такъв резил - не е истина! Потя се като прасе, кръвта ми нахлува в главата - ще се пръсне! Отгоре на всичко и едното ми око взе ненадейно да сълзи. Няма как дойде и моят ред. Аз съм пред припадък. Дръпнах затвора и с изненадващо тънък за възрастта си глас изпищях:
- НАРКОМАНИ, НАРКОМАНИИИИИ!!!
Отворих очи. Огледах се. Жената и децата спят непробудно. Плувнал съм в пот, а сърцето ми като че препуска в галоп. Една заблудена мисъл се отдели от следкошмарното ми утринно съзнание и се изгуби в сенките на полилея - “7913 беше…”
Полежах така няколко минути, хипнотизиран от чудноватите орнаменти по тавана, след което бавно се измъкнах изпод завивките. Тихомълком се обух и затваряйки леко вратата, излязох в коридора.
След миг се озовах се в двора на къщата. Лекия вятър погали лицето ми с аромата на лято и водорасли. Замижах. Слънцето усмихнато, припичаше с плахия си поглед залива. Викове на чайки и гларуси, рикошираха о керемидените покриви на малкото селце и гаснеха из тесните, поспаливи улички. Хазяйката вареше някаква гозба под шарената сянка на асмата.
- Добрутро лельо Венче! – казах вежливо и бързешката се запътих към портата. Никак не исках да губя време в празни приказки за ревматизъма на бай Тодор или за туй, колко умна е щерка им и как е добре сега в Америка. Изкочих на уличката без да дочакам отговор.
Няколко ранобудни дечурлига от съседните квартири се гонеха между паркиралите пред къщите возила.
По едно време децата заковаха, като вцепенени. Едно от тях извика:
- Наркомани, наркомании!!! - и се втурнаха обратно, ама така сякаш самия дявол са видели.
Излишно е да крия, че и мене стана интересно какво ги е сплашило толкоз и какви са тез наркомани що игрите им тревожат. И ето, че не чаках дълго.
По уличката се зададе странновата мене двойка. Юноша и девойка с туристически раници.
Младежа бе на около седемнайсет, явно неотслужил, но с голям мерак за военна служба, ако се съди по външността. Кльощав с хигиенично избръсната глава, военни панталони, малко странновати кубинки, но все пак кубинки и бял потник. Момичето в главата на нищо не мязаше – некаква искрящо лилава чорлава топка. А панталоните и беха барем три, ако не и четири размера по големи от нужното.
Нужно е да допълним и това, че когато наближиха се видя, че и двамата имаха обеци не само по ушите, по и по носовете!? Другото нещо което ме същиса бяха татуировките. Момчето по-можех да го разбера, ако че татуировките му да не беха свет - аз самия имам две три красавици които топлят гърба и ръката - ама момичето!?
Ааа, не! Не знам наркомани ли беха, партизани ли, ама че беха без родителски контрол и липса на твърда ръка – мислим никой тука нема да оспори!
Когато набижиха съвсем, децата вече бяха се изпокрили по къщята и на улицата бех само аз и странниците.
- Шефе, имаш ли стаи? – попита ме гологлавото момче. Явно ме бъркаше с някой.
- В грешка си момче. Аз тук съм на почивка. Не съм от тук… – дългуча погледна момичето. Двамата се засмяха, след което се обърна отново към мен:
- Сори шефе, а да знаеш някой наоколо да има свободни стаи? – абе къде са им родителите питам аз! Ама нейсе, рекох майтап да става :
- Знам…– викам, а лицето на момичето светна и то се присъедини към нас. Свали си раницата на земята и каза:
- А бихте ли бил така добър да ни кажете къде е тази квартира, господине? – а те така! Не била толкоз закъсала младежта бе майкамустара! Ашкоусун на двевойката! Клутурно го докара въпроса детето, нема спор, ама аз продължавам:
- Бих, но срещу два коза… – като казах това, направо им зех здравето на тея деца ей! Пусто да опустее, слабо ми е перото, да ви опиша как се изпружи онова ми ти лице на дългуча и как очите му запримигаха неадекватно. Двамата се спогледаха след което момчето рече:
- Какви ги дрънкаш бе, чичка? Знаеш ли къде има квартири или не?
- Пуф паф пуф паф! – викам и се усмихвам, намигайки. Веселие се заформи, значи. Аз продължавам да тананикам, като се клатя малко, се едно влакче съм, ако ме разбирате –
- …пуф паф пуф паф! Тръгва детския влак, приказния чудак… - и им намигам многозначително.
- Откачалник! Гоби, да тръгваме… - каза намусено момичето и дръпна младежа за ръката. Дънгалака обаче нещо не му хареса. Искаше да види каква е работата аджеба. А работата, приятели, ставаше хубава! Истинска лятно Дедо Мразияда!
- Абе чичи ти случайно да си болен, а? – вика момъка и некак зе да си възвръща ума. Малко като че наперен зе да става – курназ момче.
Момента ми се стори подходящ за развитие и както си пеем и се смеем :
…избери си вагон
със мечти милион…
Бръкнах в задния джеб, ужким небрежно, и извадих една сгъваема чикийка :
…нова среща сега,
за добрите деца,
със балончета в ръкаааа!
Отворих бързо ножката и се хиля ама, вервайте ми,като пълен идиот! И да ме прощава читателя, ама не спрях дотам ами като скрих усмивката си, изсъсках тихо и през зъби:
- Никъде нема да ходите! И не ми се праете на ударени ами вадете де що имате трева, хапчета, джожан и босилек, че какво ми е причернело, почвам да ръгам на момента!!!! – разтрепериха се! А курназ момчето вика:
- …чакай бе чичка! Чакай бе! – и като зе да бърка в раницата, вервайте ми, извади цела аптечка с дивотии. Докато вадеше в краката ми аз стискам ножката и отново подех песента, щото некак много тегава зе да става обстановката. Момичето загубило ума и дума се криеше зад приятеля си. Накрая младежа стана и притеснено рече:
- Това е…
- Похвално Гоби, похвално! – викам и понечих да го потупам по рамото ама оня отскочи, все едно ще го коля. Момичето изписка в ужас и докато се усетя какво става и двамата тичаха по улицата с всички сили.
Огледах се. Все още бях сам на уличката. От близката къща две хлапета надничаха уплашено през оградата. Викнах им:
- Децаа че ви яде баба Меца! – и децата мигом изчезнаха в двора. Прибрах ножката. Напъхах партакешите дето се търкаляха в краката ми по джобовете си и се умислих.
Накъде бях се запътил аз тая утрин?
Мислих мислих па накрая реших да купя топли закуски и кисело млеко за жената и децата.
Спомням още, че тоз ден премина някак ведро и с много забава за семейството.
|