ПРОБУЖДАНЕ ---------- Тон и половина лимузина с 80 км в час, трудно може да спре за 30 метра. Особено след завой и пред неочаквано препятствие. Това разбра и Павел, докато заобикаляше колата си с Таня на ръце. ** ** ** Неговото Танче. Малката звезда на живот му, която избледняваше с всеки изминал месец. Дотук общо 19. Мрачни, разкъсващи, покрити с облаци мъка. И без слънчевата му жена. А имаше толкова малко време да жалее за нея след катастрофата. Всичките тия формалности, седмиците в болницата... Добре поне, че сестра му се грижеше за тях двамата. Вече не се питаше защо точно така се случи. Това, което все още не можеше да приеме, бе защо Таня трябваше да види онзи ужас. Докторите по десетките консултации само клатеха глави и смутено избягваха погледа му. Травматичния шок я беше довел до пълна кататония. Всичко трябваше да се прави вместо нея. Само венозното хранене я поддържаше жива. Беше на 9 години, а тежеше има-няма 25 килограма. Атрофиралите мускули едва държаха главата й изправена. Дори премигването изглеждаше като усилие. Павел не помнеше кога надеждата беше успяла да се стопи. Просто чакаше малката му звездичка да угасне. Само понякога, като че ли нещо там отзад се пробуждаше. Веждите, като че ли се събираха леко и очите викаха за помощ. Лекарите му казваха, че това е просто неволен спазъм и че съзнанието й е напълно изключено. Някои от тях, може би от съжаление към красивото дете, споменаваха с половин уста, че евнтуално силен шок би я извадил от това състояние. А да, разбира се и много любов... В такива моменти той отчаяно се опитваше да направи нещо. Изкачаше зад количката й крещейки с пълно гърло, трошеше чинии, удряше й шамари. Дори я занесе на покрива на съседния блок и я провеси през парапета. Друг път в безсилието си просто я държеше в прегръдките си и тихо плачеше. Сълзите му капеха по изпитите бузки и се стичаха по вратлето й. А тя все така бавно премигваше и гледаше над него с отсъстващ поглед. Месеците се нижеха, косата му сивееше, а отчаянието го прегърбваше. Дори сестра му вече само тихо шеташе наоколо и не се опитваше да му говори за надежда. Такава просто нямаше. Нито пък бог. Всичко беше гадна, лепкава, сива помия... Но пък щеше да свърши скоро. Отидеше ли си Таня, него нямаше какво да го задържа вече. Често се чудеше дали просто да не изгони сестра си от къщи, да гушне Танчето и да пусне газта. И колкото повече се замислеше, толкова повече го привличаше идеята. Двамата да се унесат безгрижно и да се срещнат на някое по-добро място. Ако въобще имаше такова. Това беше единствената мисъл, която му донасяше малко спокойствие. Сам не знаеше защо още чака. ** ** ** Денят беше един от тези слънчеви дни със свеж въздух и аромат на ранна пролет, в които му идеше да заплюе целия свят. Но вместо това реши да разходи Таня из парка. Така за последно, може би. Задната дясна врата не се отваряше отдавна. Казваше си, че е опасно да прибира Таня от към улицата, но така и не положи никакво усилие да я оправи. Тъкмо когато заобикаляха колата, Павел чу клаксона. Той се обърна и видя, че гармадният мерцедес ще профучи покрай отворената врата. И тогава нещо в него се откъсна и полетя. Той се протегна, леко постави Таня на задния капак и направи крачка в страни. Не усети нищо - нито удара, нито как се озова чак до отсерщния бордюр. С остатъка от изчезващото си съзнание той гледаше към звездичката си. Тя, с глава отпусната на задното стъкло, също го гледаше. Павел се усмихна колкото можа за довиждане. Кръвта започваше да премрежва погледа му. Но той ясно виждаше как сълзи се стичат по бузките на Таня. Боже Господи! Нейните собствени сълзи! 20.02.2000 Ясен Николов

Напоследък гледам, че започва да се завихря едно мнение за мен. Не знам - заради шапката ли, или заради нещо друго, но хората като че ли остават с впечатление, че едва ли не аз съм придворния таковата, дето царя да замеря с кокали и да се хили гръмогласно. Ми то не е баш така... май? :о) Но по-важното. Това нещо мина през рецензия, и беше одобрено и харесано. Нали не бъркам, асилА? - "...малка чашка с бистра течност, дето като я обърнеш и - оп-паа... ракията на дядо ми, 80-процентова...". Да, идеята ми беше точно такава - ракиена...:о) Пък и стига съм ви чел бе, я малко да ви видя и аз вас! Е, аз си го харесвам. Ама сега и вие кажете!

Аз като наскоро пристигнала не мога да кажа нищо за завихрянето на разни мнения :-) И за разказа незнам дали мога - трябва да ми обиколи нивата първо. Още сега със сигурност мога да кажа, че ме стресна - не оставя никакъв шанс, никаква надежда. Защо така?... Определено трябва да помисля :-)

ясене, дали пък това ти подозрение - че тук-там те възприемали незнамкакси не се дължи до известна степен на онезинощните междутебеменни бърборенки за тибет и шушлякова сметана? ако има нештакоа - бих искала да уясня разни неща, в разказвателно(оправдателна) форма. значи така: аз лично съм наясно, че когато на човек му е чоглаво - понякога изглежда най-весел. поне с мене е така. това, че веднага след като публикуваш разказа даваш своята оценка за себе си ми говори или че си засегнат по някакъв начин от нещо, или че не си сигурен какви са качествата на написаното. ми то е нормално. и с мене се случва и то - винаги. ма понеже съм шубе - не питам :) след като напиша нещо. разказът си го бива. много мразим хепиенд, може би защото в природата не съм забелязвала естествен такъв, а пък така силно жадувам да има, че като го видя описан с думи, в кадри, или както и да е - се чувствам лично засегната. в сряда вечерта, на клубната среща - има такива, не зная дали знаеш - много разпитвах кой? си. като ме питаха защо - отговорих, че се интересувам, защото трудно ти се опирам в разговор и затова ми е интересно - с шапка или без :) прочее - шапката наистина върши работа :)

Хм, как да ти кажа... Ама никаква ли няма? Ей така за цяр?

нЕонЕл, ;) (шифта и на мен изневерява понякога де) Е пък що и аз да не се пооправдая? Знаиш ли каква оправдавачка съм си купил тука - последен модел, с еко-филтър. И си много права и много не си. Съвсем така си е - и аз имам моменти когато ми е толкова ..., че направо ми става весело. Нали се сещаш? Факт е, че след като си се веселяхме оназ нощ до зори, написах разказчето. Факт е, че не съм сигурен за качествата - не са много нещата, които съм писъл, пък и от скоро почнал. Пък то какво ли е сигурно? (Аз само за едно нещо се сещам...) Но не съм се засегнал, закачил или прескочил. Съвсем не. Просто така - не обичам едноцветните неща. И черно-белите също! А там дето каза, че с мен не можело на сериозно е просто едно от нещата, което ми налкони мисълта в поска за зафитване. Имаше и други там - чат-мат, хора-мора... А ти не се обиждай - приеми ме че в случая като здравния министър - от болната глава на здравата. Ама неволно де!:) (за разлика от него) И не е хубаво тъй то! Как може така песимизъм да пренасяш и то така небрежно опакован! Има хепи, как да няма! Кажете й бе хора! Нали има! А за клубната полу-покана :) - благодаря покорно! Не знаех, че има такова нещо. Всъщност споням си, че някой... НЯКОЙ бегло ми спомена, че имало преди време такива работи... Е как е сряда вечер там? Бива ли? ;) Кой съм аз? Ех да знаех... :) Па като седна да ти обяснявам...:) Но едно е ясно. Както вече казах - по опъването на разговори дамите в клубовете сте си там..., как беше : първо роднините и после с вилица по скарата, таковата, тракали. А за мен не беше "дуел" или подобно - по-скоро като че заедно да мятахме камъчета в езерото. :) Но така си останах неосведомен - то от попарата ли е станало така или просто в трудни времена цъфтят най-хубавите цветя... *ейц-ейц бе Ясене дърти подлизурко, такъв :)*. Ама сериозно! Преди във "Вашето мнение" беше много гот. Сега виждам и че тука се вихри купон. "Бравос! От де ги вземате вие тия круши, бе!" И шапката виждам пак изгладена. Ще взема да ти връча ордена на младите шапкари аз!

Докато го четох, бях с тях двамата...стана ми студено и тъжно...умееш да въздействаш с думи на хората. Ако не беше писал коментара отдолу бих помислила, че наистина...Всъщност се радвам, че го написа (коментара де) иначе е по-напрегнато някак...

сме всички ний... особено аз. и верно мятахме камъчета... хубаво си беше! на среднистите срещи е добре, да :) и няма покани - идва който иска :) абе, ясене, аз като те питах за каквото там те питах - ами беше ми едно такова питателно, пък ... да не питам всеки ден по сто пъти, всеки човек, я?

..., който много обича да седи на балкона и да плюе по гражданите. И да ги замерга с топки наводнена тоалетна хартия. Е, само когато няма езера, камъчета и дружки по правене на жабки, де...;) Ей, ама хубави круши имате! И все по-сладки стават! И всяка сряда ли имате круши за вечеря? "Бравос! От де ги вземате вие тия круши, бе!"? Ама нищо де... Тя овошката сигурно е нависоко..., а то и аз как ли ще я стигна... :-/ И да вземеш да ми кажеш, къде бяхте с мойта капа. Че тя само се усмихва замечтателно и мълчи многозначно... ;) Пък като е такава, шапката ми, нещо се разсейвам. Ще ме извиниш нали? Не разбрах: "като ме пита за каквото там ме пита - ами било ти едно такова питателно, пък ... да не питаш всеки ден по сто пъти, всеки човек, я?" Това нали ще ми го разконспирираш? Моля? Сериозно! Ей! Аха!

*мълча... мълча* Да. И аз бях с тях. Много пъти... Даже толкова много, че ми струваше сериозно усилие да го довърша. Но пък сигурно и за това се получи нещо... *мълча... мълча*