Щом обещая - изпълнявам! На ти го! И те моля - пощади го! ***** Няма заглавие, няма посвещение Просто така ми дойде.... Седеше и гледаше уморено през прозореца. Стикаше в ръцете си нейната снимка и икона на Св.Богородица... Валеше вече пети ден. Небето сякаш беше решило да излее цялата си мош върху земята. Всичките му съседи се бяха събрали около единственото радио в кооперацията и по цял ден ловяха различни станции по скалата с надеждата да чуят за някаква промяна на времето. Такива новини обаче не идваха. Дори напротив. Според последните информации Правителството трескаво обмисляше варианта с обявяването на извънредно положение. Дори бяха отправени призиви за помощ към съседни държави, незасегнати от природното бедствие. На всички обаче им беше ясно, че такава помощ е възможна, само ако природата се смили над страната и позволи на спасителните групи да помогнат на бедстващите. Кооперацията му беше от най-ниските в квартала и ако времето не се смилеше , по всяка вероятност в близките два.три дни трябваше да се евакуират. Не беше много ясно как точно ще стане това, но всички съседи се подготвяха. Дори мъжете бяха започнали да събират годния дървен материал, за да могат да изведат семействата си на безопасно място при необходимост. Само Той не предприемаше нищо. Беше сигурен, че дъжда ще спре. - Няма нито ток, нито топлина. За сметка на това обаче си имаме вода в изобилие - проявявайки черния си хумор отбеляза Той, загледан в бушуващата вода. Телефоните също не работеха, така че не можеше да се чуе с любимата си. Имаше само радиото и непрекъснатите новини. Кагота за последен път се видяха преди близо седмица, крояха планове за лятото и времето, което ще прекарат заедно, далеч от това място. Щяха да отскочат за няколко дни до морето, а после да отидат до Венеция. Бяха решили да направят предсвадбено пътешествие, обратно на наложената традиция, това да става след сватбата. Усмихна се при мисълта, че природната стихия беше направила нещо подобно на Венеция. Само дето архитектурата на родния му град нямаше нищо общо с тази на Венеция... Такива бяха техните планове, но ето, че природата можеше и да ги промени. Навън продължаваше да вали, а това увеличаваше безпокойството му. Искаше поне за миг да я види, дари и отдалеч. Но само да я види. Вбесяваше се от мисълта, че нейният дом се намираше само на три преки от неговия, а нищо не можеше да направи. Предполагаше, че и тя в момента седи и се моли по-скоро времето да се укроти, за да може да се срещнат. Никога досега не бяха се разделяли за толкова дълго време. При последната среща се бяха разбрали да се видят на следващия ден в любимото си кафене, но никой не предполагаше, че времето ще обърка плановете им. Кафинито по всяка вероятност беше заляно от водата. А много обичаха да ходят на това място. Приличаше на скална дупка. Нямаше никакви екстри, дори понякога беше студено, но това не им пречеше редовно да се отбиват на чаша чай или кафе. Всъщност кафето ги свързваше... * * * Преди около три години в това кафене се видяха за първи път. На него, то му беше любимо, а тя живееше в съседната кооперация. Преди това никога не бяха се засичали. Един ден Той влезе вътре и седна в най-отдалечения от бара ъгъл. Носеше със себе си поредния учебни, с които се подготвяше за идващата сесия. Отвори книгата и докато чакаше да му донесат поръчката я видя. Тя седеше през две маси, зачетена в разпилени на масата листа и не обръщаше внимание на околните. Дори беше решил, че съвсем случайно е попаднала в това кафене. Когато на другия ден отново отиде да пие кафе и я нямаше си помисли, че е бил прав. Но още не беше загасил първата цигара, когато тя влезе, огледа бавно посетителите и се насочи към същата маса, на която седеше и предния ден. След като си поръча кафе, Момичето извади същата купчина листа и отново наведе глава над тях. Стана му интересно, какво беше това четиво, което така бързо обсебваше вниманиято й. Дори се опита от своята маса да разчете някоя от буквите, но не успя. Дочете поредната лекция от учебника и стана. Тогава за първи път, тя вдигна очи от масата и го погледна за миг. Поглед, който и досега го преследваше. След което отново се зачете в лестата пред себе си. Беше го видяла и това май му стигаше. На третия ден той отново тръгна към кафенето, но този път с ясното съзнание, че отива да я види. Дори не взе учебника. Още с влизането я видя на нейната маса. Листата отново бяха пред нея, но тя не четеше, а гледаше към вратата на кафенето. Сякаш очакваше той да влезне. След като кимна с глава като на стра познайник, той я попита дали има свободни места и се настани на стола срещу нея. Започнаха да си говорят общи неща. Разбра, че и тя е студентка, че живее съвсем наблизо и че толкова заинтригувалите го листа пред нея са лекции, по които се готви за поредния си изпит. Не разбра какво точно учи, дори забравиха да си кажат имената. На следващия ден отново се видяха, и отново на същото място. И така вече три години бяха неразделни. * * * Поредната гръмотевица го откъсна рязко от спомените. Загледа се през прозореца и установи, че водата продължаваше да се покачва. Дори май и дъжда се усилваше. Не усети как нощта беше превалила и навън се появяваха сиво.синкави облаци. От стълбищната площадка ехтеше поредната емисия на новините, а в съседния апартамент вече бяха започнали да сглобяват примитивния сал, който трябваше да спаси обитателите на кооперацията. Успя да дочуе поредните разочаровани коментари на съседите си, от което разбра, че прогнозите оставаха песимистични. Това обаче все още не го притесняваше. В мислите му беше само Тя и въпросите, които и отправяше по водата. Даде си сметка, че за първи път откакто се помни ненавиждаше водата, защото тя му пречеше да види любимото същество. А в детството си дори искаше да бъде морски капитан, зарада прикюлченията и хилядите интересни кътчета по Земята, които предлагаше водната шир. Дори си беше купил морска униформа. Трудно се поддаваше на паника и дори сега единствен седеше спокойно в изпълнения с влага апартамент и дори не се включи в изработването на сала. Той чакаше да спре дъжда. * * * На следващата сутрин, след поредната песимистична прогноза усети раздвижване сред съседите. От достигащите до него викове разбра, че водата е стигнала и до неговата площадка. Очевидно съседите бяха готови да се натоварят на сглобения сал и да тръгнат към най-близкото убежище, което беше посочено от информационните бюлетини на радиото. Според описанието спасението им се намираше само на някакви си 200-300 метра от кооперацията. Сигурно там, обаче беше пълно с народ. Чуваше се трополене и викове на изнервена майка. Чукаха по вратата му, но той не отвори. Водата навлизаше през процепите на вратите и прозорците. Не виждаше смисъл да тръгва. Дъжда щеше да спре. След няколко минути всичко утихна. Явно съседите му бяха тръгнали към спасението си. Навън продължаваше да вали. * * * След два днидъжда спря и само за броени часове водата се отдръпна от улиците. По-гоялмата част от града беше поразена от водата. Според официалната статистика, въпреки природната стихия, жертвите не бяха много. Материалните щети обаче бяха колосални. Почти всички по-малки постройки в града бяха разрушени. Спасителните отряди се движеха непрекъснато по улиците и разчистваха останките. В една от малкото останали здрави кооперации, аварийните групи намериха млад мъж, който очевидно се беше удавил. В официалната информация се споменаваше, че бил облечен странно - в морска униформа и шапка на капитан, стиснал в едната си ръка снимка на момиче, а в другата икона на Св. Богородица. Това беше всичко, което знаеха за него. * * * През две преки забързано вървеше самотно момиче, което отиваше да види своя любим...

ех, и ти... защо така е станало? защо той не е искал да я види пак, както преди е искал? защо е бил толкова сигурен, че дъждът ще спре... навреме? ох, че ме е яд... :) хубав разказ, хубав разказ, даже по-хубав от предишните 2 :) ама и това за морето си го биваше :) я чакай да отида да видя пак? :)

Тъжно е, Кроко... но е вярно. Любовта не може да оживее сама сред бездушието и сивотата на ежедневния потоп. Трябва много да се борим за нашето щастие, за нашите мечти... Надеждата умира последна... Боли... Красиво е. Но аз ще търся щастливия край! Нямам друг изход. Поздрави. М.

как се търси щастлив край, михаел? спомням си една детска песничка от пиеска: "как се търси пролет, как се търси пролет? хващаш птичи сън, яхваш го и в полет се понасяш вън..." нещо такова ли? или точно напротив? нищо не разбирам от този живот аз... и може пък да е по-добре... а може би двете неща, както и много други, да са всъщност едно и също? а?

Боря се, хитрувам, извъртам, изгарям... жадувам го и ще го имам...щастието. Надявам се да не е в края, а още сега, днес, в тази минута. Докато потопа не е дошъл. Може би тук е мястото да прокарам моя светъл лъч в "Тъмнината" - на А.: нека е и като отговор: ...................................... Чаршафи - казваш, но защо? Какво тук значи някаква си личност? Когато любовта е без крила, потъпкана до неприличност... Безсмъртна, луда, без посока - тя лута се във този свят. Тя - любовта - е днес на почит но няма я на този бряг... Отплува бавно, без да пита, веслата натопила в грях. Остана мъка неизпита, писма, но аз не съм във тях... остана шепота среднощен сред борове и сред небе, и две очи, които още те питат тихо: На къде? Ела при мен! Ела веднага. Вината ти е сън жесток. В живота който не прощава е сключил с мъката облог. Защо е туй? Защо бе всичко? - Любов красива, но бездушна, любов във сянка, без мечти... Греховна страст, изгарящ поглед. Писмо,... докосване,....уви. :( Това е някакъв си нонсенс. Не е живот, не е и ад. Върни се! Тук, от своя остров зова те аз на своя бряг. Върни се! - Аз ти вярвам. Сърцето ми е още в теб. Подай ръка, и нека двама да сложим на вината креп. Да я разбием, да забравим, да тръгнем заедно напред. Повярвай - други изход няма, в сърцето ли си на човек... М.

мястото на това е там! където му е мястото. защо? го сложи тук, михаел и не е късно, колкото и да е 7 без 15 ссстрахът обърква стъпките и посоките... и никой да не го споменава даже

Ще те послушам, макар и с риск да се повторя... Страх! Голям и страшен, скрил се зад ъгъла и дебнещ злокобно всяка крачка встрани - към слабостта... Но аз съм силен. А и има защо!

михаел, има защо ! силата е точно това - да ти е ясно и ясно и ясно, че и м а защо :)

Ако си признаеш страха да не загубиш нещо... сякаш изведнъж се усъмняваш в своята власт над нещата... Колко нежно и мекичко звучи: "Но аз съм силен"

Власт над нещата? Че кой я има? В края на краищата нещата са били тук преди нас. ;о) Най-многото което можем да имаме е власт над изборите си. И силата да ги приемем... А че ни е страх, страх ни е. Може би трика е да използваме страха като мотивация за мисъл и действие. А не за да се парализираме в удобна поза и да чакаме послушно Голямата Крива Боа... ;)