...................среброто продължаваше да вика тихичко.
представяш ли си да оглушееш съвсем? това не би имало значение, ако никога не си чул звън на сребърни звънчета. и така - представи си, че си глух - като пън, закон, камък, социум... като самата глухота... стоп! не си представяме как точно се чувства глухотата, забраняваме си... и както си глух, както...чуваш! сребърен звън. нищо особено. звънти по съвсем нормален сребърен начин. никой не е отговорен за това.
защо? когато човек отнесе думата "отговорен" към нещо, веднага остава вкус на "виновен"? стоп. и това е нетема и несубект. връщаме се при среброто.
неумишлено. повечето красота става ей така: само отваряш пръстите си, поглеждаш нанякъде, или тръгваш в известна посока. не, че не може да се добие не-красота... е, хайде:
...среброто продължаваше да вика тихичко напред. точно след носа ти. просто е достатъчно да тръгнеш...
завоите ? постъпателно движение със завои?
зависи.
на някой му зависи, на друг му е напред, трети се колебае, някой друг може и да не мисли за това. всички сме деца на земята, направени с огън, пием вода и дишаме.не са прави седналите, легналите и отодорените, но това лесно се променя. аз плача само и единствено когато ми се плаче, но се смея при значително повече случаи. това е поради социализираност, а ти? всички вървим по пътя.
какво го прави път, а?
ами има си посока, отправност, има си отгоре, под, преди и разни между, които са части от споменатите преди малко компоненти.
човек!
върви, както диша.
това с дишането е пленително. можеш го и насън, и в болка, радост, скука, синьо, ден, нощ, лъжа, смях, недоумение... винаги.
..и вървя по среброто...
нещо става там, напред...
за "какво се е случило" съм неспокойна.
"но него вече го няма" - казва приятелски и неангажиращо спас и отново си изчезва. той е куче, което еднъж дойде, поостана няколко години и си отлапи нанякъде... кучешка му работа... антака... ама нали така правят хората?? и оставят всякое "защо" да си търси "защото", ако си няма работа....
така и не стана ясно дали спас си отиде, защото нищо не разбра, или защото не си стана куче с никого.
май второто...
Еднъж 1 приятел описа ей така междучовешко-кучешките отношения: "ами те с (да речем) чарли са си кучета..." на мястото на точките биха могли да се поставят разнообразни по съдържание на звуци думи.
което, обаче, не променя вървенето по среброто... накъдето.
дали си се разбрал, или не си? със себе си, или с някого?
хем е мимолетно, хем е завинаги.
ей така си тече реката, без брегове даже, без цвят, без мирис и без сравнение с друго.
ама как? така без брегове, бе.
ми де да знам.
не си виновен, че питаш, не съм виновен, че нямам отговор.
понякога се питам кое е по-недостижимо в трудността си - да задаваш въпроси, да отговаряш, да останеш там, тогава, да избереш... или да постигнеш поемане на отговорите. или да продължиш по среброто.
само не се озъртай назад. описано е в литературата. за онзи, дето слязъл в ада да търси любимата си, намерил я, а сетне не послушал и се обърнал да види следва ли го.
ами не й е повярвал, че го следва. или не е повярвал на себе си, че е смислено тя да го следва... и е прецакал работата. дето си е била прецакана още от ... началото на среброто.
може, защото точно тези неща не текат от точка А към точка Б, ами се разлоквят като следи от дъжд. тука ми се дощя да попитам пътя - има ли? дъжд от 1 капка, след коя? на брой капка имаме дъжд?
за колко камъка говорим, когато имаме необходимост да основем понятието "купчина".
и продължавам след среброто.
"нека изчезнат мъките на телата и душите..."
това пък откъде се взе? парче от някаква мюсюлманска молитва. чуто по зелената на цвят телевизия.
кога човек лъже?
кога? е лъжа.
кога си, кога не си и кога? хич те няма...
иска ми се да руша.
"иска ми се да руша!" - каза едно съвсем малко момиченце, без да знае какво? има предвид.
беше толкова отдавна... почти на границата с "никога". после продължи по среброто... по среброто... напред! след личния си охлюв........
|