Една заповед в мен: - Копай! Какво виждаш? - Хора и птици, води и камъни! - Копай още! Какво виждаш? - Идеи и мечти, светкавици и призраци! - Копай още! Какво виждаш? - Нищо не виждам! Нощ, мълчалива и гъста като смъртта. Сигурно е смъртта. - Копай още! - Ах! Не мога да премина през тъмната междинна стена! Викове чувам и плач, чувам криле на другия бряг! - Не плачи! Не плачи! Не са на другия бряг! Виковете, плачът и крилете са в твоето сърце! Отвъд разума, по ръба на свещената пропаст на сърцето вървя, треперейки. С единия си крак съм стъпил здраво на земята, другият блуждае в мрака над бездната. Зад всичките тези явления усещам една бореща се същност. Искам да се слея с нея. Долавям, че борещата се същност и тя воюва зад явленията да се слее със сърцето ми. Но тялото ми стои между нас и ни разделя. Разумът стои между нас и ни разделя. ......... Вървя по устните на пропастта и треперя. .......... :о)))))))))))

Ссстраховито! от къде го намери зузано? ...вледеняващ вятър...мрак....бззззз....а нещо топло и светло на дъното на тая пропаст? (((-9 пусни и някой по-топъл цитат please А.

Красиво е. Точно на изгев слънце. Благодаря ти зу, за утринната изненада. :) Откъде е? Какво е?

:о))))) По-точно "Аскетика". Ще пусна още някой цитат, но утре, че сега нещо съм се вмързелила! Пък и се връщам от един разочароващ театър и ме е яд! Лека нощ, дружина!:о)))

Ти направо ме уби...Не е честно пък.:о))) Онази вечер се спрях точно на "Втори дълг", но ми се стори дълъг за писане и докато се колебаех кое да избера, я препрочетох цялата. След Баладата де...:о)))) Ето го и моят принос: "Не съм добър, не съм чист, не съм спокоен! Непоносимо е моето щастие и моето нещастие, пълен съм с нечленоразделни крясъци и мрак; въргалям се облян в сълзи и кърви, в топлата ясла на своята плът. Страхувам се да говоря. Украсявам се с лъжливи криле, викам, пея, плача, за да задуша безмилостния вик на сърцето си. Не съм светлината, аз съм нощта; но един пламък пронизва моите вътрешности и ме изяжда. Аз съм нощта, която светлината изяжда. Уморен, застрашен,клатушкайки се в мрака, се мъча да изкоча от съня и да се изправя за малко, доколкото мога. Едно малко, непокорно дихание безнадеждно се бори в мен да победи щастието, умората и смъртта. ...................................... Да, да, аз не представлявам нищо. Само една мъглява илюминация над мокрото поле, един клет червей, който се влачи и обича, крещи и говори за криле: час, два, после устата му се запушва с пръст. Друг отговор мрачните сили не дават."

Не те ли е срам да ми вземеш цитата от устата, а? Как уцели точно този? Благодаря, че се обади. Ти си ангелче! :о))))

Торба съм, пълна с месо и кости, с кръв, пот и сълзи, с желания и видения. За миг се завъртам във въздуха, дишам, сърцето ми бие, умът ми сияе, земята изведнъж се разтваря и аз потъвам. В ефимерния ми гръбнак два вечни потока слизат и се изкачват. В недрата ми един мъж и една жена се прегръщат. Обичат се и се мразят, борят се. Мъжът, недоволен, вика: ..."аз съм масурът, искам да разкъсам платното и да изскоча от стана на нуждата. Да отхвърля законите, да смажа телата, да победя смъртта. Аз съм Семето!" А другият, дълбок и омайващ глас - женският - спокоен и сигурен отговаря: "Седя върху пръстта, кръстосала крака, пускам корените си дълбоко в гробовете, неподвижна поемам семето и го храня. Цяла съм мляко и нужда. И копнея да се върна назад, да сляза в животното, да сляза още по-надолу - в дървото, в корените и пръстта, да не помръдвам. Държа здраво духа, потискам го, не го оставям да лети; мразя пламъка, който се надига. Аз съм Утробата". Вслушвам се в техните гласове; и двата са мои, радвам им се, не се отказвам нито от единия, нито от другия. Танц на моите сетива е сърцето ми. Антитанц, танц, отричащ моите пет сетива е сърцето ми. ........... Тече моето сърце. Не търся началото и края на света. Следвам страшния му пулс и вървя.

Не знам дали следващият цитат е по-топъл, но това е част от предговора, написан от самия Казандзакис. Мисля, че обяснява идеята на "Аскетика". "Идваме от една тъмна бездна; към една тъмна бездна вървим; светлото пространство между тях наричаме Живот. Веднага щом се родим, започва и завръщането; тръгването и завръщането съвпадат; всеки миг умираме. Затова, много са ония, които са тръбели: Целта на живота е смъртта. Но пък веднага след раждането започва и стремежът да творим, да създаваме, да превръщаме материята в живот; всеки миг се раждаме.. Затова, много са ония, които са тръбели: Целта на ефимерния живот е безсмъртието. ......................... И двете насрещни течения са свещени. ...да уловим идеала, който побира и уравновесява тези два огромни , изначални и неунищожаеми порива..."

Един ден в Берлин получих телеграма "Открих прекрасен зелен камък, ела веднага. Зорбас" Беше тъкмо през периода на големия глад в Германия. ... Глад, студ, протрити сака, пробити обувки, румените немски бузи бяха пожълтели. Духаше есенен вятър и хората капеха като листа по улиците. На бебетата даваха да смучат парче гума, та да се залъгват и да не плачат. Полицията патрулираше по мостовете, за да попречи на майките да се хвърлят нощем с пеленачетата си в ръце в реката, за да се отърват. ... През тези именно горчиви дни получих телеграмата на Зорбас. Отначало се ядосах. Милиони хора се унижават и падат на колене, защото нямат и парче хляб да подкрепят тялото и душата си, а този тук седнал да бие телеграми да съм преминел хиляди километри, за да видя един хубав зелен камък! Проклета да бъде, казах, красотата, защото е безсърдечна и никак не я е еня за мъката на човека. Но изведнъж се изплаших; гневът ми беше преминал и аз с ужас почувствах, че този жесток повик на Зорбас откликваше на някакъв друг жесток повик в мен. Някаква свирепа хищна птица размахваше вътре в мен криле и се готвеше да отлети. Но не отлетях; пак не се осмелих. Не се качих на влака, не последвах божествения див вик в мен, не извърших една смела безразсъдна постъпка. Последвах трезвия, студен човешки глас на размуа. И тогава взех перото, писах на Зорбас и му обясних... А той отвърна: "Ти си, да прощаваш, началство, един писарушка. Можеше и ти, нещастнико, поне веднъж в живота си да видиш един хубав зелен камък, но не го видя. Дявол да го вземе, седях си понякога, когато си нямах работа и си казвах: "Има ли, или няма ад?" Но когато получих вчера писмото ти, си рекох: "Сигурно трябва да има ад за някои писарушки!"