Искрици от далечни мигове / Култура и изкуство / Литература

Това, което си написал ми подейства някак... някак синьо и... не знам... Прииска ми се да ти подаря нещо. Ето... една приказка... Аураниус възприемаше усещането за твърда земя под краката си, вдишваше въздуха на сушата. Странен мирис долавяше той. Много непозната жизнена сила се просмукваше през гърдите му. Някакво усещане за древност, което изненадваше. Това, разбира се беше само началото на изненадите. Беше късен следобед и след като беше още светло трябваше да се върви. Това си е закон за бродещите рицари. Растителността беше неограничено буйна,но много странна. Уж познати на пръв поглед растения, но имаха нещо в повече или нещо по различно... Щеше да размишлява върху причината за разлчния вид на познатите растителни видове. Още нямаше много впечатленя от непознатите видове и някак търсеше с поглед непознати цвети, дървета, храсти. Внезапно нещо го накара да се обърне повече отколкото обикновенно се заглежда,ходейки. Като че ли нещо съвсем тихо, но ясно различимо го повика. Не точно по име, но докосна в него точно това чувство, което се появява винаги в него, когато някой, който го познава се обръща към него по име. Много се изненада, защото на края на света човек не си представя да има познати. Освен това как така направо отвътре ? Вгледа се - никой нямаше. Само някакво синеещо петно, вероятно цвете, беше по различното. Той погледна нагоре - слънцето още грееше - просто трябваше да си върви по пътя. В същия миг се обърна рязко пак към синьото цвете. Но да, разбира се това синьо беше единствено на фона на зелено-жълто-червеникаво-кафявата гама от цветове, които явно си бяха характерното за тази земя. Това цвете толкова го заинтересува, че тои спря, бавно се обърна и се насочи към синичкото петно. След като стигна до него се огледа наоколо и му се стори като че ли нещо се промени в усещането му за пространството. Това беше ясен признак за модулирана среда - магиоснически израз, който означава, че някой е скрил нещо или сам се скрил,като е оставил само покривка от наподобяваща средата оптичен филм. Разбира се уважение към волята на този, който се криеше тук го накара много внимателно да се настани близо до цветето, без да се опитва да проникне отвъд оптичното покривало. Той му се усмихна, загледа се в него. Едно особено чувство се зароди в душата му. Чувство, което можеше да бъде породено само от цвете. Той си спомни как при една от мисиите си в далечна северна страна беше попаднал в тежка ситуаця при която трябваше да не спира да се движи, за да не замръзне. Толкова беше уморен, че ходейки, усещаше че заспива, събужда се и отново заспива. Разбирайки с краичеца на съзнанието, че може би това е края, той беше приел, че сигурно не е чак толкова безсмислено това изчезване но той би поработил още. В този миг като награда пред погледа му се проектира едно синио цвете със зелени листенца и с капчица роса, готвеща се да се откъсне от върха на едното. Това цвете беше направено от някакъв особен матерал, който сам по себе си респектираше. Виждаха се ясно дори жилчиците по листенцата.Усещането за формата, матерала, технологията беше такова, че нещо в гърдите му като че ли се отвори. В главата като че ли нещо се пренареди. Тогава той разбра че Любовта и Красотата са единственото реално нещо на света и че каквото и да се случва то им се подчинява. Освен това разбра че може да различи нежното докосване от вниманието дори на едно цвете. Той добре беше опознал природата на цветята. Не бива да ги питаш дали обичат - те не го разбират. Обаче съвсем ясно разбират когато ги обичат. Те разцъфтяват от Любовта и излъчват аромат от Обичта. Такъв е технят живот. Той усети, че цветето искаше да го опознае. Знаеше за себе си, че е по - различен и нямаше нищо против да се открие на цветето. Полегна загледан в него и опитвайки се да усети защо имаше тъга в това цвете и какъв беше този копнеж, които той усещаше като много нежен аромат. Магьосник като него не можеше да сгреши. Отпусна се и се отвори максимално за контакт. Искаше цветето да си вземе всичко, което пожелае от него. Знаеше че такива като него не се срещат. В себе си имаше всичко-цялата вселена. Не се чувстваше бедняк. Можеше да даде всичко. Усети, че цветето го погали с ръцете на жена. Не се изненада. Беше си го помислил. Погалването беше нито решително, нито плахо. Може би по скоро изучаващо. Самото цвете като че ли се изненада от себе си. Той се усмихна-позабравено блаженство се промъкна в умореното му тяло. Остави се на тези галещи ръце и заспа. В съня си видя Нищото. За пръв път. Никои от тези, които се бяха срещнали с Нищото не говореха за него. Тези, които бяха влезли в него не се връщаха за да го опишат. Изненада го не факта че Нищото имаше форма, а най-вече поредицата от чувства, които се породиха след като се усети влязъл в него. То имаше формата на тороид със сфера в неговия център. Те се движеха в различни посоки и от тихното триене се раждаше пространство, светлина, материя. Първородената светлина беше слаба, но равномерна, в резултат на движението тя се кондензираше. Светлинен суперкондензат се превръщаше в материя. Аураниус гледаше изпълнен с възторг. Той използваше енергийно-материални трансформации, но само на дребно. Този творчески размах предизвика в него усещане за пълнота. Той просто видя началото и края на съществуването. Нямаше нищо повече в света за гледане. Усещането за съпричастност в сътворяването на света потвърди усещането му за себе си че е това, което е, че самят той съществува реален в реално сътворяван всеки миг свят. Неговата воля също участваше в това сътворяване. Той разбра защо другите преставаха да говорят. Разбра и тези, които не се бяха върнали. Разбра единствената реална битка е битката със собственото невежество и страх. Великите Воини, всъшност постигнали победата приели да се отъждествяват с Любовта, Обичта, Нежността, Хармонята. Те не живеели при другите хора, за да могат да присъстват навсякъде, където имало нужда от тях, а не да бъдат ограничавани в тесните рамки на представите за възможно- невъзможно, позволено-непозволено. Отнесъл се в съня си Аураниус усети някакво сътресение на хармоничния поток. Нещо не беше наред. Събуди се и видя до себе си жената, скрила се във формата на цветето. Тя плачеше и зъзнеше от нощня хлад. Беше се почувствала самотна, натежала от росата. Усетил един особен връхлитащ при нощно събуждане порив, отдавна неизживяван, той я притегли до себе си. Тя се беше свила почти на кълбо. Той обгърна нежното и тяло. Представи си че я завива с тялото си. Тя трепереше. В тялото му имаше много сила, която раждаше горесщина, топлеща го дори в много студено време. Никой не можеше да я стопли по добре от него. Съвсем скоро тя се отпусна за топлена и заспа в пргръдката му. Той не смееше да се помръдне. Нещо започна да се прелива в неговото тяло. Може би усещането за нейното тяло, може би вибрацията, може би... Тои усети мисълта си забавена. Като последна се излъчи едно усещане - в Нищото той намери Нещо. Слънцето отдавна беше изгряло, когато Великят Рицар се събуди. Първата му мисъл беше за Нея. Много бавно, още неотворил очи се размърда - да не я притисне с тежестта си. Не усети нищо в прегръдката си. Помисли си дали Тя не беше сън роден от умората му? Но защо ръцете му са изтръпнали? Седнал в позата за сутрешно размишление си зададе въпрос какво беше това Нещо? Щеше да търси отговора. Всичко друго вече знаеше.