Палиш си цигарата с емоции, гориш ги, толкова много са, че с пълни шепи хвърляш в казана на чувствата, докато изведнъж, по средата на зимата, останеш без огън. И ти стане едно студе-е-ено. Едно самотно и тихо. Страшно дори. Навън бялата обездвиженост попива остатъците от есенни шумове. Ехото става лепкаво и горчиво и се самопоглъща. Напрягаш слух да доловиш познатото хрущене на снега под подметките му...Нищо. Нито човек, нито куче минават под прозореца ти. Отваряш дебелия разръфан тефтер, в който не си писала не знам откога... и се зачиташ в първите срещи, в премълчаната нежност и изпуснатите без каишки усмивки, нервно изписани със забързан, неравноделен почерк. Сякаш пак оживяваш. Недогоряла съчка изпуква в огнището. Поглеждаш празните страници по-нататък и скъсваш няколко. Хвърляш ги на въглените. Протяга се огнен език, жаден за още. Скъсваш му. После пак. Късаш и хвърляш, късаш и хвърляш...Опияняваш се от горенето и се стопляш. За миг пак си влюбена... В огън от спомени.

Много хубаво си го написала. Предполагам че това е есе. Ако правилно съм те разбрала обаче при теб живота е пълен с много емоции, които бързо идват и бързо си отиват. Права ли съм?

Това за празните страници много ми хареса!!! Забелязах,че съм запълвала белите листа в началото и края на Голямата Любов.А през останалото време страхливо съм се пазела от бялото поле.Може би е неосъзнат стемеж за запазване(замразяване) на съществуващото щастие. Но нали след всеки написан край,следва и неписано начало...

YES! Точно така съм и аз!!! Някакво лудо суеверие ме обзема, когато посегна да пиша за щастието - сякаш, ако го излея на лист, ще го разруша. Тъпо е, обаче е вкоренено в мен.

Не. Аз невинаги пиша, изхождайки от вълненията си в даден момент. Това беше по-скоро надничане в бъдещето. :-) Разбира се, за да надничам така уверено в бъдещето, сигурно съм стъпила върху някоя повтаряща се зависимост от миналото... Емоциите наистина свършват рано или късно и ти оставят само бледи снимки и откъси от разговори, не мислиш ли? Даже сега, когато съм изпълнена с емоции и знам, че съм щастлива, пак си оставам скептик... А дали е есе - хм. Твърде кратко е за есе. Приеми го по-добре като отломък от мислите ми, събудени днес рано-рано и насила...:-)

А,може би трябва да се говори за него непрестанно.Да се подчертават дебело прекрасните моменти.За да останат само те след края. Но от друга страна,нали няма край! Нали??

Ами не знам дали думите не го изхабяват някак си??? А за прекрасните моменти - не носят ли те двойно повече болка, отколкото са носили радост, след края? Дали пък не е по-добре нищо да не изживяваш, за да не можеш и за нищо да съжаляваш???? Няма ли край? Хм. Иска ми се да ти повярвам. Но повече ми хареса мисълта, че след всеки край има ново начало. Банално, обаче ме радва!

!!!!!!!

Всъщност няма значение какво е въпроса е че е хубаво и звучи някак много искренно. Наистина спонтанните неща, които ни хрумват са израз на нашата душевност и те са много по хубави от тези които дълго ги обмисляме преди да ги напишем :-))))

Какво означават тези удивителни?